МОДЕРНАТА СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯ И КРЪСТОПЪТЯТ НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

0
256

Доцент, доктор, завършил философия с профил социология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи в областта на етиката, политологията, етнологията и религиологията. Автор и съавтор на осем монографии и книги, както и на повече от 130 научно-теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания.

      Глобализацията изправя пред съдбовен кръстопът социалдемократическата (рационална и прагматична) автентичност и идентичност. Тя предизвиква особен пробив и разрив в исторически съществувалата битност на тази лява идея и активност. Затова дебатът за орисията на социалдемокрацията в условията на глобализация неминуемо трябва да отчете поне две неща.

      Първо, че класическата социалдемокрация като рожба на модерността вече се оказва исторически амортизирана и неадекватна на новите реалии. Тя вече прекосява своята голгота към истори ческото си разпятие.

      Второ, че модерната социалдемокрация като творение на постмодерността още не е напълно оформена и разкрепостена в своя духовно-поведенски натюрел от "лошото влияние" на неолибералната дискурсивност, тотално превзела и контролираща глобализацията в наше време. Нужен е паралел между двете социалдемокрации, който е изводим от същността и функционалностите на двете епохи.
Важно е, че дихотомията класическа-модерна социалдемокрации не легитимира някакви монолитни и завършени цялости. Напротив, тя постулира както известна приемственост, така и относителна спецификация в идейната и прагматичната аранжировка на всяка от тях. Защото социалдемократическата фамилия (в двата си ипостаса) не е лишена от своите вътрешно-семейни различия, разногласия и противоборства на идейно конструиране и прагматично операционализиране. Освен това двете притежават разнообразни конкретно-исторически модификации на въплъщение, както и смесена (диахронна и синхронна) битност в пределите на съвременността ни. Двата типа влизат в историческо обръщение в различаващи се изображения както една спрямо друга, тъй и вътре в себе си.

      Класическата социалдемокрация е огледално създание на модерността. Носейки и претворявайки нейния исторически етос, предлагайки разнообразие от социални проекти, исторически технологии и инженерства за преобразуване на природата, обществото, историята и човека, тя не успява докрай да осъществи своите интимни замисли и наченати дела.

      Обратно на нея, модерната социалдемокрация няма свои автентични и автономни (мащабно прокламирани и тотално възприети) исторически проекти за глобалното бъдеще, за екстериора и интериора на един бъден свят, осветен и осмислен от левите ценности, който да е равнопоставен и конкурентен спрямо неолибералната визия и декретирания от нея неодогматизъм за футуристичния дизайн на историята. Тя може да бъде оправдана за негативизма й към вандалския антиглобализъм, но не и за равнодушието или високомерието й към позитивните опити на алтерглобализма в наше време.

      Класическата социалдемокрация е вярна на просвещенския етос за естествено принадлежащи, неотнимаеми универсални човешки права и свободи, съхранението и развитието на които са гаранция и стимулатор на прогреса, духовното благоденствие и материалното благополучие на индивида и общността. Цялата й философска методология, аксиалнопрескриптивна и инструментална инфраструктура се изграждат, валидизират и битуват съобразно модерния дискурс.

      Постмодерността разобличава конструктивизма на просвещенско – модернистката универсалистко-тотализираща дискурсност. Тя сервира плуралистично-еклектични версии за различима конститутивност и функционалност на социума и субекта. Това драстично променя идеологическата фабула на двете епохи и техните социалдемократи чески типажи и визии.

      С една Нютонова консеквентност модерността разчита на опитомената и дресираната закономерност. Оттук универсалистката идеокрация на класическата социалдемокрация акцентира на упорядъчеността и гарантираността в персоналната и социалната екзистенция. Приоритетни са ангажиментите и дейностите, обезпечаващи индивида и общността "от люлката до гроба", т.е. в дългосрочни проекции на биографичния и обществения им маниер и статус. В условията на глобализацията постмодерността и модерната социалдемокрация не си позволяват разточителна симпатия към гарантираността и тотално битуващия (идеократично обрисуван и дирижирано претворяван) социален порядък. Тя приема своето пленни чество от индетерминизма. Вече не е важно за всеки да има "равна сигурност и гарантираност", а "равен шанс" в житейските премеждия, митарства и приключения. Защото в т.нар. рисково (модернизиращо или контрамодернизиращо се) общество необузданата случайност, непослушната спонтанност, непредвидените обрати и изненадващият вискозитет са тривиалност. Те провокират и декретират резервираност към метафизично и дълготрайно "ипотекиране" на житейската и обществената екзистенция на субекта. Сега той знае, че не е "ваксиниран" завинаги срещу изненади, че всекидневно е в ситуация на значим избор, непрекъснато трябва да се променя и развива, да следи пулсациите и посоките на промени в живота.

      Само така може да е в ритъм с менящите се с шеметна скорост изисквания и условности на реалността. Всяка стабилност, гарантираност и монотонна упорядъченост са архаика или лъжлива привидност в галопиращите общественоисторически констелации. Сега вече не движението на постоянството, а постоянството на движението става неотменима емблема и шифър за житейско преуспяване. Ако в модерни времена човек трябва да гради и отстоява един монолитен стил на светоглед и начин на живот, на личностна визия, то в условията на глобалната флуидност от него се изисква обратното: динамика в преображенията, смяна на жизнените стилове, перманентни мутации и самоусъвършенстване.

      Сякаш глобално-постмодерното време на шега и със замах въплъщава афоризма на Оскар Уайлд, че вечни са само непостоянните неща. Това засяга не само отделния индивидуално-биографичен статус, а и съдбата и историческата реализация на партийно-политическите субекти. Касае се за особен дромологичен контекст и дискурс в социалдемократическите интенции и инвенции на всяка от двете епохи.

      Класическата социалдемокрация оповестява: движението е всичко, крайната цел нищо. Това не е девалвиране и елиминация на идеала, а акцентиране на еволютивно-реформисткия манталитет и маниер. Противно на нея модерната социалдемокрация не ампутира, а експонира по новому дромологичния контекст и дискурс. За нея пътят също е съдбовно важен. Само че днес, в глобалните реалии, той не се измерва с призрачни, далечни и сияйни висоти на идеократично постулираното дължимо бъдеще. На мястото на преференциален аксиален есенциализъм и идеологизиран фундаментализъм мощно нахлува и се настанява уютно особен инструментален, утилизиран и формализиран манталитет. Той не отстранява изцяло съответната лява идеология, а само я префасонира в други инкарнации (под формата на "деидеологизирана" идеологизация). Това, обаче, води след себе си неминуеми следствия за символично-семантичния потенциал и властовия ресурс на лявата идея. Сега тази дромология е с пресовани пространствено-нали чни форми, скъсени времеви дистанции, прагматично-адхократичен нрав, който невротично посреща всяка метафизично-съзерцателна занесеност към необозримо отдалеченото бъдеще. Тя не допуска загуби заради историческо визионерство, нито греховни слабости и сладости от идеологизирано воайорство към изкусителната бъдна история. Толерира се най-вече настоящето, докато при класическата социалдемокрация преференцията към сегашното е инструментална и не омаловажава или обезличава миналото и бъдещето, а ги ползва системно, като резервоари и еталони за своето инженерство.

      Оттук са и разминаванията в трансцендентирането при двете социалдемокрации. Класическата трансцендентира съобразявайки дейността си с идейния замисъл и панорамност на Идеала и оправданите или прилагани за въплъщението му социални технологии. Тя копнее за преход от предисторията към истинската история. Модерната не прави различие между предистория, неистинска и истинска истории. За нея всичко е исторично, конструирано и подлежащо на присъда, промяна и подмяна. Затуй, ако първата вярва твърдо в напускането на света на капитализма, макар и в необозрими времена, то втората се примирява с вечна наличност на либералната демокрация, макар да допуска и изисква промени в нейните форми, функционалности и визуализации. Нейният конюнктурно-прагматичен етос поставя на жестока диета всяка историческа романтика, гражданския идеализъм и хуманната самопожертвователност, толкова присъщи и нужни за класическата.

      Това неизбежно смалява и разпилява символния и смисловия ресурс и капитал на левите идеи и движения. То е драстично забележимо в актуалните портрети и кризисни битиета на левите партии и движения, както и на политиката с нейните институции в условията на преход към глобалност. Дискурсът на модерността е обладан и обречен на смисловостта и ангажираността с парадигмата, че човек е мярка на всичко съществуващо.

      Той декретира и операционализира до крайност особени антропоцентризъм и антропоморфизъм, осветени от пътеводните ценности на лявата идея и активност. Всичко – природата, обществото, историята – трябва да е в услуга на триумфалния поход на човека (като род и индивид). Оттук и екстремната обвързаност и подчиненост на универсалните човешки права и свободи – също иманентна конструкция на модернисткия разсъдък и разум.

      Глобалната постмодерност е обратно настроена, скептична и дори безразлична към подобни самонадеяни и самовлюбени антропоцентризми и антропоморфизми. За нея не човекът е мярка на всичко съществуващо, а той трябва да е по мярката на всичко битуващо. Той не е повече от природата, а част от нея; не е само творец, но и консуматор на блага; не е толкова режисьор, колкото манипулиран зрител на исторически спектакли. Това рефлектира върху упованията на двата типа социалдемокрация. Класическата пламенно вярва в революционно еволюционната мисия и дейност на човека, докато модерната се врича и обрича на инструментално-оперативната и адаптивно-конюнктурната проява към историческите реалии и обществените конвенции. Това се отразява по флагрантен начин дори в политическия им език и маниерността на комуникацията им с партийно-политическата им чуждост, другост и различност в едни съвсем други реалности.

      Класическата социалдемокрация расте и възмъжава в условията на исторически подем на класите и масите. Затуй класово-партийният дискурс е органично вплетен в историческата й натура и визуалност, макар да не е така акцентиран, както това е в неговата болшевизирана крайност.

      Постмодерността вирее при друг исторически декор. На историческата сцена излизат многоликите креатури на публиката. Настъпват и динамични, мащабни промени в природата и феноменологията на заетостта на работната сила. Това ускорено изменя съдържанието и формата на класово-партийното начало. Тези драмати чни и драстични мутации в класовата и социално-стратификационната архитектура на социума не означават, че класовата противопоставеност и борба изобщо се снемат от дневния ред, особено на левите формации. Макар и доста модифицирани, те остават, макар по новому проблематизирани, интепретирани и операционализирани. Затова всеки опит за огледален пренос на класовия дискурс от модерността и класическата социалдемокрация в постмодерните реалии и ангажиментите на модерната социалдемокрация е необоснован и непродуктивен.

      Въпреки че противопоставеността и бездната между богатството и бедността в глобализиращия се свят са в по-големи мащаби, което изисква осъвременени трактовки и инструментариуми. Флагрантните мутации в класовата визия избликват и в друга промяна. Модерността обуславя и катализира исторически небивала масификация и "бунт на масите", което става неразривна част от съдбата и биографията на класическата социалдемокрация. В постмодерната глобалност, при различни класови констелации се акцентира на индивидуацията и "бунта на елитите", което радикално променя методологията и инструментариума на новата социалдемокрация. В първия случай се води борба за сътворението и утвърждаването на демокрацията, докато във втория се провеждат операциите по експлоатацията и предателството й. Това незабавно и мащабно рефлектира върху типажа на историческата ангажираност и активитет на обществено-политическите субекти.

      В модерността акцентът е върху отдаването, докато в постмодерността той гръмко пада върху получаването. Това променя коренно отношението и оценката на публи чността към лявата идея и практика спрямо тези от историческото минало. Индустриалното общество селектира и сакрализира труда като конституираща ценност и средство за статуса и патоса на човешката екзистенция. Неговите модернизации са невъзможни без ръст и градиращ мащаб на трудова заетост, инструментална социална регулация и осигуреност на наемния труд. Легитимацията на трудово-правните релации става фундаментална за стабилитета и просперитета както на националната, тъй и на социалната държава. Тъкмо тя се превръща и в сърцевина на социалдемократическите практики.

      Постиндустриалното общество се нуждае от коренно друг тип модернизации. В тях трудът вече не е така фаворизиран, а обратно, става по-пренебрежим и изтласкван поради радикалните промени в природата и особеностите на новите ценностни, нормативни, дейностни и професионални йерархии. Променената му роля и стойност рикушират мащабно в идейната рефлексивност и прагматичния инструментариум на различните политически и партийни субекти (персонални или общностни).

      Това не подминава и социалдемокрацията. Вместо някогашната социална сигурност и гарантирана трудова заетост сега борбата е за природата и технологията на флексибилността на труда. Глобалната версия на последната облекчава, както сочи Оскар Лафонтен, приватизация на печалбите за елитите и национализация на загубите за мнозинствата, което легитимира едно "общество на лактите и десолидаризацията" и известна анемия на социалдемократическата менталност и прагматика.

      Флексибилността на работната сила, обаче, не е само историческо зло и социално проклятие – както в нашето време. Още социалиститеутописти (най-вече Шарл Фурие), а след тях класиците и други теоретици предлагат и обрисуват различни исторически и футуристични алтернативи за гъвкавостта и мобилността на трудовата заетост. Последните гарантират и стимулират социален прогрес, разгръщане, облагородяване и възвисяване на човешкото в човека (като род и индивид).

      Днешната глобализираща версия, напротив, декретирайки тотална либерализация и спекулативна дерегулация, води до антихуманни последици от флексибилността на трудовия пазар. Модерната социалдемокрация все още няма детайлно и ефективно представени конкурентни предложения и техники за контрол, неутрализация и компенсация на избликващия трудов, житейски и душевен трагизъм в социума от такава флексибилност, за нови парадигми на трудовата заетост в условията на планетарна и дирижирана "отвореност" на пазара.

      В своя исторически изгрев модерността разгръща ведри хоризонти за строежа и практическото сияние на гражданското общество. Постепенно, с утвърждаването и развитието на националната и социалната държава се почва неговото редуциране. Единствено хипертрофираната партизация прави "добра компания" на административно-бюрократизиращия етос и статус на държавността.

      Биографията на социалдемокрацията носи върху снагата си белезите на своите победи и поражения от историческата драма на тези процеси и тенденции в социума. Постмодерността започва с исторически покани за "втора младост" на гражданското общество. Небивалият ръст и динамика на проява на третия сектор, на спонтанно или дирижирано възникващи и функциониращи НПО, съпровождат и ускоряват процесите на историческа и властова анемия на националната и "администриращата" държава.

      Боледуващата и ускорено линееща социална държава също изпитва тяхната мощ в пандемичната среда на "отворения свят" и "свободния пазар". Неолибералната версия на глобализацията безпардонно лансира и налага своите аксиално-прескриптивни и инструментални стожери и техники за легитимация на планетарно космополитно гражданско общество. За разлика от него модерната социалдемокрация няма исторически дължимата проектна готовност и способност за депозиране на свои автономни и автентични варианти и алтернанси за глобално или локално гражданско общество в условията на нов глобален ред. Тя принудително или доброволно възприема и потребява "мострите" или сурогатите на неолибералната дискурсивност. Това протича още по-болезнено в условията на зрима и повсеместна ерозия и дезавуиране на партийно-политическото начало и неговите институционални въплъщения. То сякаш е натрапчиво контраверсно на случилото се през модерността.

      Модерността е омагьосана от силата и чара на словото, докато постмодерността е обсебена от изкусителността на образа. Първата възприема гласа и текста като основни снаряжения за постигане на идеите и целите си, докато втората се отдава на иконичността и хипертекста. Не е чудно, че Гутенберговата ера открива ведри хоризонти пред класическата социалдемокрация, тъй щото да се раждат и блестят изумителни съзвездия от политически оратори и площадни трибуни, надарени с умението да подчинят огромни човешки маси на идеята чрез словото. Брилянтни майстори на текста (научен, художественокултурен и публицистичен), умеещи по неповторим маниер да опишат, обяснят и преобразят действителността, са отдадени на левите идеи и неспирно работят за тяхното популяризиране и триумфално постигане.

      Класическата социалдемокрация демонстрира това изобилно. Ерата на визуално-виртуалното не може да се похвали с подобна всеотдайност, идейна преданост и морален стоицизъм на творците, свърза ни някак си с лявата идея. Модерната социалдемокрация не отдава и не гарантира за "ползване за дълго време на парцели" от териториите на образа, иконичността и хипертекста, особено пък за по-преки идейнопартийни ангажименти. Тя няма своите световно всепризнати асове и творби на фигуралността, майстори на сътворението на лявата символност и иконичност, които всички леви да приемат като безспорни еталони и недостижими шедьоври на лявото.

      Глобализацията извежда на сцената на публичния живот нови актьори и играчи – символни аналитици, ловци на идеи, следотърсачи на образи, брокери на ментални и дилъри на визуални творения, класни специалисти или търгаши-халтураджии и далавераджии на фигуралност. В този процес на люта конкуренция и безпардонно завоюване на място под слънцето лявоориентираните играчи осезаемо отстъпват засега. Те нямат своя автентична игрова логика, автономна кондиция на виртуалните игри и съперничества, свои гурута на проблематизации, контекстуализации и интерпретации, или световноизвестни и проспериращи мениджъри на предлаганата от тях лява "виртуална" стока и технология на производството й.

      Класическата социалдемокрация успешно превзема и потребява дългтотрайно значими територии от словото (като глас и текст). Днес модерната социалдемокрация следва по-скоро по петите и изпълнява повелите на неолибералната дискурсивност в игрите с образи. Това редуцира и обезличава доста от реалното и дължимото й историческо, културно и хуманистично присъствие и изява. В ерата на иконичността, хипертекста и интерактивността няма глобални "леви" версии и инкарнации на интернет, които да конкурират успешно неолиберално конструирания и доминиращ дискурс на употреба и злоупотреба с възможностите и мощта на високите технологии.

      Мъчителният преход от ерата на словото към тази на образа не е за подценяване. Той оказва невероятно влияние и въздействие върху полити ческите реалии днес. Донякъде с неговата роля можем да си обясним и закърняващото желание за познанство и употреба на политическия текст, толкова масовидно присъщи на модерността и възнаградили с невероятни урожаи класическата социалдемокрация.

      Никак не е случайно, че тъкмо по времето, когато започва канонадата на постмодерната инвазия на образа и пропукването на историческата цитадела и отбрана на словото, почват процесите на мъчителна агония или скоропостижна смърт на пряко обвързаните партийни вестници, списания, радия и тв. Вместо тяхното изместване и унищожение, обаче, постмодерността не дарява лявата менталност и прагматика с реципрочни и неутрализиращи неолибералната дискурсивност в полето на образа инструменти и технологии на отчетливо различима и конкурентоспособна лява визия и технология.

      Постмодерността и родената от нея социалдемокрация са фатално зависими от визуалността, иконичността и фигуралността. При тях иконографията и иконолатрията са предпочитани и фаворизирани пред текстофилията и глосолатрията, типични за модерността и индустриалната ера.

      В изменените условия на глобализацията вече не авторитетът и йерархи чно-властовият статус, а хоризонтално разплулите се познатост, известност, популярност и даже знаменитост се оказват желани, ефективни и ефектни сечива за добив на политическа репутация и психологическа манипулация. Борбата за декретиране и легитимация на публично приемливи и печеливши образи става съдбоносна, а приватизацията на възможности и позиции спрямо иконичната презентация и валидизация на водещи персони, елити и групи се превръща в ежедневие не само за тоталния обществено-политически, а и за вътрешния партийнополитически живот. Защото политическият статус и гражданската приемливост вече не (както в миналото) са огледално съизмерими с вътрешно-партийната и властовата позиция или авторитет на конкретна личност или група. Те могат драстично да се разминават при деформация или липса на иконична инкарнация, на визуално изображение и инкрустация на тези субекти по публично одобряем и печеливш маниер.

      Днес за партийно-политическия субект да бъде слушан и гледан, да е чуваем и гледаем (при това в преференциалните часови и пространствени зони на публичността) е далеч по-нужно и значимо спрямо доста други неща, изграждащи органиката и дееспособността на неговото присъствие и изява. Те са неотменима предпоставка, условие и катализатор за вътрешно-партийната и обществено-историческата му кариера, или за презентацията на неговите социални идеи и начинания.

      Всичко това обуславя наркотичния глад, абстиненциите в постмодерността от още и още информационно-комуникативна и визуална "дрога" да не оставят на мира и социалдемокрацията. Последната също волно или неволно става заложник и пленник на икономанията и визиофилията, на гуроманията за нови, по-апетитни лакомства и ефектни пиршества на фигуралности.

      Както навсякъде, тъй и в този аспект всевластният пазар със спекулативно – мистифициращата си природа и изява обуславя доминираща и репресираща роля на това как нещо изглежда спрямо онова, какво е то всъщност, каква е обективно-реалната, а не виртуалната му цена.

      Това възправя нови предизвикателства и препятствия пред модерната социалдемокрация, тъй като тя все още, за съжаление, няма автономни и автентични свои открития и патенти, технологии и дистрибуции в тази деликатна сфера. Тя ползва под исторически наем, чрез принудителен лизинг реквизита, репертоара и инструментариума на неолибералната рационалност и прагматика на тотално опазаряване. Осезаемата липса на обособена "собственост", на категорично различим автограф в информационно-комуникативното, медийното, визуалното и иконографското конструиране, производство, обмен, дистрибуция и консумация на нейните "продукти" е сериозна причина за ограничаване и снижаване на нейния социокултурен потенциал и общественоисторически престиж.

      Възприемането на съответен инструментариум, употребата на конкретна парадигмална методология и технология резонират и върху иманентната логика и функционалност на ползващия ги субект. Това също влияе и въздейства върху аберациите при оценката и реакциите спрямо социалдемократическите прояви. В публичността тъкмо забавянията, загубите или поне драматичните премеждия на социалдемокрацията около адекватната визуализация на обновяващите се ценности, идеи и дела детерминират немалко от проблемите и колизиите около възприемането на нейния символен ресурс. Това води до разпиляване на историческите и властовите ресурси и позиции. В заключение ще подчертая, че модерната социалдемокрация има зад гърба си само няколко десетилетия историческа биография. Тя все още е доста далеч от своето историческо пълнолетие, социална зрялост и апогея на хуманистичната й отговорност и ангажираност. Това, разбира се, дава своите многообещаващи надежди, но и своите непренебрежими тревоги и опасения за бъдността на лявото. Може би ХХII конгрес на Социнтерна в Сао Паоло ще направи първите дължими крачки в една такава обновителна посока.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук