ВЪНШНОПОЛИТИЧЕСКАТА ДОКТРИНА НА САЩ В РЕГИОНА НА ЮГОИЗТИЧНА ЕВРОПА (БАЛКАНИТЕ) СЛЕД КРАЯ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА (1989-2003)

0
501

Любена Асенова е родена е на 20.02.1977 г. в София. Бакалавър по международни отношения (1999 г.) и магистър по право (2000 г.). Разработва докторат към Института по Балканистика при БАН на тема: "Външнополитическата доктрина на САЩ в региона на Югоизточна Европа след края на студената война (1989 – 2003)" Две от последните й научни публикации са: "Приложение на информационните технологии в международното публично право и международните отношения" ( 2002 ) и "Асиметрия на кризата в Ирак" (2003). Владее английски, италиански, испански, немски, френски и руски език.

      Три вида са основните източници, от които се черпи материал при изследване на темата за външнополитическата доктрина на САЩ в Югоизточна Европа след края на студената война.

      На първо място е обширната литература от американски и чуждестранни автори за маркирания период, като актуалността на Балканите нараства особено в средите на Запад и интересът на западното обществено мнение се повишава със събитията около разпада на бивша Югославия и последващите войни в югопространството през 90-те години от края на ХХ век1.

      Втора група източници са официалните документи и позиции на американските институции по балканските въпроси – позициите на Белия дом, Държавния департамент на САЩ (Министерството на външните работи на САЩ) и съответните архивни документи, Пентагона (Министерството на отбраната на САЩ) и други2.

      Трета група са материалите по линия на неправителствения сектор – съответните изследвания, доклади, свидетелства и публикации на видни анализатори и научни институти (think – tanks), формиращи научната основа за американската официална външнополитическа доктрина и стратегия; както и съответната информация по темата от пресата, медиите и др.

      В западната и американската историография са разглеждани три групи фактори за процесите на Балканите през изследвания период (1989 – 2003): причини, заложени в историко-етно-религиозно-цивилизационната структура на региона; такива, базирани на икономическо-социален комплекс от действащи елементи, съчетан с отражението от неефективен политически и дипломатически инструментариум и решаващата роля на външни фактори; както и такива, свързани с преоформянето на геополитическото пространство в региона, вследствие динамиката на вътрешните и външните за него процеси в края на ХХ в. и началото на ХХI век.

      Ако бъдат анализирани документите, част от официалната доктрина на Белия дом и Министерството на отбраната на САЩ в периода след края на студената война3, то ключов елемент в новата външнополитическа доктрина и националната отбрана на САЩ е концепцията за структуриране на такъв модел на система на международните отношения, при който тезата за американската изключителност – проявление на тенденцията на уилсънианството – се прелива във визия за еднополярност на бъдещия световен ред.4

      Стратегическият проект, разработен в началото на 90-те години, се характеризира в синтезиран вариант по следния начин: след разпада на СССР и краха на съветския блок Съединените щати остават единствената световна суперсила; тяхната основна цел е да просъществуват в това състояние през целия ХХI век като целите на американската вътрешна и външна политика са подчинени на идеята за разширяване на глобалното влияние на САЩ при запазване на статуквото; както и предотвратяване зараждането на конкуриращи се центрове на световно влияние в състояние да оспорят първенството на САЩ; за тази цел на подхода за балансираност в международните отношения ще бъде противопоставена цялата американска военна мощ.5
С приетата през септември 2002 година нова стратегия за национална сигурност на САЩ, повлияна от ефекта на терористичните актове от 11 септември 2001 година, е провъзгласена целта американското превъзходство да остане недостижимо за другите и на тази база да се гради външната политика на страната.6 В документа прозира скептицизъм по отношение на контрола върху въоръженията и симпатия към предприемане на едностранни стъпки в случай на сериозна опасност.

      Най-оспорваният момент е провъзгласяването на доктрината за превантивната война, съгласно която САЩ не биха приели в никакъв случай враждебни на тях държави да се сдобият с оръжия за масово унищожение, и декларираната от Вашингтон решимост да използва сила, за да пресече из корен възникването на такива опасности. Освен това документът извежда на централно място в американската политика изграждането на противоракетна отбрана като стъпка във формиращото се ново стратегическо пространство.

      Като отправна точка в стратегията за национална сигурност се възприема ХVII век и твърдението, че от тогава досега по-уникален шанс за налагането на глобалното превъзходство на САЩ в американската история не е имало, в противоречие с твърдението на Кисинджър за уместността в налагането на "нов концерт на Великите сили", характерен за ХIХ век.7 Краят на студената война създава според някои наблюдатели "еднополюсен" свят или още свят с "една свръхсила". Според други обаче, днес Съединените щати не са в по-изгодна позиция да налагат дневен ред на света, отколкото в началото на студената война.8 Америка е по-могъща, отколкото преди 10 години, но по ирония на съдбата сега и силата е по-разпръсната.

      Така Америка всъщност има по-малки възможности да я използва, за да оформя останалия свят. Като външнополитически подход уилсънианството приема за даденост, че Америка притежава изключително естество, изразявщо се в ненадминатата добродетелност и ненадмината мощ. Съединените щати са така уверени в силата и благородството на целите си, че могат да се видят в борба за защита на ценностите си из целия свят. Американската изключителност е отправната точка за уилсънианската външна политика.9 То обаче не може да бъде единствена основа за епохата след студената война. В навечерието на ХХI век в действие се включват глобални сили, които с времето ще отнемат част от изключителността на Съединените щати.

      Подобен период на преход, настъпил в сферата на международните отношения след края на студената война, предлага стратегически възможности и същевременно налага дефинирането на категорията "национален интерес" за САЩ.10

      В американската външна политика през последните два века могат да се набележат три основни паралелни тенденции, като в различни периоди доминираща е била една или друга от тях – ту изолационизмът, ту интернационализмът (или по-скоро мултилатерализмът), ту хегемонистичният империализъм. В епохата, когато Европа бе застрашена от свръхвъоръжения и хегемонистично настроен СССР и когато бе създаден НАТО, политическият елит на САЩ продължи да заема интернационалистки позиции, макар и подчертавайки водещата роля на Америка в Западния свят. И едва при Рейгън империалистическата тенденция започна да набира сили, като при Бушмладши хегемонизмът окончателно взе връх.11 Така атлантическият проект изглежда изчерпан и стратегиите на ЕС и САЩ все повече се разминават.

      Волфовиц пък твърди, че "съставът на бъдещите коалиции с американско участие ще се определя единствено от конкретните задачи, а не обратното", имайки предвид, че НАТО е загубил досегашното си значение. С други думи, САЩ ще разчитат на средствата на двустранната дипломация (директните преговори) пред тези на многостранната (НАТО , ООН), което в голяма степен обезсмисля последните.

      Американската външна политика след 2000 г. се съсредоточава върху дефинирането на категорията национален интерес и преследването на ключовите приоритети, както следва:

 

  • Постигане на сигурност, че американската армия е в състояние да възпре война и да се бори в защита на американските интереси, ако ситуацията на въздържане претърпи провал;
  • Да развива икономическия растеж и политическия диалог чрез разширяване на свободната търговия и установяването на стабилна монетарна система за всички, ангажирани с прилагането на тези принципи, включително тези в Западното полукълбо, твърде често пренебрегвано като зона на изключителен американски интерес;
  • Да развие силно партньорство със съюзници, споделящи американските ценности и готови да съдействат за постигенето на мир, просперитет и сигурност;
  • Да фокусира американската енергия върху отношения с Великите сили, особено Русия и Китай, които формират матрицата на международната политическа система;
  • Да даде решителен отпор на заплахата от терористични режими и враждебни на САЩ сили, която приема формата на потенциален тероризъм и създаване на оръжия за масово унищожаване.12 Републиканците акцентират върху националните интереси и стратеги ческите въпроси на глобалната роля на САЩ. От приоритетите на външната политика на администрацията на Буш-младши, изложени от държавния секретар Колин Пауъл, особено внимание заслужават следните:
  • САЩ ще продължат политиката си на присъствие и ангажираност в света в съответствие с техните национални интереси. Затова е необходимо да се постигне баланс между политиката на Изток и на Запад, между Атлантическия и Тихия океан;
  • НАТО е крайъгълен камък на американската външна политика в Европа. Без нея Европа е слаба, слаби са и САЩ. НАТО не е бил заплаха за Русия, няма да бъде и в бъдеще. САЩ подкрепят интеграцията на Европа, включително и в нейния отбранителен аспект, но само доколкото това прави НАТО по- силно. Подкрепя се също разширяването на НАТО, което няма да бъде насочено срещу Русия и ще има за цел укрепване на сигурността в Европа, част от която е Русия;
  • Другият крайъгълен камък на външната политика на САЩ са азиатските им съюзници от района на Тихия океан и на първо място Япония. Китай е гигант, който все още търси своя път. САЩ от своя страна ще положат необходимите усилия за намиране на конструктивен път за сътрудничество и помощ, който да отговаря на техните интереси. Ще подкрепят промените в Китай в посока на създаване на правова държава, включително чрез застъпничество за членство в Световната търговска организация. САЩ са за мирно разрешаване на конфликта с Тайван, но дотогава твърдо ще стоят зад Тайван и ще укрепват отбранителната му способност. Индия ще бъде важен приоритет в политиката на администрацията на Буш, а съюзът с Корея е от първостепенно значение.
  • САЩ не трябва да проявяват страх в отношенията си с Русия, но тези отношения могат да бъдат стабилни и успешни само ако Русия проведе вътрешна реформа. Конфликтът в Чечения трябва да намери политическо решение и Русия следва да осигури свободен достъп за хуманитарните организации до гражданското население от засегнатите райони. Русия и САЩ трябва да намалят своите ядрени арсенали и САЩ да ускорят програмите за помощ на Русия за унищожаване на ядрените оръжия;
  • Политиката на САЩ на Балканите ще бъде подложена на преглед, като се търсят възможности за намаляване на военните ангажименти в региона. Съкращаването ще се извършва внимателно и постепенно. Турция запазва централно място във външната политика на САЩ на Балканите. САЩ смятат, че тя трябва да играе важна роля в Общата европейска политика за сигурност и отбрана;
  • Положението в Близкия изток и израелско-палестинските мирни преговори са постоянен приоритет в американската външна политика. САЩ ще осигуряват безопасността на Израел, но също и законните искания на палестинския народ. Администрацията на Буш ще се стреми да доведе докрай последния американски план на преговорите за мир. Ще се затвърдят санкциите и политиката като цяло към Ирак;
  • В Африка политиката ще бъде активирана със страни като ЮАР и Нигерия. Ще се прецизират целите и приоритетите й;
  • Борбата с тероризма е основен приоритет на външната политика на САЩ;
  • Приоритетни са и отношенията, и сътрудничеството с ООН и с неправителствените организации.

 

      Анализът на основните насоки и приоритети на външната политика и политиката на сигурност на администрацията на президента Буш-младши води до извода, че философията и основните подходи на тази политика са взети от традиционната републиканска външнополитическа доктрина, която е най – успешна при администрацията на президентите Рейгън13 и Джордж Буш – старши. Същността на тази политика може да се определи като консервативна и антиетатистки насочена. При оказване на помощ в чужбина акцентът се поставя върху хуманитарната помощ от страна на неправителствени организации за сметка на държавните помощи. Някои от идеите и намеренията, изразени по време на изборната кампания, бяха туширани и балансирани след изборите, като например разполагането на ПРО и намаляване на американското военно присъствие на Балканите. 14

      Три са основните периоди, които биха могли да се разграничат при формирането на новата външнополитическа доктрина на САЩ след края на студената война: ерата Буш Senior (1988 – 1992 г.); новата външнополити- ческа философия по времето на администрацията на Бил Клинтън (1992 – 2000 г.) и ерата Буш син ( 2000 – 2004 г.). Съществен елемент от външнополити ческата доктрина и стратегия на САЩ в периода след края на студената война е политиката спрямо региона на Югоизточна Европа. Тази политика има няколко основни измерения, които се изразяват в преоформяне на геополитическото пространство. Американската доктрина спрямо Балканите би могла да бъде разгледана на няколко нива: политико-дипломатическо, международноправно, икономически отношения и сътрудничество в областта на сигурността. Фундаменталната разлика във външнополитическата стратегия спрямо Балканите между Републиканската партия и Демократическата партия на САЩ през разглеждания период (1988 – 2003 г.) се изразява в следното: републиканската външнополитическа доктрина възприема балканското геополитическо пространство като подстъп за реализиране на близкоизто чната си политика и отражение на американския национален интерес; външнополитическата доктрина на Демократическата партия по времето на Клинтън разглежда балканската си политика като елемент от европейската си такава и следователно явяваща се естествено продължение на концепцията за хуманитарната интервенция, европейския ангажимент след Втората световна война, защитата на човешките права, ценности и абстрактни морални принципи.

