ЗА АНГАЖИРАНО ЗНАНИЕ

0
267

Пиер Бурдийо е дългогодишен професор на Колеж дьо Франс. Директор на Училището за висши социални изследвания – EHESS. Създател на социологическа школа, чиито позиции са представени основно в създаденото през 1975 г. списание „Изследвания в областта на социалните науки“. Последователите му наричат създадената от него социалната теория „символична революция“, подобна на тези, осъществени във философията, физиката, живописта и музиката. По всеобщо признание направил много през деветдесетте години за утвърждаването на социално движение, което сам нарича “левица на левицата“.
Умира на 22.01.2002 г. на 71 годишна възраст.

Интелектуалец и социален активист

След стачките през ноември и декември 1995 г. във Франция изявленията на Пиер Бурдийо станаха обект на критика, често невъздържана, особено от страна на журналисти и медийни интелектуалци, чиято социална роля той бе анализирал. Като че ли най-много ги бе шокирало това, че един учен се намесва активно в политическата сфера. Включването на социолога в „публичното пространство“ започна още от началото на 1960-те години, по повод на войната в Алжир. В стремежа си „да мисли за политиката без да мисли политически“, Пиер Бурдийо искаше да докаже, че обществените науки и общественият активизъм могат да бъдат двете лица на едно и също дело и че като анализираш и критикуваш социалната действителност можеш да допринесеш за нейното преобразуване. Този текст бе прочетен от неговия автор на среща между изследователи и синдикалисти в Атина през май 2001 г. по теми като Европа, културата и журналистиката, Той ще бъде включен в книга, озаглавена Iпtегvепtions (1961– 2001). Sсiепсеs sociales еt асtiоп роlitique (Аgоnе, Магseille), която ще излезе от печат през тази пролет.
 


Ако е важно, дори да не е задължително известен брой независими изследователи да се свържат със социалното движение, това се дължи на сблъскването ни с една глобализационна политика. (Аз нарочно казвам „глобализационна политика“, а не „глобализация“, която би създала впечатление, че става дума за естествен процес). Тази политика се произвежда и разпространява до голяма степен тайно. Вече е необходима истинска изследователска работа, за да я откриеш преди да е влязла в действие. Тя има последици, които могат да бъдат предвидени със средствата на обществената наука, но в краткосрочен план остават все още невидими за повечето от хората. Друга характеристика на тази политика е, че тя отчасти се прави от изследователи, Въпросът е да се разбере, дали тези, които благодарeние на научното си знание предугаждат нейните гибелни последици, могат и трябва да мълчат и дали мълчанието им няма да бъде един вид отказване на помощ за лица в опасност. Ако е вярно, че планетата е застрашена от тежки бедствия, хората, които вярват, че предварително знаят това, не са ли длъжни да нарушат резервираността, която учените по традиция си налагат?

В главите на повечето от просветените хора, особено в обществените науки, има една дихотомия, която ми се струва съвсем пагубна: дихотомията между scholarship и commitment – между посветилите се на научна работа, извършвана с научни методи за пред други учени, и онези, които се ангажират и извеждат своето знание навън. Противопоставянето им обаче е изкуствено,защото, за да произведеш ангажирано знание, трябва да си автономен учен, който работи по правилата на scholarship т. е. scholarship with commitment. За да бъдеш наистина ангажиран учен, легитимно ангажиран, трябва да разполагаш с ангажирано знание. А и то се добива само в научна работа, подчинена на правилата на научната общност.

***

Иначе казано, трябва да се отстранят някои противопоставяния, които пребивават в главите ни и ни служат за оправдаване на нашите отдръпвания – като се започне с това на учения, затворил се в своята „кула от слонова кост“. Разделението между scholarship и commitment успокоява съвестта на изследователя, защото той получава одобрението на научната общност. Той като че ли започва да се смята за два пъти учен, защото не прави нищо със своята наука. Но когато става дума например за биолози, мълчанието им може да бъде престъпно. То е не по-малко сериозно и при криминолозите. Изобщо, тази резервираност, това бягство в „чистотата“ има твърде тежки социални последици. Хора като мен, платени от държавата, за да вършат изследователска работа, трябвало грижливо да пазят резултатите от изследванията си само за своите колеги! Разбира се, основно значение има тяхната критика на онова, което смяташ, че си открил. Но защо само на тях да се представя колективно добито и контролирано знание?

Мисля, че изследователят няма избор: ако е убеден, че съществува корелация между неолибералната политика и размера на правонарушенията, между нея и престъпността; ако неолибералната политика е свързана с всички признаци на онова, което Дюркем бе нарекъл аномия, възможно ли е това да се премълчи? Ако го каже,изследователят не само че не би трябвало да бъде упрекван, но заслужава поздравление. (Може би тук оправдавам собствената си позиция.,.).

Но какво днес ще прави този изследовател в социалното движение? Той няма да дава уроци, както постъпват някои интелектуалци, оказали се неспособни да наложат своята стока на научния пазар, където конкуренцията е много силна. Те често се представят за интелектуалци пред неинтелектуалци като същевременно казват, че интелектуалецът не съществува. Истинският изследовател не е нито пророк, нито учител по мислене. Той трябва да си намери нова роля, която е много по-трудна: трябва да слуша, да изследва и изобретява, трябва да помогне на организациите, включително на синдикатите, които си възлагат мисията – за съжаление, все по-неуверено – да се съпротивляват срещу неолибералната политика. Изследователят трябва да се ангажира с подпомагането им като ги снабди с инструменти, в частност – инструменти срещу символния ефект, упражняван от „експертите“, наети от големите мултинационални фирми. Нещата трябва да бъдат наречени със собствените им имена. Сегашната образователна политика например се определя от Юнис, от Трансатлантическия институт и т. н.   (вж. Europe Inc. Liaisons dangereuses entre institutions et milieux des affaires europиens, CED, Agone, Marseille, 2000.) Достатъчно е да се прочете докладът на Световната търговска организация (СТО) за услугите, за да се научи каква ще бъде образователната ни политика след пет години. Министерството на образованието просто отразява указания, които, веднъж облечени в юридическа форма, се пускат в обращение.

Изследователите могат да направят и нещо по-ново и по-трудно: да съдействат за появата на организационни условия за колективно творчество с цел да се изобрети политически проект. Те могат да подпомогнат и организационните условия за успеха на неговото изобретяване като колективен проект. Известно е, че Учредителното събрание от 1789 г. и Филаделфийското събрание са били съставени от хора като вас и мен, които имаха юридически багаж, бяха чели Монтескьо и изобретиха демократични структури. По подобен начин днес трябва да се изобретят много неща… Ясно е, че някой може да каже: „Има парламенти, Европейска профсъюзна конфeдерация, всякакви видове институции, на които се полага да правят това“. Но те не го правят. Мисля, че това може да се констатира, без специално да го доказвам сега. Накратко, трябва да се създадат благоприятни условия за това изобретяване, да се премахнат пречките пред него. А те са отчасти в социалното движение, което трябва да ги отстрани, и особено – в синдикатите…

* * *

Защо можем да бъдем оптимисти? Смятам, че съществуват разумни шансове за успех – сега е kairos, благоприятният момент. Около 1995 г., когато говорехме така, както говорим сега, общото между нас бе, че не бяхме чути и ни мислеха за луди. Хората, които като Касандра възвестяваха катастрофи, ставаха обект на подигравки, журналистите ги нападаха, бяха оскърбявани. Сега това се случва по-рядко. Защо? Защото беше извършена работа: имаше Сиатъл и поредица от манифестации. Освен това резултатите от неолибералната политика, които ние абстрактно бяхме предвидили, започват конкретно да се виждат. Хората сега разбират… Дори най-ограничените журналисти знаят, че предприятие, което не дава 15% печалба, се разтуря. Най-катастрофичните пророчества на пророкуващите нещастие (които просто бяха по-добре информирани от другите) започват да се сбъдват. Не е прекалено рано, но не е и прекалено късно, защото сме само в началото – катастрофите едва започват. Още има време да се разтърсят социалдемократическите правителства, гледани от интелектуалците с очите на Химена, особено когато се получават социални предимства от всякакъв порядък.

* * *

Според мен едно европейско социално движение има шансове само ако обедини три съставки: синдикати, социални движения и изследователи. Обединяването обаче трябва да бъде интегриране, а не просто подреждане едни до други. Вчера казах на синдикалистите, че между социалните движения и синдикатите във всички европейски страни има дълбока разлика – и в съдържанието, и в средствата за действие. Благодарение на социалните движения съществуват политически цели, които синдикатите и партиите бяха изоставили, забравили или отхвърлили. Освен това социалните движения привнесоха методи на действие, които синдикатите също така бяха малко по малко забравили, игнорирали или отхвърлили. В частност става дума за методи на персонално действие: акциите на социалните движения прибягват към символна ефикасност, която отчасти зависи от личната ангажираност на манифестиращите – персонална ангажираност, която е също така „корпорална“, телесна ангажираност.

Трябва да се поемат рискове. Не е въпросът да се дефилира ръце в ръце, както по традиция синдикалистите правят на Първи май. Трябва да се предприемат акции, да се окупират обекти и т. н. – нещо, което изисква и въображение, и смелост. Но аз ще кажа също така: Внимание, без „синдикатофобия“! Защо казваме на синдикалистите неща,които са близки до виждането на социалните движения и защо ще кажем на социалните движения неща, които се доближават до отношението на синдикалистите към тях? Защото именно при условие, че всяка група вижда себе си както вижда другите, ще могат да бъдат преодолени разделенията, които отслабват и без друго слабите групи. Съпротивителното движение срещу неолибералната политика, глобално погледнато, е твърде слабо и още повече отслабва поради разединението си. То е мотор, който харчи 80% от енергията си в загряване, т.е. под формата на напрежения, търкания, конфликти и т. н. – мотор, който би могъл да върви по-бързо и да стигне по-далече, ако…

Пречките пред създаването на обединено европейско социално движение са многопорядкови. Има и лингвистически пречки, които са твърде важни например в комуникацията между синдикатите и социалните движения. Патроните и кадрите говорят чуждите езици, синдикалистите и социалните активисти – значително по-малко. Това затруднява интернационализацията на социалните движения или на синдикатите. Има и пречки, свързани с навиците, с начините на мислене и със силата на социалните структури. Каква може да бъде в случая ролята на изследователите? Да работят за колективно изобретяване на колективни структури за изобретяване. Те ще родят ново социално движение, т. е. нови съдържания, нови цели и нови международни средства за действие.

Le Monde diplomatique, Fevrier 2002
Представяне и превод: Добрин Спасов

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук