РУБИКОНЪТ 10 ЯНУАРИ – първа част

0
200

Чавдар Добрев, професор, д-р на изкуствознанието, завършил Будапещенския университет. Автор е на монографичните книги: „Лирична драма“, „Забранените плодове на познанието (Емилиян Станев)“, „Реализмът на Вахтангов“, „Всекидневният Леон Даниел“ и др. Публикувал е книги с публицистика: „И видях друг звяр“ (Московски дневник), „Проиграната демокрация“, „Театърът перестройка“, „Харта на унгарския социалдемократ и българската пътека“. Автор е на стихосбирките „Окосена болка“, „Сфера“ и „Камбанен свод“. Превел е избраните творби на най-значимия унгарски поет през ХХ век Ендре Ади „Начело на мъртвите“.

Пре­дис­ло­вие към де­сет­го­диш­ни­на­та от ан­ти­дър­жав­ния прев­рат на 10 яну­а­ри 1997 г.

Изминаха де­сет го­ди­ни от 10 яну­а­ри 1997 г. – де­ня, ко­га­то бе на­пад­нат и опо­жа­рен пар­ла­мен­тът на Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия и фак­ти­чес­ки под­си­гу­ре­на на­сил­с­т­ве­на­та смя­на на за­кон­но из­б­ра­на­та из­пъл­ни­тел­на власт и раз­пус­ка­не­то на 37-ото На­род­но съб­ра­ние. Та­зи да­та е от осо­бе­но зна­че­ние в но­ва­та ис­то­рия на Бъл­га­рия, тъй ка­то след нея нас­тъ­пи­ха кар­ди­нал­ни про­ме­ни в об­щес­т­ве­но-по­ли­ти­чес­кия жи­вот, на­ло­же­на бе­ше но­ва ге­ос­т­ра­те­ги­чес­ка ори­ен­та­ция на стра­на­та, ко­я­то пре­о­бър­на об­ли­ка на тра­ди­ци­он­на­та ни вън­ш­на по­ли­ти­ка през ХХ в., на­со­ки­те в кул­тур­но-ис­то­ри­чес­ки­те ан­га­жи­мен­ти на бъл­га­ри­на през ве­ко­ве­те.

Стран­но е днеш­но­то еди­но­ду­шие на дей­ци­те на БСП и на дес­ни­ца­та във връз­ка с 10 яну­а­ри 1997 г. ка­то зна­ме­на­те­лен ден, в кой­то на­род­ни­ят про­тест дос­ти­га връх­на­та си точ­ка сре­щу ед­на упа­дъч­на пра­ви­тел­с­т­ве­на по­ли­ти­ка в име­то на де­мок­ра­ци­я­та и прог­ре­са. Дес­ни­ца­та по­на­ча­ло де­фи­ни­ра пред­с­та­ва­та за 10 яну­а­ри, трак­ту­вай­ки го ка­то из­бух­ва­не на на­род­но въс­та­ние, ко­е­то чрез улич­ни въл­не­ния (ата­ки сре­щу пар­ла­мен­та; ов­ла­дя­ва­не на сгра­да­та му; хвър­ля­не на па­ве­та сре­щу де­пу­та­ти­те на уп­рав­ля­ва­ща­та Де­мок­ра­тич­на ле­ви­ца; из­пол­з­ва­не на за­па­ли­тел­ни теч­нос­ти; из­ди­га­не на ба­ри­ка­ди и пр.) ре­а­ли­зи­ра на­род­на­та во­ля за пре­лом в съд­ба­та на Бъл­га­рия.

Ръ­ко­вод­с­т­во­то на БСП, от своя стра­на, оце­ня­ва 10 яну­а­ри ка­то ло­ги­чен фи­нал на ед­на про­ва­ле­на по­ли­ти­ка на соб­с­т­ве­на­та пар­тия, пре­диз­ви­кал въл­ни­те на на­род­но­то не­до­вол­с­т­во. То­зи из­вод се пра­ви още през ля­то­то на 1996 г. от вът­реш­но­пар­тий­на­та опо­зи­ция в соц­пар­ти­я­та (та­ка на­ре­че­ни­те кри­ла на Ан­д­рей Лу­ка­нов и Алек­сан­дър Ли­лов), ко­я­то от он­зи ис­то­ри­чес­ки мо­мент ог­ла­ви бит­ка­та за сне­ма­не­то на Жан Ви­де­нов от власт – през то­зи пе­ри­од ми­нис­тър-пред­се­да­тел на Бъл­га­рия и пред­се­да­тел на БСП.

Не е слу­чай­но, че след ка­то зав­ла­дя­ха ос­нов­ни по­зи­ции в соц­пар­ти­я­та (яну­а­ри-фев­ру­а­ри 1997 г.), те­зи кръ­го­ве пър­ви за­го­во­ри­ха в пуб­лич­но­то прос­т­ран­с­т­во за то­тал­ния про­вал на пра­ви­тел­с­т­во­то на Де­мок­ра­тич­на­та ле­ви­ца, и по-кон­к­рет­но на Жан Ви­де­нов. Та­ка те увен­ча­ха с по­ли­ти­чес­ки оре­ол сис­тем­на­та си дей­ност през вто­ра­та по­ло­ви­на на 1996 г. за дес­та­би­ли­за­ция на соб­с­т­ве­но­то си уп­рав­ле­ние. Ко­рек­т­ност­та ме за­дъл­жа­ва да вмет­на, че един­с­т­вен Ни­ко­лай Доб­рев ня­кол­ко ме­се­ца след 10 яну­а­ри в ин­тер­вю за сто­ли­чен все­кид­нев­ник ква­ли­фи­ци­ра 10 яну­а­ри ка­то ан­ти­дър­жа­вен прев­рат, в ря­зък ди­со­нанс с оцен­ки­те на по-го­ля­ма­та част от чле­но­ве­те на Бю­ро­то на БСП на­че­ло с Ге­ор­ги Пър­ва­нов.

Спра­вед­ли­вост­та изис­к­ва да до­ба­вя още, че во­де­ща­та ро­ля при дис­к­ре­ди­ти­ра­не­ на ля­во­то пра­ви­тел­с­т­во из­пъл­ни ма­ло­чис­ле­на­та гру­пи­ров­ка на Лу­ка­нов, ко­я­то при­те­жа­ва­ше со­лид­ни по­зи­ции в биз­нес­сре­ди­те (Илия Пав­лов, Емил Кю­лев и др.), в ме­ди­и­те (ра­дио “Да­рик”, ча­со­ви­те вес­т­ни­ци, ос­нов­ни­те елек­т­рон­ни дър­жав­ни и час­т­ни ме­дии), в уп­рав­ля­ва­щи­те сре­ди на Ру­сия, САЩ и За­пад­на Ев­ро­па. До­ка­то при­вър­же­ни­ци­те на бив­шия пред­се­да­тел на пар­ти­я­та – Ли­лов, ма­кар и да са сред ини­ци­а­то­ри­те на ра­ди­кал­ни­те про­ме­ни в по-го­ля­ма или по-мал­ка сте­пен, съ­що бя­ха шо­ки­ра­ни от раз­ме­ра на ван­дал­с­ки­те из­с­тъп­ле­ния, до­ри лич­но пос­т­ра­да­ха от тях.
По­ли­ти­чес­ка­та си­ла, ко­я­то ог­ла­ви прев­ра­та, бе­ше Съ­ю­зът на де­мок­ра­тич­ни­те си­ли на­че­ло с ней­ния пред­се­да­тел Иван Кос­тов. Но то­га­ва си­ту­а­ци­я­та се раз­ви та­ка, че рав­нос­то­ен се ока­за “п­ри­но­сът” и на но­вия пре­зи­дент Пе­тър Сто­я­нов, как­то и на со­фийс­кия кмет Сте­фан Со­фи­ян­с­ки. А съ­що на “си­ло­ва­ци­те” Ев­ге­ний Ба­кър­джи­ев и Кра­си­мир Ка­ра­ка­ча­нов.

Прев­ра­тът и на­чи­нът на не­го­ва­та под­го­тов­ка – не­кол­код­нев­ни ма­ни­фес­та­ции по цен­т­рал­ни­те ули­ци и пло­ща­ди с ла­ви­но­об­раз­но­то им на­рас­т­ва­не; пре­ми­на­ва­не­то от ре­пер­то­а­ра на мир­ни­те към не­мир­ни­те сред­с­т­ва; про­па­ган­д­но­то им пок­ри­тие от на­ци­о­нал­ни­те и све­тов­ни­те ме­дии – по­каз­ва­ше, че ета­път на неж­ни­те ре­во­лю­ции се за­ме­ня от друг тип ре­во­лю­ции, ко­и­то на пър­ви план прес­лед­ват вът­реш­ни це­ли, а всъщ­ност осъ­щес­т­вя­ват но­ви ге­о­по­ли­ти­чес­ки об­вър­за­нос­ти с чуж­да ве­ли­ка си­ла – та­зи на САЩ. Яв­но Бъл­га­рия то­га­ва е пред­с­тав­ля­ва­ла зве­но от по­ли­ти­ка­та на САЩ за стъп­ва­не­то им в Из­точ­на Ев­ро­па и на Бал­ка­ни­те и за тях­но­то ов­ла­дя­ва­не ка­то по­ли­гон във връз­ка с аме­ри­кан­с­ки­те ин­те­ре­си в Кас­пийс­кия ба­сейн, Близ­кия из­ток и Ру­сия. Па­ра­док­сът е, че в под­го­тов­ка­та на 10 яну­а­ри учас­т­ва­ха и во­де­щи по­ли­ти­ци на Ру­сия, ня­кои от тях под­в­лас­т­ни на реф­лек­са си на об­с­луж­ващ пер­со­нал на Ва­шин­г­тон, а дру­ги – на но­во­пок­ръс­те­ния си ан­ти­ко­му­ни­зъм.

По-къс­но, ко­га­то те­зи ре­во­лю­ци­он­ни ак­ции за­поч­на­ха да се мул­тип­ли­ци­рат и в дру­ги дър­жа­ви, от­но­ше­ни­е­то на рус­на­ци­те ви­ди­мо се про­ме­ни. Ако в Бел­г­рад те нап­ра­ви­ха всич­ко въз­мож­но да съх­ра­нят “не­ут­ра­ли­тет” спря­мо аг­ре­си­я­та на НА­ТО и са­мо за пред рус­кия на­род де­мон­с­т­ри­ра­ха со­ли­дар­ност с “б­ра­тя­та сър­би”, то по вре­ме на про­а­ме­ри­кан­с­ки­те ре­во­лю­ции в Гру­зия, Ук­рай­на и Уз­бе­кис­тан, на ак­ти­ви­зи­ра­не­то на ГУ­АМ* и пр. (то­га­ва се ви­дя от­к­ро­ве­на­та ан­ти­рус­ка на­со­че­ност на “на­род­ни­те про­тес­ти”), ен­ту­си­аз­мът на офи­ци­ал­на Ру­сия за­поч­на да от­с­лаб­ва. А и по­ли­ти­ка­та на Вла­ди­мир Пу­тин се сблъс­ка с опи­та на “ре­во­лю­ци­о­не­ри­те” да пре­не­сат дес­та­би­ли­за­ци­я­та вър­ху рус­ка те­ри­то­рия с на­ме­ре­ние ог­ром­ни­те рус­ки при­род­ни бо­гат­с­т­ва да се пре­вър­нат в су­ро­ви­нен ре­зерв на све­тов­ния хе­ге­мон.

Сле­до­ва­тел­но 10 яну­а­ри 1997 г. е сво­е­об­ра­зен пре­ход от неж­ни към не­неж­ни ре­во­лю­ции. Той би тряб­ва­ло да се раз­г­леж­да в кон­тек­с­та на ед­на по­ли­ти­ка, ко­я­то це­ли стра­те­ги­чес­ки важ­ни ев­ро­пейс­ки и ази­ат­с­ки те­ри­то­рии да се пре­вър­нат в про­тек­то­ра­ти на САЩ.

На то­зи въп­рос не­вед­нъж съм се спи­рал в свои пуб­ли­ка­ции. Наб­ля­гал съм на фак­та, че ръ­ко­вод­с­т­во­то на БСП до сре­да­та на де­кем­в­ри 1996 г. (на 22-23 де­кем­в­ри ста­на из­бо­рът на Ге­ор­ги Пър­ва­нов за пред­се­да­тел на БСП) не въз­п­ри­е­ма­ше док­рай но­вия све­то­вен ред, сим­па­ти­зи­ра­ше и на иде­я­та за стро­и­тел­с­т­во на не­за­ви­си­ма на­ци­о­нал­на дър­жа­ва, нас­то­я­ва­ше за пос­те­пен­но, срав­ни­тел­но по-за­ба­ве­но при­съ­е­ди­ня­ва­не към НАТО. В ста­ти­я­та “Де­нят, кой­то обез­с­мис­ли де­мок­ра­ци­я­та” (“Но­ва зо­ра”, 7.01.2003 г.) на­пи­сах дос­лов­но: “Жан Ви­де­нов не ус­пя (а и не ис­ка­ше) да на­ло­жи на сво­я­та пар­тия със си­ла кур­са към НА­ТО. Той се съ­об­ра­зя­ва­ше със ста­но­ви­ще­то на пре­об­ла­да­ва­ща­та част от пар­тий­ни­те чле­но­ве и съ­миш­ле­ни­ци, а те не при­е­ма­ха ра­душ­но чле­н-ство­то на стра­на­та ни в Се­вер­но­ат­лан­ти­чес­кия пакт. За ръ­ко­вод­с­т­во­то на НА­ТО оба­че от жиз­не­но зна­че­ние бе­ше най-го­ля­ма­та по­ли­ти­чес­ка си­ла у нас да про­ме­ни ко­рен­но по­ли­ти­ка­та си към пак­та. С ог­лед на пла­но­ве­те за раз­ши­ря­ва­не на НА­ТО за ук­реп­ва­не на юж­но­то му кри­ло, ста­ва­ше все по-на­ло­жи­тел­но Жан Ви­де­нов и Де­мок­ра­тич­на­та ле­ви­ца да си оти­дат от по­ли­ти­чес­ка­та сце­на. А мяс­то­то им да за­е­мат сго­вор­чи­ви спря­мо цен­нос­ти­те на но­вия све­то­вен ред ръ­ко­во­ди­те­ли на соц­пар­ти­я­та. То­ва оз­на­ча­ва­ше, че Жан Ви­де­нов с не­по-с­ле­до­ва­тел­на­та от глед­на точ­ка на САЩ по­ли­ти­ка се прев­ръ­ща­ше в из­ли­шен. Т.е. Кар­та­ген тряб­ва­ше да бъ­де раз­ру­шен. Пов­ли­я­ха съ­що при­го­тов­ле­ни­я­та око­ло пред­с­то­я­ща­та вой­на на Бал­ка­ни­те. САЩ по­лу­ча­ва­ха ог­ром­ни из­год­и от на­ме­са­та си в Ко­со­во и от вой­на­та сре­щу Югос­ла­вия. По­бе­да­та в та­зи вой­на им поз­во­ля­ва­ше да до­ми­ни­рат из­ця­ло на Бал­ка­ни­те, сла­гай­ки ръ­ка вър­ху стра­те­ги­чес­ки зо­ни. Ето за­що САЩ се нуж­да­е­ха от си­гур­ни съ­юз­ни­ци.”

В та­къв ас­пект под­чер­та­вам за­ко­но­мер­ност­та и ся­каш фа­тал­на­та не­от­ме­ни­мост на прев­ра­та от 10 яну­а­ри. Раз­би­ра се, ос­вен вън­ш­ни има­ше и се­ри­оз­ни вът­реш­ни при­чи­ни, ко­и­то пов­ли­я­ха на срав­ни­тел­но ма­со­вия ха­рак­тер на ма­ни­фес­та­ци­и­те и щур­ма в Со­фия. В ре­ди­ца от­но­ше­ния по­ли­ти­ка­та на пра­ви­тел­с­т­во­то на Жан Ви­де­нов се про­веж­да­ше не­дос­та­тъч­но ефек­тив­но. Ня­ма­ше яс­на ви­зия за пъ­тя, по кой­то Бъл­га­рия ще вър­ви. При­ва­ти­за­ци­я­та се за­ба­вя­ше, а в съ­що­то вре­ме ко­о­пе­ра­тив­на­та, дър­жав­на­та и ак­ци­о­нер­на­та соб­с­т­ве­ност не по­лу­чи­ха ак­ти­ви­зи­ра­не. Кри­ми­нал­на­та дър­жа­ва усе­ти опас­нос­ти­те, ко­и­то я зап­лаш­ват, ако пра­ви­тел­с­т­во­то на Де­мок­ра­тич­на­та левица ос­та­не на власт. Ма­кар че то­ва пра­ви­тел­с­т­во ня­ма­ше ре­сур­си да пре­чу­пи гръб­на­ка на ор­га­ни­зи­ра­на­та прес­тъп­ност, а и не­мал­ко ръ­ко­вод­ни фак­то­ри ве­че се бя­ха срас­на­ли с кри­ми­на­ли­за­ци­я­та на пре­ход­ния период. Поз­во­ли се да про­дъл­жи из­ти­ча­не­то на ка­пи­та­ли, без да на­рас­т­ва обе­мът на бъл­гар­с­ки­те и чуж­ди­те ин­вес­ти­ции. Бъл­га­рия не ус­пя да от­-к­рие своя со­ли­ден вън­шен пар­т­ньор, кой­то да га­ран­ти­ра не­за­ви­си­мо­то й раз­ви­тие. Ми­нис­тър-пред­се­да­те­лят Ви­де­нов се ока­за не­дос­та­тъч­но ко­му­ни­ка­ти­вен и гъв­кав в кон­так­ти­те си със съ­и­дей­ни­ци и опо­зи­ция, мал­ко скло­нен към не­об­хо­ди­ми­те ком­п­ро­ми­си. Не­го­ва­та не­ко­рум­пи­ра­ност не бе­ше в със­то­я­ние да ком­пен­си­ра люш­ка­ни­я­та меж­ду ли­бе­рал­но и со­ци­ал­но мо­ти­ви­ра­на по­ли­ти­ка.

А и си­ту­а­ци­я­та, в ко­я­то Ви­де­нов бе­ше пос­та­вен, уве­ли­ча­ва­ше не­го­во­то зат­руд­не­но по­ло­же­ние. Ако не­пос­ред­с­т­ве­но след 10 но­ем­в­ри 1989 г. в БСП бе­ше ус­та­но­ве­но двув­лас­тие (ико­но­ми­чес­ка­та и фи­нан­со­ва­та власт в ръ­це­те глав­но на спод­виж­ни­ци­те на Лу­ка­нов, а иде­о­ло­ги­чес­ка­та – в под­дръж­ни­ци­те на Ли­лов), при Ви­де­нов се по­лу­чи трив­лас­тие: две­те ос­нов­ни пар­тий­ни си­ли съх­ра­ни­ха, ма­кар и ле­ко стъ­пи­са­ни, своите по­зи­ции, ка­то за рав­нос­той­но мяс­то за­поч­на­ха да пре­тен­ди­рат и кад­ри­те, обе­ди­не­ни око­ло пар­тий­ния ли­дер Ви­де­нов.

По вре­ме на уп­рав­ле­ни­е­то си (1995-1997) Жан Ви­де­нов се опи­та да пре­мах­не то­ва “трой­но” уп­раж­ня­ва­не на пар­тий­на и дър­жав­на власт. Но се ока­за твър­де без­по­мо­щен, за да пос­тиг­не над­мо­щие в кон­ф­лик­та с хо­ра, ов­ла­де­ли БСП след 10 но­ем­в­ри 1989 г. Той ся­каш не раз­би­ра­ше, че по­ли­ти­ка­та се със­тои от ва­ри­ан­ти на въз­мож­но­то и че за вся­ка по­бе­да в нея се изис­к­ва из­пол­з­ва­не­то на бо­гат ин­с­т­ру­мен­та­ри­ум от пре­ки и об­ход­ни дейс­т­вия – с глав­ни и пе­ри­фе­рий­ни при­вър­же­ни­ци и про­тив­ни­ци, със съ­че­та­ва­не на крат­кос­роч­ни и дъл­гос­роч­ни съ­ю­зи и пр.

Въз­ник­ва въп­ро­сът: И все пак пре­доп­ре­де­ле­но ли бе­ше па­да­не­то на Де­мок­ра­тич­на­та ле­ви­ца от власт? Спо­ред мен – не! Не­за­ви­си­мо че чуж­дес­т­ран­ният на­тиск на­рас­т­ва­ше, опо­зи­ци­я­та из­вън БСП на­би­ра­ше ско­рост, а вът­реш­но­пар­тий­на­та опо­зи­ция пра­ве­ше яв­ни опи­ти за кон­со­ли­ди­ра­не. Не­об­хо­ди­мо бе­ше оба­че Жан Ви­де­нов да под­п­ла­ти при­зи­ва си за от­х­вър­ля­не на пе­рес­т­ро­еч­на­та по­ли­ти­ка с ефи­кас­ни дейс­т­вия, ко­и­то не пос­лед­ва­ха. Той мо­же­ше по-ре­ши­тел­но да се на­ме­си в ра­бо­та­та по по­доб­ря­ва­не на утеж­ня­ва­ща­та се ико­но­ми­чес­ка си­ту­а­ция, още по­ве­че че обек­тив­ни­те по­ка­за­те­ли то­га­ва не пред­ве­ща­ва­ха дъл­бо­ка криза. Въп­ре­ки ре­ал­ния бан­к­рут на ре­ди­ца бан­ки ед­ва ли тряб­ва­ше да се прис­тъп­ва към тях­но­то не­под­гот­ве­но лик­ви­ди­ра­не, как­то се по­лу­чи с Пър­ва час­т­на бан­ка. На­ли­це бя­ха дос­та­тъч­но ре­зер­ви, за да се пре­дот­в­ра­ти из­кус­т­ве­но пре­диз­ви­ка­на­та зър­не­на кри­за.

До­пус­на­ха се гру­би греш­ки в пре­диз­бор­на­та пре­зи­ден­т­с­ка кам­па­ния, за ко­и­то ос­нов­на ви­на но­си вът­реш­но­пар­тий­на­та опо­зи­ция, но на­ред с тях и пред­се­да­те­лят на БСП. През то­зи пе­ри­од, въп­ре­ки пра­во­та­та на сво­я­та по­зи­ция по от­но­ше­ние на “Газ­п­ром”, Ви­де­нов бе длъ­жен да под­хо­ди мно­го­хо­до­во към рус­ки­те пар­т­ньо­ри. Обек­тив­но сто­пи­ра­не­то на про­ек­та Бур­гас – Алек­сан­д­ру­по­лис об­с­лу­жи ге­ос­т­ра­те­ги­чес­ки­те ин­те­ре­си на САЩ за от­с­т­ра­ня­ва­не на Ру­сия от те­ри­то­ри­я­та на Бал­ка­ни­те. То­ва, че и рус­ко­то дър­жав­но ръ­ко­вод­с­т­во но­си своя съ­щес­т­вен дял от “г­ре­ха”, ед­ва ли из­куп­ва бъл­гар­с­ка­та част от съ­щия “г­рях”.

С ог­лед на меж­ду­на­род­на­та и вът­реш­на­та об­с­та­нов­ка бе­ше за пред­по­чи­та­не през вто­ра­та по­ло­ви­на на 1996 г. да се прис­тъ­пи към раз­де­ля­не на пос­то­ве­те пред­се­да­тел на БСП и ми­нис­тър-пред­се­да­тел. Възможностите за диалог щяха да се подобрят, ако на­че­ло на пра­ви­тел­с­т­во­то зас­та­не­ше дру­га лич­ност вмес­то Ви­де­нов, кой­то оба­че тряб­ва­ше да за­па­зи ръ­ко­вод­на­та си фун­к­ция на пред­се­да­тел на БСП. Са­ми­ят аз през ок­том­в­ри във в. “24 ча­са” пред­ло­жих акад. Сен­дов да ог­ла­ви ка­би­не­та. То­ва бе на­ло­жи­тел­но не тол­ко­ва по­ стра­те­ги­чес­ки, кол­ко­то по­ так­ти­чес­ки съ­об­ра­же­ния, дуб­лаж на Ле­ни­но­ва­та мак­си­ма: крач­ка на­зад, две нап­ред.

И още две въз­мож­нос­ти бя­ха про­пи­ле­ни: на кон­г­ре­са на БСП през де­кем­в­ри1996 г., ко­га­то Ви­де­нов – не­о­бяс­ни­мо за­що – се от­ка­за ре­ши­тел­но и от два­та пос­та: на пар­ти­ен пред­се­да­тел и на пре­ми­ер, и ко­га­то но­во­то ръ­ко­вод­с­т­во на соц­пар­ти­я­та за­къс­ня с фор­ми­ра­не­то на вто­рия ляв ка­би­нет, по­па­дай­ки в не тол­ко­ва ос­т­ро­ум­но за­ло­же­ния ка­пан от пре­зи­ден­та Же­лю Же­лев.

Те­зи, а и дру­ги ак­то­ве, не се осъ­щес­т­ви­ха не са­мо по­ра­ди дей­ност­та на вът­реш­на­та опо­зи­ция, не са­мо по­ра­ди на­тис­ка на ве­ли­ки­те си­ли и пре­ди всич­ко на САЩ, но и по­ра­ди греш­ки на то­га­ваш­но­то пар­тий­но ръ­ко­вод­с­т­во (в то­ва чис­ло ха­рак­те­ро­ло­гич­ни­те чер­ти на Ви­де­нов, както и не­ви­со­ки­те ана­ли­за­тор­с­ки и про­вид­енчес­ки ка­чес­т­ва на близ­кия му екип от сът­руд­ни­ци в Бю­ро­то на БСП и най-ве­че в Ми­нис­тер­с­кия съ­вет). Вмес­то това яс­ни кон­ту­ри за­поч­на да по­лу­ча­ва по­ли­ти­ка­та на са­мо­и­зо­ла­ция. Не се на­ми­ра­ха под­хо­ди и за пре­си­ча­не на из­кус­т­ве­но пре­диз­ви­ка­ни­те кри­зи с цел ома­ло­мо­ща­ва­не и под­ри­ва­не ав­то­ри­те­та на пра­ви­тел­с­т­во­то.

Та­ка или ина­че се стиг­на до кон­г­ре­са на БСП на 22 де­кем­в­ри 1996 г., на кой­то Ви­де­нов не­на­дей­но и не­съг­ла­су­ва­но с Бю­ро­то и Вис­шия съ­вет по­да­де ос­тав­ка. Пред­ло­жи Ни­ко­лай Доб­рев за свой за­мес­т­ник, а след от­ка­за му нап­ра­ви вто­ро пред­ло­же­ние – Ге­ор­ги Пър­ва­нов да е бъ­де­щи­ят пред­се­да­тел.

Ця­ла нощ про­дъл­жи за­се­да­ни­е­то на Вис­шия съ­вет, на ко­е­то Ви­де­нов бе­ше нас­то­я­тел­но мо­лен от мно­зин­с­т­во­то на ВС да не си по­да­ва ос­тав­ка­та. Той ос­та­на неп­рек­ло­нен. За мно­зи­на от учас­т­ни­ци­те в кон­г­ре­са и до ден-дне­шен не е яс­но, за­що след от­ка­за на Ни­ко­лай Доб­рев Ви­де­нов не пред­ло­жи за свой за­мес­т­ник в соц­пар­ти­я­та дру­гия рав­но­пос­та­вен по прес­тиж ръ­ко­во­ди­тел Кра­си­мир Пре­мя­нов, чо­век с де­ло­ви ка­чес­т­ва и прак­ти­чес­ки опит (ос­вен то­ва зам.-пред­се­да­тел на БСП и ръ­ко­во­ди­тел на пар­ла­мен­тар­на­та гру­па на Де­мок­ра­тич­на­та ле­ви­ца). Мо­же­ше да при­бег­не и към ва­ри­ант на пар­ти­ен ръ­ко­во­ди­тел, на когото има пъл­но до­ве­рие. Сред по-мла­ди­те де­пу­та­ти и чле­но­ве на ВС та­къв бе­ше Иван Ата­на­сов.

Ви­де­нов оба­че се на­со­чи към Ге­ор­ги Пър­ва­нов, кой­то, ма­кар и зам.-пред­се­да­тел на БСП, пред­по­чи­та­ше да стои в сян­ка и да ос­та­вя на ос­та­на­ли­те си ко­ле­ги да но­сят те­жес­ти­те на уп­рав­ле­ни­е­то. Ало­гич­но­то по­ве­де­ние на Ви­де­нов на то­зи кон­г­рес и по­нас­то­я­щем бу­ди ин­те­рес, осо­бе­но що се от­на­ся до мо­ти­ви­те. Има ня­кол­ко хи­по­те­зи.

Ед­ни се при­дър­жат към мне­ни­е­то, че Ви­де­нов е дейс­т­вал под вли­я­ни­е­то на емо­ции, над­де­ле­ли са оби­ди­те, пър­вич­на­та му ре­ак­ция да “на­ка­же” с по­мощ­та на “са­мо­из­га­ря­не” ор­га­ни­за­то­ри­те на ата­ки­те сре­щу не­го. А ка­то под­съз­на­те­лен реф­лекс: ре­ал­на­та оцен­ка да се по­я­ви по-къс­но, ко­га­то се на­ло­жи нас­лед­ни­ци­те му да бъ­дат срав­ня­ва­ни с не­го­ви­те при­но­си.

Дру­ги смя­тат, че Ви­де­нов не е мо­гъл да се раз­де­ли от ед­на пред­с­та­ва за ефи­кас­ност­та на власт­та в но­ви­те де­мок­ра­тич­ни ус­ло­вия (прак­ти­ку­ва­на и от за­пад­ни­те со­ци­ал­де­мок­ра­ти): пред­се­да­те­лят на пар­ти­я­та след из­бор­на по­бе­да ста­ва ръ­ко­во­ди­тел и на пра­ви­тел­с­т­во­то, ко­е­то обез­пе­ча­ва при­ем­с­т­ве­ност, пос­ле­до­ва­тел­ност и ефи­кас­ност на про­веж­да­на­та по­ли­ти­ка.

За тре­ти Ви­де­нов е по­дал ос­тав­ка под чуж­дес­т­ра­нен на­тиск. В оп­ре­де­лен мо­мент е раз­б­рал, че ве­ли­ки­те си­ли от­каз­ват под­дръж­ка на ка­би­не­та, ко­е­то оз­на­ча­ва, че в бъ­де­ще ще при­ла­гат и фор­ми на бруталния дик­тат. Тъл­ку­ва се, че при от­каз да по­да­де ос­тав­ка, Ви­де­нов го е очак­ва­ла съд­ба, сход­на с та­зи на Ми­ло­ше­вич.
Спо­ме­нах фак­та на под­гот­вя­на­та вой­на в Ко­со­во и неп­ри­ем­ли­вия за бал­кан­с­ка­та по­ли­ти­ка на САЩ ка­би­нет на Де­мок­ра­тич­на­та ле­ви­ца. Ел­ци­но­ва Ру­сия, за­ра­ди проб­ле­ми с пре­но­са на нефт и газ през Бъл­га­рия, а и за­ра­ди кон­т­ра­пе­рес­т­ро­еч­на­та фи­ло­со­фия на бъл­гар­с­кия ми­нис­тър-пред­се­да­тел, съ­що нас­то­я­ва­ше за смя­на на Ви­де­нов. В къс­на­та есен на 1996 г. у нас прис­тиг­на зам.ми­нис­тър-пред­се­да­те­лят на пра­ви­тел­с­т­во­то на Ру­сия ге­не­рал Ло­бов, за ко­го­то се пред­по­ла­га, че е про­вел не­ли­цеп­ри­я­тен ди­а­лог с “мом­че­то от Плов­див”.

На пар­тий­ния кон­г­рес Ви­де­нов бе­ше ос­во­бо­ден и от два­та пос­та (са­мо­ос­во­бо­дил се!). Пред­се­да­тел на БСП ста­на Ге­ор­ги Пър­ва­нов, а за ми­нис­тър-пред­се­да­тел бе пред­ло­жен Ни­ко­лай Доб­рев. То­ва се слу­чи в пос­лед­на­та де­ка­да на де­кем­в­ри, ка­то в са­мия фи­нал на го­ди­на­та се по­я­ви­ха пър­ви­те ляс­то­ви­ци на зап­ла­ну­ва­ния ан­ти­дър­жа­вен прев­рат – ма­ни­фес­та­ции на око­ло пет­де­се­ти­на мла­ди хо­ра пред цен­т­ра­ла­та на “По­зи­та­но”, ко­и­то хвър­ля­ха ка­мъ­ни и ви­ка­ха ло­зун­ги про­тив власт­та и БСП.

Ни­кой оба­че не взе мер­ки сре­щу ин­ци­ден­т­ни­те и из­вън­ред­но мик­рос­ко­пич­ни пър­ви опи­ти за бор­ба сре­щу уп­рав­ле­ни­е­то на Де­мок­ра­тич­на­та ле­ви­ца! Ка­би­не­тът про­дъл­жа­ва­ше да за­се­да­ва под фор­ма­та “в­ре­ме­нен” на­че­ло с Жан Ви­де­нов. В на­ча­ло­то на яну­а­ри Ни­ко­лай Доб­рев взе от­пус­ка, за да под­гот­вя със­та­ва на бъ­де­що­то пра­ви­тел­с­т­во (вмес­то не­го длъж­ност­та му я пое, съ­що “в­ре­мен­но”, глав­ни­ят сек­ре­тар на МВР Ге­ор­ги Лам­бов). Пър­ва­нов за­поч­на да ръ­ко­во­ди БСП, за­е­май­ки в по­ве­че­то слу­чаи ро­ля­та на наб­лю­да­тел на стар­то­ви­те про­я­ви на ле­ви­ца­та и опо­зи­ци­я­та.

Мо­е­то впе­чат­ле­ние е, че още от на­ча­ло­то на яну­а­ри 1997 г. ръ­ко­вод­с­т­во­то на БСП и пра­ви­тел­с­т­во­то на Де­мок­ра­тич­на­та ле­ви­ца пре­ка­ли­ха с по­ве­де­ни­е­то си на “ре­гис­т­ра­то­ри” на съ­би­ти­я­та. Не се об­ръ­ща­ше вни­ма­ние на тре­вож­ни­те пре­дуп­реж­де­ния по по­вод на на­рас­т­ва­ща­та си­ла на ко­лек­тив­ни­те опо­зи­ци­он­ни ини­ци­а­ти­ви. Ви­де­нов гле­да­ше на ве­ри­га­та от съ­би­тия в ка­чес­т­во­то си на “в­ре­ме­нен” пра­ви­тел­с­т­вен ръ­ко­во­ди­тел, кой­то все­ки мо­мент очак­ва да по­е­ме глът­ка­та въз­дух, ка­то чо­век, ос­во­бо­дил се от до­то­га­ваш­ни­те си за­дъл­же­ния. Пър­ва­нов не бър­за­ше да се на­то­ва­ри с от­го­вор­нос­ти­те на пар­ти­ен пред­се­да­тел. Ни­ко­лай Доб­рев си ос­та­ва­ше зат­во­рен в своя ка­би­нет в Ми­нис­тер­с­т­во­то на вът­реш­ни­те ра­бо­ти, пра­вей­ки схе­ми за но­вия ка­би­нет. Но и усе­щай­ки как БСП не по­лу­ча­ва меж­ду­на­род­на под­к­ре­па: как и от Ру­сия, и от За­пад нас­то­я­ват не той, а дру­го кон­к­рет­но ли­це от ос­нов­ни­те ръ­ко­во­ди­те­ли на соц­пар­ти­я­та да по­лу­чи пос­та на ми­нис­тър-пред­се­да­те­ля. То­ва не мо­же­ше да не всее не­си­гур­ност у не­го на фо­на на за­сил­ва­ща­та се въл­на от не­до­вол­с­т­ва. На­мес­ва­ли са се и срав­ни­тел­но слож­ни­те му от­но­ше­ния с Ви­де­нов ка­то дов­че­ра­шен не­гов за­мес­т­ник в пар­ти­я­та и въз­лов ми­нис­тър във все още фун­к­ци­о­ни­ра­щия ка­би­нет на Де­мок­ра­тич­на­та ле­ви­ца.

В об­с­та­нов­ка­та на по­тис­ка­що без­в­ре­мие във вър­хо­ве­те на ле­ви­ца­та на 10 яну­а­ри при­дой­де мощ­но­то “цу­на­ми” с ат­ри­бу­ти­те на раз­руши­тел­но дейс­т­вие за на­сил­с­т­ве­но, “ре­во­лю­ци­он­но” от­не­ма­не на дър­жав­на­та власт.

И та­ка, как­во се слу­чи?

Слу­чи се то­ва, че бе про­пи­ля­но цен­но и не­въз­мез­ди­мо вре­ме до 10 яну­а­ри 1997 г., ко­га­то все още бе­ше въз­мож­но да се пре­дот­в­ра­ти прев­ра­тът. След това не­ща­та тръг­на­ха по нак­ло­не­на­та плос­кост и ве­че не мо­же­ха да бъ­дат спрени раз­ру­ши­тел­ни­те про­це­си. В та­къв план плод на илю­зии е, че си­ту­а­ци­я­та би мог­ла да се обър­не през вто­ра­та по­ло­ви­на на яну­а­ри и на­ча­ло­то на фев­ру­а­ри.
Ос­нов­ни­те пре­об­ра­же­ния във вън­ш­но­по­ли­ти­чес­кия и вът­ре­шен курс на БСП се със­то­я­ха не на 4 фев­ру­а­ри 1997 г., а пре­ди та­зи да­та.

4 фев­ру­а­ри 1997 г. – не­из­беж­на пос­ле­ди­ца на си­ту­а­ци­я­та “От ума си тег­ли”

Съ­щес­т­ву­ват спо­ро­ве от­нос­но зна­че­ни­е­то на да­ти­те 10 яну­а­ри 1997 г. и 4 фев­ру­а­ри 1997 г., ко­га­то Пър­ва­нов и Доб­рев връ­чи­ха на но­вия пре­зи­дент Пе­тър Сто­я­нов от­ка­за от със­та­вя­не на вто­ро ля­во пра­ви­тел­с­т­во и от­во­ри­ха въз­мож­нос­ти­те за със­та­вя­не на вре­ме­нен ка­би­нет и про­веж­да­не на пред­с­роч­ни из­бо­ри през ап­рил с.г. Про­дъл­жа­вам да стоя на ста­но­ви­ще­то, че фак­ти­чес­ка­та да­та, на ко­я­то бе­ше за­гу­бе­на власт­та (из­вър­шен бе прев­ра­тът), е 10 яну­а­ри, а 4 фев­ру­а­ри – то­ва е бо­лез­не­на­та и не­из­беж­на пос­ле­ди­ца от ве­че слу­чи­ла­та се “ка­тас­т­ро­фа”, от ре­ал­но за­гу­бе­ни­те по­зи­ции в дър­жа­ва­та и об­щес­т­во­то, от сри­ва, ре­а­ли­зи­ран в те­че­ние на цял ме­сец. 10 яну­а­ри не пред­с­тав­ля­ва­ше ис­то­ри­чес­ка пре­доп­ре­де­ле­ност (мо­же­ше да бъ­де из­бег­на­то “п­ро­из­шес­т­ви­е­то”), до­ка­то 4 фев­ру­а­ри ре­гис­т­ри­ра­ше пре­неп­ри­ят­ни­те за БСП кон­су­ми­ра­ни фак­ти: чрез “до­го­вор” се пре­дот­в­ра­тя­ва­ше опас­ност­та от ма­со­во на­си­лие в стра­на­та.

На 10 яну­а­ри 1997 г. БСП по­ка­за, че е пре­ка­ле­но ра­зе­ди­не­на, ха­о­тич­но дейс­т­ва­ща, че в нея има си­ли, ко­и­то са без­по­мощ­ни, дру­ги, ко­и­то пос­тъп­ват без­дар­но в труд­на­та и пре­лом­на си­ту­а­ция, тре­ти, ко­и­то са съ­у­час­т­ни­ци в прев­ра­та про­тив уп­рав­ле­ни­е­то на соб­с­т­ве­на­та си пар­тия, на соб­с­т­ве­но­то си пра­ви­тел­с­т­во, ра­бо­тят за дис­к­ре­ди­ти­ра­не и уни­жа­ва­не на то­га­ваш­ния елит на бъл­гар­с­ка­та ле­ви­ца. След 10 яну­а­ри не бя­ха по­ло­же­ни уси­лия от стра­на на БСП и из­пъл­ни­тел­на­та власт за пре­о­до­ля­ва­не на вак­ха­на­ли­я­та, за ак­ти­ви­зи­ра­не на пар­тий­ни­те чле­но­ве и сим­па­ти­зан­ти, как­то и на ор­га­ни­те на ре­да. Без­по­лез­но бе на 4 фев­ру­а­ри 1997 г., след ка­то си за­гу­бил пи­том­но­то, да тръг­ваш да го­ниш ди­во­то!

Ис­тин­с­ка­та дис­ку­сия днес би тряб­ва­ло да се во­ди не за то­ва тряб­ва­ше ли да се връ­чи на 4 фeв­ру­а­ри от­ка­зът от със­та­вя­не на вто­ро ля­во пра­ви­тел­с­т­во?! А за дру­го – как и по ка­къв на­чин се до­пус­на през яну­а­ри 1997 г. ес­ка­ла­ци­я­та на пър­во­об­ра­зе­ца на “о­ран­же­ва­та ре­во­лю­ци­я”** у нас? До­кол­ко ко­лек­тив­на и до­кол­ко ин­ди­ви­ду­ал­на е ви­на­та за па­ра­ли­за­та през яну­а­ри? Об­с­луж­ва­ни ли са чуж­до­зем­ни ин­те­ре­си и ко­руп­ци­он­ни прак­ти­ки чрез па­сив­ност­та, фи­нан­со­ва­та и по­ли­ти­чес­ка­та кри­за чрез де­вал­ва­ци­я­та на ле­ва? Що за пар­тий­но един­с­т­во и мо­рал са те­зи, ко­и­то до­пус­кат, в име­то на раз­чис­т­ва­не на те­ре­ни, оп­ре­де­ле­ни ли­ца от ле­вия елит да ста­ват яв­ни или не­яв­ни спод­виж­ни­ци в из­вър­ш­ва­не­то на ан­ти­дър­жа­вен ме­теж?

Ка­то член на Вис­шия съ­вет и де­пу­тат през яну­а­ри 1997 г. се опи­тах да сиг­на­ли­зи­рам (за­ед­но с де­пу­та­ти­те Дон­чо Ата­на­сов и Ге­ор­ги Ав­ра­мов) за бе­ди­те, ко­и­то ни очак­ват. От­з­вук ня­ма­ше или поч­ти ня­ма­ше.

В сре­да­та на яну­а­ри се из­ка­зах на пле­нум на ВС, къ­де­то спо­де­лих без­по­койс­т­во­то си от край­но тре­вож­но­то по­ло­же­ние. На­роч­но наб­лег­нах на неб­ла­го­по­лу­чи­я­та в уп­рав­ле­ни­е­то ни, за да свет­не пре­дуп­ре­ди­тел­на­та лам­пич­ка – на­ли­чи­е­то на зас­т­ра­ши­тел­на ико­но­ми­чес­ка и финан­со­ва кри­за през яну­а­ри 1997 г.; осъ­щес­т­вя­ва­не­то на при­ва­ти­за­ци­я­та и ре­фор­ми­те в неб­ла­гоп­ри­ят­на со­ци­ал­на сре­да; при­ну­да­та БСП да про­веж­да дяс­на по­ли­ти­ка; проб­ле­ми­те с въ­веж­да­не на ва­лут­ния борд и др. Но съ­щев­ре­мен­но из­ра­зих учуд­ва­не­то си, че ня­кои чле­но­ве на ръ­ко­вод­с­т­во­то ог­ра­ни­ча­ват кри­ти­ка­та си са­мо вър­ху пос­лед­ни­те две го­ди­ни, а не об­х­ва­щат це­лия пе­ри­од на пре­ус­т­ройс­т­во­то, и по-спе­ци­ал­но нас­лед­с­т­ва­та, за­ве­ща­ни от ка­би­не­та на А. Лу­ка­нов.

Под­чер­тах съ­що, че “ле­ви­ца­та не мо­же да ос­та­ва на власт, ог­ра­де­на от по­ли­цейс­ки кор­до­ни. Та­ка­ва участ не е за за­виж­да­не.” Не е въз­мож­но по­ли­ти­ка­та на БСП да се из­г­раж­да са­мо вър­ху за­щи­та­та на чест­та на па­го­на и да се със­та­вя но­во (вто­ро) ля­во пра­ви­тел­с­т­во след яну­а­ри 1997 г. с це­на­та на не­го­вия ско­ро­шен про­вал (ще се пов­то­ри “сегаш­но­то” по­ло­же­ние, но с да­леч по-от­чай­ва­щи ре­зул­та­ти).

На 2 фев­ру­а­ри 1997 г. – два дни пре­ди връч­ва­не­то на пра­ви­тел­с­т­ве­на­та ос­тав­ка, се про­ве­де дра­ма­ти­чен пле­нум. На то­зи пле­нум раз­вих съ­об­ра­же­ния, ко­и­то и се­га мис­ля, че са мо­ти­ви­ра­ни и по съ­щес­т­во оз­на­ча­ват пре­по­ръ­ки към ръ­ко­вод­с­т­во­то да про­я­ви ре­а­ли­зъм. Ма­кар и да ос­та­нах в мал­цин­с­т­во, ис­то­ри­чес­ка­та пред­вид­ли­вост не кло­не­ше към мно­зин­с­т­во­то чле­но­ве на ВС, ко­е­то гла­су­ва за но­во пра­ви­тел­с­т­во на Де­мок­ра­тич­на­та ле­ви­ца.

Ще си поз­во­ля да ци­ти­рам тек­с­та на из­каз­ва­не­то си от 2 фев­ру­а­ри 1997 г., тъй ка­то проб­ле­ми­те, ко­и­то пос­та­вях, въп­ре­ки че в он­зи мо­мент бя­ха пред­мет на спо­ро­ве, в мно­го от­но­ше­ния са ва­лид­ни и с ог­лед на днеш­ни­те ре­ал­нос­ти:

“У­ва­жа­е­ми дру­гар­ки и дру­га­ри,
Да­ми и гос­по­да,
С ис­тин­с­ко чо­веш­ко без­по­койс­т­во сле­дя съ­би­ти­я­та в Бъл­га­рия, срав­ня­вам ги със своя жиз­нен път, с всич­ко, в ко­е­то съм се клел, вяр­вам и очак­вам. Как­то вие са­ми­те, и аз съм убе­ден, че то­зи път ана­ли­зът и на дру­га­ря Пър­ва­нов, и на дру­га­ря Доб­рев е пъ­лен с ре­ал­нос­ти, с ис­ти­ни, ко­и­то, кол­ко­то и да же­ла­ем, не мо­жем да из­бег­нем. Днес дейс­т­ви­тел­но е пос­лед­ни­ят ден, ко­га­то все още има­ме въз­мож­ност да зас­та­нем ли­це в ли­це с ис­ти­на­та на жи­во­та и да нап­ра­вим гор­чи­ва рав­носмет­ка. Стра­на­та ни е из­п­ра­ве­на – и то­ва го каз­вам ка­то пи­са­тел – пред кри­тич­на ико­но­ми­чес­ка и со­ци­ал­на си­ту­а­ция, ко­я­то дъл­бо­ко ме тре­во­жи, за­ре­де­на с взрив и ма­си­ра­но на­ру­ша­ва­не на граж­дан­с­кия мир, дай Бо­же, да не е вой­на. Хо­ра­та прос­то каз­ват, че са уп­ла­ше­ни за еле­мен­тар­но­то си съ­щес­т­ву­ва­не. Тан­цът на до­ла­ра е на­ис­ти­на див, вар­вар­с­ки, не­що ка­то прим­ка на ши­я­та. Ма­га­зи­ни­те и па­за­ри­те се опус­то­ша­ват не за­що­то граж­да­ни­те са бо­га­ти, а за­що­то пред­чув­с­т­ват, че ут­ре ще бъ­дат още по-бед­ни и още по-не­щас­т­ни, още по-под­го­не­ни и още по-изос­та­ве­ни. Кръс­то­ви­ща­та и ос­нов­ни­те път­ни ма­гис­т­ра­ли, как­то доб­ре зна­е­те, се оку­пи­рат, за да за­си­лят су­ма­то­ха­та, ко­я­то и без то­ва е оче­вид­на. Ка­то чо­век на пе­ро­то из­пит­вам срам, че съм при­ну­ден да виж­дам кар­ти­ни на со­ци­ал­ни де­фор­ма­ции, ко­и­то се свър­з­ват с уп­рав­ле­ни­е­то на Де­мок­ра­тич­на­та ле­ви­ца, с на­ше­то уп­рав­ле­ние.

Фи­нан­со­ва­та и ико­но­ми­чес­ка­та дес­та­би­ли­за­ция е дос­та­тъч­но все­об­х­ват­на и е дос­та­тъ­чен атес­тат ос­вен за всич­ко ос­та­на­ло и за без­да­ри­е­то на уп­рав­ля­ва­щи­те, за да се опи­та­ме да я гри­ми­ра­ме. Обе­ща­ва­ме пре­ди пар­ла­мен­тар­ни­те из­бо­ри ед­но – аз вяр­вах в то­ва, а ста­на дру­го. Зап­ри­ли­чах­ме на лъж­ли­во­то ов­чар­че, на ко­е­то все по-мал­ко вяр­ват. Дока­рах­ме я до пъл­на за­ви­си­мост от меж­ду­на­род­ни­те фи­нан­со­ви босове, убеж­да­вай­ки се, че те един­с­т­ве­ни са на­ши­те ме­це­на­ти и по­пе­чи­те­ли, на­ши спа­си­те­ли. До­ка­зах­ме, че сме под­в­лас­т­ни на идей­на­та ек­лек­ти­ка. Нес­лу­чай­но вмес­то да се оп­ра­вя­ме с дър­жа­ва­та, ние по­ве­че от две го­ди­ни раз­чис­т­ва­ме вът­реш­но­пар­тий­ни­те си вза­и­мо­от­но­ше­ния. Не на­ме­рих­ме си­ли да ка­жем на на­ро­да си, че в па­зар­ни­те ус­ло­вия ис­ка­ме да стро­им ци­ви­ли­зо­ван ка­пи­та­ли­зъм, а не ка­пи­та­ли­зъм като в раз­ви­ва­щи­те се стра­ни. Ня­мах­ме сме­лост да по­со­чим, че ге­не­зи­сът на ре­фор­ма­та след 1989 го­ди­на бе свър­зан пря­ко с ин­те­ре­си­те на ма­фи­от­с­кия ка­пи­тал. В те­зи пър­во­на­чал­ни го­ди­ни бе­ше на­чер­та­на схе­ма­та на Ве­ли­ка­та кри­ми­нал­на ре­во­лю­ция. Ко­руп­ци­я­та бе­ше зак­лей­мя­ва­на, без до­ри да се нап­ра­ви опит да се по­се­кат ней­ни­те ко­ре­ни.

И през на­ше­то уп­рав­ле­ние “сен­чес­та­та” ико­но­ми­ка ос­та­на на кръс­то­път. Тя про­дъл­жи да се раз­рас­т­ва въп­ре­ки ана­те­ми­те. От дру­га стра­на, не се склю­чи граж­дан­с­ки до­го­вор за тран­с­фор­ми­ра­не на па­ра­зит­но-тър­гов­с­кия ка­пи­тал в про­из­вод­с­т­вен. За­ри­чах­ме се, че ни­кой от нас не би мо­гъл да уп­рав­ля­ва по-доб­ре дър­жав­на­та соб­с­т­ве­ност – из­лъ­гах­ме се. При­ва­ти­за­ци­я­та я за­поч­нах­ме със за­къс­не­ние. По­след­ни­те три ме­се­ца са ме­се­ци на стран­на уп­рав­лен­с­ка па­ра­ли­за и ле­тар­гия. Наб­лю­да­ва­ме жиз­не­ни­те про­це­си ка­то дач­ни­ци­те на Гор­ки. В края на но­ем­-в­ри 1996 го­ди­на имах­ме въз­мож­ност и за вто­ри ка­би­нет на Де­мок­ра­тич­на­та ле­ви­ца. В края на де­кем­в­ри 1996 и на­ча­ло­то на яну­а­ри 1997 го­ди­на, ма­кар и с на­ма­ле­ни шан­со­ве, по­до­бен ка­би­нет мо­же­ше да се със­та­ви. Днес оба­че, в на­ча­ло­то на фев­ру­а­ри 1997 го­ди­на, те­зи шан­со­ве за наш ка­би­нет спо­ред мен са про­пи­ле­ни. Сре­щу нас се раз­рас­т­ва со­ци­ал­но не­до­вол­с­т­во. Поз­во­лих­ме с ата­ка­та сре­щу пар­ла­мен­та в Бъл­га­рия всич­ко да бъ­де поз­во­ле­но – по из­ра­за на Дос­то­ев­с­ки – из­вън за­ко­ни­те. Опо­зи­цията ог­ла­ви най-мощ­но­то про­тес­т­но дви­же­ние през пос­лед­ни­те се­дем го­дини, изу­чи­ла пре­въз­ход­но тех­но­ло­ги­я­та на улич­ния ме­теж и прев­рат, фор­му­ли­ра­на през двай­сет­те го­ди­ни от Лео Троц­ки.

Ока­за се, че у нас ле­ви­ца­та ве­че не е в със­то­я­ние да въ­ве­де са­мос­то­я­тел­но ва­лу­тен съ­вет, как­то си въ­об­ра­зя­ва­ме. Опи­тът за та­ки­ва уж на­ро­до­по­лез­ни де­я­ния ще я до­ве­де до бан­к­рут, за кой­то сто­ти­ци­те хи­ля­ди при­вър­же­ни­ци ще пла­тят ви­со­ка це­на.

Вяр­но е, че обе­ди­не­на­та опо­зи­ция тряб­ва да по­е­ме своя мно­го, мно­го те­жък, ан­ти­на­ци­о­на­лен дял от от­го­вор­нос­ти­те за по­ло­же­ни­е­то през пос­лед­ния ме­сец. Но вяр­но е съ­що, че на­ше­то без­дейс­т­вие, обър­ка­ност, па­сив­ност до ден дне­шен са съ­що рав­нос­той­ни на ис­то­ри­чес­ка ви­нов­ност.

Аз съм пе­си­мист от­нос­но пер­с­пек­ти­ви­те, как­то се виж­да, на но­во пра­ви­тел­с­т­во на Де­мок­ра­тич­на­та ле­ви­ца. Зре­лост­та на ед­на пар­тия в та­ки­ва теж­ки, поч­ти от­чай­ва­що теж­ки по­ло­же­ния се про­я­вя­ва в обек­тив­ния и без­по­ща­ден ана­лиз, в уме­ни­е­то да нап­ра­ви стъп­ка на­зад, за да пре­жи­вее тру­са, но и ка­тар­зи­са, за да оце­ни трез­во се­бе си и об­щес­т­во­то.

На пос­лед­но­то за­се­да­ние на пос­лед­ния ни из­вън­ре­ден кон­г­рес пре­дуп­ре­дих – мо­же би пре­ка­ле­но емо­ци­о­нал­но, – че има опас­ност бъ­де­що­то пра­ви­тел­с­т­во на Бъл­га­рия да бъ­де кон­с­т­ру­и­ра­но от иде­о­ло­зи­те на пог­реш­ния пре­ход, или пък да бъ­де за­лож­ник на ед­на или две ико­но­ми­чес­ки гру­пи­ров­ки. Бих ис­кал мо­ят то­га­ва­шен во­пъл да е бил из­б­лик на су­бек­тив­ност, ма­кар че ед­ва ли е точ­но та­ка.

Що се от­на­ся до час­т­ни­те ико­но­ми­чес­ки фор­ма­ции, не въз­роп­тах сре­щу съ­щес­т­ву­ва­не­то им, а глав­но про­тив ди­рек­т­но­то им об­ли­ча­не с пра­ва на дър­жав­ни мо­но­по­лис­ти.

От дру­га стра­на, не смя­там, че дру­га­рят Ни­ко­лай Доб­рев тряб­ва да бъ­де об­ре­чен за ро­ля­та на ка­ми­кад­зе ка­то дър­жа­вен мъж, об­щес­т­ве­ник и лич­ност.

Су­ма су­ма­рум, ед­на по­ли­ти­чес­ка си­ла, ко­я­то е по­лу­чи­ла не­за­до­во­ли­тел­на оцен­ка за уп­рав­ле­ни­е­то си, не мо­же да на­ме­ри дос­та­тъч­но сил­ни ар­гу­мен­ти, за да се яви от­но­во на поп­ра­ви­те­лен из­пит в об­ра­за на но­во пра­ви­тел­с­т­во. Ле­ви­ца­та са­ма, от­дел­но, са­мос­то­я­тел­но в ни­ка­къв слу­чай не би­ва да се ан­га­жи­ра с по­ли­ти­ка­та на Меж­ду­на­род­ния ва­лу­тен фонд и Све­тов­на­та бан­ка при лип­са на на­ци­о­нал­но съг­ла­сие за ней­но­то про­веж­да­не. Ни­ма не е яс­но, че без та­къв на­ци­о­на­лен кон­сен­сус и ле­ви­ца­та, и дес­ни­ца­та по­от­дел­но ще се про­ва­лят? Ни­ма не е яс­на тре­во­га­та от по-сет­неш­но­то спо­я­ва­не на по­ли­ти­чес­ка­та със со­ци­ал­на­та въл­на и ак­ция? Ни­ма в та­ка­ва сте­пен ни лип­с­ва чув­с­т­во за са­мо­съх­ра­не­ние на ля­во­то дви­же­ние в Бъл­га­рия? Ни­ма , ако вмес­то бод­ря­чес­ко­то са­мо­чув­с­т­вие пред­по­че­тем жес­то­ка­та ис­ти­на, на­ши­те съ­миш­ле­ни­ци ще се раз­ми­нат на­пъл­но с нас? Ни­ма стра­хът от реп­ре­сии в мо­мен­та ще заг­лу­ши пред­с­та­ва­та за да­леч по-драс­тич­ни реп­ре­сии в един по-къ­сен етап на ок­руп­не­ни­те не­ре­ше­ни проб­ле­ми?

Най-доб­ро за оте­чес­т­во­то ни е със­та­вя­не­то на ко­а­ли­ци­о­нен ка­би­нет с не­за­ви­сим, под­к­ре­пен ши­ро­ко от по­ли­ти­чес­ки­те си­ли ми­нис­тър-пред­се­да­тел. Ока­за се, че то­ва е труд­но и не­въз­мож­но. Ако то­ва не е въз­мож­но, ни­как не при­е­мам, че е ере­тич­но до­пус­ка­не­то на слу­же­бен ка­би­нет с раз­ши­ре­ни пъл­но­мо­щия, в кой­то да учас­т­ват по спо­ра­зу­ме­ние пред­с­та­ви­те­ли на Де­мок­ра­тич­на­та ле­ви­ца. За­то­ва аз съм за тре­та­та въз­мож­ност, ко­я­то пред­ло­жи дру­га­рят Пър­ва­нов. Из­бо­ри­те в края на март или мал­ко по-къс­но за нас са мал­ко по-бла­гоп­ри­ят­ни (как­ва ли да­та би би­ла бла­гоп­ри­ят­на в та­ка­ва об­с­та­нов­ка?). Да, те са по-бла­гоп­ри­ят­ни за ле­ви­ца­та, от­кол­ко­то из­бо­ри­те в къ­сен пе­ри­од!

Дру­га­рят Ни­ко­лай Доб­рев го слу­шах­те вни­ма­тел­но, аз го слу­шах мно­го вни­ма­тел­но, стру­ва ми се, че той ка­за не­ща, ко­и­то те­жат. Днес все още мо­жем да из­би­ра­ме меж­ду ня­кол­ко въз­мож­нос­ти. Ут­ре ще тръг­нем по път, кой­то, не­дай си Бо­же, би мо­гъл да ни из­ве­де в ед­но ис­то­ри­чес­ко мо­чу­ри­ще и то­ва ще те­жи!”

По­ле­ми­ки­те за то­ва да­ли 4 фев­ру­а­ри пред­с­тав­ля­ва не­о­бос­но­ва­на ка­пи­ту­ла­ция, или е ис­то­ри­чес­ка не­об­хо­ди­мост, про­дъл­жа­ват и по­нас­то­я­щем. Не­мал­ко со­ци­а­лис­ти оп­ре­де­лят то­зи акт ка­то “п­ре­да­тел­с­т­во”. Как­то про­ли­ча­ва, мо­е­то мне­ние е по-раз­лич­но.

Аз и се­га смя­там, че проб­ле­мът се съ­дър­жа във вре­ме­то до 4 фев­ру­а­ри. От­го­вор­ност­та за сда­ва­не­то на власт­та е нуж­но да се по­е­ме от то­га­ваш­но­то ръ­ко­вод­с­т­во на БСП начело с Ге­ор­ги Пър­ва­нов, но и от пра­ви­тел­с­т­во­то с вре­ме­нен ста­тут, оглавявано от Ви­де­нов. Раз­би­ра се, при­чи­ни­те, как­то под­с­ка­зах, са да­леч по-дъл­бо­ки и мно­гос­т­ран­ни, те са от вът­реш­но и меж­ду­на­род­но ес­тес­т­во.

Ис­тин­с­ка­та про­мя­на на пар­тий­ния курс се слу­чи след 4 фев­ру­а­ри 1997 г. Тя е свър­за­на със съ­би­тия и ли­ца, по­я­ви­ли се през фев­ру­а­ри и след­ва­щи­те ме­се­ци и го­ди­ни. Та­ка по­ли­ти­ка­та на не­об­хо­ди­мия и не­из­бе­жен ком­п­ро­мис се тран­с­фор­ми­ра в по­ли­ти­ка на доб­ре осъз­на­ти­те и не вся­ко­га не­об­хо­ди­ми и не­из­беж­ни ком­п­ро­ми­си.

Илю­зии, ин­те­ре­си и пре­об­ра­же­ния в ля­во­то по­ли­ти­чес­ко прос­т­ран­с­т­во

Да­вам глас­ност на спо­ра от­нос­но зна­че­ни­е­то на да­ти­те 10 яну­а­ри и 4 фев­ру­а­ри 1997 г., тъй ка­то в на­ча­ло­то на фев­ру­а­ри бях за пра­ви­тел­с­т­ве­на­та ос­тав­ка и в то­зи сми­съл се раз­ли­ча­вах от мне­ни­е­то на по-го­ля­ма­та част от чле­но­ве­те на ВС, ко­и­то счи­та­ха ак­та на 4 фев­ру­а­ри за пре­да­тел­с­ки.

Но още през фев­ру­а­ри нас­тъ­пи­ха рез­ки про­ме­ни в на­со­ки­те на работа на пар­тий­но­то ръ­ко­вод­с­т­во, ко­и­то сил­но ме оза­да­чи­ха.

На пър­во мяс­то, въз­му­ти ме ско­рос­т­рел­но­то са­та­ни­зи­ра­не на бив­шия пред­се­да­тел на БСП и ми­нис­тър-пред­се­да­тел Жан Ви­де­нов. През фев­ру­а­ри се по­я­ви­ха край­но нес­п­ра­вед­ли­ви оцен­ки в ку­ло­а­ри­те на “По­зи­та­но” и в ле­вия пе­чат за Ви­де­нов ка­то един­с­т­вен ви­нов­ник и кру­пен ма­фи­от. След това се раз­б­ра, че ста­ва въп­рос за ор­га­ни­зи­ра­на кам­па­ния. Вмес­то да се ана­ли­зи­ра дей­ност­та на ка­би­не­та на Де­мок­ра­тич­на­та ле­ви­ца, за­поч­на се ле­пе­не на ети­ке­ти. При­зи­ви­те на пар­тий­на­та член­с­ка ма­са да се да­де оцен­ка на пра­ви­тел­с­т­во­то, бя­ха от­п­ра­ща­ни в тре­та глу­ха: в за­мя­на на то­ва зак­лей­мя­ва­не­то на Ви­де­нов се за­си­ли не­и­мо­вер­но. По­зо­ря­ха го за “п­ро­вал на уп­рав­ле­ни­е­то”, за връз­ки с кръ­га “О­ри­он”, за прес­тъп­ни дейс­т­вия, без да бъ­де при­веж­да­но ни­то ед­но дока­за­тел­с­т­во. И то­ва го вър­ше­ха не­го­ви пар­тий­ни дру­га­ри, с ко­и­то той са­мо пре­ди ня­кол­ко дни или ме­се­ци бе ра­бо­тил за­ед­но и по­ма­гал за тях­но­то прид­виж­ва­не нап­ред.

Сим­п­то­ма­тич­но е, че та­зи бит­ка сре­щу Ви­де­нов я ог­ла­ви­ха ак­ти­вис­ти от Дви­же­ни­е­то за со­ци­ал­на де­мок­ра­ция (от­ли­чи се осо­бе­но Андрей Рай­чев), но леп­та­та си да­де и на­пус­на­ли­ят БСП през фев­ру­а­ри 1997 г. Ни­ко­лай Ка­мов – дъл­го­го­ди­шен член и го­во­ри­тел на съ­ща­та пар­тия. То­ва по­каз­ва­ше двой­ни­те стан­дар­ти – ли­це­ме­рие и зад­ку­лис­ни ин­те­ре­си, на но­вос­фор­ми­ра­щия се елит. И ня­ма­ше ни­що об­що с рек­ла­ми­ра­на­та при­вър­за­ност към ев­ро­пейс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция.

На ня­кол­ко пле­ну­ма през фев­ру­а­ри (и след то­ва не­пос­ред­с­т­ве­но) ос­т­ро ре­а­ги­рах на та­ко­ва по­ве­де­ние и на та­къв па­гу­бен за вся­ка пар­тия “ри­ту­ал” на раз­дя­ла с пре­диш­ния си ли­дер. Оре­де­ли­те при­вър­же­ни­ци на Алек­сан­дър Ли­лов, ко­и­то доп­ре­ди де­кем­в­рийс­кия кон­г­рес дейс­т­ва­ха за­ед­но с кръ­га на Лу­ка­нов за дет­ро­ни­ра­не­то на Ви­де­нов (под­пи­са­ха съв­мес­т­но из­вес­т­но­то пис­мо на 19-те през но­ем­в­ри 1997 г.), се­га за­поч­на­ха да иг­ра­ят вто­рос­те­пен­на ро­ля. Из­г­леж­да, че но­во­то съ­ю­зя­ва­не между пе­рес­т­ро­еч­ния ръ­ко­во­ден слой и но­мен­к­ла­тур­ния ка­пи­тал се нуж­да­е­ше по­ве­че от кон­так­ти с “лу­ка­но­вис­ти­те” и по-мал­ко с “ли­ло­вис­ти­те”.

На вто­ро мяс­то, още през фев­ру­а­ри 1997 г. се за­бе­ля­за­ха сим­п­то­ми­те на неп­рик­ри­то “за­иг­ра­ва­не” с пре­зи­ден­та Пе­тър Сто­я­нов и СДС. Вмес­то БСП да про­из­не­се сво­я­та при­съ­да за ан­ти­дър­жав­ния прев­рат, за не­де­мок­ра­тич­на­та ро­ля в него на Пе­тър Сто­я­нов, Же­лю Же­лев, Иван Кос­тов и Сте­фан Со­фи­ян­с­ки; вмес­то да осъ­ди уп­раж­не­но­то улич­но на­си­лие, вдъх­но­ве­но от кон­к­рет­ни сре­ди у нас и в чуж­би­на, Бъл­гар­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка пар­тия и ней­ни­ят ръ­ко­во­ди­тел въз­п­ри­е­ха трай­но­то по­ве­де­ние да пре­мъл­ча­ват по­доб­ни фак­ти.

Тук не мо­га да от­ми­на двой­на­та и ко­вар­на ро­ля на Же­лю Же­лев в края на 1996 г. и на­ча­ло­то на 1997 г. – в раз­рез със за­дъл­же­ни­я­та си на пре­зи­дент той съз­да­де из­кус­т­ве­ни спън­ки пред със­та­вя­не­то на ляв ка­би­нет в пър­ва­та де­сет­д­нев­ка на но­ва­та 1997 г. Или слу­ча­ят с по­ла­гане­то на клет­ва­та от но­вия пре­зи­дент Сто­я­нов в пар­ла­мен­та: це­ре­мо­ни­я­та се със­тоя не­пос­ред­с­т­ве­но след вар­вар­с­ко­то опо­жа­ря­ва­не на На­род­но­то съб­ра­ние и фи­зи­чес­ко­то на­си­лие над ле­ви де­пу­та­ти. Вмес­то да из­ка­же своя про­тест, ръ­ко­вод­с­т­во­то на БСП за­дъл­жи пар­ла­мен­тар­на­та си гру­па еди­но­душ­но да гла­су­ва за но­вия бъл­гар­с­ки пре­зи­дент.

До­пус­кам, че с по­доб­ни дейс­т­вия се е це­ля­ло пре­о­до­ля­ва­не на не­кон­так­т­ност­та на Ви­де­нов ка­то ръ­ко­во­ди­тел. За съ­жа­ле­ние от­ва­ря­ше се вра­та за без­п­рин­цип­ни­те ком­п­ро­ми­си.

Убе­ден съм, че най-се­ри­оз­но­то дос­тойн­с­т­во на Пър­ва­нов са не­го­ва­та ди­а­ло­гич­ност, ко­му­ни­ка­тив­ност, ши­ро­та на въз­г­ле­ди­те, под­виж­ност­та му ка­то по­ли­тик. Сла­бост­та му е, че при не­го лип­с­ва спи­рач­ка пред то­тал­ни­те ком­п­ро­ми­си, ко­е­то оз­на­ча­ва са­мо по се­бе си за­гу­ба на ка­у­за. Ха­рак­тер­но е, че във връз­ка с под­го­тов­ка­та на лис­ти­те за пар­ла­мен­тар­ни­те из­бо­ри през ап­рил 1997 г., тък­мо при тях­но­то под­реж­да­не, се про­я­ви се­лек­тив­ност, ед­ноз­нач­на с чис­т­ка на кад­ри­те, на­ми­ра­щи се през пос­лед­ния пе­ри­од по-близ­ко до бив­шия ве­че пред­се­да­тел. Та­зи из­би­ра­тел­ност не за­сег­на дей­ци­те на БСП, ко­и­то бър­зо сме­ни­ха убеж­де­ни­я­та си. Още по-стра­нен бе не­дос­ти­гът на уве­ре­ност в из­бор­на­та по­бе­да: сва­лиха гар­да пре­ди да за­поч­не пре­диз­бор­но­то съ­пер­ни­чес­т­во меж­ду по­ли­ти­чес­ки­те си­ли. Из­ник­на по­доз­ре­ние да­ли це­ле­на­со­че­но не се ра­бо­ти БСП да за­е­ме вто­ра по­зи­ция, под­си­гу­ря­вай­ки слу­жеб­на по­бе­да на СДС. Да­ли всич­ко това не е свър­за­но с иде­я­та за мал­ка­та, но доб­ре кад­ру­ва­на пар­тия, ко­я­то се от­каз­ва от ма­со­вия си ха­рак­тер.

Как­во се слу­чи в БСП след яну­а­ри 1997 г.?

Най-важ­на­та пос­ле­ди­ца се със­то­е­ше в то­ва, че ця­ла­та власт в БСП по­пад­на в кръ­га на ве­че по­кой­ния Ан­д­рей Лу­ка­нов: по­ли­ти­ци, по­ли­то­ло­зи, биз­нес­ме­ни, жур­на­лис­ти, бив­ши во­ен­ни и по­ли­цаи (та­ка на­ре­че­но­то ге­не­рал­с­ко дви­же­ние). По та­къв на­чин за пър­ви път след 1989 г. в соц­пар­ти­я­та из­чез­на двув­лас­ти­е­то, сло­жен бе­ше кръст и на опи­та на Ви­де­нов да фор­ми­ра иде­о­ло­гия на кон­т­рап­ре­ус­т­ройс­т­во­то чрез сто­пи­ра­не на Ве­ли­ка­та кри­ми­нал­на ре­во­лю­ция (по тер­ми­на на С. Го­во­ру­хин).

В ня­как­ва сте­пен то­ва от­во­ю­ва­не на ця­ла­та пар­тий­на власт бе­ше ло­ги­чен ре­зул­тат от поч­ти де­сет­го­диш­ния раз­вой на БСП. Лу­ка­нов пред­вид­ли­во за­ло­жи на съз­да­ва­не­то на ка­пи­та­лис­ти­чес­ка кла­са от пред­с­та­ви­те­ли на бив­ша­та но­мен­к­ла­ту­ра и тех­ния об­с­луж­ващ ги пер­со­нал и то­зи за­лог се ока­за ба­зов. Стре­ме­жът на Ли­лов да про­из­веж­да иде­о­ло­гия тряб­ва­ше да от­с­тъ­пи по­зи­ци­и­те си в по­ли­ти­ка­та. Иде­и­те на Жан Ви­де­нов – те се ос­но­ва­ва­ха вър­ху пре­мах­ва­не на фор­ми­те на ди­вия ка­пи­та­ли­зъм; върху из­пол­з­ва­не на сред­с­т­ва­та на дър­жав­ния ка­пи­та­ли­зъм за по­дем в ико­но­ми­ка­та и за за­ли­ча­ва­не на ог­ром­ни­те раз­ли­чия меж­ду бед­ни и бо­га­ти; вър­ху ра­зоб­ли­ча­ва­не на фал­ши­фи­ка­ти­те на пре­ус­т­ройс­т­во­то и пре­раз­г­леж­да­не на при­до­би­та­та по не­за­ко­нен (кри­ми­на­лен) път соб­с­т­ве­ност и ка­пи­та­ли – срещ­на­ха ог­ром­но про­ти­во­дейс­т­вие във вър­хо­ве­те на БСП, как­то и сред ико­но­ми­чес­кия и фи­нан­совия елит.

В как­во се със­то­е­ше пра­ве­не­то на по­ли­ти­ка по вре­ме на де­мок­ра­тич­ния пре­ход, спо­ред при­вър­же­ни­ци­те на Лу­ка­нов?

При тях по­лу­чи плът и кръв иде­я­та за стро­и­тел­с­т­во на ка­пи­та­лизъм, основана на из­кус­т­ве­но­то фор­ми­ра­не на ка­пи­та­лис­ти. Го­ля­мата за­да­ча – в кон­тек­с­та на тях­но­то виж­да­не – се из­ра­зя­ва­ше в мъл­ни­е­нос­но пре­ми­на­ва­не на дър­жав­на­та соб­с­т­ве­ност в час­т­ни ръ­це: в до­ку­мен­ти­те на Обе­ди­не­ни­е­то за со­ци­ал­на де­мок­ра­ция (към БСП) се пи­ше­ше за не­об­хо­ди­мост­та от сти­му­ли­ра­не на “с­ред­на кла­са”, но в дейс­т­ви­тел­ност се за­ла­га­ше на ед­рия ка­пи­тал. “К­раж­ба­та” се уза­ко­ня­ва­ше, ко­га­то е круп­на и спо­ма­га за за­ли­ча­ва­не на спо­ме­на за “ра­вен­с­т­во­то и брат­с­т­во­то” от вре­ме­то на со­ци­а­лиз­ма.

Ли­лов дър­же­ше на сво­е­об­раз­ния “хиб­рид” меж­ду “ля­во” и “дяс­но” в по­ли­ти­ка­та под ло­зун­га, че БСП е ля­ва ев­ро­пейс­ка пар­тия. Кръ­гът на Лу­ка­нов оба­че от­к­ро­ве­но въз­п­ри­е­ма­ше се­бе си ка­то адепт на дяс­на­та по­ли­ти­ка и не за­иг­ра­ва­ше със со­ци­ал­ния сан­ти­мент! С из­вес­т­ни мо­ди­фи­ка­ции то­ва раз­би­ра­не за пре­хо­да и пре­ус­т­ройс­т­во­то на об­щес­т­во­то мо­же да се от­к­рие в прог­ра­ма­та “Ран-Ът”. Лу­ка­но­ви­ят кръг пред­по­ла­га­ше, че след трес­ка­во­то лик­ви­ди­ра­не (фак­ти­чес­ко) на дър­жав­на­та и ко­о­пе­ра­тив­на­та соб­с­т­ве­ност но­ви­те ка­пи­та­лис­ти, ма­кар и с кри­ми­на­лен про­из­ход по­ра­ди кла­со­ви­те си ин­те­ре­си, ще се пос­ве­тят на про­из­вод­с­т­во­то, ще бъ­дат при­ну­де­ни след раз­ру­ха­та на ико­но­ми­ка­та да я об­но­вя­ват, а ка­то ре­зул­тат ще се по­ви­ши и бла­го­със­то­я­ни­е­то на бъл­га­ри­на, ще за­поч­не ста­би­ли­зи­ра­не на “с­ред­на­та кла­са”.

Най-ин­те­рес­на е ево­лю­ци­я­та на кръ­га Лу­ка­нов в об­ласт­та на вън­ш­на­та по­ли­ти­ка. В на­ча­ло­то на 90-те то­зи кръг де­мон­с­т­ри­ра­ше неп­рик­ри­то ру­со­фил­с­т­во и дъл­бо­ки­те си връз­ки с но­ви­те ръ­ко­во­ди­те­ли на пе­рес­т­ро­еч­на Ру­сия, глав­но Ел­цин. Не след мно­го оба­че въз­п­рие иде­о­ло­ги­я­та на ев­ро­пе­из­ма и про­а­ме­ри­ка­низ­ма. То­ва, кол­ко­то и да е па­ра­док­сал­но, се съг­ла­су­ва­ше с во­де­щи по­ли­ти­ци на Ру­сия, ко­и­то оли­цет­во­ря­ва­ха аме­ри­кан­с­кия ин­те­рес на рус­ка поч­ва.

И днес ос­та­ва за­гад­ка за­що то­зи кръг спря из­бо­ра си вър­ху Ге­ор­ги Пър­ва­нов за ов­ла­дя­ва­не на ос­нов­ни­те пар­тий­ни и дър­жав­ни лос­то­ве? Пър­ва­нов не при­над­ле­же­ше към те­зи сре­ди, из­диг­на го в пар­тий­на­та сфе­ра по-ско­ро Ли­лов. Из­вес­тен бе­ше с так­тич­ност­та и из­чак­ва­тел­ното си по­ве­де­ние в пар­тий­ния жи­вот, от­ли­ча­ва­ше се с трез­ва раз­съ­дъч­ност, как­то и с из­вес­т­на инер­т­ност ка­то ръ­ко­во­ди­тел. Ин­те­ре­сен епи­зод: през ран­на­та есен на 1996 г. гру­па де­пу­та­ти от Де­мок­ра­тич­на­та ле­ви­ца (65-66 ду­ши) под­пи­сах­ме пис­мо до Бю­ро­то на БСП да бъ­дат ос­во­бо­де­ни – по­ра­ди не­е­фек­тив­на дей­ност и опас­ност от за­гу­ба на пре­зи­ден­т­с­ки­те из­бо­ри, – чле­но­ве­те на пре­диз­бор­ния щаб и не­го­вия пред­се­да­тел Ге­ор­ги Пър­ва­нов. Пред­ло­жих­ме тех­ни­те за­дъл­же­ния да бъ­дат по­е­ти от Бю­ро­то на пар­ти­я­та на­че­ло с Ви­де­нов. Обяс­не­ние за въз­хо­да на Ге­ор­ги Пър­ва­нов след яну­а­ри 2000 г. по­тър­сих в по­ли­ти­чес­кия пор­т­рет “Мом­че от на­ро­да”, кой­то пуб­ли­ку­вах през 1999 г. във в. “Но­ва зо­ра”, а по-къс­но в дву­том­ни­ка “Ра­не­но вре­ме”. Ето един от па­са­жи­те:

“М­но­зи­на смя­та­ха, че Пър­ва­нов по­ве­че теж­нее към Ли­лов, по­не­же се за­ни­ма­ва с иде­о­ло­гия. Той оба­че из­не­на­да всич­ки, ка­то се при­ю­ти в кръ­га на ико­но­мис­та Лу­ка­нов. Бе­ше пре­це­нил, че то­зи кръг е по-мо­щен в дър­жа­ва­та и мо­же по-доб­ре да об­с­луж­ва ка­ри­е­ра­та му.

Но и кръ­гът на Лу­ка­нов бе­ше про­уч­вал вни­ма­тел­но ха­рак­те­ра и по­ли­ти­чес­ки­те ка­чес­т­ва на Пър­ва­нов. То­зи кръг ос­т­ро се нуж­да­е­ше да раз­къ­са плът­ни­те за­ве­си, ко­и­то го раз­де­ля­ха от но­ви­те про­це­си. Съз­да­ва­ше се впе­чат­ле­ние, че на­го­ре го из­т­лас­к­ва ня­ка­къв кръ­жец на “пар­тий­на­та арис­ток­ра­ци­я”, със­та­ве­на от си­но­ве и дъ­ще­ри на ста­ра­та но­мен­к­ла­ту­ра, обя­ви­ли се по­ра­ди ко­нюн­к­ту­ра­та за но­ва­то­ри. Яв­но бе­ше, че на­рас­т­ва раз­ли­ка­та меж­ду из­тън­че­ни­те, ви­со­ко об­ра­зо­ва­ни, из­рас­ли в чуж­би­на кад­ри и ма­са­та от тру­до­ви­те ни­зи­ни. Кръ­гът сроч­но се нуж­да­е­ше от све­жа кръв, от при­лив на прос­то­на­род­на енер­гия, за да не из­чез­не от по­ли­ти­чес­кия хо­ри­зонт. Тряб­ва­ше му фор­ма­лен вожд, кой­то е дос­та­тъч­но ра­зу­мен, за да из­пъл­ня­ва пре­по­ръ­ки­те, ко­и­то му се вну­ша­ват.

Ге­ор­ги Пър­ва­нов се ока­за ка­то прин­ца от при­каз­ки­те. Про­из­хож­да­ше от бед­но сел­с­ко се­мейс­т­во. Из­рас­нал в ли­ше­ния – ос­къ­ден е Пер­ниш­ки­ят му край, – той със соб­с­т­ве­ни си­ли се из­ди­га до под­гот­вен ис­то­рик в Ин­с­ти­ту­та по ис­то­рия на БКП. Ге­ор­ги Пър­ва­нов се по­я­вя­ва в по­ли­ти­ка­та ка­то не­ус­пял кан­ди­дат за де­пу­тат на Оте­чес­т­ве­на­та пар­тия на тру­да. Би­ог­ра­фи­я­та му на на­ци­о­на­лист бе доб­ре дош­ла за оп­ре­де­ле­ни ле­ви сре­ди, кри­ти­ку­ва­ни за­ра­ди де­фи­цит на пат­ри­о­ти­зъм.

От дру­га стра­на, Пър­ва­нов пос­тъп­ва в срав­ни­тел­но по-къ­сен период в БКП. Той ня­ма зак­вас­ка­та на мно­го от мла­ди­те кад­ри, из­диг­на­ти след 10.11.1989 г. Не е за­ме­сен в тъм­ни сдел­ки, пол­з­ва се с име­то на урав­но­ве­сен, не­ко­рум­пи­ран. Би тряб­ва­ло да е не­о­пи­тен в ка­ри­е­рис­тич­ни­те иг­ри и да стра­да от ком­п­лек­си за ефек­т­на ре­а­ли­за­ция. Би тряб­ва­ло да се нуж­дае и от своя Вер­ги­лий при оно­ва пъ­ту­ва­не през де­вет­те кръ­га на ада в по­ли­ти­чес­кия жи­вот. Та­ка ня­ко­га арис­ток­ра­ти­те са се же­ни­ли по ин­те­рес за дъ­ще­ри на бо­га­ти тър­гов­ци, а дъ­ще­ря­та на за­мож­ния ес­на­фин Без­се­ме­нов от “Ес­на­фи” на Гор­ки ухаж­ва гру­бия, но си­лен ра­бот­ник Нил. Ако ста­ра­та соц­сис­те­ма бе­ше на­ме­ри­ла адек­ват­ния си ръ­ко­во­ди­тел в ли­це­то на Чо­ве­ка от на­ро­да, ели­тар­ни­те кръ­го­ве се сдо­би­ха – сключ­вай­ки с Пър­ва­нов брак по смет­ка – със сво­е­то Мом­че от на­ро­да.”

Пър­ви­ят приз­нак, че от­п­лув­а към дру­ги бре­го­ве, Пър­ва­нов да­де чрез со­ли­да­ри­зи­ра­не­то си с кри­ти­ка­та към Ви­де­нов и не­го­во­то са­та­ни­зи­ра­не – чо­ве­ка, кой­то го по­со­чи и пре­доп­ре­де­ли за пос­та пред­се­да­тел на БСП. Всич­ки очак­ва­ха, че ом­ра­за­та към Ви­де­нов се реп­ре­зен­ти­ра от кръ­га на Лу­ка­нов, още по­ве­че че то­зи кръг обя­ви бив­ши­я ми­нис­тър-пред­се­да­тел за по­ръ­чи­тел на убийс­т­во­то на Ба­ща­та на бъл­гар­с­ко­то пре­ус­т­ройс­т­во. Но Пър­ва­нов? Той пък за­що? То­ва бе шо­ки­ра­що.

Приб­ли­же­ни на но­во­то пар­тий­но ръ­ко­вод­с­т­во раз­ра­бо­ти­ха да­же свой сю­жет за про­ва­ла на уп­рав­ле­ни­е­то на Ви­де­нов; за ико­но­ми­чес­кия крах на не­го­ва­та по­ли­ти­ка; за край­но бед­с­т­ве­но­то по­ло­же­ние на на­ро­да през две­го­диш­но­то уп­рав­ле­ние; за пер­со­нал­на­та ви­на на Ви­де­нов с дес­та­би­ли­за­ци­я­та на ле­ва още в края на 1996 г. и т.н. Ос­та­нах край­но из­не­на­дан, че тол­ко­ва лес­но се “о­бър­к­ват” да­ти и съ­би­тия, че фак­ти­те се пре­и­на­ча­ват, а вър­ху греш­ки­те на Ви­де­но­во­то уп­рав­ле­ние се из­ди­га пи­ра­ми­да от кле­ве­ти, ко­и­то се пре­пов­та­рят или мъл­ча­ли­во одоб­ря­ват от под­б­ра­ни кад­ри на БСП.

Ще по­со­ча ня­кол­ко циф­ри за ико­но­ми­чес­ко­то и фи­нан­со­вото със­то­я­ние през 1995-1996 г., за да по­пи­там да­ли те­зи циф­ри са до­ка­за­тел­с­т­во за уп­рав­лен­с­ки про­вал или не.

През 1996 г. из­но­сът от стра­на­та е 4, 689 млрд. щ.д., а вно­сът – 4, 927 млрд. щ.д. През 2000 г. из­но­сът е 4, 808 млрд. щ.д., а вно­сът – 6, 487 млрд. щ.д. От­ри­ца­тел­но­то сал­до, как­то про­ли­ча­ва, на­рас­т­ва стре­ми­тел­но след 1996 г., за да стиг­не днес до не­кол­кок­рат­но уве­ли­че­ние в срав­не­ние с ци­ти­ра­на­та 2000 г.

По вре­ме на уп­рав­ле­ни­е­то на Де­мок­ра­тич­на­та ле­ви­ца дър­жав­ни­ят вън­шен дълг е на­ма­лен с 2 ми­ли­ар­да и 100 млн. до­ла­ра, до­ка­то днес е на­рас­нал два пъ­ти от вре­ме­то на Ви­де­но­во­то уп­рав­ле­ние.

Це­ле­на­со­че­но се пре­на­сят фак­ти от вре­ме­то на ан­ти­дър­жав­ния прев­рат и нас­тъ­пи­ла­та вак­ха­на­лия в дър­жа­ва­та (яну­а­ри и фев­ру­а­ри 1997 г.) вър­ху по-ра­нен пе­ри­од на 1996 г. За­що се пра­ви ли? За да се “до­ка­же” ико­но­ми­чес­ки­ят про­вал на Де­мок­ра­тич­на­та ле­ви­ца и да се обос­но­ве не­об­хо­ди­мост­та от прев­ра­та и смя­на­та на об­що­дър­жав­на­та по­ли­ти­ка! Ед­ва по­нас­то­я­щем раз­би­ра­ме, че през 1995-1996 г. се е жи­вя­ло срав­ни­тел­но по-доб­ре и по-по­но­си­мо, здра­ве­о­паз­ва­не­то и об­ра­зо­ва­ни­е­то все още бя­ха без­п­лат­ни, фун­к­ци­о­ни­ра­ше сис­те­ма­та за со­ци­ал­но оси­гу­ря­ва­не. И це­ни­те на сто­ки­те бя­ха срав­ни­тел­но нис­ки: нап­ри­мер ли­тър бен­зин в края на 1996 г. стру­ва­ше 300 ле­ва (0,30 по кур­са за 2000 г.). На 22 де­кем­в­ри – де­ня, в кой­то пра­ви­тел­с­т­во­то на Де­мок­ра­тич­на­та ле­ви­ца по­да­де ос­тав­ка, 1 щат­с­ки до­лар се об­ме­ня­ше за 439 ста­ри ле­ва, или по кур­са за 2000 г. 1 щ.д. е бил ра­вен на 0,44 лв. И без­ра­бо­ти­ца­та сто­е­ше на по­но­си­мо рав­ни­ще – 13%.

Друг е въп­ро­сът със си­ту­а­ци­я­та през яну­а­ри и фев­ру­а­ри на 1997 г. В края на яну­а­ри 1997 г. 1 до­лар на­ис­ти­на се об­ме­ня­ше ве­че за 1200 лв., а през фев­ру­а­ри – за 2888 лв. Но то­ва – ще ка­жа от­но­во – се слу­чи в об­с­та­нов­ка­та на ан­ти­дър­жав­ния прев­рат и умиш­ле­но ор­га­ни­зи­ра­ния ха­ос в дър­жа­ва­та. През то­зи пе­ри­од, как­то под­чер­тах, от­го­вор­нос­ти­те се но­сят ве­че как­то от пра­ви­тел­с­т­во­то в ос­тав­ка, та­ка и от но­во­то ръ­ко­вод­с­т­во на БСП, и осо­бе­но от СДС, при­бег­на­ло към из­вън­кон­с­ти­ту­ци­он­ни сред­с­т­ва за прис­во­я­ва­не на власт­та. Стру­ва ми се, че е дош­ло вре­ме Ге­ор­ги Пър­ва­нов да нап­ра­ви пуб­лич­но изяв­ле­ние за пе­ри­о­да на уп­рав­ле­ние на Де­мок­ра­тич­на­та ле­ви­ца през 1995-1996 г., в ко­е­то той взе учас­тие ка­то за­мес­т­ник-председател на уп­рав­ля­ва­ща­та пар­тия и неин де­пу­тат.

Край на първа част
–––
*ГУАМ ( Грузия, Украйна, Азербайджан, Молдова)
**Та­ка бя­ха на­ре­че­ни про­тес­ти­те, съ­път­с­т­ва­щи пре­зи­ден­т­с­ки­те из­бо­ри в Украй­на през 2004 г. Под на­тис­ка на ули­ца­та Вър­хов­ни­ят съд от­ме­ни ре­ше­ни­я­та на ук­ра­ин­с­ка­та Цен­т­рал­на из­би­ра­тел­на ко­ми­сия, с ко­и­то за по­бе­ди­тел на 21 но­ем­в­ри бе обя­вен под­к­ре­пя­ни­ят от пра­ви­тел­с­т­во­то кан­ди­дат Вик­тор Яну­кович. Пре­нас­ро­че­ни­ят за 26 де­кем­в­ри вот в край­на смет­ка бе спе­че­лен от тогавашния лидер на опозицията Вик­тор Юш­чен­ко.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук