КОНТРАПУНКТ / ИРАК: МИРНА ЗЕМЯ И ДОБРИ ХОРА

0
149

Роден е в с. Кладница, Пернишко. Учил е в Софийската духовна семинария. Работил е във вестниците “Земеделско знаме”, “Народна младеж”, “Жар”, “Орбита”, “Родопско дело”, списанията “Младеж”, “Родолюбие” и др.
От 1992 година издава свой вестник за българите по света “Посланик”. Автор е на книгите “Висоти”, “Мъже без адрес”, “Руда”, “Урок в океана”, “Туй-онуй за Кони” и др. С търговски кораби пътува до Бразилия, Африка, Сингапур, Тайланд, Япония, Канарските острови и др. Член е на СБЖ и СБП.

Записки от моряшки дневник
15 август, неделя

Вече сме в дъното на Персийския залив. Чакаме на пилотския рейд срещу устието на Шат ал Араб. Бряг не се вижда нито с просто око, нито с бинокъл. Единствените нелюлеещи се видения наоколо са петролните площадки. Опитвам се да преброя корабите. Стигнах до шестдесет и седем. Навярно бяха много повече, защото в далечината се сливаха корпусите на няколко кораба, нанизани в една линия. Най-близо до нас са три съветски кораба, два гръцки, един норвежки, един филипински. Радистът Николай се свърза със своя колега филипинец.

– Четиринадесети ден са на рейда – осведоми ни Николай, почесвайки се зад ухото без навярно да го сърби. – Мале, ако трябва да чакаме реда си като на опашка пред “Плод-зеленчук”.

– Тая опашка се обслужва от няколко щанда – рече бай Янко, да внесе успокоение. – в Иран, Ирак и Кувейт.
21 август, събота
Радистът се свърза със съветския кораб “Урал”. Чакат четиридесет и пет дни.
22 август, неделя
Не ми се излиза от кабината, не ми се приказва, не ми се яде. Кога ще ни измъкнат от рейда?
23 август, понеделник
Ура! Дойде пилотска лодка. След кратките взаимни учтивости с капитан Даскалов, арабинът без мотаене пое командването на кораба. Насочваме по Шат ал Араб към Басра.
25 август, сряда

Цели библиотеки от литература са създадени за Месопотамия. Какво мога да прибавя към написаното, освен лично видяното и преживяното? … “От морето дъхаше прохлада” – тия слова могат да се отнасят за всяка крайморска земя на планетата, но не и за Персийския залив. Тоя залив по размери е цяло море, а според както го усещам е един гигантски бидон с петрол, от който не може да се очаква прохлада. Басра не е далече от залива. Туй място се смята за едно от най-горещите точки на земното кълбо. Единствената прохлада в Басра ще намираме вечер в кабините на кораба, охладени от климатичната инсталация. А през деня ще прибягваме, като че предпазвайки се от куршуми, от една сянка на друга под гъстите корони на финикиевите палми по тротоарите. И добре, дето в града има един милион финикиеви палми. Не можем да се залепваме на сянка под стрехите, защото къщите нямат стрехи. Градът в голямата си част е на един и на два етажа, с прави дълги улици, не претоварени от автомобилни потоци. Старите му квартали са с тесни, колкото тротоари улички, с протегнати един към друг чардаци и балкончета. При такава близост не е трудно човек да си представи какви взаимоотношения могат да съществуват между съседи, ако единият е млад, пък оня отсреща има млади ханъми. Но нека не забравяме, че пренебрегването на строгостта на корана се е изкупвало с кръв. Пък и сега са други времена. Младите поколения ратуват за еманципация на жената. Много момичета и млади жени работят наравно с младежите в новите предприятия на Басра. По улиците виждахме плакати, на които бе нарисуван палец, задраскан с две черти. Младият арабин, който веднъж се присъедини към нас, като доброволен гид ни обясни, че тоя плакат олицетворява усилията срещу неграмотността.

Какво най-много ме порази? В Басра вечер ние виждахме рояци деца с книги под уличните лампи. Осветление има във всеки дом, но децата търсят вечерната прохлада на улицата. Хиляди деца учеха прилежно и старателно под уличните лампи, около които кръжаха огромни насекоми. Нека напомня на читателя, че моето пътуване беше малко преди да се развихри унищожителната война между Иран и Ирак. Следях с тръпнещо сърце военните комюникета. Най-много жертви и нещастия понасяше Басра. Колко ли от тия деца са останали завинаги деца, или са пораснали осакатени за цял живот? Ето защо моряците не са за завиждане, за тях комюникетата за военни действия в различни райони са живи рани в сърцата им.
Но сега Басра е мирен град. Тука е горещо през всичките сезони на годината, а сега е края на август – най-горещото време. Термометрите на сянка показват повече от 40 градуса. Търсим канцелариите на пристанищното управление край Шат ал Араб. Короните на финикиевите палми са естествени беседки, под тях са наредени масичките на малките ресторантчета и кафенета. Казвам кафенета по нашенски навик, но никъде не се пие кафе. И по крайбрежието, и по търговските улици сноват момчета с подноси, върху които са подредени петдесет грамови чашки с тъмнокафява течност. Изпърво сметнах, че разнасят коняк или ликьор. В канцелариите на пристанищното управление едно момче поднесе чашки и на нас. Оказа се, че е чай. Много силен чай. Тия петдесет грама са по-освежаващи от чаша с двойна доза нескафе. На всеки ъгъл могат да се видят малки колички с няколко чайника. До количките са поставени бутилки с пропан-бутан. Тоя газ е изместил употребата на дървени въглища. Бледите му пламъчета играеха и в златарските магазини, и в авто-сервизните работилници, и навсякъде другаде, където имаше нужда от огън.

Нашият доброволен гид се оказа учител и същевременно кореспондент на багдадски вестници. В някои държави поради визови съображения си премълчавам каква е истинската ми професия, но сега се намирам в приятелска страна. Признавам си на нашия придружител, че с него сме нещо като колеги. По едно време му поисках адреса, за да му изпратя отпечатаните пътеписи от Басра, но нашият придружител, кой знае защо, не ми даде адреса си. Нейсе. Нали беше любезен и отзивчив в момента.

– Намираме се пред ритуална сграда – по едно време ни обясни нашият гид. Момчетата, като им дойде времето, ги въвеждат вътре в една зала за обрязване. А в друга зала се нарежда софра по тоя повод.
Нашият Делчо е идвал в Басра и допълва обяснението:

– Това са същите момчета по пижами, които виждаме по улиците. Ходят с басмени дрехи до петите, за да се предпазят от усложнения след болезнения обряд.
На пазара исках да заснема дългите като детски балони дини, едрите кехлибарени снопове на фурмите, купищата нарове и зеленчуци, на които бе щедра месопотамската земя. Исках да заснема и някой стар продавач с костеливо набръчкано лице, седнал кръстато зад купчинката плодове. Но още като отварях фотоапарата, пред обектива като изневиделица се струпваха рояци деца.

– Мистър, мистър! – викаха ме настойчиво, като всяко дете боцкаше с пръст гърдичките си, сиреч да не го пропусна.
И всички искаха на другия ден да им занеса снимките на същото място на пазара. Те носеха меки кошници, изплетени от палмови кори и предлагаха услугите си да занесат покупките на домакините по домовете им. За една снимка обаче зарязваха занаята си. Харесах си едно момче, което продаваше сокове. Мургаво и къдрокосо, то със завист поглеждаше към своите другарчета пред фотообектива, но не се отместваше иззад големите стъкленици с портокалови, мандаринови и други сокове. Щракнах го, то се засмя щастливо и настойчиво ме покани да изпия една чаша сок. Подминах ги с извинения, тъй като още не бяхме обменили пари.

– Мистър, мистър! – още по-настойчиво подвикна момчето.
Обясних му каква е работата по най-достъпния начин – с ръцете, за да не си помисли, че пренебрегвам стоката му. Момчето обидено замахна с длан, после посочи пълната чаша, давайки ми да разбера, че не иска пари.

– Недей – посъветва ме Делчо. Не знаеш какъв е пил преди тебе.

Имах на кораба и диплянка с полезни съвети, която също не препоръчваше да се вземат плодове, зеленчуци и сиропи от улични продавачи, но и тях пренебрегнах, заради момчешката настойчивост. А сиропът беше превъзходен.

С мъка се изскубнахме от пазара. На един ъгъл се продаваха питки една педя широки и половин пръст дебели. Питки съм виждал всякакви, но такъв майстор не бях виждал. Гол до кръста, с дребно одухотворено лице, съсредоточен като йога, тоя човек сякаш не печеше питки, а извайваше творение на изкуството. После, като се мушнах из пекарните, работилничките и ателиетата, виждах много такива майстори, не само влюбени, а всеотдайно погълнати от своя занаят.
Басра е тристахиляден град, но първото запознанство с него не дава представа за такъв голям град. Никъде не се извисява надменно някоя постройка над другите. Всички постройки са двуетажни и с хоризонтални покриви, сякаш са подравнявани с длан. Туй създава и неповторимото му лице. Уж си в голям град, а ти се струва, че си излязъл на разходка в някое селище с две-три хиляди жители. Тесни са улиците, но тяхната плетеница е такава, че въздухът свободно циркулира, по тях ти е горещо, но не ти е задушно въпреки четиридесетте градуса. Верандите на къщите са украсени с дърворезба, която през ситните си ромбчета пропуска свеж въздух във вътрешните помещения. Зад дърворезбата нищо не се вижда. Нека не забравяме, че арабската архитектура е създавана през вековете и с тая цел – да прегражда пътя на любопитните погледи към вътрешността на помещенията.

Ходехме из града със закопчани до брадичката ризи. Ами разкопчайте се на тая горещина, ще речете. Най-неприлично било да тръгне мъж с разкопчана риза по улицата, според местните нрави. И все пак Делчо измъкна пешовете на ризата и тръгна разкопчал всичките копчета, та чак и пъпа му блесна. Като го видя с голи гърди, нашият гид смени мургавия си цвят с лимонов. Струваше ми се, че едва се сдържа да не побегне от нас. Делчо измърмори, но натика пешовете в панталона и закопча ризата.

– Да влезем в някое кино, та поне за два часа да се спасим от жегата – предложи той.

Кино намерихме лесно. Делчо беше преметнал сак, в него беше и моят фотоапарат. Полицаите, които стояха на входа, посочиха сака, но Делчо надменно ги подмина и влезе в салона. Полицаите го последваха. Усетихме, че ще го изхвърлят заедно със сака. Подкрепление в битката дойде от Валери Обретенов с неговия английски. Скара се първо на Делчо, взе му сака и с него излезе във фоайето, където го предаде на временно съхранение при полицаите. Знам ли защо. Но в града се усещаше напрежение. По улиците патрулираха доброволни отряди от младежи в стегнати униформи. Чужденците бяха на прицел.

А в киносалона – голям и не повече уютен от хамбар – добре беше, че можеше да се пуши, да се пие “Пепси”, да се чоплят семки, да се хрускат фъстъци и леблебии. Между редовете щъкат малки продавачи, а и всички врати са отворени. Иракската жена дръзко наднича изпод яшмака, но в кината е рядка посетителка. Имаше само няколко жени на балкона, където бяхме седнали и ние. А мъжката публика е особено емоционална. На екрана се въртеше някаква сантиментална история. Мъжете в салона шумно следяха действието със спонтанни и изразителни възклицания от рода на “ах”, “вън”, “брей”, “Дръжте ги” и прочее. При смяната на всяка ролка в салона светваха лампите. По едно време през антракта вдигнах глава към тавана. Около въртящите се перки на вентилатора видях гущери. Сбутах Делчо до себе си, Делчо сбута арабина до себе си и му посочи тавана. Арабинът вдигна глава, но все едно, че беше видял на тавана муха – гущерите не му направиха никакво впечатление.

30 август, понеделник

И в Басра докарахме хранителни стоки и особено нужни машини, та затуй ни разтоварваха с предимство. Пристанищни работници, служебни лица и случайни граждани с поведението си към нас показваха, че българите са на почит. В Ирак работеха много наши специалисти, често пристигаха български кораби. На туй разчитахме, когато неколцина решихме да отидем до мястото, където се събират Тигър и Ефрат на 68 километра над Басра, по пътя за Багдад. Всички входни и изходни артерии се охраняват, а нашите моряшки пропуски имат валидност само за Басра. Но Кирил, който пребивава служебно в страната от няколко месеца, беше настроен оптимистично. Колата му имаше арабски номер и това ни окуражи да я натоварим като арабските автомобили, които срещаме по българските пътища – до краен предел. Сгъчкахме се шестима плюс шофьора, в случая Кирил. Все пак не надвишихме установените тука норми. Имаше коли като нашата и с повече пасажери. Добре, че работеше климатичната инсталация. Пътуването беше интересно и понякога забавно. Кирил ни каза, че познавал града и реши да излезе на багдадския път направо от кварталите край пристанището. Но в която и улица да тръгнехме, стигахме или до крайните къщи, зад които нямаше никакъв път, или до сграда, или до канал. А веднъж нахълтахме в двора на някакво предприятие. Доставяхме удоволствие на дечурлигата с нашето маневриране по тесните улички, когато трябваше да обърнем колата и да търсим изход по други пътища.

Изходът беше през центъра на града. Преди да стигнем контролно-пропускателния пункт, Кирил ни напомни:
– Обещали сме да не се ядосваме, ако ни върнат.
Спряхме пред бариерата. Млад пълнолик полицай с червена барета дойде до колата усмихнат.
– О, мистър Габриел, добър ден – поздрави той, козирувайки.
– Кирил – поправи го нашият човек, като си подаваше пропуска.
– Габриел! – убедено рече полицаят.
Кирил му сочеше с пръст името си на пропуска, изографисано с тиренцата и кукичките на арабското писмо, но униформеният служител вече ни сочеше пътя за Багдад.
– Няколко пъти минавам от тука и все същият полицай се случва на пост – пояснява ни Кирил. Първият път, когато прегледа пропуска, ме нарече Габриел. Опитах се да му възразя, че съм Кирил, но той ми посочи името на пропуска и повтори: “Габриел, мистър!”. После на един приятел в Багдад показах документа. Оказа се, че наистина пишело Габриел. Ей отдолу под тая кукичка нямаше точка и липсата й превръщаше Кирил в Габриел. Отидох в съответната служба и боцнаха една точка, но за тоя момък си останах Габриел, навярно това име по му харесва.

Край пътя дечурлига продаваха дини, пъпеши, фурми. Подминавахме малки селца с ниски кирпичени покриви. Имаше и други села в които виждахме къщи, иззидани с тухли и с прозорци. В тия селища, в които имаше електричество, над равните покриви тук-таме бяха вдигнати телевизионни антени. Имаше също и големи цистерни, повдигнати на колони. Водата от тия резервоари, занесена по домовете, се държи в пръстени съдове на проветриво място за охлаждане. Селата, в които има електричество и резервоари за вода, обяснява ни Кирил, са обявени за първа категория. Техният брой все повече нараствал.

В колата беше прохладно. Но спуснехме ли за секунди стъклото да изхвърлим недопушената цигара, лъхваше ни страшна жега. Между селищата откъм брега на Шат ал Араб имаше китни градини и зелени пасища. От другата страна на пътя, където не стигаше речна вода се простираше жълта пясъчна равнина. Взирайки се в нея, по едно време подхвърлих:
– Вижте, пред нас има езеро, в него се оглеждат някакви огньове.
– Миражче усмихна се Кирил.
– Има, има – убедено ме подкрепиха останалите.
– Виждате огньовете от Басренския нефтопреработвателен завод като че се съгласи Кирил.
– И тия огньове се оглеждат в езеро – рекох.
– Миражче повтори Кирил, усмихвайки се. Ако бяхте минали преди обяд, щяхте да видите не езеро, а море. Сега илюзията е по-друга.

След петнайсет минути щяхме да се уверим, че нито пред завода, нито след него не ще зърнем капка вода. И красивите факли на металните комини нямаха никакви отражения.
После се заредиха тухларни от двете страни на шосето. Безкрайните върволици на пещите подсказваха, че в страната много се строи. И отново навлязохме в селища. Пред къщите имаше купчинки изсушени питки от камилска тор. Тоя животински продукт тук има особена стойност – служи както за наторяване, така и за поддържане на огъня в домашните огнища.
Казах на Кирил за гущерите в киното.
– Розовички, без опашки, симпатичнички, нали? – рече Кирил. Не предизвикват погнуса.
– Така е, но все пак гущери в киносалон …
– Те са особен род – продължи Кирил. Когато пристигнахме от България, в банята на хотелския апартамент жена ми изпищя: гущер. Изгоних го. После дойде още едно гущерче, но изглежда подуши нашата агресивност и избяга. Тия животинки могат да се видят по таваните и на солидни кабинети. Никой не ги гони. Не слизат по пода, не се мушкат в гардероби и бюфети. Гонят комарите и мухите около осветителните тела. Само трябва да се пази солта, много я обичат.
Ето ни в градчето Курни, където се събират Тигър и Ефрат, за да потекат към Персийския залив в широкото корито на Шат ал Араб. Край брега са се ширнали палмови гори. На източния бряг на Ефрат има малка градинка, която поразява с многообразието на багри. В зеленото еднообразие на палмите тая градинка наистина изглеждаше чудновата. Но Кирил пазеше още една изненада. На самия бряг на Шат ал Араб, недалече от градинката, ниско дуварче ограждаше някакво дърво, подобно на ябълково, но с дълги ресни и листа. До ствола му имаше пънче около метър и половина, запазено кой знае от кога, охранявано от двама полицаи. Трябваше да прочетем написаното на табелката, за да си изясним къде сме попаднали. А табелката известяваше, че на мястото, където се събират Тигър и Ефрат, в градината на Абрахам, се е заселил Адам и това е станало 2000 години преди новата ера.

А пънчето, което пазеха полицаите, е остатък от ябълката на грехопадението.

Това е написано, това прочитаме. Макар и децата да знаят, че земята на Месопотания е била свидетелка на цветущи култури още преди “сътворението” на първия жител на земята. В Ирак се реставрирани и съхранени много паметници на древни цивилизации. Но едни от най-ценните творения са плячкосани в предните векове. Сега Иракският национален музей, подкрепян от държавни и обществени институти и организации, отправя настойчиви искания да се върне на първоизточника заграбеното, което днес се намира в чужбина. Изявени са конкретни претенции до музеите в Англия, Франция, Австрия, Италия, САЩ.

Влязохме в близкия прохладен ресторант. Друго не си спомням какво сме яли и пили, но помня, че още не бяхме седнали и на масата ни донесоха две кани с вода.
На връщане настигахме камиони с фургони, с които се прибираха мъжете от нефтохимическите предприятия. Имаха уморени лица, но настроението им беше бодро. Хората съзнаваха, че са истински стопани на тая древна земя.

Из готовата за печат пътеписна книга
“С един долар до Токио”.
(Публикува се за първи път.)

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук