Воймир Асенов е автор на 18 стихосбирки. Първата му книга „Асенова крепост“, издадена през 1969 г., е отличена с първа награда за поезия от литературния вестник „Пулс“. Има регионални и национални награди, между които за стихосбирката му „Поетичен олтар“, 1998 г., награда за поезия на Съюза на българските писатели, „Кукерски листник“, отличена от фондация „Земята и хората“, 2002 г. и др. Превеждан е на руски, английски, немски, френски, хинди и почти всички славянски езици. Работил е в литературни вестници и издателства. Член е на Управителния съвет на СБП.
ПОНТИЙСКА ЕЛЕГИЯ
… Аз не избягах от Помпей…
Любомир Левчев
При даките – близки на моите предтечи
заточен бил Публий Овидий Назон.
От Рим бил изгонен поета, че пречил
на августейшия трон…
Морето се плискало с тон елегичен –
по малко със стъпка от Омиров стих
и родният бряг, и домът най-обичан
изчезвали бавно зад тъжния корабен кил.
Не съм бил заточван, не съм бил изгонван,
не съм бил прокуждан, но все пак видях
как пишещи братя – за срам на пагона –
пред Цезар с поклони забърсваха прах.
Те чупеха кръста и пишеха оди –
на Цезар целуваха малкия пръст,
за титли погазваха и чест, и гордост
и днес си ги спомняме с шутовски ръст.
А ето Поета показал е пример –
отказал в замяна слугинския пост –
и с длъжност народна, и в негово име,
прехвърля през Времето песенен мост.
Това е елегия стара и вечна
и плиска се мъдрия стар Черен понт…
От Рим бих избягал в Констанца далечна,
но тъй както Публий Овидий Назон.
ВЪПРОС ПРЕД 2 ЮНИ
На Николай Петев
Той винаги заема свойто точно място –
Войникът, който в други полк премина –
участва в бой, но не за лично щастие,
а в чест на теб Отечество и теб Родино!
Аз можеше да съм на неговото място –
Трибунът, който в Парламента вечно чинно
гласува все за нещо алчно, нещо частно,
но не за теб Отечество и не за теб Родино!
Аз можеше да съм на неговото място –
Поетът, който нямо сред боклука рине,
а всъщност е Небе и Бяла лястовица,
но не над теб Отечество и не над теб Родино!
Аз можеше да съм на негово място –
Човекът, който на гурбет със жал замина
да търси жар и хляб от чужди власти,
но не от теб Отечество и не от теб Родино!
Аз можеше!… Но днес не питам ли пристрастно
чия вина и дълг упреквам и проклиням,
щом ти оставаш моето чудесно място
и аз съм твой Отечество и твой Родино!
БЪЛГАРСКА ЕЛЕГИЯ
Ни дъжд, ни скреж, ни сняг – една мъгла –
мъгла отвънка и мъгла отвътре…
Не виждаш ни камила, ни игла –
уж въздух бял, а всъщност – мътно!
И мъчно ми е за самото Битие…
Отвличани са и преди Потопа,
но днес друг Зевс, в мъглата притаен
най-милото ми иска да докопа…
И аз се лутам в европейската лъжа –
да беше змей, спасил си бих изгората,
но с тоя дим от мътния пожар
в мъгла са православните ни дворове…
И няма лъч, ни призивен камбанен зов…
И сборището на очи – къде е?…
Мълчим! И няма дума за любов,
но дума любородна ме владее…
Душата ми копнее в глас да съхрани
светлиците от старите олтари,
светулките и оня звезден низ,
където свети слънчева пендара…
И ти, окъпана от светлина,
аз чувствам, че минаваш като самодива –
огледай се от всякоя страна,
сама да видиш колко си красива!
Тогаз ще разбереш, че би могла
с едничък жест – сама – да разпилееш
безпътната, най-мътната мъгла
и утре с теб и аз да оживея!
29.ХII.2006 г.
ПРОЗОРЕЦ
На поета Ивайло Балабанов
Върти се слънчевото колело
над хор от песенни наречия…
Родино, твойто древно потекло
е от предтечи на Човечеството.
Връстник на Троя е Перперикон,
а тук Европа е била поклонница,
но българският Аспарухов кон
прогони варварските конници…
За да цъфтят Венеция и Рим –
и бившите, и новите империи –
Родино, твоя светъл херувим
е бранил Кръста от неверници.
И азбучна е истина – Ти бе
земя и дом гостоприемен…
За минаре и за кубе ти бе небе
и Път си пак за всяко мирно племе.
Но свои те ограбиха до свещ.
Но свои те деляха до стотинка.
Несвои!… Тая копелдарска гмеж
ще мине, както еничери минаха…
Ти виж – дохожда вече съден час –
ти пак възкръсваш от руините
и всяка алчна и продажна власт
ще стане минало без име.
И ти ще светнеш пак на своя хълм –
той кон е твой и трон пророчески…
Родино, Ти не си античен сън,
а Утро – вече зад прозореца!
БУДИТЕЛИ
Отново подир мисълта си крача –
без път през есенната суха шума
и лепне мед от крушата дивачка
по устните ми като сладка дума…
Обичам те “Отечество любезно”!…
О, колко благи думи ти спестих,
но в тоя свят дори като изчезна,
аз знам – ще бъдеш и пребъдеш Ти!
Защото нейде там – посред Родопите
село Кокорково ти буди името
и ранобудници в живота вкопчени
доят от облаците кози вимета…
Там гасне тока, но те имат видело.
Там всичко е орфическо начало,
а тука внуците им гледат видео
и в Интернет си правят ченч на чалга…
А аз над Дяволския мост надвесен –
с куц крак във третото хилядолетие –
не вярвам нито, че Христос возкресе
и нито, че с “Аллах верди” сме достолепни.
Дай Боже, времето да не ни съди,
че спим с отворени очи, а да повтори:
– Народните будители са още будни!
Чуй, хлопват чанове в село Кокорково!
КРАЖБА
Въздухът е влажен – падат скреж и сажди.
Хората се гушат в зимните палта.
Искам нещо важно утре да ти кажа:
– Хайде да посрещнем с тебе пролетта!
Всичко се променя – тъй и с теб, и с мене.
Само вятър свири с лист от праз в уста…
Сам е все студено. И петелът стене:
– Хайде да посрещнем с тебе пролетта!
Опашата мисъл смита Кума Лиса –
сняг и студ спохождат само старостта –
тъй че те здрависвам да си независим:
– Хайде да посрещнем с тебе пролетта!
Там ще ти разкажа нещо много важно –
примерно как ражда песен любовта…
Господ ни прощава само тая кражба…
Хайде да посрещнем с тебе пролетта!
03.01.2007 г.
МОТИВ ЗА ПЕСЕН
Два реда тополи
Богом се молят –
два реда тополи
край Пътя…
Девет соколи,
девет соколи –
ветроизмътени
летят в съня ми…
Жив, но щастлив ли си? –
питат теб хлипайки,
два реда тополи
край Пътя…
– Липсваш ни, викат,
липсваш ни!
Девет соколи
безсмъртни…
И вятърът кърши
голите стволи…
И кацат на Вършето
девет сокола –
твойте соколи,
Никола!
с. Дебнево
14.ХII.2006 г.
