Стоян Бойчев завършва философия в СУ „Кл. Охридски“ през 1951 г. Служи в армията, работи като учител, директор на учебно заведение, организационен работник, журналист – зав. отдел и член на редколегията на в. „Работническо дело“; бил в групата писатели при МНО.
Автор е на пет романа и още толкова сборници с повести и новели. Ето някои заглавия: „Неспокойни дни“ – повест, 1966 г.; „Белият път“ – роман, 1974 г.; „Топла есен“ – новели, 1975 г.; „Глад“ – роман, 1977 г.; „Горчива трева“ – роман, 1981 г.; „Пазач на наблюдателница“ – новели, 1985 г.; „Милост за грешните“ – роман, 1986 г. и др. Тази година Стоян Бойчев става на 75 години.
разказ
Бях слязал в неудобно време – осем часът вечерта.
От чиновника на гарата разбрах, че до селото са точно шест километра и четиристотин метра, един час и нещо път… Хотел? Хотел, драги, няма. Ако искате да спите тук, останете в чакалнята, не я заключваме. Кръчмата е отворена до десет. Могат да ви приготвят нещо за вечеря…
Сдобил се с тази крайно необходима информация, човек може да помисли само за едно – как да убие времето си до сутринта, когато ще свърши работата си, за която е бил двеста километра път. На стотина крачки от гарата започваше тъжно, посърнало поле, затворено околовръст от венец сини планини. В подножията белееха с варосани стени селата – смълчани, заглушени от бухнали овошки.
Като крачех край блестящите релси и вдъхвах тежката, чужда и неуместна миризма на мазут, дочух глъхнещ стон: по изопнатите стоманени струни на релсите достигаше шумът на отдалечаващия се влак. Наоколо лягаше крехка вечерна тишина. Някъде напред и малко вляво се дигна закъсняло ято гълъби над настръхнали стърнища; направи кръг и се понесе на запад към самотни дървеса, строго и чисто очертани върху оловното небе, където догаряше залезът… И във всичко имаше някаква мъчително сладка, пречистена тъга, която извираше наоколо, ведно с тишината и песента на щуреца.
Повя ветрец.
Точно тогава си помислих, че в тази вечер няма какво да загубя, че всичко на този свят е хубаво и добро, стига човек да има очи да го види…
Кръчмата не беше препълнена, но свободна маса не се намери. Посетителите, явно бяха местни хора, познати, сигурно имаха нещо да си кажат и обръщаха гръб – държаха да са сами. Кръчмарят направи знак с очи: „Сядай при оногова!…“ и поясни, че ще ми приготви вечеря, да не се притеснявам.
Мъжът на масата ме посрещна с влажен, тъмен, кучешки умолителен поглед; посмести се, макар че от това да нямаше нужда – бе сам. Пред него стоеше малка мента, едва докосната. От движението зелената течност се разлюля и блесна с оная неочаквана, почти съблазнителна искра, която любителите на това сладко и не безобидно питие добре познават.
– Малей Малеев. Местен културтрегер – преведе се над масата и подаде ръка. – Любител режисьор, понастоящем пазач на склад, с куче, което се нарича Балкан. Спомняте ли си Йордан Йовков?… Има у Йовков такова куче, със същото име – поясни той и не пусна ръката ми. Сигурно чакаше да се представя или да отговоря на въпроса му.
Казах ония неразбрани думи, които обикновено произнасяме в подобен случай.
Малей Малеев освободи ръката ми от своята хладна, суха и дълга длан, но продължи да ме гледа почти от упор. Очите му бавно тънеха в непрогледна мъгла. Нещо може би го измъчваше, мисъл някаква, но той бързо я прогони и се върна тук, в опушената кръчма. Попита ме направо откъде съм, какво работя, какво ме е довело насам. Настроението му видимо се подобряваше и той оживено ми разказа какви постановки е направил на читалищната сцена, какви награди е получил на републикански прегледи на художествената самодейност… Вие ще ме разберете, вашата работа е сродна с моята, ласкаеше ме той, намерил, види се, дългоочакван събеседник.
По някое време кръчмарят донесе суджук с яйца на очи и студена бутилка карловски мискет, влажна още, току-що извадена от хладилника. Помолих го за още една чаша. Малей енергично отказа, но се съгласи на една малка мента. Не обичал да смесва напитките. Кръчмарят снизходително се усмихна със своите зачервени, обръгнали и дръзки очи, но донесе поръчката и твърде изразително поднесе чашата пред събеседника ми.
– Виж какво – каза неочаквано Малей. – Ще спиш при мене. Смяната ми започва от десет. Имаме си стая. И легло. Може да не е много чисто, но ни дървеници, ни въшки ще ви налазят… Може ли? Искате ли?… Ако не ви се спи – ще си приказваме…
Поканата бе изречена с такава чиста, почти детска настойчивост, която излъчваха влажните, тъмнокафяви очи, че аз не намерих сили да му откажа, а освен това, не ме привличаше твърдата, излъскана скамейка във вдрехнатата на тютюн и подово масло чакалня.
А нощта бе тъмна, звездна, със студени и недостижими простори над главите ни. Дълго мълчахме. Малей вървеше напред малко смутен и може би притеснен от бързото ми скланяне да остана при него. По едно време каза, че работата му в склада е на трудоустроен, на половин човек, имал задължението да обикаля нощем по двора, да оглежда трите противопожарни табла и да внимава да не лумне огън, от цигара или нещо друго… Кому са потрябвали треви и билки, нали тъй?… Пък вътре може и да не влизаме, освен ако не ви се доспи. Нали?…
– Всичко ще бъде к о м и л ф о – обеща Малей. – Нали не ви дразни тази дума? Аз често я употребявам… Не, не е привичка, а малка превземка, присмех един вид. Аз зная смисъла й… Толкова често я употребявам, че ме и тъй наричат. Аз съм Комилфо.
Тази нощ Малей Малеев ми разказа част от тъжната история на Комилфо.
– На трийсет и осем съм и съм почти без образование, в смисъл, средно и нищо повече. Курсове съм карал по самодейността… Някога на тез неща много се държеше… Не се стремях да имитирам Константин Кисимов, имам го на плоча, но моят „Кочо Чистеменски“ беше нещо. Изправял съм на крака и по-изискана публика, столична. На един преглед златен медал получих за туй изпълнение. Ставаше дума да постъпя във ВИТИЗ, ала Комилфо каза: не!… И прав бе човекът, наближава Христовата възраст, какъв студент ще става? Или да си зареже хубавата работа на читалищен секретар? Остана си на село Комилфо и си правеше постановките. По три на зима, не повече… А на една за главен художествен ръководител поканих Филип Филипов. И се съгласи човекът, и остана доволен от работата ми. И той, народният артист, каза хубави думи за Комилфо. Боже, какви сладки думи, ушите ти да пламнат от вълнение!… По-сетне…
Много по-сетне се появява тя.
Тя наистина се появила, защото никой не забелязал как от дребничкото и невзрачно момиченце, с две плитки като миши опашки, израсло хубаво и много интересно момиче. Очите Ј сини, метличини същи и потапяли всичко в своята непрогледна и смущаваща тъма. В тези очи се заглеждали всички млади мъже и много от тях пропадали в бездънната им пропаст. А момичето било петнайсетгодишно, същинска подевка. Лактите и ключиците все още били остри и изпъкнали, ала си личало, че ще се налеят след година. Под басмяната рокличка, по детски къса, дишало и набирало сили вечното, нетленното, желаното женско тяло.
Малей Малеев търсел млада актриса за пиесата на нашумял чешки драматург. Поканил Грозданка. Тя казала, че ще пита мама и татко, и ако те са съгласни – ще дойде. И тя наистина дошла. И всичко светнало край нея. Тя едва ли съзнавала чудодейното си въздействие наоколо; била като диамант – винаги и навсякъде излъчвала своята всепроникваща светлина. А и ролята Ј се отдавала. Грозданка играела себе си…
Така започнало. Разликата в годините им била голяма и не можело и дума да стана за нещо такова. Комилфо се грижел за младата актриса като за писано яйце. Прах не давал да падне върху Ј. Ала той не бил сляп, за да не види какво става с момичето. И вместо да се спре – продължил своя звезден полет. Бил неповторим в работата си. Бил истински магьосник. Постигал всичко с лекота. Силите му идели непрестанно, сякаш извирали и той бил наистина неотразим: усмивка, движение, глас, поглед… Можел да си представи как изглежда в очите на момичето. Тя го гледала със захлас… А когато я изпращал в късна вечер след репетиция, и се окажел близо до нея – усещал огъня, който измъчвал тялото Ј, чувал глухите удари на кръвта Ј. Тя мълчала. Подавала ръка и изведнъж побягвала. Сигурно Ј било непоносимо да остане повече с него. Той слушал счестените стъпки по плочника и когато тя отворела къщната врата – бавно тръгвал по безлюдната улица. Една такава вечер се запитал: „А по-нататък?…“ Не можал да си отговори, но и не бързал, знаел едно: сън, който никога няма да се сбъдне…
Слушах гласа му в тъмнината: и мъка, и тъга, и неочаквана, бликнала радост имаше в думите му, а понякога се надигаше поплак, удавен в сълзи… Бяхме опрели гърбовете в топлата стена на склада, където съхнеха сто билки. Наблизо прелетя прилеп. Един метеорит описа светла диря, почти докосна тъмната, но чиста линия на хоризонта.
– Изгоря – каза Малей. – Ни следа… Нищо… И тогава, – настави след дълго мълчание – и днес разбирам, че така е трябвало да постъпя – да се отстраня. Не ми беше леко. Знаех, че хвърлям в калта нещо много хубаво, безценно, което не съм имал и никога няма да имам…
Разбъбрах се. Запознахме се преди час, а аз вече ви разказвам неща, които се споделят само пред близки. А какво значи близък човек? Защо и вие да не сте ми близък? Допадате ми. Защо трябва да изядеш с човека едно кило сол, за да ти стане близък?… Сега, когато всичко зад гърба ми е само пепел, често се питам: „Комилфо, ти страхливец ли си?… „Трудно ми е да си отговоря. Аз и тогава, и днес живея със спомена, с мислите си. От малките части, съхранени в паметта ми, лепя големия, светлия образ; като скулптор. Щом аз умра, ще умре и той образът на Ненагледната. Мога да бъда посъден само за едно – че я отблъснах. И ако се съгласих онази вечер да я изпратя, беше за това – още веднъж да Ј кажа, че е най-добре да изкара от главата си тези мисли, ще мине време, ще си намери хубаво и младо момче – лика прилика. Грозно и недостойно е, стеснявам се, срамувам се да говоря, но е самата истина… А те ме нападнаха далеч от тяхната порта. Надяваха се да скрият следите си. Всичко да изглежда като ергенска работа – ревност и прочие. Докато се крепях на крака – добре ги виждах и чувах. Бяха баща й и малкият Ј чичо. Не зная, може някои хора да преувеличават, но в съда, където аз не присъствах, се изяснило, че искали да ме убият по особено мъчителен начин и затуй не свършили с мене веднага. Докато бях в съзнание чувах заканите на баща Ј, Големия Деветак, с когото сме почти връстници, как се заканя и гледа да ме ритне между краката. Думите достигнаха до слуха ми с хрип, сякаш Деветака сече дърво с брадва: „Мръсно семе!… Кучешко семе!… Ще те смажа… Смажа…“ Последното, което помня, е непрестанен звън, който екна в главата ми, а сетне ме разпъна, поду ме и ме понесе нанякъде. Малкият Деветак ме риташе в главата. Той, казват, ме довел до това състояние, да ме смятат, че не съм със всичкия си. Спасила ме баба Ивана Качаунката. Стара жена, не Ј се спи, пък и лежала на чардака – надигнала се, надала вик…
Аз ще заобиколя. Няма какво да се случи, но е редно да надникна…
И той се надигна, като се подпираше о стената, отдалечи се с походка на хром и безпомощен човек.
А небето се дръпна – звездите литнаха, разсипа рехава пътека Млечният път. Има такъв час нощем: ни звук, ни движение. Природата е застинала в кристален покой, за да ни накара да почувстваме колко болката и страданието ще заглъхнат и изчезнат, ако никой не наруши безначалния, вечния, блажения покой, легнал над притихналата земя.
Някъде, много далеч, се надигна вик на нощна птица, но замря за миг. И там диреха покой.
Кучето не тръгна със стопанина си; кротко лежеше в краката ми. Следеше с наострени уши неравните хроми стъпки на Малей Малеев, който се зададе от другата страна.
– Осакатиха ме и физически – каза той и се отпусна на скамейката; намести късото бастунче до коляното си. – Трудно ми е да ходя… Грозданка ли? Какво да ви кажа?… Те я убиха.
Последните думи той произнесе шепнешком.
Докато Комилфо лежал в реанимацията на окръжната болница, а Деветаците ги задържали в участъка, Грозданка стояла под ключ. Майка Ј не давала да си покаже носа навън, види се, ръководела се от правилото: всяко чудо за три дни. Ала момичето било дълбоко и непоправимо наранено. Когато човек е на шестнайсет години и така неудържимо се стреми към върха на своя живот, тогава в тази крехка възраст, най-често посяга на собствения си живот…
* * *
Тук бързите влакове все тъй не спират. И все тъй на тесния перон застава състарен и прегърбен железничар, безразличен към людските лица, уморен от дълга и еднообразна служба. От склада на Билкооп няма и следа. А дали е жив и Комилфо?…
Виждам го, опрял гръб в топлата стена, чувам думите му в оная лятна нощ.
Това място е белязано с болка, с безкрайна нежност и доброта, така рядко срещани в грубия и жесток свят, който ни заобикаля.