Кейт Диксън е професор в Гренобълския университет "Стендал". Популярен преди всичко с книгите: "Евангелистите на пазара: британските интелектуалци и неолиберализма" (1998 г.), "Достоен наследник: Блеър и тачеризма" 2000 г.), "Шотландската автономия" (2001 г.), "Блеър, Европа и новият американски ред" (2003 г.)
Оргиналността на г-н Блеър не е толкова в неговия отказ от традиционнните ценности на левицата и от идеята за социално преобразувание. Тя се състои в това, че вместо да се примири с този вид идеологическа ревизия “по американски”, той стана неин най-възторжен новопокръстен. Неолибералното приспособяване на икономическата програма на Лейбъристката партия се отличава едновременно с речник на солидарността и с начините, по които се представя консерваторското мислене. Така гъвкавостта на трудовия пазар се превръща в ляв обект, при условие да не бъде единствено средство за несигурност на работниците, така както и да тласка последните да приемат новите условия на заетост .
От сега нататък, ролята на държавата се свежда до предоставяне на стабилна рамка, в която съперничеството на фирмите да може да процъфтява. Ако нейна намеса се наложи, това да бъде откъм предлагането, като реформира например системата на образованието и на подготовката съобразно с новата даденост на международната конкуренция. Впрочем, антидържавната визия на неолейбъристите бе представена като връщане към “анархисткото” минало на британския социализъм. Изведена по този начин като теория от Антони Гидънс. Новата икономическа ортодоkсалност представя извършения обрат като приспособяване към условията на международната конкуренция.
Според г-н Блеър “нарастващият интеграционен ход на световната икономика (…) посочва, че Великобритания не може вече да понася на гърба си бюджетни дефицити и фискален режим, явно противоречащи на тези от другите индустриални страни. Едно от нашите изисквания е да бъде създадена достатъчно съблазнителна фискална среда, която да привлече чуждите предприемачи в Обединеното кралство” .
И наистина глобализацията ще послужи за основна тъкан и оправдание на голяма част от неолейбъристката икономическа ревизия: нейната концепция бе изработена от двама интелектуалци, – Антони Гидънс и Джон Грей, активисти на блеъризма. В теоретичната разработка на Антони Гидънс финансовата и произвеждащата икономики са представени като неоспорима “реалност”, в бъдеще като определящи фактори както на всяка икономическа и социална политика, така и на начина на живот на всеки гражданин от глобалния пазар. Гидънс установява пряка връзка между глобализацията, в най-широкия й смисъл, включващ развитието на културния обмен, и наречения от него “ нов индивидуализъм”: поддаващите се по-малко на предишните обичаи индивиди си извоюват правото да избират собствения си начин на живот.
Разчупвайки навсякъде обхвата на традицията (религиозна, морална, социална,…) глобалният пазар наистина разтоварвал мъжете и жените от мъртвата тежест на миналото, за да могат те, автономно, да се инвестират в съвременността. “Левицата” (чийто марксистки вариант, според Антони Гидънс, се намира на смъртния одър и старият социалдемократически вариант е на път да го стигне), не бе преценила правилно благоприятните въздействия на тази глобализация, както и политическата необходимост да приеме “новия индивидуализъм”. Това отчасти обяснявало последователните поражения на “старата” британска левица, недоверието на средните слоеве към всички форми на палеосоциализма и забележителната съпротива на татчеризма, съумял да интегрира тези истини на капиталистическата съвременност.
Следователно, ролята на защитниците на “третия път” е да помогне на гражданите да живеят с глобализацията вместо да се борят срещу нея (битка така или иначе предварително обречена, в която се намесвали носталгично настроените по стария режим, като се започне от националистите, по дефиниция ксенофоби). Ето защо, за да бъдеш съвременен, означава да възприемаш колкото се може по-отблизо контурите на глобализацията: “Глобалният обект на политиката на “третия път” е да помогне на гражданите да преминат през основните революции на нашето време: глобализацията, преобразуването на личния живот и на нашето отношение към природата. Политиката на “третия път” трябва да заеме положителна позиция спрямо глобализацията,определено и единствено обаче като явление, което далеч надминава глобалния пазар”
За Антони Гидънс, ако глобализацията донася немалко преимущества както в областта на космополитния културен обмен, така и в консумирането на блага и услуги, тя носи в себе си също и свои принуди, дори раазрушителни ефекти върху идентичностите и националните икономики. Между другото, тя е източник на нарастващото чувство на несигурност в нашите общества (тема, която ще намери отражение в речта на г-н Блеър по въпросите за сигурността и моралния ред). При това основното не е да бъдат отстранени тези разрушителни ефекти (или още по-малко да се води борба срещу причините им), а да бъдем сигурни, че те няма да бъдат използвани от тези, които желаят “да се върнат назад”.
Джон Грей ядно изрича базовата принуда: “Социалдемократичните правителства не могат вече да използват традиционните методи за стимулиране на търсенето, като прибягват до държавата, защото финансовите пазари не биха го позволили.” Няма как да бъде изразена по-добре доктрината за националната икономическа немощ, която лежи в основата на блеъристката визия. Глобализацията е представена едновременно и като истинска сила на природата, за което трябва да се държи сметка, и като историческа необходимост, която се налага с цялата определяща строгост, която марксистите придаваха някога на напредването към социализма. Обаче подобни аргументи, чието предназначение е да изградят един интелектуален консенсус около неолейбъризма или поне да неутрализират опозицията, не са особено продаваеми по време на изборните кампании.
Нита една партия не би могла да мобилизира базата си, ако поиска от нея тя да приеме безразделното царство на глобализирания капитал. Дори по време на славните години на тачъризма се е налагало на британските избиратели да бъде предлагано нещо друго, а не почит към пазара. Госпожа Маргарет Тачър съумя да облече икономическите и социалните си обекти в една цяла реторика, която ту призовава към имперски национализъм (по време на войната за Малвините, например), ту се позовава на “викторианските ценности”.
По същия начин ръководителите на Лейбъристката партия са били принудени да измислят отново политическа мистика, за да си осигурят подкрепата на електората. В много отношения тази мистика замества самата политическа дейност. Следователно, все по-често ще се прибягва до думата “общностен”, до езика на новите солидарности, прикотвени към задълженията и отговорностите. Това е рамката, която едновременно позволява да бъдат въведени блеъристки понятия за социална хармония ( или партньорство) и да бъдат изведени понятията за борба или конфликт, приобщени в неолейбъристката ортодоскалност към “остарели идеологии”.
Става дума отново да бъде пуснато в действие пуританско и морализаторско измерение на лейбъристката традиция. Така г-н Блеър все повече ще отстоява “моралната си визия” за ХХ век, разобличавайки егоизма и равнодушието към морала на нашите общества, надигайки се срещу бича на дребните правонарушения и юношеската сексуална обърканост, проповядвайки семейните -т.е. традиционни ценности, предлагайки понякога драконовски мерки за спазване на обществения ред (затвор за малолетните правонарушители, комендантски час за юноши с разюздани сексуални апетити).
Но тази мистика включва също и традиционното “социално” измерение на лейбъризма: без него съществува риск избирателите да потърсят убежище другаде. И именно въвеждането на минималната заплата бе част от тази настройка, както “изключителната” такса върху “прекалените” печалби на приватизираните предприятия, дружества, и обещанието синдикалните организации да бъдат юридически признати в предприятието. Отклонявайки погледа от тежката приемственост, наследена от предишните консерваторски политики, тези мерки послужиха като параван спрямо отправените критики срещу неолибералния уклон на “новия” лейбъризъм.
За да се уверят, че тези “социални” мерки няма да изплашат умерените избиратели, лейбъристките ръководители разгънаха аргумент, зает от реторичната настройка на “просветения” икономически либерализъм: за да бъде именно облекчен товарът на данъкоплатците, се защитава въвеждането на минималната заплата (ненавиждана от неолибералните фундаменталисти, които виждат в нея намеса в свободната игра на механизмите на пазара).
От началото на 1995г. г-н Блеър обяснява, че липсата на минимална заплата представляваше тежест за държавата – следователно и за данъкоплатците – поради твърде ниските възнаграждения на някои работници ( и особено работнички) вследствие на което последните имали право на обществена помощ независимо от това, че са на работа: 1,3 милиарда лири годишна обществена помощ, това е “цената, която плащаме всички поради липсата на минималната заплата”.
Що се отнася до размера на минималната заплата г-н Блеър се погрижи да не стряска деловите среди. По този начин се стигна наистина до минимално ниво (3.6 лири или 5,22 евро, подлежащо на преразглеждане едва след две години и изключващо лица под 21-годишна възраст, осъдени да получават “младежка” минимална заплата). Ръководителите на партията също са се погрижили да засилят радикално съвременнния си образ, особено в конституционната област. За тази цел, неолейбъристите събрали значителен набор от структурни реформи (силна автономия за Северна Ирландия, Шотландия и Галския край, и между другото поставяне под въпрос на Камарата на лордовете), предназначени, казват, да вкарат Обединеното кралство в конституционната съвременност. Така бе изградена новата неолейбъристка “мистика”: традиционална, дори реакционна в областта на морала; умерено реформаторска в социалната област; радикална и “модернизаторска” спрямо конституционната област.
Промяна в приемствеността: правителствената практика на неолейбъристкия екип отговаряла на стратегията, обявена в предшестващия изборната победа период. Но неолейбъристите щателно обработили символичното въздействие на техните стъпки. Така, няколко дни след поемането на Министерството на финасите от г-н Гордън Браун, той обяви, че английската банка е независима (“оперативна автономия”) при определянето на лихвите. Монетарен комитет на банката щял да бди над разделянето между този основен аспект на икономическата политика и политическата власт, винаги склонно да снижава процентите в предизборен период. Дори консерваторите не посмяха да организират подобно оттегляне на държавата и по този начин да засилят надмощието на финансовите интереси в британската икономика. Приветствано като майсторски удар от почти целия британски печат, решението на г-н Браун доказа, че новият лейбъристки екип, съгласно обещанието си, бе способен “да замисля немислимото”.
Превод ВЕРА МАРИНОВА
