Иван Аладжов – роден през 1967 г. в София. Завършил е международно право в Лайпциг. Следдипломна квалификация във Виена и Хановер. Специализация в областта на търговското право със степен магистър. Защитава докторат по право към Хановерския университет. Издава в Германия две книги в областта на корпоративното право. Автор на поредица от статии в немските списания "Икономика и право в Източна Европа", "Източноевпропейско право" и "Годишник на източното право". Работи като юрист на свободна практика в Хановер.
Притежавайки днес почти неизчерпаеми финансови ресурси, Световната банка разполага… с най-много лостове за въздействие върху политиката на по-голямата част от страните на света.
Проф. ЖАН ЦИГЛЕР
Ежегодно се провеждат конференции на Световната банка (СБ), които през последните 3-4 години се превърнаха в магнит за големи протестни демонстрации. Финансовите срещи в Мексико, Индонезия, Аржентина, Бразилия и постоянно растящата бедност в страните от Третия свят и Източна Европа окончателно доказаха, че неолибералните капиталистически рецепти за развитие в никакъв случай не са в състояние да помогнат за повишаване на жизнения стандарт на хората в тези страни. Този тотален провал вече не се отрича и от ръководните фигури на тази институция. Златните години на Световната банка, създадена през 1944 г. в Бретан Вуудс (Ню Хемпшър) с цел преодоляване на последиците от Втората световна война, бяха от средата на 60-те години до началото на 80-те години.
През този период в Африка и Азия се освобождават от колониализма десетки държави. В първите години от самостоятелното си съществуване те се заемат с изграждането на нови столици и инфраструктура. Средствата за това се заемат от СБ и финансират истински икономически бум в тези страни, но в същото време те поставят началото и на непосилната свръхзадлъжнялост на Третия свят, която определя днешната му участ. През това десетилетие количеството на отпуснатите от СБ кредити нараства от 1 на 13 млрд. долара, персоналът бива увеличен 4 пъти, а бюджетът й скача с 250%*.
Ръководител на Световната банка през този период е американецът Роберт Макнамара. Предимно под негово давление СБ заема от финансовите пазари на индустриално развитите страни изгодно 100 млрд. долара. Основни кредитори за този капитал са швейцарските банки. В това няма нищо учудващо. Тази сравнително малка, но много богата държава, разположена в централния масив на величествените Алпи, със своята политика на абсолютно опазване на банковата тайна се е превърнала още от времето преди Втората световна война и особено силно през последните десетилетия в световен трезор.
Тук и днес още се съхраняват богатствата на нацистите и се влагат мръсни и неизпрани пари от търговия с оръжия, хора, жени, наркотици и благородни метали. В швейцарски банки на анонимни сметки се привеждат сумите за разплащания на наемни убийци. Швейцария е адрес номер едно за всички, укриващи приходи от данъчните власти. Във влаковете към тази страна нерядко могат да бъдат видени скъпо облечени господа с метални куфарчета, прихванати с белезници към китките им. В швейцарски банки се внасят и подкупите, и присвоените от паразитиращите елити на страни по света огромни финансови средства.
С тази си политика, вярна на максимата "парите не миришат", Швейцария е постигнала завиден стандарт на живота за своето 5-милионно население. Огромните средства от мръсни пари в стотиците банки на алпийската република постоянно търсят подходящи бизнесполета за легитимиране на всяка цена. За това често пъти те се отдават, дори и като не особено доходоносни заеми, само и само да влязат в икономическо обращение.
Поради тези причини Макнамара, който е бил министър на отбраната на САЩ по време на президентството на Кенеди и на Джонсън и е съотговорен за войната и за избиването на 3.5 млн. души в Индокитай, успява да набави като шеф на СБ необходимите капитали именно от швейцарската федерация. Джери Мандер охарактеризира Макнамара като човек, отговорен за умишленото унищожаване на повече хора по земята, отколкото дори в качеството му на министър на войната по време на агресията срещу Виетнам. Любопитно е, че "Макнамара живее с комплекса и срама от ролята, която е играл по време на тази кръвопролитна и мръсна война." Той иска да поправи стореното зло, като търси облекчение на съвестта си в желанието да помогне за развитието на бедните народи. Преследвайки този свой "човеколюбив" порив, Макнамара изпълнява дейността си в СБ с енергията на арогантен, убеден в правотата и нуждата от себе си западен технократ.
Като човек, свикнал да борави с числа още от кариерата при военните (танкове, самолети, ракети, напалм, ранени и убити – това са за него безкрайни числови редици), той дълбоко вярва във възможностите на парите, които позволяват освен да се водят войни, но да бъдат използвани и за доброто на хората. Вживявайки се в ролята си на визионер, той увещава представителите на страните от Третия свят да приемат свързаните с кредитите условия на Световната банка, апелира да преструктурират икономиката си и да проведат т.нар. икономическа специализация.
По този начин щяла да нарасне търговията, която би била от полза и за бедните държави. Който се осмели да се противопостави на тези негови "добронамерени" препоръки, бива изоставен на произвола на съдбата, в столиците на тези страни повече не кацат самолети, пълни с долари. "В резултат от неговата дейност на много страни не им остана никаква друга възможност, освен да се оставят да бъдат поробени от Световната банка" (Мандер).
Днес президент на СБ е австралиецът Волферсон. "Този бивш банкер и мултимилиардер от Уолстрийт се самохарактеризира като идеолог и империалист Задачата на 10 000 наемници на Световната банка и на техните колеги от Международния валутен фонд (МВФ) е да контролират и насочват движението на финансовите потоци по света" (Циглер). Към групата на СБ принадлежат Международната банка за изграждане и развитие, Международната организация за развитие, Международната финансова корпорация, Международната агентура за гарантиране на инвестициите и Международния център за решаване на инвестиционни спорове.
"Притежавайки днес почти неизчерпаеми финансови ресурси, тази институция разполага може би с най-много лостове за въздействие върху политиката на по-голямата част от страните на света "(Циглер). В днешно време единствено тя все още отпуска кредити на свръхзадлъжнелите развиващи се държави. Само през изминалото десетилетие са отпуснати на страни от Третия свят дългосрочни, скъпи кредити на стойност над 225 млрд. долара. Тези средства се използват най-често за финансиране на инфраструктурни проекти.
В найбедните държави кредитите служат още и за временно преодоляване на бюджетните дефицити. "В общи линии може да се каже, че днес СБ изпълнява ролята на спасители на давещите се. Като такава тя може да си позволи да диктува на длъжниците условия, каквито счита за необходими за прокарване на целите си, знаейки много добре, че на пациентите й няма кой друг да отпусне средства – след като става въпрос за страни като Нигер, Чад, Хондурас, Малави, Афганистан и др." (Циглер).
Световната банка поддържа специални връзки, т.нар. стратегическо партньорство, с редица търговски банки на Уолстрийт. Не един път тя е спасявала финансови институти, които, преследвайки максимална печалба и спекулирайки в чужди страни, са претърпели големи загуби. В ежедневния си бизнес СБ действа, спазвайки стриктно банкерските практики и критерии – минимиране и обезпечаване на рисковете и разходите и преследване на максимално възможна печалба. "Въпреки че нейната харта формално не позволява обвързване на кредити с политически или други условия, на практика тя директно преследва идеологически цели" (Циглер).
Световната банка ежегодно публикува Информационен бюлетин за световното развитие, който се ползва и от други институции, университети и отделни организации на Обединените нации (ООН). Лично Волферсон пише предисловието на тези бюлетини, където през 2001 г. Той си позволи дори известни проблясъци на хуманизъм и загриженост. "Бедността в един иначе богат свят е най-голямото предизвикателство за човечеството" е откровението на борсовия спекулант и мултимилиардер.
"Идеолозите на СБ често пъти изненадват с учудваща теоретична гъвкавост, непостоянство и конформизъм. Въпреки явните неуспехи на тяхната институция в международен аспект през изминалия половин век те сътворяват какви ли не теории, с които да оправдаят действията си" (Циглер).
По времето на Макнамара СБ залага предимно на икономическата рецепта – растеж = напредък = развитие = щастие за всички. Първи си позволи да изяви критика срещу практиката на СБ т.нар.
Римски клуб в своята теоретична разработка "Границите на растежа". Основният й постулат гласи, че преследването на неограничен растеж ще доведе до унищожаване на планетата. СБ веднага реагира на тази критика и нейните теоретици се обърнаха към обществеността със следното заявление: "Вие сте прави, господа учени. Ние сме съгласни с вас. Отсега нататък ще наблягаме на устойчивото развитие." На обикновен, разбираем език това означава, че в бъдеще те ще отчитат не само растежа на БВП на страните, но ще следят и за въздействието му върху различните сфери на обществото. "Филантропите" от СБ се оказаха конфронтирани със следните проблеми – балансиран ли е растежът, как влияе той върху разпределението на приходите и благосъстоянието, прекалено бързото нарастване на енергийните разходи на една страни дали не е свързано с опасността да се претоварят глобалните енергийни резерви и екологичните възможности на земята, и с много други важни въпроси.
Не мина много време и след изразените първи критики и съмнения относно дейността на СБ от Римския клуб се появи критиката срещу необуздания капитализъм и още от две други експертни групи. Едната под ръководството на норвежката Гро Харлем Брунтланд, а другата – под патронажа на големия немски политик и социалдемократ Вили Бранд. Те категорично се обявиха срещу преследваната от СБ политика на едностранчиво "икономизиране на обществото" и апелираха да се вземат под внимание и други неикономически параметри на развитието, като: образование, здравеопазване, спазване на правата на човека и пр.
И двете експертни групи обвиниха СБ, че в стратегиите и анализите си тя не обръща внимание на тези важни фактори. Банката, загрижена за имиджа си, отново реагира бързо и за да неутрализира по-нататъшните критики, провъзгласи новата си теория за "необходимостта от хуманно развитие". Дотук всичко е добре, ако СБ не само реагираше на отправените упреци, но и предприемаше необходими действия в правилната насока. Обаче тя така и не съумя да разсее съмненията за дейност в полза само на развитите страни и на транснационалния капитал, с което да отнеме вятъра от платната на своите критици.
Световните събития породиха междувременно и нова фаза на протести срещу подобна икономическа политика, като в Западна Европа и Северна Америка в десетилетията след легендарните протести от 1968 г. се оформиха социално-екологични движения. Според тях не е достатъчно да се стимулират само производствените сили на едно общество и да се следят единствено класическите индикатори и параметри на неговото развитие. Важно е да се обърне внимание на околната среда, в която съществува обществото, и да се оценят дълготрайните последици върху нея, предизвикани от развитието.
Идеолозите на СБ и този път бързо усетиха откъде се задават поредните буреносни облаци и започнаха кампания, в която се представят като едва ли не най-радикално ратуващите за т. нар. устойчиво развитие. Това понятие означава развитие не за сметка на природата, което в дългосрочен план би довело до нейното унищожение, а развитие на обществото в трайно и устойчиво равновесие с природата.
През 1993 г. във Виена се състоя конференция на ООН по правата на човека. На нея, въпреки съпротивата на САЩ и на някои страни от ЕС, държавите от Третия свят успяха да наложат схващането си за признаване на "икономически, социални и културни права" на народите. Както винаги досега, г-н Волферсон отново реагира бързо и гъвкаво със становище, в което представя СБ едва ли не като застъпничка от самото начало за реализиране на тези права.
Проследявайки заеманите теоретични позиции на СБ, е невъзможно да не направи впечатление ветропоказателната и демагогска политика на тази институция, която на всякаква цена се стреми да е в крак с общественото мнение и своевременно да неутрализира отправените критики срещу нея. Най-новият теоретичен пирует на нейните служители е въведеното от тях понятие "развитие на неразвитите".
Основната им идея е, че в процесите на икономическо и социално развитие трябва да бъдат включени и тези, които досега са били само жертва на индустриализацията. Но ето какво казва проф. Циглер по повод на това заявление: "Нито едно от многобройните "добронамерени" изказвания и становища не е в състояние да прикрие реалните неуспехи на международните финансови институции по отношение на стратегиите им за развитие на Третия свят".
Проблемът на Световната банка е, че колкото и да изменя и приспособява официалните си теории, нейните практически действия остават непроменени. "Тя просто винаги и на първо място си остава банка, прилагаща характерните банкерски механизми за максимизиране на печалбата, които в крайна сметка водят до систематична експлоатация на нейните длъжници и до натиск за задължително отваряне на засегнатите страни за хищния, глобализиран капитал" (Циглер).
Както Световната търговска организация (СТО) и Международният валутен фонд (МВФ), така и СБ са бастиони на неолибералните догми за нов световен икономически ред, устроен изцяло по концепциите на развитите индустриални държави. На всяка задлъжняла страна СБ безкомпромисно налага спазването на прословутото Вашингтонско споразумение, без въобще да се интересува и съобразява със спецификата и особеностите на отделните страни. Целта, която оправдава средствата, е да се гарантира на всяка цена печелившо възвръщане на дадените заеми, независимо от социалните катастрофи, които това поражда в засегнатите държави. Единствената рецепта на СБ за гарантиране на възвръщаемостта навсякъде е приватизацията на държавните и обществените предприятия и услуги. И както подчертава проф. Циглер, "СБ изгражда по този начин Империята на новите господари на света".
През 2000 г. най-важният посланик на СБ, нейн първи вицепрезидент и близък доверен на Волферсон, Джозеф Стиглиц, покрусен от тази политика, се отказа от всичките си длъжности в банката, остро и публично порица реалната неефективност на Бретон-Вуудските институции и стратегията им за налагане на тотална приватизация. Тази крачка на Стиглиц се равнява за СБ на силно земетресение. Съмнения обзеха нейните иначе арогантни служители. Част от тях започнаха да се замислят за своята дейност и да си задават критични въпроси, все пак и тези хора имат някаква доза морал. Най-същественият въпрос, който вълнува всички, е дали наистина отпуснатите средства въобще достигат до нуждаещото се население. Отговорът на този толкова важен въпрос бе даден през 2002 г. в Двореца на народите в Женева от отговарящия за международните отношения вицепрезидент на СБ на лекция пред ръководни кадри на ООН и МВФ: "Това никой от нас не знае".
Ежегодно в развиващите се страни се вливат огромни кредити от СБ. С тези пари се строят язовори и електроцентрали, изграждат се нови летища, пътища и административни дворци в столицата. В същото време около тези мегаломански проекти, финансирани от СБ, ежегодно умират над 30 000 души от глад и липса на чиста питейна вода. Навсякъде в Третия свят, а и в някои страни от Източна Европа се завръщат считаните само преди малко повече от десет години за преодолени болести на бедността като туберкулозата, маларията, жълтеницата, а дори и чумата, които годишно покосяват десетки хора по земята. Училища и болници се рушат или биват закривани поради липса на средства за поддръжка. Болните се мъчат и умират, защото в Африка и Азия липсват лекарства на достъпни цени. Продължителността на живота в много от слаборазвитите страни и в Източна Европа постоянно пада.
В Африка, южно от Екватора, от синдрома на имунната недостатъчност е засегнато вече 1/3 от цялото население, огромни територии са изцяло обезлюдени. Повече от половината от земното население е принудено да вегетира в отчайваща бедност с по-малко от 2 долара на ден, а общите приходи на тези 3 милиарда земни граждани са по-малко от състоянието, което притежават 225-те най-богати хора на света. Мултимилиардерите от международните финансови институции трябва най-сетне да осъзнаят, че нещо много фундаментално в света, в който живеем, не е наред, че тази политика на злокачествено икономическо развитие с гарантирана на всяка цена максимална печалба е поро чна, антихуманна и най-вече опасна за цялото човечество.