НОВАТА АМЕРИКАНСКА ПОЛИТИКА — ЖЕЛАНИЕ ЗА ПРОМЯНА ИЛИ ИЗРАЗ НА СЛАБОСТ

Разпадането на социалистическата система остави само една световна сила – Америка. Нейният авторитет като лидер на „свободния” и „демократичен” свят беше неоспорим, а зад нея бяха верните й съюзници от Западна Европа, Далечния изток и Латинска Америка, които просъществуваха близо 50 години единствено благодарение на американската помощ. Короната на световната власт обаче е тежка за една глава и САЩ трябваше непрестанно да поддържат с военна, икономическа и идеологическа борба новата си позиция, за която воюваха през Студената война. В действителност, образът на защитник на демокрацията се оказа много удобен за провеждане на активна външна и вътрешна политика, основана на един принцип – налагане и утвърждаване на световното господство на Вашингтон. В това световно господство новите владетели на света, разбира се, не виждаха установяване на социална справедливост и мир, а укрепване на капиталистическата система и либерален модел на развитие. Лишена от враг, който трябваше да плаши неубедените и колебаещи се и да сплотява „зилотите” на новия световен ред, Америка създаде нов образ на злото. На мястото на империята на злото дойде оста на злото. Първоначално това бяха различни „диктатори”, отказващи да приемат новото разположение на силите или провинили се пред доскорошния си господар – Саддам Хюсеин от времето на първата война в Залива, Милошевич в Югославия, Ким Ир Сен в Северна Корея и др. Смазващото военно, икономическо и технологично предимство, както и безусловната подкрепа на нейните съюзници, позволи на Америка да се разправи с повечето от тези „диктатори” (поне с тези, които нямаха ядрено оръжие) и в края на деветдесетте години на ХХ век САЩ бяха вече и официално световна доминираща сила.
Апологетите на капитализма видяха в новия световен ред възможност за неограничен икономически растеж, триумф на либералния модел и край на историята, а техните подгласници в малките и слаби, нови и стари американски съюзници обявиха Америка за вечен и безспорен водач на новия свят. Действително, десетина години след края на Студената война САЩ не само оставаха безспорен лидер, но значително укрепиха позицията си на водеща технологично, военно и икономически страна, чиято мощ можеше да съкруши всеки дръзнал да въстане срещу новия ред. Американските стратези обаче вероятно са гледали по-далеч и са искали на увековечат надмощието на своята страна и, разбира се, на няколкото гигантски корпорации, спечелили най-много от ускоряващата се глобализация. Очертаващата се в близко бъдеще криза с горивата, причинена от изчерпване на ресурсите от нефт и природен газ, би поставила големите държави и корпорации в катастрофално положение и би създала пълен хаос в американския световен ред, а на практика би унищожила и капиталистическата система. Поради това, а и поради самия характер на тази система, изискваща от САЩ постоянно да налага и утвърждава себе си, така както се налага една търговска марка, те започнаха решителна кампания за овладяване на запасите от горива и за пълно подчинение на оставащите непокорни държави. Държейки ресурсите пряко или чрез своите съюзници, Америка би могла да се надява в близко бъдеще, при недостиг на нефт и природен газ в световен план да запази и утвърди своето влияние. Използвайки чудовищната провокация на 11 септември 2001 г., Вашингтон започна мащабна военна офанзива срещу новия враг, заел мястото на комунизма в съзнанието на т.нар. „международна общност” от „демократични” държави, намиращи се под влиянието на САЩ. Първата жертва, както е известно, бе Афганистан, с цел да се установи контрол над основния производител на суровина за хероин в света и да се използва борбата срещу ислямския фундаментализъм, заплашващ основите на капиталистическата система и категорично отричащ американския начин на живот, като идеологическа обосновка на по-нататъшните военни операции. Следващата жертва стана Ирак – изключително удобна цел, почти беззащитна, но много богата на петрол страна. Ирак обаче се превърна в нов Виетнам, при това много по-страшен.
Вашингтон открито се подигра с „международната общност” и ООН, с всички принципи, които формално защитаваше след Студената война. Окупацията на Ирак създаде огромна пропаст между ислямското общество и Запада, която вероятно още много години ще създава конфликти и трудности на всички нива. Затъваща все повече в гражданската война, която се води в бедната арабска страна и тежко поразена от световната икономическа криза, Америка само за три-четири години изгуби позицията си на безспорен лидер на „свободния свят”. Видя се, че този свободен свят измъчва хора в тайните затвори, извършва геноцид над иракския народ и вместо свобода и демокрация донесе безбройни страдания на народите на Ирак и Афганистан, подигра се с принципите, установени след Втората световна война. В същото време разположението на силите се промени и продължава да се променя много бързо – Русия, която беше на ръба на оцеляването си като държава в началото на 90-те, успя да възвърне своите позиции и започва все повече да се държи като световна сила -арогантно и по имперски. Победите във войната срещу Грузия и в газовия конфликт с Украйна силно укрепиха позициите на Москва, нейната дипломация е на път да изтласка американците от Киргизстан – стратегическа позиция за кампанията в Афганистан. Същевременно с всяка изминала година Китай се превръща във все по-значима сила, която вече гледа и извън Далечния изток, а в скоро време вероятно ще оспори и водещото място на Америка. Европейският съюз, доскоро верен слуга на своя задокеански покровител, вече се чувства незащитен и само времето ще покаже дали ще се съюзи с Русия, както в миналото, или ще потърси други пътища за своето оцеляване. Как отговаря Вашингтон на тези предизвикателства? Като призовава за съкращаване на ядрените арсенали, което е явен признак на изключителната икономическа криза, поразила Америка и фактически отказ от военно превъзходство.
В тази международна ситуация САЩ все още са най-могъщата държава в света, но със силно пострадал авторитет и значително отслабена икономика. Какво би направила една PR агенция при такова положение? Най-вероятно опит за промяна на имиджа. Такава промяна е избирането на Барак Обама за президент и обещанието му да сложи ново начало в американската политика. Очакванията и надеждите, отправени към Обама, са огромни, особено в страните, пострадали от агресията на неговия предшественик и в самата Америка, която чувства, че изпуска световната власт. Обама обеща да закрие затворите, където бяха измъчвани военнопленници, да изтегли войските от окупиран Ирак, да води обща политика със съюзниците, да зачита международното право, да изведе страната от задълбочаващата се икономическа криза, а накрая и поведе кампания за съкращаване на ядрените оръжия – всичко, което Буш не правеше и което неговото управление презираше като проява на слабост. Защото то е точно това – слабост. Когато Америка беше на върха на мощта си, тя нямаше нужда да съгласува военните си операции с ЕС, а само уведомяваше за тях. Тя не се нуждаеше от подкрепата и разрешението на ООН да нападне някого и открито го заявяваше, толкова арогантно, че дори заклетите американофили трудно намираха оправдание за това поведение. Но когато си достатъчно силен, не ти е нужно друго оправдание, освен силата. Сега Вашингтон иска разбирателство и сътрудничество с останалия свят. Защо Джордж Буш не искаше разбирателство с Ирак, а въпреки липсата на каквито и да е сериозни мотиви смаза тази измъчена арабска държава? Сега Америка е готова да напусне иракската територия, съзнавайки, че така ще хвърли страната в още по-тежка гражданска война и в още по-голям хаос и вероятно ще укрепи позициите на Иран в региона, но няма избор, защото продължаването на войната не би донесло успех, а само безкрайни загуби на жива сила и ресурси. Освен това, подобна стъпка ще бъде посрещната с огромен ентусиазъм по цял свят. Американската военна мощ ще бъде хвърлена изцяло срещу афганистанската съпротива, защото Вашингтон успя да убеди света, че тя е първоизточника на всички терористични актове и фанатизъм по света. Америка обаче ще претърпи унизително поражение и там, както преди две десетилетия СССР. Впрочем, някой говори ли вече за заплахата от терористи, както преди година-две? Не, защото тя е ненужна, време е за Промяна, за ново начало, изградено на основите на взаимното разбирателство. В този привидно нов свят Америка пак ще заема водещо положение, опиращо се на предишната й слава на люлка на демокрацията и свободата. Много хора ще повярват на това, защото са уморени от непрекъснатите войни или даже от новините, които всекидневно съобщават за атентати и нападения. Какво остава за американските, английските, дори българските семействата, чиито деца бяха и продължават да бъдат връщани в оловни ковчези, жертва на поредния атентатор-самоубиец или ракетна атака. Вероятно арабите посрещат избора на новия американски президент със смесени чувства – от една страна надежда, че войната най-после ще свърши, но същевременно със съзнание, че за този избор са причина те, победили американската военна мощ и отново доказали, че когато един народ желае свободата си, никой не може да му я отнеме. Сега Америка търси нов подход и път към запазване на позицията си на първа сила и той не е извинение и признание за грешките. Той е в мъгляви обещания за промяна. Вероятно САЩ наистина ще напуснат Ирак, но както по-горе беше казано, това би довело до още по-големи беди за иракския народ, а и какво значение ще има то, ако запазят контрола над петролните кладенци? Военнопленниците ще бъдат освободени, но жертвите на войната няма да доживеят да бъде поискана прошка за техните страдания. Сега Америка е слаба и затова е готова на привидни отстъпки и ще бъде принудена да прави все повече. Вероятно отслабването й ще предизвика постепенно оттегляне от световната политика и до известна изолация, подобна на тази от началото на ХХ век. Същевременно обаче политиката на отстъпки и компромиси ще срещне съпротива от крайно настроените американци, неразбиращи как така един ден са се събудили и открили, че вече не са лидери на света. До какво ще доведе това, едва ли някой би могъл да предвиди. В едно съм убеден обаче и то е, че времето на американското господство изтича, защото от слабостта на Вашингтон има кой да се възползва. Факт е, че руските държавници се държат днес така, както американските преди няколко години, а все повече държави от Латинска Америка, смятана за задния двор на САЩ, излизат от американската сфера на влияние – Бразилия, Венецуела, Боливия, Еквадор.
Би ли могло да се каже, че упадък на Америка ще донесе нещо добро на света? Че „промяната, от която се нуждаем”, както казва Обама, ще стане реалност със залеза и на тази световна империя? Едва ли. Изходът от световната икономическа криза ще бъде укрепване на капиталистическата система, както се получи и след Голямата депресия през 30-те. Мястото на Америка ще бъде заето от нови лидери, които вероятно ще поделят зоните си на влияние, тъй като в обозримо бъдеще никой не би разполагал с ресурси да наложи своето еднолично господство. Разбира се, Америка още известно време, може би десетина и дори повече години, ще продължи да играе водеща роля в международните отношения, а американският президент ще остане „най-влиятелният човек в света”. Встъпването му в длъжност ще бъде отразявано по цял свят и на него ще се възлагат много надежди, включително и от малки народи като нашия. Америка обаче ще повлече в разрухата всеки, който я следва докрай; нас също, ако не видим очевидното. Дали историята ни е научила, че излишната вярност не носи облаги, а само катастрофа? Бъдещето ще покаже.