      Това фундаментално различие между републиканска и демократическа доктрина в сферата на външната политика намира исторически корени в дилемата между политиката на сдържане и интервенционалистко-интернационалната тенденция, чиито двама найвидни представители се явяват президентът Хари Труман и Никсън. Спрямо Балканите тази тенденция обаче се проявява в обратен ред. САЩ предоставят чуждестранна помощ и разполагат военните си бази, следвайки т. нар. политика на възпиране. Тази геополитическа философия за първи път е развита в анонимната статия "Първопричини за поведението на Съветския съюз", публикувана в списание "Форин Афеърс" през юли 1947 г. (авторът й е всъщност Джордж Кенан). В нея се казва, че Съединените щати трябва "сдържано, но твърдо и неумолимо да възпират експанзионисти чния уклон на Русия, като оказват "предпазлива и добре премерена съпротива на непрекъснато променящ се географски и политически фронт".

      Това е алтернатива на "масирано възмездие", подкрепяна от някои кръгове около Републиканската партия, които не желаят да се оказва военен и дипломатически натиск върху съветската империя. Подобен натиск обаче може да предизвика трета световна война, каквато никой не желае, още помалко, след като Русия вече разполага с атомна бомба и е на път да се сдобие с водородна. Освен това привържениците на стратегията за "масирано възмездие" не казват достатъчно ясно какво възнамеряват да направят, за да постигнат целта си, а общественото мнение в САЩ не е на тяхна страна. Така политиката на възпиране, която е в основата на плана "Маршал" и на НАТО, става неразделна част от военната и външнополитическата доктрина на Америка и се осъществява успешно в Европа чак до края на 80-те години, когато съветската империя се разпада без външен натиск и комунизмът отмира от само себе си.15

      Докладът на Джордж Кенан, експерт по Русия и относително млад дипломат на работа в американското посолство в Москва, предлага философска и концептуална рамка за интерпретиране на Сталиновата външна политика и коренно променя гледната точка на Вашингтон. Документът става известен под името Дългата телеграма.16 Кенан твърди, че Съединените щати трябва да престанат да се самообвиняват, че са причина за съветската безкомпромисност, и че принципите на съветската външна политика се коренят в самата съветска система. Накратко, той е убеден, че съветската външна политика е амалгама от комунистически идеологеми и старомоден имперски експанзионизъм.17

      Според Кенан комунистическата идеология представлява опорната точка на Сталиновия подход към света. Сталин смята, че западните капиталисти чески сили са враждебни и следователно противоречията между Съветския съюз и Америка не са продукт на недоразумение или грешка в общуването между Вашингтон и Москва, а са заложени в съветските представи за външния свят.18

      От незапомнени времена, твърди Кенан, руските царе са се стремили да разширяват територията си, да завладеят Полша и да я превърнат в зависима страна. Смятали са България за изконна част от своята сфера на влияние и са се стремили към завоюването на топли пристанища в Средиземноморието, заради което са им били нужни черноморските проливи. Кенан подчертава, че Америка трябва да се подготви за продължителна борба, защото целите и философията на Съединените щати и Съветския съюз са съвършено несъвместими.

      Първото систематизирано изложение на новия подход се появява в меморандум на Държавния департамент, представен пред една смесена комисия на 1 април 1946 г. Той е подготвен от Х. Фрийман Матюс и представлява опит да се превърне същината на философските наблюдения на Кенан в действена външна политика. За пръв път в историята американски полити чески документ разглежда противоречията със Съветския съюз като ендемична характеристика на съветската система Москва трябва да бъде убедена "отначало по дипломатически път, след това, ако се наложи, и със сила, че сегашният курс на нейната външна политика ще даведе Съветския съюз само и единствено до провал". Матюс добавя две условия. Америка, казва той, има надмощие по море и по въздух, а Съветският съюз е по- силен на сушата. Установявайки, че "нашата сухопътна военна мощ е неефективна в Евразия", меморандумът на Матюс ограничава употребата на сила до районите, в които на мощта "на съветските войски може да бъде противопоставена отбранителната военноморска и военновъздушна мощ на Съединените щати и техните съюзници".

      Второто условие изключва едностранни действия : "Хартата на Обединените нации представлява найдоброто и най-неоспоримо средство, чрез което Съединените щати могат да изразят своето несъгласие със съветската териториална експанзия."19

      Къде обаче могат да са налице тези две условия? Меморандумът на Матюс посочва следните рискови държави и територии: "Финландия, Скандинавия, Източна, Централна и Югоизточна Европа, Иран, Ирак, Турция, Афганистан, Шинян и Манджурия." Бедата е, че нито една от тези страни не се намира в стратегическия обсег на Америка. Меморандумът на Матюс не обяснява как стратегическият обхват на Великобритания ще надвиши този на Съединените щати.20

      Една от първите задачи в дългата и плодотворна кариера на Кларк Клифърд като президентски съветник е да отстрани неяснотите и ограниченията в меморандума на Матюс. В своя свръхсекретен анализ, направен на 24 септември 1946 г., Клифърд изразява съгласие с мнението, че политиката на Кремъл може да се промени единствено ако съветската военна сила бъде контрабалансирана: "Военната мощ на нашата страна ще бъде основната спирачка пред Съветския съюз да нападне Америка или жизненовожни за нашата сигурност райони в света."21

      Така Америка има концептуалната рамка, за да оправдае практическата си съпротива срещу съветската експанзия. След края на войната съветският натиск следва историческия руски модел. Съветският съюз контролира Балканите (с изключение на Югославия), в Гърция бушува партизанска война с бази в комунистическа Югославия и съветския сателит България. Към Турция се отправят териториални претенции заедно с настояване за изграждането на съветски военни бази на Босфора и Дарданелите – искания, напомнящи онези, които Сталин е отправил към Хитлер на 25 ноември 1940г.

      След края на войната Великобритания оказва икономическа и военна подкрепа и на Гърция, и на Турция. През зимата на 1946-1947 г. правителството на Атли уведомява Вашингтон, че повече не е в състояние да издържи на тази непосилна тежест. Труман е готов да стане приемник на Великобритания в историческата й роля на преграда пред руските стремления към Средиземноморието, но нито американският народ, нито Конгресът могат да приемат традиционната геополитическа нагласа на Великобритания.

      Съпротивата срещу съветския експанзионизъм трябва да произти ча от строгите принципи на американския подход към външната политика. Този императив става очевиден по време на една ключова среща, проведена на 27 февруари 1947 г. в Овалния кабинет. Труман, държавният секретар Маршал и неговият заместник Дийн Ачесън се опитват да убедят делегация от конгресмени, водени от републиканския сенатор на Мичиган Артър Вандербърг, във важността на помощта за Гърция и Турция – твърде трудна задача, тъй като традиционно изолационистки настроените републиканци контролират и двете камари на Конгреса.

      Маршал открива срещата с безстрастен анализ, който излага връзката между предлаганата програма за помощ и американските интереси. Той предизвиква обичайното мърморене за това, че "пак ли ние ще вадим кестените от огъня вместо Великобритания", за неморалността на баланса на силите и непосилното тегло на външните помощи. Осъзнавайки, че администрацията е на път да загуби, Ачесън шепнешком пита Маршал дали това е лична схватка, или всички присъстващи могат да се включат в дискусията. После взема думата и както казва един помощник, "вкара в употреба всички възможни аргументи". Ачесън енергично чертае пред групата мрачно бъдеще, в което превес ще имат силите на комунизма: На света останаха само две велики сили…Съединените щати и Съветският съюз.Намираме се в ситуация, която няма аналог в световната история. От времето на Рим и Картаген не е имало подобна поляризация на силите…Предприемането на мерки от Съединените щати за укрепване на страни, заплашени от съветската агресия или комунистическата поквара е необходимо за защитата на сигурността на САЩ, за защитата на самата свобода.

      Когато става ясно, че Ачесън е събудил интереса на конгресмените, администрацията заема твърда позиция. От този момент насетне програмата за оказване на помощ на Гърция и Турция започва да се възприема като част от глобалната борба между демокрацията и диктатурата. Когато на 12 март 1947 г. Труман официално провъзгласява доктрината, която впоследствие получава неговото име, той пропуска стратегическия аспект от анализа на Ачесън, говори с традиционните уилсаниански термини за борбата между два начина на живот.

      Доктрината "Труман" отбелязва критичен поврат в американската външна политика, защото след като веднъж Америка е хвърлила моралната ръкавица, онзи вид Realpolitik, който Сталин най-добре разбира, е заклеймен завинаги, а пазаренето за двустранни отстъпки – категорично изключено. Оттук насетне конфликтът може да бъде разрешен само при промяна в съветските цели, от срив на съветската система или от двете заедно.

      Като резултат от политиката на сдържане се появяват планът "Маршал" и Атлантическият съюз. Първият е създаден, за да изправи на крака Европа икономически. Северноатлантическият съюз (НАТО) трябва да се грижи за нейната сигурност.22

      Така, първоначално бидейки извън сферата на американския стратеги чески интерес, посредством Гърция и Турция, оформящи южния фланг на НАТО, Балканите се превръщат в зона за геополитическо влияние на САЩ.

      На 23 декември 1945 г. Сталин приема американския държавен секретар Джеймс Бърнс и предлага на трите западни демокрации да изпратят комисии в Румъния и България, за да препоръча на техните правителства как да разширят кабинетите си с демократични политически фигури. Бърнс тълкува инициативата на Сталин като заявка, че Ялтенското споразумение се нуждае от демократични жестове, и признава България и Румъния, преди да се сключи мирният договор с тези страни.23 Границите в Източна Европа са определени от мирните договори, сключени след края на Втората световна война между военновременните съюзници и немските сателити. Впоследствие са потвърдени от двустранните споразумения на Вили Бранд между Западна Европа и източноевропейките страни, както и от договорите на други натовски демокрации, найве че на Франция, със страните от Източна Европа (включително с Полша и със Съветския съюз). В началото на 70-те години на ХХ век всички съюзници на САЩ от НАТО настояват за европейска конференция за сигурност.

      През 1971 г. администрацията на Никсън решава да добави европейската конференция за сигурност към списъка от инициативи за поощряване на умереността в съветската политика.24

      През 1975 г. конференцията изплува на дневна светлина със съобщението, че са изработени споразумения, които ще бъдат подписани на среща на високо равнище в Хелзинки. Американското влияние спомага признаването на границите да се обвърже със задължението те да не се променят със сила. Принципното положение, очертаващо международноправната рамка на следвоенното статукво в Европа, се изразява в текста, според който страните, подписали документа, декларират, че "техните граници могат да се променят в съгласие с международното право, с мирни средства и чрез споразумения".

      Основните елементи на промяната, настъпила в американската външнополитическа доктрина след периода на студената война и 11 септември 2001 г., са: посоката й на Изток – към Азия; изграждането на специфи чна матрица на близкоизточна политика на САЩ; моделът на разцепление САЩ – Европа и различията във визията за бъдещото структуриране на еднополярен свят, базиращ се унилатеризма или многополюсен такъв, изграден на основата на баланса на силите, принципите на международното право и приложението на многостранната дипломация ; запълването на съществуващия вакуум в трансатлантическата връзка от Централна и Източна Европа; очертаващото се противоречие между американски геостратегически интерес и този на традициония й партньор Турция, вследствие и изместването на центъра на стратегическа тежест към България и Румъния. Основен свързващ елемент в този модел на геополитически процеси и формирането на новата система на международни отношения и международна сигурност, в които водеща роля играе САЩ, представляват и Балканите. Същевременно турската дипломация, възползвайки се от вакуума в отношенията със САЩ в навечерието на кризата в Ирак, реализира стратегически пробив по линия на европейската си политика.

      Ключов аспект на американската политика към Балканите е установяването на военно присъствие посредством концепцията за мироопазващи операции в този регион. С решението си да разположи части на американската армия в подкрепа на операциите за запазване на мира на Балканите президентът Клинтън промени статуквото в американската армия.25 Като част от ръководените от НАТО сили по прилагането на мирното споразумение (IFOR), армията изигра ключова роля за края на босненската гражданска война. За армията това бе стъпка в прехода от конвенционален тип война към широкоспектърна подкрепа на американската стратегия за национална сигурност.

      Значимостта на това явление не може да бъде подценявана, тъй като успехът на армията на Балканите бе сравняван с победите, постигнати в Персийския залив. В съвременен план ролята на американската армия на Балканите продължава своята плавна еволюция, управлявана от условията в региона и промените в цялостната американска стратегия за военно присъствие.

      Конфликти от малък мащаб, подобно на тези на Балканите през 90- те години и края на ХХ век, имат влияние и отражение върху американските стратегически интереси.26 Така например, случаят Косово (1999 г.), бидейки в "задния двор" на най-важния американски, стратегически съюзник: НАТО застрашаваше крехкия етнически баланс в целия район на Източна Европа, като арена за сблъсък интересите на множество етнически малцинства.

      Тактиката на администрацията на Клинтън за отсъствие на "план за политическата игра", който да позволи бързо изтегляне на военните сили27 при наличие на "exit strategy"28 или стратегия на изхода. Със смяната на президентската администрация през 2000 г. и новата конгресна политика (2001 г.) американската стратегия на Балканите претърпява значителна промяна. През август 2000 г. Дик Чейни заяви, че е време да се обмислят възможности за изтегляне на американските сухопътни сили от Босна и Косово.29 Кондолиза Райс призовава за ново разделениена труда, при което европейските нации сами трябва да се погрижат за мироопазващите операции в този район.30

      Според Колин Пауъл: “Нашата стратегия е насочена към преразглеждане на основанията за разполагане на наши войски не само в Босна, но и в Косово; както и на много други места по света, където е необходимо да се уверим, че тези действия са рационални и уместни.”31

      С встъпването в длъжност на Джордж Буш-младши назрява моментът за преоценка на ролята, която американската армия играеше на Балканите подобно и на ефекта, който Балканите имаха върху самата американска армия.32 Така например според Джордж Робъртсън, генералния секретар на НАТО, представители на екипа на Буш са изразили увереност, че САЩ няма да се оттеглят едностранно от Балканите, но съвместно с НАТО ще разработят план за дезаангижирането им от тази зона.

      Според водещи анализатори американската армия, която има ключова роля в тези процеси, в навечерието на предефинирането на своите стратегически цели и задачи, е изправена пред четири основни проблема. Първо, да намери основание за продължаване ангажимента си на Балканите, обяснявайки на националните политически лидери, че американските цели остават валидни и най-добрият начин за тяхното постигане е осигуряването на военно присъствие там. Второ, да бъдат изследвани начините за още по-висока ефективност на продължавания ангажимент. Трето, при налагане линия на постъпателно изтегляне от Балканите, да бъдат анализирани и приложени подходите, при които това да стане с минимален риск за американските стратегически интереси в Европа. И четвърто, ако американските стратези и политически водачи решат да направят въвличането в продължителни мироопазващи операции оснавна задача на американската армия, то тя би следвало да продължи да анализира в по-широк аспект стратегическите уроци, извлечени и чрез опита от конфликтите на Балканите.33
На 23 януари 2003 г. по повод френско-германското противопоставяне на удари срещу Ирак от страна на САЩ и Великобритания без резолюция на Съвета за сигурност на ООН американският министър на отбраната Доналд Ръмсфелд заявява: "Акцентът на Европа се измества на Изток, където ни подкрепят. Съществуват Стара и Нова Европа."

      На 11 юни 2003 г. в изказване пред европейския център "Джордж Маршал" Ръмсфелд доразвива тезата си с думите "Различието между нова и стара Европа днес не е въпрос на възраст, размер или дори география. То е въпрос на манталитет, на визията, която отделните страни дават на трансатлантическите отношения".34

      Така очерталото се противоречие между САЩ и Западна Европа води до преоформяне на геополитическото пространство като отражение на новите реалности е заложената промяна във военната концепция на САЩ, а именно планираните американски бази в Източна Европа. Целта на такива планове за установяване в Източна Европа на бази-"скелети" и центрове за военно обучение биха позволили на САЩ да намалят военното си присъствие в Западна Европа и пак да могат да предприемат бързи операции в региона.35

      Според американски военни предварителните планове налагат установяване на изток на нови "изнесени напред оперативни бази", или на "изнесени напред оперативни центрове", които да допълват големите постоянни бази. Новите обекти се описват като "оголени скелети", за които няма да бъде нужно голямо строителство, но които ще бъдат достатъ чни да подкрепят американските военни части, които от време на време се сменят на ротационен принцип за военни учения или за операции в Европа, Близкия изток и Африка.36

      В същото време Белгия, Франция, Германия и Люксембург приемат широка програма от мерки за създаване на собствен отбранителен потенциал на Европейския съюз. На среща в Брюксел четирите страни, противници на войната в Ирак, се договорят да създадат до 2004 г. многонационален команден център за водене на общи военни операции.37

      Между четирите войни, които водят САЩ – от Близкия изток (1991 г.) през Балканите (1999 г.), от Балканите до Средна Азия (2001 – 2002 г.) и отново в Персийския залив (2003 г.) – присъстват елементи на континуитет с цел установяване на стратегическо превъзходство на американския геополитичеки фактор. Независимо от разликите във всяка една отделна ситуация, военните операции са планирани и проведени от САЩ без решаващия глас на съюзниците от НАТО и Европейския съюз. С изключение на операцията от 1991 г. – с подкрепата на ООН, последните три са проведени без формално признание от страна на ООН, въпреки че спрямо Югославия и Афганистан такова е прието впоследствие.

      Външнополитическата доктрина на САЩ спрямо региона на Югоизточна Европа е елемент от глобалната стратегия на САЩ в Европа. Тя следва своя вътрешна логика и ритъм, подчинени на четирите основни фактора, формирали и характеризиращи американското общество: религия, класа, лингвистична или етническа идентичност и регионализъм38 и външно изражение получава посредством динамиката на комплексните геополитически процеси, характерни за края на ХХ в. и началото на ХХI век. Очевидно Съединените щати не могат и не бива да се връщат към политиката на студената война или към дипломацията на ХVIII век. Съвременният свят е много по-сложен и изисква далеч по-диференциран подход.39

      На 26 юни 2003 г. в лекция пред Международния институт за стратеги чески изследвания в Лондон Кондолиза Райс заявява: Администрацията на Буш-младши смята за неудачна, дори за вредна идеята за "многополюсен свят", защото това предполага възраждането на съперничеството между великите държави. Вместо това Съединените щати предлагат на другите демократични държави да обединят усилията си на базата на съвпадащи интереси и ценности и така да решат общите проблеми. По думите на Райс за последното десетилетие много страни, включително Европа са избрали демократи чното развитие. В следващите години десет европейски държави ще се присъединят към ЕС. Седем страни ще влязат в НАТО. Русия е партньор на Запада. Съвпадането на интересите и ценностите създава историческа възможност да се сложи край на разрушителната тенденция на съперничество между великите сили.

      Съветничката по национална сигурност в Белия дом заявява, че ако европейските страни нямат желание да сътрудничат със САЩ срещу разпространението на ядреното оръжие, САЩ са готови да действат срещу Иран и Северна Корея и сами. Специфичен израз на диференцирания подход в балканската външна политика на администрацията на Буш-младши, който се налага особено ясно през втория етап на неговия мандат, е широко дискутираната тема за Международния наказателен съд и изключването на американски военнослужещи от неговата юрисдикция. Македония е четвъртата балканска страна (след Албания, Румъния и Босна и Херцеговина), която сключва двустранно споразумение със САЩ, предоставящо имунитет на американските военни от наказателно преследване и отговорност. Цената на това споразумение е признаването от страна на САЩ на Македония под името Република Македония.

      Същевременно американският посланик в България Джеймс Пардю изразява анонс за "замразяването" на военна помощ в размер на $20 млн. за България, индиректно свързан с придържането на последната към позицията на ЕС и отказа й да подпише подобно двустранно споразумение към средата на 2003 г. Впоследствие военната помощ е спряна заради закон, гласуван от американския Конгрес, но по- късно разблокирана.

      Проявата на цикличност в американската външна политика при наличие на така описаните етапи при формирането на доктрината на САЩ като комплексна система от принципи, подходи, инструменти, концепции и тенденции за изграждане на политическа философия на глобално присъствие, ще добие завършеност с края на мандата на настоящата администрация на президента Джордж Буш-младши през 2004 година.

Приложение
(1) Литературата, посветена на темата за Балканите, заема значително място в западната библиография:
Abrahams, Fred. Humanitarian Law Violations in Kosovo. New York: Human Rights Watch, 1998.
Almond, Mark. Europe’s Backyard War: The War in the Balkans. London : Mandarin, 1994.
Andric, Ivo. The Bridge on the Drina. Chicago : University of Chicago Press, 1977.
Anzulovic, Branimir. Heavenly Serbia: From Myth to Genocide. NY: New York University Pr., 1999.
The Balkans: Regional Security Assessment. Alexandria, VA : Jane’s Information Group,
The Balkans in Transition; Essays on the Development of Balkan Life and Politics Since the
Eighteenth Century. Berkeley, CA: University of California Press, 1963.
Biberaj, Elez. Kosova : The Balkan Powder Keg. [London] : Research Institute for the Study of Conflict and Terrorism, [1993]
Biberaj, Elez. Yugoslavia : A Continuing Crisis? [London] : Research Institute for the Study of Conflict and Terrorism, 1989
Blank, Stephen, William T. Johnsen and Earl H. Tilford, Jr. U.S. Policy in the Balkans : A Hobson’s Choice. Carlisle Barracks, Pa.: Strategic Studies Institute, [1995].
Brown, J. F. Nationalism, Democracy, and Security in the Balkans. Brookfield, VT : Dartmouth Pub., 1992.
Castellan, Georges. History of the Balkans : From Mohammed the Conqueror to Stalin. Boulder, CO : East European Monographs, 1992.
The Changing Shape of the Balkans. Boulder, CO : Westview Press, 1996.
Cohen, Lenard J. Broken Bonds : Yugoslavia’s Disintegration and Balkan Politics in Transition. Boulder, CO : Westview Press, 1995.
Cohen, Philip J. Serbia’s Secret War : Propaganda and the Deceit of History. College Station, TX : Texas A&M University Press, 1996.
Cohen, Roger. Hearts Grown Brutal: Sagas of Sarajevo. NY: Random House, 1998.
Conquest of the Balkans. Alexandria, Va. : Time-Life Books, 1990.
Cviic, Christopher. Remaking the Balkans. New York : Council on Foreign Relations Press, 1991.
Economic Sanctions and American Diplomacy. NY: Council on Foreign Relations, 1998.
Emmert, Thomas A. Reinterpreting Serbia’s Past : The Challenge of Understanding the History of a Chosen People. Washington, D.C. : The National Council for Eurasian and East European Research, 1998.
The Ethnic Cleansing of Bosnia-Herzegovina : A Staff Report to the Committee on Foreign Relations, United States Senate. Washington : Government Printing Office, 1992.
Falls, Cyril B. Military operations, Macedonia. London: H.M. Stationery Office, 1933-35.
Federal Republic of Yugoslavia : Detentions and Abuse in Kosovo. New York : Human Rights Watch, 1998.
Gow, James. Legitimacy and the Military : The Yugoslav crisis. New York : St. Martin’s Press, 1992.
Gray, Christine. "Bosnia and Herzegovina: Civil War or Inter-state Conflict? Characterization and Consequences," in The British Year Book of International Law 1996. NY: Oxford, 1996.
Italy and the Balkans. Washington, DC : Center for Strategic & International Studies, 1998.
Jankovic, Branimir M. The Balkans in International Relations. New York : St. Martin’s Press, 1987.
Janos, Andrew C. The Political Economy of Ethnic Conflict : The Dissolution of Czechoslovakia and Yugoslavia. Washington, D.C. : The National Council for Eurasian and East European Research, 1997.
Jelavich, Barbara. History of the Balkans. New York : Cambridge University Press, 1983.
Johnsen, William T. Deciphering the Balkan Enigma : Using History to Inform Policy. [Carlisle Barracks, PA] : Strategic Studies Institute, 1995.
Johnson, A. Ross. The Role of the Military in Communist Yugoslavia : an Historical Sketch . Santa Monica, CA : Rand Corporation, [1978]
Judah, Tim. The Serbs : History, Myth, and the Destruction of Yugoslavia . New Haven, CO : Yale University Press, 1997.
Kaplan, Robert D. Balkan Ghosts : A Journey Through History. New York : St. Martin’s Press, 1993.
Kim, Julie. The Balkans – U.S. and International Policy Options : Summary of a CRS Seminar. [Washington, DC] : Congressional Research Service, [1993]
Korn, David A. Exodus Within Borders: An Introduction to the Crisis of Internal Displacement. Washington, DC: Brookings Institute, 1999.
Larrabee, F. Stephen. Europe in the Year 2010 : Implications for Central Europe and the Balkans. Santa Monica, CA : RAND, 1997.
Malcolm, Noel. Kosovo : a Short History. New York : New York University Press, 1998.
Miller, Nicholas J. Between Nation and State : Serbian Politics in Croatia Before the First World War. Pittsburgh, PA : University of Pittsburgh Press, 1997.
Mojzes, Paul. Yugoslavian Inferno : Ethnoreligious Warfare in the Balkans. New York : Continuum, 1994.
Norris, H. T. Islam in the Balkans : Religion and Society Between Europe and the Arab world. Columbia, SC : University of South Carolina Press, 1993.
Open Wounds : Human Rights Abuses in Kosovo. New York : Human Rights Watch, 1993.
Pamir, Peri. The Balkans : Nationalism, NATO and the Warsaw Pact. London : Institute for the Study of Conflict, 1985.
Poulton, Hugh. The Balkans : Minorities and States in Conflict. London : Minority Rights Pubs., 1991.
Preventing the Spread of War in the Balkans ; Report on the Action Seminar on Human Rights and Democracy in Kosovo/a, Brussels, February 3-5 1993. [London] : Manchester Free Press, 1993.
Ramet, Sabrina P. Balkan Babel : Politics, Culture, and Religion in Yugoslavia. Boulder, CO : Westview Press, 1992.
Reconstructing the Balkans : A Geography of the New Southeast Europe. New York : Wiley, 1996.
Rezun, Miron. Europe and War in the Balkans : Toward a New Yugoslav Identity. Westport, CN : Praeger, 1995.
Rogel, Carole. The Breakup of Yugoslavia and the War in Bosnia. Westport, CN: Greenwood Press, 1998.
Shea, John. Macedonia and Greece: The Struggle to Define a New Balkan Nation. Jefferson, NC: McFarland, 1997.
Sloan, Elinor C. Bosnia and the New Collective Security. Westport, CN: Praeger, 1998.
Stavrianos, Leften Stavros. The Balkans Since 1453. New York: Rinehart, [1958].
Stillman, Edmund O. The Balkans. New York: Time, [1964]
Szayna, Thomas S. Ethnic Conflict in Central Europe and the Balkans : A Framework and U.S. Policy Options. Santa Monica, CA : RAND, 1994.
Thomas, Robert. Serbia, Still Europe’s Pariah? London : Alliance Publishers for the Institute for European Defence and Strategic Studies, 1996
Tindemans, Leo. Unfinished Peace : Report of the International Commission on the Balkans. Washington, DC : Carnegie Endowment, 1996.
Van Heuven, Marten. The United States and the Balkans. Santa Monica, CA : RAND, [1994].
Vickers, Miranda. Between Serb and Albanian. London: Hurst & Company, 1998.
West, Rebecca. Black Lamb and Grey Falcon. New York: The Viking Press, 1943
Winrow, Gareth. Where East Meets West : Turkey and the Balkans. London : Alliance Pub. Ltd., 1993. D
Yugoslavia (former) and the Post-Yugoslav Crisis : Selected References. Maxwell Air Force Base, AL : Air University Library, 1994.

PERIODICALS
(1) Ajami, Fouad. "The Ancient Roots of Grievance." U.S. NEWS & WORLD REPORT (12 April 1999): 20."Albright Gets Tough on Kosovo." ARMY TIMES (29 June 1998): 26.Arbuckle, Tammy. "Unhealthy Climate in Kosovo as Guerrillas Gear up for a Summer Confrontation." JANE’S INTERNATIONAL DEFENSE REVIEW (February 1999): 59-61.Calabresi, Massimo. "The Next Balkan war." TIME (19 January 1998): 42."Former Yugoslavia." UN CHRONICLE (Vol. 35, Issue 3): 47-48.Friedman, Norman. "Why Are We Going Into the Balkans?" U.S. NAVAL INSTITUTE PROCEEDINGS U.S.NAVAL INSTITUTE PROCEEDINGS (April 1999): 105-106.Hedges, Chris. "Kosovo’s Next Masters?" FOREIGN AFFAIRS (May/June 1999): 24.Kitfield, James. "Blueprint for the Balkans." THE NATIONAL JOURNAL (14 October 1995): 2561.Knight, Robin. "Balkans Crossroads." US NEWS & WORLD REPORT (3 May 1993): 53-55."Kosovo." FOREIGN POLICY BULLETIN (November/December 1998): 26-61. (Feature article includes resolutions, remarks, reports, and press releases)Kusovac, Zoran. "The KLA: Braced to Defend and Control." JANE’S INTELLIGENCE REVIEW (April 1999): 10-15.Lawrence, Susan V. and Shawn W. Crispin. "Behind the Lines." FAR EASTERN ECONOMIC REVIEW (8 April 1999): 18- 20.Liaras, Evan and Konstantine Papakonstantinou. "Balkan Snafu." HARVARD INTERNATIONAL REVIEW (Fall 1998): 9.Malcolm, Noel and Norman Cigar et. al. "Is Kosovo Real?" FOREIGN AFFAIRS (Jan/Feb 1999): 130."The Mixed Feelings of Europeans." ECONOMIST (17 April 1999): 53.Moses, Lucia and Joe Strupp. "Press Mobilizes to Cover Kosovo." EDITOR & PUBLISHER (27 March 1999): 9.Peniston, Bradley. "Buzzing the Balkans." NAVY TIMES (29 June 1998): 9.Prescott, Jody M. "Operational Claims in Bosnia-Herzegovina and Croatia." ARMY LAWYER (June 1998): 1-8.Pryce- Jones, David. "The Meaning of Kosovo." NATIONAL REVIEW (19 April 1999): 18-19.Scharf, Michael P. "Humanitarian Law – 1949 Geneva Conventions – Grave breaches – Role of Serbia in Conflict in Bosnia and Herzegovina." AMERICAN JOURNAL OF INTERNATIONAL LAW (October 1997): 718-721.Schork, Kurt. "Province of Doom." THE NEW REPUBLIC (22 February 1999): 20-23."Statements on Bosnia – Herzegovina and Serbia." U.S. DEPARTMENT OF STATE DISPATCH (20 April 1992): 311.Wilson, George C. "Compare Kosovo to Da Nang." ARMY TIMES (20 July 1998): 62.
(2) U.S. White House, Bureau of Public Affairs, U.S. Department of State, Defense Ministry’s documents, positions, statements and archive materials on the Balkan issues.
(3) National Security Strategy of the United States, Bush sr., August 1991; Defense Planning Guidance – Paul Wolfovitz / New York Times 3.8.1992 /; Project for a New American Century – 2000 / www.diocesofpueblo.com/; Quadrennial Defense Review Report – America’s Security in the 21st Century, 30.9.01, p. 6 – http://www.defenselink.mil/pubs/qdr2001.pdf; The National Security Strategy of the United States of America / 2002 /, www.withehouse.gov.
(4) Henry Kissinger, Nuova NATO. Il dificile equilibrio tra USA ed Europa / La Stampa 1.12.2002 /
(5) Andrea Gatone, USA: un imperialismo classico / L’Ernesto – marzo; aprile 2003 /
(6) Стивън Милър,"Войната на Буш", в-к "Независимая газета
(7) Raniero La Valle, L’ONU e il "progetto per il nuovo secolo americano", / L’Ernesto – marzo; aprile 2003/
(8) Kissinger, H., Diplomacy, A Touchstone Book, Simon&Schuster, New York 1994
(9) Пак там.
(10) Condoleezza Rice, LIFE AFTER THE COLD WAR, Foreign Affairs / January/February 2000 / (volume 79, number 1)
(11) Хелмут Шмит, Европа не се нуждае от настойници
(12) Condoleezza Rice, LIFE AFTER THE COLD WAR, Foreign Affairs / January/February 2000 / (volume 79, number 1)
(13) Crock,Stan; Dunham, Richard S.; Walczack, Lee, In Foreign Affairs, George W. Bush to Ronald Reagan, Business Week, no 3657, November 29, 1999, p. 53.
(14) Петев, П., "Европейската политика на САЩ след Студената война", Парадигма 2001, София, стр. 241.
(15) Johnson, P., "A History of the American People", Harper Collins Publishers, 1997, pр. 902 -903.
(16) Kennan, George F.,"Long Telegram" from Moscow, February 22, 1946, in Foreign Relations of the U.S., 1946 ( Washington, D.C.: U.S. Government Printing Office, 1969), vol. 6, pp. 666 – 709.
(17) Kissinger, H.,"Diplomacy", A Touchstone Book, Simon $ Schuster, New York, 1994. p. 393.
(18) Цит. Съч..
(19) Цит. Съч., 394 -395.
(20) Цит. Съч.
(21) Цит. Съч.
(22) Цит. Съч., рр. 397 – 401.
(23) Цит. Съч., р. 384.
(24) Цит. Съч., рр. 665 – 666
(25) Steven Metz, THE AMERICAN ARMY IN THE BALKANS: STRATEGIC ALTERNATIVES AND IMPLICATIONS at http://carlisle-www.army.mil/usassi/welcome.htm. / Strategic Studies Institute (SSI) /
(26) Condoleezza Rice, LIFE AFTER THE COLD WAR, Foreign Affairs / January/February 2000 / (volume 79, number 1)
(27) Цит. Съч.
(28) Kissinger, H., Does America need a foreign policy? , A Touchstone Book, Simon $ Schuster, New York, 2001.
(29) Michael Cooper, "Cheney Urges Rethinking Use of U.S. Ground Forces in Bosnia and Kosovo," New York Times, September 1, 2000.
(30) Michael R. Gordon, "Bush Would Stop U.S. Peacekeeping in Balkan Fights," New York Times, October 21, 2000.
(31) Quoted in James Kitfield, "Peacekeepers’ Progress," National Journal, December 23, 2000.
(32) Michael R. Gordon, "NATO Chief Says Bush Aide Reassured Him on Balkan Stance," New York Times, November 1, 2000).
(33) Steven Metz, THE AMERICAN ARMY IN THE BALKANS: STRATEGIC ALTERNATIVES AND IMPLICATIONS at http://carlisle-www.army.mil/usassi/welcome.htm. / Strategic Studies Institute (SSI) /
(34) "Rumsfeld Says Iran Is Developing Nuclear Arms Under Guise of Civilian Program", RICHARD BERNSTEIN GARMISCH-PARTENKIRCHEN, Germany, June 11 New York Times
(35) Washington Post.
(36) Пак там.
(37) Reuters.
(38) Henderson, G., "An Introduction To Political Parties", N. Y. 1976, pp. 34 – 35.
(39) Kissinger, H., Does America need a foreign policy? , A Touchstone Book, Simon $ Schuster New York, 2001, p. 22

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук