БУМЕРАНГЪТ НА ЗЛОТО ЛИ?

0
204

Арон Абрамович е завършил  Инженерно-строителния институт в София. Работил е в строителството и проектирането. Занимавал се е предимно с въпроси от методологически характер. Автор е на книгата „Скици из битието на Кобургготите“.
Тази статия е последната публикация на Арон Абрамович. На 17 март 2002 г. той си отиде от този свят.

Ако нормален човек попадне директно на книга от рода на тази на Волен Сидеров „Бумерангът на злото“, не може да не му мине през главата, че тя е писана или от шизофреник, или от отявлен националсоциалист, антисемит, с отчайваща нетърпимост към която и да е религия, в т.ч. и към всяка разновидност на християнската, освен към православната. (Впрочем авторът на този материал не е и не може да е против православната църква, а отчита и нейната огромна роля в историята на България, нейното изключително човешко и твърдо отношение към оцеляването на българските евреи през Втората световна война).

Когато обаче книга като „Бумерангът на злото“ е активно рекламирана от вестник като „Монитор“, включително и с отпечатването на обширни откъси от нея в много броеве, би могло да се отхвърли тезата за шизофренизъм и да се дойде до заключение, че са налице кръгове, които имат интерес да насаждат национализъм в най-злостен вид, както и антисемитизъм от рода, пропагандиран от Хитлер в неговата книга „Моята борба“ и проведен на практика в най-уродливи и жестоки форми през време на Втората световна война, да разпалват религиозна нетърпимост и омраза.
Книгата блика от антисемитизъм и омраза. В нея няма и една дума за осъждане на Холокоста, за осъждане на Хитлер и хората от неговата клика за извършените от тях престъпления. Напротив, има стремеж за омаловажаване на извършения Холокост, за отричане наличието на газови камери за осмъртяване на лагерници, не се споменава нищо за т.нар. айнзацгрупи и техните убийства чрез разстрел или използване на т.н. „душегубки“. И нито дума за огромния и неоценим принос към световната наука, култура, изкуство и към България от евреи. Даже Айнщайн – този изключително човечен и миролюбив човек, е споменат по невероятно деформиран и абсолютно неверен начин. В книгата еврейството, като цяло, е третирано като състоящо се от престъпни елементи без изключение. Омразата може да се сравни единствено с тази на Хитлер и се покрива с неговите разсъждения.

В един разговор Хитлер казва на неговия тогавашен довереник Херман Раушнинг (написал по-късно книгите „Хитлер каза“, „Разговори с Хитлер“ и др.) следното „Евреите са ценен заложник… Антисемитската пропаганда във всички страни е почти незаменимо средство за засилване на нашата (т.е. нацистката, б.м.) политическа кампания. Ще видите колко малко време ще ни е необходимо, за да разрушим идеите и критериите на целия свят, като нападнем юдаизма… Расовият пропагандатор може винаги да се възползва от непосредствените недоволства на хората и да ги обясни за сметка на евреите“.

Такива разсъждения и констатации не са оригинални творения на Хитлер, но трябва да му се признае „заслугата“ за небивалите начини на практическото им приложение, довели до неизброими човешки жертви (съществена част, но не преобладаващата, от които са евреи), до разруха на Европа, до неимоверно падение на германския народ по негово време – народ дал иначе толкова много за човешката култура, наука и материалното развитие. Падение, от което много хора и днес се срамуват и по никакъв начин не желаят да се повтори (Затова в Германия не се издава и скоро няма да се появи книгата „Моята борба“).

Възниква въпросът кому е необходимо сега това нагнетяване на антисемитизъм и расова омраза и какво се цели с него, още повече в условията на търсене на интеграция на страната с Европа. Известно е, че като цяло България отдавна и решително е осъдила националсоциализма, антисемитизма, расизма, ксенофобията и религиозната нетърпимост.
А, че такива прояви у нас са зачестили и, че фактически има и формации, които възпитават и облъчват млади хора в такива чувства, е може би публична тайна.
Стени на сгради, превозни средства и други са издраскани с графити, които сеят омраза.

Съвсем наскоро пътувах в един трамвай. Вагонът беше празен. Качихме се с три момчета на 11-12 години, един непознат мъж и аз. Момчетата седнаха едно зад друго и започнаха да пеят. Мелодията беше една от тези, които се пеят по футболните стадиони. В един момент дочух думи: „Ние сме нацисти, ние сме нацисти, смърт на всички малцинства“, като едновременно размахваха ръце по хитлеристки маниер. С мъжа се опитахме да им направим забележка, но не получихме никаква ответна реакция. Все едно, че опитахме да разговаряме със същества от друг, непознат вид.

Посоченото „изпълнение“ от 11-12 годишни деца в никакъв случай не може да се третира като самодейност. То може да бъде само плод на обучение от сили и организация, които преследват „култивирането“ на омраза. А това, особено на такава възраст е с непредвидими и трудно поправими последствия.

А тъй като в цитираната книга, а и в не малко писания във вестник „Монитор“, антисемитизмът шества, ще си позволя да направя един малък обзор по отношение на евреите.
Еврейският народ има почти четирихилядна годишна история. През голяма част от нея той е живял приблизително на днешната територия на Израел. Територия на кръстопът и затова често подлагана на военни действия и завладявания от околни империи. И многократно еврейският народ се е борил за своята независимост, при което е проявявал невероятна непримиримост и героизъм. Ще посоча само, че по време на върха на мощността на Римската империя този народ въстава през 66 г. от н.е. срещу поробителя си и цели четири години се бори и съпротивлява на тази могъща държава. Би било чудо ако евреите бяха надделели над римляните, но техния пример е последван и от други народи да се съпротивляват на Рим. И немалка част от тях успяват да се освободят. Но тогава римските войски разрушават Йерусалим, а след ново въстание през 134 г. от н.е. евреите тотално са прогонени от страната си и окончателно се разпръсват по света.
Във всичките си борби и въстания срещу поробителите, може би основно положение на евреите е било отстояването на правото им да спазват обичаите и правилата на своята религия. А евреите никога не са искали да я налагат на когото и да е било, но са били против всякакви забрани да я спазват. И това е главното, което ги е съхранило като народ през хилядолетията въпреки неимоверните трудности, пречки, унижения, преследвания, отнемане възможността за практикуване на определени дейности и занаяти. В този ред на мисли трябва да се спомене и за невероятните клевети и измислици, с които са били обсипвани. Може би тук си заслужава да направим и един паралел с българския народ. Известно е, че по време на турското робство православната религия и църква бяха едно решаващо условие за запазване на българите от погърчване и загуба на идентичността си.
Една от най-злостните клевети е тази, че евреите при замесването на пасхалния си хляб слагали в тестото човешка кръв. Едва ли има нещо по-несъстоятелно от това, защото според еврейската религия Бог забранява въобще яденето на кръв (вж. Библия, Второзаконие, 12:16). На евреите се е приписвала вина за какви ли не нещастия и те били изкупителна жертва за неблагополучията на страната, където и да са били – епидемии, земетресения, суша и т.н. (На автора на тази статия може спокойно да бъде приписано например че „носи“ основна вина за провалилото се заснемане на слънчевото затъмнение от Българската национална телевизия).

И така, след споменатото през 66 г. от н.е. въстание на евреите срещу римляните, резултатът е: разрушаване на Йерусалим и намиращият се в него Храм, построен от цар Соломон, избиването на неколкостотин хиляди души и прогонването на по-голямата част от останалите евреи далеч от родината им. Всичко това е сторено от римляните. Никой обаче не може да отнеме религията на евреите, както и принципите, които трябва да спазват в страната, където са се настанили. Някои от тези принципи, установени в религиозната академия в малкото градче Яхне от големия еврейски учен Йоханан бен Закай, са:

– евреите трябва да се подчиняват на всички закони на страната, в която живеят при условие, че не се забранява спазването на изискванията, обичаите и ритуалите на еврейската религия (а те в никакъв начин не пречат никому, б.м.) и при условие, че не принуждават към убийства и кръвосмешение;

– евреите трябва да признават валидността на нееврейски документи в съдилищата и, че всички клетви, дадени, в който и да е съд, на какъвто и да е език, са валидни;

– евреите трябва да защитават държавата, която ги е приютила, в т.ч. да се бият за нея във военно време, дори когато се наложи да воюват срещу свои сънародници в противниковата войска (тук ще посочим, че над 900 български евреи бяха убити в балканските и Първата световна войни, воювайки за България, число съответстващо на техния брой в страната спрямо техните съграждани българи и, че нито един евреин не стана изменник или дезертьор).

Това са закони за пълна лоялност към страната, в която живеят. И там, където евреите не са били гонени и тормозени са работили изключително за напредъка на съответната страна, за развитието на нейната култура, наука и въобще за просперитета Ј, което е и тяхната своеобразна благодарност.
Ето например, в Испания до 1492 г. евреите са били приемани добре и са допринесли много за нейното развитие.
Изгонването им тогава от страната под натиска на Инквизицията бързо дава своите неблагоприятни резултати и значи бумерангът, изпратен срещу испанските евреи поразява самата Испания. Трябваше да минат около три века, за да се разбере, че е извършена огромна грешка, да се търсят начини и пътища за възвръщането на евреите в страната и да се излекува поразеното от бумеранга Защото са разбрали, че евреите действат за процъфтяването на обществото, към което са се присъединили, а не заговорничат срещу него. И през ХVIII в., по времето на Карлос III, започва това завръщане. Той е разчитал на опита и знанията на евреите за съживяване на западналата испанска икономика. През Втората световна война испанската дипломация бе много активна в преодоляването на старите предразсъдъци, особено когато узнава за варварското изтребление на милионите евреи от нацистите. Благодарение на един закон в страната, позволяващ на всеки испански евреин да придобие незабавно гражданство, бяха спасени много хора от смърт. Такова е било въздействието на бумеранга във всички страни, където се е действало по подобни начини.

Лоялност спрямо българския народ са проявили всички евреи, живущи в страната. Те са чувствали и винаги ще чувстват България като Родина и са нейни достойни граждани.
Геният на българското националноосвободително движение Васил Левски нееднократно е намирал сигурно убежище в къщата на пловдивския евреин Хаджи Мушон Гарти.
По време на освободителната война 1877-1878 г. евреи също са участвали в боевете, вкл. и на Шипка, евреи от София са спасили града от опожаряване от турците.

Във войните до 1918 г., които води България, евреите воюваха наравно с българите по фронтовете.
В борбите на ВМРО изключително активна дейност са проявили братята Рафаел и Ментеш Камхи – съратници на Гоце Делчев, Даме Груев и много други видни дейци на ВМРО. През 1903 г и двамата са осъдени за революционната си дейност на заточение до живот, но други евреи успяват да ги „отърват“. По време на Илинденското въстание Р. Камхи е войвода на чета и преживява поражението му. В боевете загива четникът Юлий Розентал. След въстанието братята Камхи подпомагат пострадалото население, при което еврейската общност в Македония цялостно и с желание се е отзовавала на исканията за помощ. За съжаление през 1943 г. и двамата братя са предвидени за депортация в Полша. От това, другарите им от ВМРО, успяват да освободят само Р. Камхи. а М. Камхи, както и всичките близки на двамата загиват в лагерите на смъртта.
Немалко българи от еврейски произход дадоха своя принос за България. Такива са Дора Габе, Панчо Владигеров, Йосиф Фаденхехт, Йосиф Хербст, полковник Аврам Таджер, Валери Петров, Милчо Левиев, Йоан Левиев, Лео Конфорти, Ицхак Финци и много други.

Разбира се, че не 100 процента от всички евреи са перфектни граждани на своята страна. Между тях има и престъпници, и спекуланти и декласирани елементи. Но тази част от тях е винаги била пропорционално значително по-малка от съответната част на останалото население. Например евреите в САЩ са 3% от цялото население, а броят на излежаващите присъди за насилствени действия е едва около 0,1% от всички затворници. При това по правило няма евреи в затвора за тежки престъпления като убийства, изнасилвания, садистични престъпления. Тези положения практически се отнасят за всички страни, където обитават евреи.

Естествено между евреите има и фанатици, но пита се в коя сфера на обществата фанатиците са достойни за уважение и нима и в съвремието не виждаме фанатици, които носят нетърпимост.

Многобройни са известните имена на евреи, дали много на страните, в които са живели, а и на целия свят.
Повече от 120 души евреи – писатели, учени, икономисти, обществени дейци са награждавани с Нобелова награда и многократно повече са били тези, които са били номинирани за нея. Тези носители на Нобелова награда представляват внушителните 18-20% от всички нобелови лауреати, когато евреите в света са по-малко от 0,25% от цялото му население. Това значи, че евреи, заедно с хора от други националности, са дали огромен, мащабен, неоценим принос за напредъка на човечеството, за неговата култура, за неговото благоденствие или може би и това е част от „световната конспирация“. Трябва да подчертаем, че когато Алфред Нобел – самият той евреин – е основал своята фондация, той е изискал в своето завещание наградите да се връчват „на онези, които през изминалата година са допринесли най-много за човешкото добруване“. Как да се класифицира тази постановка?

Практически неизброими са лицата от еврейски произход дали сериозен принос за страните, в които са живели, а и на целия свят. Ще обърнем внимание, че не всички са с еднакви виждания (особено между политици, финансисти, хора на изкуството и т.н.). Понякога даже някои от тях са с противоположни на други евреи виждания. Но в това не може да има нищо учудващо, защото такива положения възникват въобще във всички общности, прослойки, във всички народи. Позволяваме си да изброим една много малка част от по-известните имена: учени – Алберт Айнщайн, Нилс Бор, Август Васерман, Норберт Винер, Людвик Заменхов, Исак Нютон, Волфганг Паули, Зигмунд Фройд, Аврам Моам-Чомски; писатели, художници, артисти – Сергей Айзенщайн, Йосиф Бродски, Сара Бернар, Иля Илф, Елиас Канети, Франц Кафка, Исак Левитан, Марсел Марсо, Артър Милър, Амедео Модиляни, Борис Пастернак, Мая Плисецкая, Стивън Спилбърг, Хайнрих Хайне, Стефан Цвайг, Марк Шагал; композитори и музиканти – Жорж Бизе, Ленард Бърнстейн, Джордж Гершуин, Имре Калман, Джакомо Майербер, Густав Малер, Феликс Менделсон, Йехуди Менухим, Жак Офенбах, Арнолд Шьонберг; обществени дейци, философи – Раимон Арон, Анри Бергсон, Леон Блум, Емануел Кант, Абрахам Линколн, Карл Маркс, Барух Спиноза и още много други в най-различни сфери на човешката дейност. Те всички навярно са също участници в „световната конспирация“?!

Всичко това обаче не пречи на някои да се опитват да сатанизират еврейството като цяло. Било така в далечни времена, било е особено силно в годините на нацизма, очевидно и днес за съжаление има такива сили. Може би се разчита на слаба памет на хората? При това специално явлението антисемитизъм би следвало да изчезне след случилото се през Втората световна война, след проведения Нюрнбергски процес, на който и самите съдени военнопрестъпници не посмяха да опровергаят нечуваните жестокости на нацизма; на който процес и някои от тях осъдиха или поне се дистанцираха от антисемитизма.
Но да припомним някои неща.

Тече Втората световна война. На 13.10.1943 г. Уинстън Чърчил изпраща послание до Рузвелт и Сталин, в което заедно с други проблеми поставя въпроса и за съдене на извършилите престъпления срещу народите по време на войната. Предложението се приема бързо и още същия месец Тримата големи публикуват съвместна декларация, в която се предупреждават военнопрестъпниците, че ще бъдат съдени. Тази декларация и някои други по-късни решения бяха основата, на която се координираха усилията на страните победителки – САЩ, Великобритания, Франция и Съветския съюз да организират и проведат Нюрнбергския съд през 1945-1946 г.
В уводната си реч на процеса главният обвинител на САЩ Робърт Джексън каза следното: „Нашите доказателства ще бъдат ужасяващи и вие ще кажете, че съм ви отнел съня. Но именно тези действия накараха целия свят да изтръпне и вдигнаха всеки човек срещу нацистка Германия. А тя бе превърната в един огромен затвор. Воплите на нейните жертви огласяха целия свят и хвърляха в ужас цялото цивилизовано човечество. Аз съм един от тези, които по време на войната слушаха със съмнение и скептицизъм повечето от разказите за най-ужасни зверства, но представените тук доказателства ще бъдат така зашеметяващи, че аз се осмелявам предварително да кажа, че нито една моя дума няма да бъде опровергана; подсъдимите ще отричат само личната си отговорност или ще твърдят, че не са знаели за тези престъпления….

… Това съдебно дирене придобива значение поради това, че тези затворници олицетворяват зловещи сили, които ще се таят дълго време след като телата на тези хора се превърнат в прах. Тези хора са жив символ на расовата омраза, терора и насилието… Това е символ на жесток национализъм и милитаризъм… Те до такава степен са се слели със създадената от тях философия и с ръководените от тях сили, че ако проявим милосърдие към тях, това ще означава победа и поощрение на злото…“

Тези негови мъдри думи се потвърдиха изцяло на процеса, но те са и едно напомняне към хората, че злото наречено националсоциализъм с неговата изключителна човеконенавистническа философия и с неимоверната си жестокост, не е изчезнало окончателно след процеса и за съжаление от време на време се явяват негови рецидиви сред някои среди. А това в никакъв случай не бива да се допуска.
На Нюрнбергския процес една от главните теми беше унищожаването на милиони хора в лагерите на смъртта и в частност унищожаването на 6 000 000 евреи в тях.
Ще обърнем внимание именно на този въпрос, не защото унищожените евреи са главната част от загиналите, а защото, както казва Нобеловият лауреат за мир Ели Визел: „Не всички жертви на нацизма са евреи, но всички евреи са жертва на нацизма“.

Не може човек да не се ужаси например от планираното и осъществявано ликвидиране на интелигенцията на Полша в стремежа да превърне полския народ в роби на германската нация. Не може човек да не се ужаси от поставената задача на един от най-жестоките ръководители на нацистка Германия райхсфюрера Химлер за унищожаване на 30 млн. души в Русия и още много и много други „задачи“ от такова естество. Но към нито един друг народ не е провеждана политика на тотално изтребление – бебета, деца, младежи, жени, мъже, старци – без каквото и да е изключение.

На процеса при много автентични документи, кинохроники и филми (правени основно от самите нацисти), доказващи жестокости и при показаните газови камери и крематориуми нито един от подсъдимите не посмя да отрече извършеното. Разбира се повечето от тях търсеха начин да се дистанцират от проведения геноцид.

И пак казваме, че никой по време на процеса не оспори и не се опита да омаловажи или да отрече нито обвинение, нито палачи, нито техните защитници, че планирането на унищожението на евреите до крак и изпълнението на този „план“ в посочената по-горе степен е едно от най-чудовищните престъпления, проведено от нацистка Германия.
Ще посочим някои моменти, показани или случили се по време на процеса, факти, които сами по себе си говорят твърде много.

Военнопрестъпникът Рудолф Хес, бивш комендант на лагера на смъртта Освиенцим веднъж в разговор с американския лекар психиатър Джилбърт, който е в почти постоянен досег с подсъдимите му казва: „Вие искате да знаете дали съм нормален човек?… Аз съм абсолютно нормален. Дори, когато пращах милиони хора на оня свят водех съвсем нормален живот (!?!?, б.м.)“. Джилбърт го пита дали Хес някога е мислил, че хората, които унищожава, са виновни в нещо и затова заслужават такава съдба. А Хес отговаря:
„ – Ние, есесовците, никога не се замисляхме над такива въпроси. А освен това се смяташе общоприето и безспорно, че евреите трябва да отговарят за всичко.
… Защо ли? – Ами, че ние никога не сме чували нищо друго… През цялото ни военно и идеологическо възпитание ни убеждаваха, че трябва да защитаваме Германия от евреите…“

Същият този Хес описва цинично пред съда „предимствата“ на своя лагер пред такъв „изостанал“, като този в Треблинка: „За да се унищожат две хиляди души едновременно са били необходими (в Треблинка, б.м.) десет газови камери, а в Освиенцим само една…“, при което „в Треблинка обречените знаеха, че ще умрат, а у нас (в Освиенцим, б.м.) жертвите мислеха, че отиват на санитарни манипулации…“.
И за да се види какви изверги е сътворила нацистката система, ще насочим вниманието пак върху фигурата на Хес. На въпрос на съда колко души са унищожени в Освиенцим, той отговаря спокойно: „Два милиона и половина, а 500 000 души са умрели от глад и болести“.

На въпроса: „Вярно ли е, че есесовските палачи са хвърляли живи деца в пламтящите пещи на крематориумите?“ Хес потвърждава веднага това и добавя с неговата извратена логика: „Малките деца задължително бяха ликвидирани, защото присъщата слабост на детската възраст не им позволяваше да работят… Много често жените криеха децата под дрехите си, но щом ги намерехме, ние, разбира се, взимахме децата и ги изтребвахме…“

Коментарите са излишни.
Прожектираните автентични фотоматериали разчувстват даже и част от военнопрестъпниците. Лекарят Джилбърт след процеса влиза в килиите на много от подсъдимите. Ето някои реакции от прожекциите на същите ужаси, от които и кръвта в жилите се смръзва.

В килията си Ханс Фриче, близък съратник на Гьобелс и висш чиновник в неговото министерство, посреща Джилбърт с отсъстващ поглед и му казва: „Никой на земята и небето не ще измие този позор от лицето на моята страна…“.
Ханс Франк, виден нацистки деец и генерал-губернатор на Полша, когато заговаря с Джилбърт, се разплаква и между другото му казва: „… Не позволявайте на никого да ви убеждава, че не сме знаели нищо. Всички знаехме, всички разбирахме… Сам господ е искал този съд…“.

Това късно осъзнаване не му е попречило, правейки равносметка на прием на нацистката партия на 02.08.1943 г. в полския град Краков, гордо да заяви:
„– Когато дойдохме, тук имаше 3,5 млн. евреи. Сега са останали няколко души…“.

В свое писмо, преди да се самоубие в затвора в Нюрнберг, Роберт Лай, ръководител на така наречения „Трудов фронт“ и отговарящ за милионите чуждестранни работници-роби в Германия пише:
“С антисемитизма ние нарушихме основната заповед… Антисемитизмът изопачи перспективата ни. Естествено не е лесно да признаваш собствените си грешки, но цялото съществуване на нашия народ е поставено под въпрос и ние, националсоциалистите, трябва да намерим сили да се отречем от антисемитизма…“

И ще добавим едно заявление пред съда, което прави Балдур фон Ширах, ръководител на „Хитлерюгенд“ (младежката нацистка организация):
“– Ето в какво е вината ми, за която отговарям пред бога и пред германския народ: Аз възпитавах нашата младеж за човек, когото дълги години смятах за вожд на нашата страна, а той в действителност е бил убиец, погубил милиони хора…“
Почти всички подсъдими в значителна степен се оправдават за извършените престъпления с това, че са изпълнявали заповеди. Но, първо, самите те са издавали ужасяващи заповеди и, второ, нали е човешки закон -заповеди, предписващи извършването на престъпления да не се изпълняват.

За различния стандарт на мислене говори и следното. През 1944 г., когато Германия е загубила превъзходството си по въздуха и, когато въздушните нападения над германски градове от военновъздушните сили на САЩ и Великобритания придобиват тотален характер и, както се казва, ножът е опрял до кокала, Гьобелс – министър на пропагандата на нацистка Германия, в статия, публикувана на 28.05.1944 г. във вестник „Фьолкишер беобахтер“ напада гневно летците на САЩ, като пише:
„Летците не могат да се оправдават, че са войници и са изпълнявали заповеди. Нито един военен закон не провъзгласява безнаказаност на войника за гнусно престъпление, което е извършено под предлог, че изпълнява заповед на началника си, ако тази заповед е в пълно противоречие с всички норми на хуманност и с всички международни обичаи на войната…“

За да се види, че тези положения са били известни на нацистката клика, когато имат интерес от това, ще посочим бясното нахвърляне на главния съдия на нацистка Германия Фрайслер върху подсъдимите германски военни дейци по обвинението за извършения на 20.07.1944 г. атентат срещу Хитлер, много от които са се опитали да се оправдаят с това, че са изпълнявали заповеди на по-висши началници:
“Кой ви е дал право да се криете зад заповеди, за да се измъкнете от отговорност за чудовищните престъпления за заговора против държавния глава. Никаква заповед не оправдава най-тежките престъпления…“

Тъй като напоследък излязоха от печат някои писания, в които има и опити да се отрекат или принизят престъпленията в нацистка Германия, ще посочим още един епизод от Нюрнбергския съд. А това са показанията на свидетелката Мари Клод Вайян Кутюрие, бивша концлагеристка в лагера на смъртта Освиенцим. При разпита тя казва:
„– В лагера имаше момиче на име Мари. От 9-членното Ј семейство жива бе останала само тя: майката, братята и сестрите Ј бяха отровени с газ. А Мари трябваше да съблича обречените от следващите групи за изпращане в газовата камера. Когато влезеха в помещението наглед подобно на баня, през един отвор в тавана хвърляха в помещението капсули с газ. А един есесовец наблюдаваше през шпионката какво става вътре. След 5-6 минути той даваше знак, хора с ПРОТИВОГАЗИ (също затворници) отваряха вратата, влизаха в помещението и измъкваха от там мъртвите тела… След това идваше друга команда, която сваляше златните коронки…“

И при този случай липсваха оспорвания, от която и да било страна.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук