ДРАМАТА ЕТЕРЗБЕРГ

0
272

Завършил Техническия университет в гр. Дрезден, Германия със звание “Дипломиран строителен инженер”. Дългогодишен генерален директор на “Водоканалпроект”, на “Главпроект”. Ръководил е проектантско бюро по ниско и високо строителство в ГДР. Генерален директор на благоустройството на София. Заслужил строител. По време на следването си за нелегална антифашистка дейност е арестуван от Гестапо и е изпратен в следствен наказателен лагер. Като “неблагонадежден” е преместен в КЛ “Бухенвалд”. Спасява живота си, чрез бягство на 9 април 1945 г. Съавтор на книгата “Път през Бухенвалд”, /1987 г. изд. “Христо Ботев”/, автор на книгата “Воплите на Ада” / 2000 г., ИК “Христо Ботев”/. Вицепрезидент на интернационалния комитет “Бухенвалд, Дора и Командоси” /СIВД/.

Необходимо встъпление

Между Първата и Втората световни войни съществува дълбока историческа, социално икономическа и политическа приемственост и обективна причинно-следствена връзка. Последиците от войните от 1914 – 1918 години задълбочиха противоречията в световната капиталистическа система /Германия, Франция, Англия, САЩ и др./, активно съдействаха за избухването на колосалната по мащаби драма на човечеството от 1939 – 1945 г.

В резултат на всичко това, във вътрешен план, невъзможността на германската буржоазия да задържи властта по старите методи на буржоазната демокрация и парламентаризма довежда до установяването на открита реваншистка, терористична фашистка диктатура начело с Хитлер и неговата партия германска социалдемократична работническа партия(NSDAP).

Последствията са ликвидиране на: всички леви партии, профсъюзите и другите демократични партии, права и свободи, милитаризиране на държавния апарат на целия обществен живот, въдворяване на абсолютна фашистка диктатура, която доведе до изолиране от обществения живот на всички противници на хитлеровият режим в така да болка познатите зловещи концентрационни лагери. Най-важните идеологични средства на фашизма са човеко-ненавистта, крайния расизъм и шовинизъм – шовинизъм в неговата брутална форма, култивиращ животинска омраза срещу други народи и външна политика, насочена към подготовка и разпалване на реваншистка и агресивна грабителска война.

Зловещата фашистка политика е белязана и с така нареченото “окончателно и дефинитивно” решение на еврейския въпрос на 20 януари 1942 година в Берлин – Ванзее под ръководството на Райхсминистра Райнхард Хайдрих, за арестуването и депортирането на повече от 11 милиона души от европейски произход, живеещи в европейския континент, в места за унищожаването им.

Трябва да се отбележи също така, че Хитлер идва на власт не в резултат на героичната революция, която води в името на интересите на германския народ, атакува и взема властта. Хитлер идва на власт, поради безпътищата на все повече задълбочаващата се следвоенна икономическа криза в Германия и бързото пролетаризиране на трудещите се маси и фаталното разцепление на работническото движение.

След една значителна изборна победа на NSDAP през август 1932 година, под силния натиск на притежателите на крупния капитал на Германия на 30 януари 1933 година, президентъш Хинденбург, избран за втори път за президент на Германия с гласовете на социалдемократическата партия /ISPO/, назначи Хитлер за Канцлер на Германия. По този начин германския народ натика в ръцете на Хитлер жезъла на фашизма.
На 1 септември 1939 година, в 4,45 ч., 1939 г.войските на Третия германски райх от север и запад прекосиха границите на Полша и навлязоха в нейна територия, така започна Втората световна война. Милиони хора бяха натикани в концлагери, които в голяма мрежа покриваха цялата територия на Германия и окупираните от нея страни.

Като че ли всичко е казано за хитлеровите нацистки лагери, и изписаха се хиляди страници, но всяко написано ново клише е само щрих от огромния лабиринт на човешки страдания и често извън човешките представи. Никога на планетата не е имало такива ужаси, толкова човешки страдания и болка. В препълнените лагери всичко е сурово, жестоко, непоносимо. През гнездото на смъртта, отличителен белег на фашистката диктатура преминават хиляди тръгнали решително по стръмните пътища на антифашистката борба.

За кратко време, след избухването на Втората световна война бяха изградени големите по размери концлагери, като: Захсенхаузен, Дахау Равенсбрюк, Маутхаузен, Бухенвалд, Освиенцим, Флосенбург. За чест на българската антифашистка борба във всичките споменати лагери е имало българи. Един от тях /концлагер Бухенвалд/ има пряко отношение с честването на 11 април, като международен празник против фашизма.

Лихтенбург предшественик на КЛ “Бухенвалд” и КЛ “Равенсбрюк”
Още от времето на Наполеон I, големият и обширен замък Лихтенбург в Средна Германия е бил използван като затвор до 1929 г., след което е бил затворен поради износване на носещата му конструкция, т. е. подлежащ на основен ремонт. Въпреки това, нацистите го превръщат в един от първите нацистки лагери. В първоначалната фаза на нацисткия режим, Лихтенбург от южната страна на Дахау беше първият концентрационен лагер на “Третия Райх” в нацистка Германия. Той образува с КЛ “Дахау” модел, който се разпространява по всички концентрационни лагери в нацистка Германия и се счита като “костница” между първата примитивна система на концентрационни лагери и новата фаза (1936-1939 г.) Лагерът съществува от 1933 г. до 1939 г. Лихтенбург служеше като концентрационен лагер за ликвидиране на Ваймарската Република и затова там се задържаха основните ръководители на опозицията. Първоначално пригоден за мъже, а от 1937 г. до 1939 г. – концентрационен лагер и за жени, в това отношение се явява като предвестник на големия и известен с жестокостите си КЛ “Равенсбрюк” само за жени. В доисторическото минало на КЛ “Равенсбрюк” стоят имената на две жени, които са измъчвани в Лихтенбург: Олга Бенарис Пристес (изгорена в газова камера в Бренбург през 1942 г.) и Лати Хуберт. По същият начин КЛ “Лихтенбург” беше непосредствен предшественик на КЛ “Бухенвалд”, като лагер за мъже. Той, както и КЛ “Захсенбург”, бяха закрити след като Бухенвалд беше инсталиран. Така може определено да се каже, че двата лагера Бухенвалд и Равенсбрюк, познати със своите жестокости, са издънки на един и същ корен.

Бухенвалд

Първият комендант на КЛ “Бухенвалд” е ползващият се с позорна слава Карл Кох, който преди това е бил комендант на КЛ “Лихтенбург”.

Кой е Карл Кох? Политическите затворници знаеха, че Карл Кох, много преди Хитлер да дойде на власт, често се беше изказвал за необходимостта да бъдат създадени грандиозни концентрационни лагери със система за физическо и морално унищожаване на хора. В основата на тази “система” лежеше “законът на джунглата”: затворниците да се унищожават взаимно. Кох предлага затворниците да бъдат разделени на групи, като едните се поставят в търпими условия и им се даде някаква власт в лагера, което, според него, непременно ще предизвика вражда помежду им. В лагера ще започне борба, т.е. те ще се убиват един друг, като отговорността ще падне върху самите затворници. Своите сатанински идеи Кох споделя още през 1929 година. Той с цинична откровеност разкрива програмата си за изтребление на всички противници на национализма.

След идването на Хитлер на власт, възлагат на Кох да организира редица концлагери. Хиляди хора загиват зад телените мрежи, в това число и Естерхен близо до холандската граница. Авторът им Кох е повишен в ранг полковник. През 1937 година на СС полковник Карл Кох е поверена правителствената задача да създаде най-големия в Европа политически концлагер Бухенвалд – на планината Етерзберг, недалеч от историческия град Ваймар.
В Бухенвалд той пристига със своята млада и красива жена. Срочно са построени разкошна комендантска вила, манеж, конюшни. Настъпва период на безгранично господство на двойката Кох.

Още от първите дни Кох, верен на своята “система”, организира сносни битови условия на немските криминалисти, които той насажда между политическите затворници, т. нар. “зелени” (те носеха такъв знак на раменете си), като им дава в ръцете власт вътре в лагера. Доскорошните престъпници и бандити станаха първите помощници на есесовците. Бяха наречени КАПО, което в превод значи “другарски полицай” и се назначаваха за отговорници на бараките. Те безжалостно биеха затворниците за щяло и нещяло и ги принуждаваха да работят по дванадесет-четиринадесет часа на денонощие, тероризираха политическите затворници и евреите. Криминалните получаваха допълнително храна и почти всички колети, изпращани от Червения кръст, за което се грижеше друг криминален престъпник, разбира се със знанието на Кох.

От 700 политически затворници в Лихтенбург, около 100 водещи функционери на ГКП са притежавали сили и кураж да се противопоставят и издържат на мъченията без предателство. До смърт верни един на друг, те създават организация за борба против хитлеровия фашизъм в лагера. Основните дейци и организатори са: Теодор Нойман депутат в Райхстага (екзекутиран в Бухенвалд), Алберт Кунц депутат от Пройзен (убит в лагера Дора, поделение на Бухенвалд) и Валтер Щюкер активен антифашист (заразен от тиф, умира в Бухенвалд). Опитни и политически активни хора, с голям авторитет в антифашистката борба, в строга нелегалност водеха успешно антифашистката съпротива в КЛ Лихтенбург. След прехвърлянето им в Бухенвалд, те с още по-голяма енергия пренасят там антифашистката съпротива. Към тях се присъединяват и затворници, представители на други работнически партии SPD, SAP, KPO, на профсъюзите и малко безпартийни, приети в политическата, а по-късно и във въоръжената съпротива. Ясно, че приемането им в съпротивата е ставало след щателно проучване на тяхната непоколебимост в убежденията преди задържането им и на поведението им в самия лагер Бухенвалд. Лесно разбираемо е, че без предпоставките в Лихтенбург и началния старт на нелегалната съпротива в Бухенвалд на опитните революционери от Лихтенбург, не е било възможно нелегалната съпротива в Бухенвалд да придобие такива колосални размери и накрая да премине в открито въоръжено въстание.

Откритата агресия на германския Вермахт на изток и на запад, довежда до интернационализирането на Бухенвалд. При изключително тежки условия по време на войната, германските антифашисти в Бухенвалд преодоляват недоверието, което са изпитвали към тях антифашистите от другите окупирани от нацистите страни, и въпреки езиковата бариера и различията в политическите и религиозните убеждения и възгледи, успяват да се обединят срещу общия враг човеконенавистния фашизъм. Така през лятото на 1943 година, в едно скрито помещение в лагерния лазарет, се основава Нелегалният комитет на съпротивата в Бухенвалд.

Тежките условия в Бухенвалд благоприятстваха за бързото нарастване на съпротивата. Особени заслуги за това имат прехвърлените от Лихтенбург опитни германски антифашисти, чиято листа е дълга: Ернст Буссе, Батист Фейлен, Ернст Грубе, Ернст Хаберланд, Ерих Решке, Вили Шмид, Валтер Кремер, Рихард Кухарциг, които бяха назовани като заместници на първите трима. Те се включват активно в работата на интернационалния комитет и успешно го подпомагат в защита на нарушените човешки права и накърненото достойнство на затворниците.

Насилственото задържане и свързаното с това варварско отношение към задържаните, принудителният робски труд, придружен с недояждане, дори постоянен глад, изключително лошите хигиенни условия в бараките – там цари класическа мръсотия, липса на медицинска помощ, на отопление през зимните мразовите дни и пр., беше другата беда, която ускоряваше гибелта на стотици хиляди хора.

С чувство на ужас се връщам назад, когато ние, новодошлите в Бухенвалд, след обичайните процедури (преминаване през дезифекциозен басейн с гъста сива течност, чакане голи в мразовитите дни докато ни облекат с раирани дочени дрехи и раирано кепе, обуване на краката с дървени обувки, зашиване номера на дрехите с отличителни знаци и пр.), бяхме заведени в т. н. “Малък лагер” за прекарване на карантинен период. Още при първите стъпки след входа на бл. 58, където трябваше да бъдем “задомени” (а това бе изоставен конски обор), ни задави тежка смрад от трудно поносима мръсотия, а в слабо осветеното помещение блесна картина, която трудно можеше да се сравни с Данте Алигиери и неговите кръгове на ада. От силния стрес бях просто зашеметен. Мравуняк от човешки образи блуждаят насам-натам: от четириетажни нарове висят парцали (завивки): върху сламеници, пълни с паразити лежат немощни хора с кървящи рани по телата, облечени в дрипи. Мнозина изтощени и прегладняли, със замъглено съзнание молят за помощ без да съзнават, че ние сме част от тях. Други, от свръх умора и изтощение са във фаза на полудяване, способни дори да станат човекоядци. Тук-там се спъваш в човешки трупове на току-що предали Богу дух мъченици, а други лежат направо на влажния под поради липса на места по наровете. На това малко пространство обитателите бяха хиляди. Ах …. колко ми се искаше да съм в свободния свят и да сънувам кошмарен сън! Уви, това беше самата реална действителност, при която трябваше да продължим. За броени дни тук почина Димитър Петров от Горна Оряховица. Борис Коцев от Русе беше отведен на “лечение” в блок 46, където правеха опити с живи хора за изобретяване на нови оръжия. Борис загина в първите дни след освобождението на лагера. По инициатива и с помощта на нелегалния интернационален комитет, някои от нас преминахме нелегално в “Големия лагер” – лагерът-майка, а останалите: Борис Петков, Борис Лалов, Евстати Евстатиев, Лоренцо Барановски и Марин Павлов останаха в “Малкия лагер” и до ден-днешен никой не може да каже какво е станало с тях.
Не че тук, в “Големия лагер-майка”, условията за живот бяха кой знае колко по-добри, но тук попадаш в един друг голям свят, така да се каже в “Свят в света”, със своите закони и правила на обречените. Не стига, че бяхме декорирани с номер на раираните дрехи вместо име, ами те наричат още и Schweine Hund – свинско куче, като с това ти внушават, че не си човек, а някакво измислено животно “свинско куче”. Свикнахме с това, защото бяхме убедени, че то се отнася не за нас, а за самите тях! Не ни оставаше нищо друго, освен с всички възможни сили да се борим за оцеляване и да се справим най-вече с криминалните. Това беше една от задачите на нелегалния интернационален комитет.

Тук в “Големия лагер-майка”, ние българите бързо множахме връзките си с колегите от цяла Европа поради езиковите си познания. Важната информация идваше от нелегално действащия в лагера радиоприемник, конструиран с части, внесени нелегално от затворниците под ръководството на нелегалния комитет. Информацията за хода на съюзническите фронтове, често беше окуражаваща, но приемана от нас със смесени чувства. За нас беше важно освобождението да стане днес-утре, а не вдругиден, защото не знаехме дали утре ще бъдем между живите. Бих искал да цитирам моя руски колега Георгий Свиридов, който на стр. 138 от книгата си “Ринг зад телените мрежи” казва: … Андрей въздъхна и погледна надолу.Около масата седят българинът Димитър Дичков*, немецът Курт, чехът Владек и няколко руснаци. Чесноков – счетоводител от Киев: тихо, разказва какво е направил през неделните дни. Някои затворници слушат украинеца, други нещо майсторят, трети мълчаливо гледат в стената. И на нея, на белия квадрат, сякаш върху голям екран, всеки за кой ли път! – мислено вижда кино-картината на своя живот и миналото. Сегашното е ужасно, а бъдещето е покрито с мрак. Никой не знае какво го очаква утре …”

Каменната кариера, където започнах първия си работен ден, е едно от ония безотговорни посегателства над живота на лагерниците, което трудно се вписва в обикновения човешки морал. Под строга охрана стотици немощни хора бродят сред отломките на разрушените с взривове скали, тежащи десетки килограми, отнасят ги с увехналите си ръце на стотици метри и ги товарят в инсталираните на релси вагонетки, след което, с останалите в тях незначителни сили, тласкат вагонетките до определеното място. Често силите им не издържат, изтървават натоварената с камъни вагонетка, тя полита по нанадолнището и помита със себе си десетки невинни хора, мнозина от които умират внезапно, а … охраната ликува, че робите “нехаят” …! Бледо би било сравнението с робския труд при изграждането на египетските пирамиди под надзора на фараоните.

При последното ми посещение в Бухенвалд през април 2001 година, хвърлих тъжен поглед на тази каменна кариера, обрасла в бурени, и си мислех колко трагични съдби се крият по тия камънаци и колко зловещи спомени събуждат в съзнанието ми!

Връхна точка на садизъм е изумителната фантазия на Елза Кох, съпруга на коменданта на Бухенвалд, Карл Кох, да произвежда абажури от човешки кожи, които подарявала на високостоящи величия от Гестапо, като изключително ценен подарък. Това безумие е стряскаща античовешка проява в цивилизования свят на съвременна Европа. Още по-необяснимо е поведението й, като се знае, че произхожда от работническо семейство със социалдемократични убеждения, а самата тя е била секретарка в цигарена фабрика в гр. Дрезден преди да се омъжи за Карл Кох. Мъките и страданията, причинени от нея на затворниците, са подробно описани от Пиер Дюран* в книгата му “Кучката на Бухенвалд”, посветена изключително на нейните деяния. След освобождението, тя се укрива, но забелязана от бивш концлагерист, е предадена на съдебните органи и след две смъртни присъди е намерена обесена в затворническата й килия. Съпругът й Карл Кох, за некоректни сделки е наклеветен и го постига същата съдба.

Другото мъчилище на Бухенвалд е т. н. Апел плац – място за проверки. Така да се каже изповед пред Демона. Всеки ден, забързани от работното място трябва да изгълтаме предложената ни вечеря – канче супа от кръмно цвекло и вмирисано кисело зеле и някаква филийка хляб – храна, от която и животните отвръщат глава, но… какво да се прави, трябва нещо да се сложи в стомаха. След броени минути отговорникът ни високо надига глас: лос, лос… бързо, бързо…. Строяват ни на площада в класически военен порядък. Слънцето вече се е скрило, а от небето дружелюбно ни намигват звездички. Тъмнината е прогонена с мощни прожектори, светло е като ден. Цари пълна тишина, никой няма право да говори. Между редиците на “парада” от скелети преминават наперени, с високо вдигнати глави, елегантно облечени СС-овци, хвърляйки презрителни погледи върху нас техните роби. Чува се само отмереният глас на рапортуващия пред Коменданта на лагера за поведението ни през изминалия ден. Те, работните ни дни, не преминават гладко, между нас действа организирана съпротива – провеждат се саботажи, повреждат се машини, разменят се пароли, организират се бягства от лагера. Така и съпротивата дава своите жертви. Всяка вечер при проверката, всеки от нас със свито сърце е в очакване да бъде повикан по списък да се яви при Коменданта. Повиканите никога не се завръщаха. Тежко ни пък, ако някой от нас е успял да избяга. В такъв случай, за наказание, ние трябваше да стоим прави, при мраз и студ, на площада, докато той бъде намерен, а ако не го открият, можехме да прекараме там и цялата нощ. Мнозина неиздържали падаха в несвяст върху земята и незабавно биваха отстранявани като кандидати за Крематориума. Така е тук, чрез терор и робски труд се изсмукват всичките ти физически сили, а след това като непотребен издимяваш през комините на Крематориума.

Друг важен ресурс за организиране на въоръжена борба бяха ония лагерници, които под строга охрана работеха в оръжейната промишленост (особено след разрушаване на оръжейните предприятия в района на Бухенвалд от бомбардировки). Там, особено германските другари, контактуваха с работниците, набираха информация и с риск за живота си пренасяха части от определени оръжия, които се сглобяваха в лагера от специалисти. Не беше невъзможно да се надхитри СС-охраната. Между нас имаше много повече мислещи и високообразовани хора, отколкото сред охраната, облечена в униформи и носеща само омразния човеконенавистен фанатизъм. При това съпротивата беше доста улеснена от обстоятелството, че СС-овците рядко се движеха из лагера поради нетърпимата мръсотия и страх от инфекциозни зарази. Вътрешният ред беше поверен на избрани от тях каповци, които нелегалното ръководство с много умение и такт, с много труд и усилия във времето сполучливо подменяше с т. Нар. “червени капо”. Такива успя да внедри и в канцеларията, в регистрацията, където те извършваха различни манипулации в полза на затворниците, особено на ония, които бяха задържани по политически причини и им предстоят смъртни наказания. В лазарета нелегалната организация помагаше на болните с грижи, медикаменти и прехрана. Освен това, организираше саботажи във военната промишленост, бягства на застрашени другари. В резултат на упоритата и умело водена нелегална съпротива, в Бухенвалд бяха внесени нелегално: 16 германски ръчни гранати, 1100 запалителни бутилки, 1000 плика запалителни вещества, 50 броя ударни и 100 броя пробивни оръжия, една лека картечница, 96 карабини, 100 пистолета. Всичко беше скрито в бараките под подовете в медикаментната камера, в канализационни шахти и къде ли не. Това е подвиг, който няма измерения.

Вляво на главния вход се намира Ареста Бункер. В него се задържат обикновено непокорните – такива, на които предстоят тежки наказания или смъртни присъди (по гестаповските закони). За тези мъки и страдания разказва Хассо Грабнер – бивш лагерист от Бухенвалд с № 5334, в спомените си за свещеника Паул Шнайдер, преминал през всички етапи на мъчения в този Арест. Нека да дадем думата на Грабнер:

“Между всички герои, които бяха верни до смърт, ти не си последен, свещеник Шнайдер. Със страхопочитание и възхищение ние – твоите другари, почувствахме героичната нравственост на твоето сърце. Ако и ние, по един друг закон, встъпвахме в борбата срещу фашисткия звяр, ако и ние не виждахме избавлението от злото в християнската вяра, ами в борбата със самия свят, такъв какъвто си – ти за нас си истински брат и ние те приемаме с братска любов. Твоите страдания бяха и наши, твоята смърт – нашата дълбока болка. Твоята любов към всички страдащи хора, твоята любов към безименните герои и невинните жертви на тази безсмислена система те правят един герой и мъченик, голяма легендарна фигура, която пред вратите на Рим смята за висока чест Цезаровата мечта да оприличава вярата си със смъртта. Твоята непоколебимост в една окончателна справедливост ти забранява категорично всякакво компромисно решение, каквото фашистките мъчители, принудени от твърдата непоколебимост на твоята душа, достатъчно често ти предлагаха. Всички ние чувствахме всекидневно, че за теб няма друг път, освен този в смъртта, и в сърцата си вървяхме с теб. И с гордост и траур си спомняме как пренебрегвахме смъртта. Позволявам си днес – като комунист, да разкажа твоята история на тези, които имат уши да я чуят, а аз мога да кажа: твоята смърт кръстосва нашите ръце, поставя ги едни в други.

Днес аз вече не си спомням дати, защото преживяното, в неговата цялостна мрачна сила, не е изразимо в числа. Вече не си спомням как свещеник Шнайдер дойде в Бухенвалд и кога неговата съвест за първи път го принуди да вдигне глас от Ада. Първоначално той беше само един номер в нашето сиво множество. Ако животът му като непознат затворник беше също корав, безнадежден и опасен, той можеше винаги да намери в това множество защита, помощ и утеха. За всички нас, това другарско общество беше нашият собствен живот, единствената гаранция за преживяване на ужасите. В смъртоносна самота всеки сам се утвърждаваше. Ако един корабокрушенец, стъпил на греда, се отдалечава от всякаква корабна линия в бездната на морето, не би могъл да се почувства така самотен, както в арестантската килия на Ареста в Бухенвалд. Там човек има само две решения: или да изпадне в тъпо примирение и летаргия и така да чака края, или да вземе сърцето си в двете ръце и така да вдигне глава по тъмния си болезнен път.

Свещеник Шнайдер тръгна по този път.

В неделните дни ние често се срещахме на Апелплаца. Тогава (1938-1939 г.) между 10 000 и 20 000 души стъпвахме на площада с обърнати глави към Ареста. Блоковият отговорник ни преброяваше, а рапорт-фюрерът докладваше. Един от лагерните фюрери се появи и микрофонът запращя: “Шапки долу!” Един брутален шум изпълваше обширния площад. Смъртна тишина. От арестантската килия прозвуча един глас – ясно и твърдо, в който любовта на човека и съвестта на света замълчаха. От прозорчето на своята килия свещеник Шнайдер говореше на своите другари. Днес ние не знаем библейските думи, които той ни отправяше в това неделно утро, ние даже тогава не го разбрахме, но знаехме, че говори един човек, които е наш брат, който страда като нас, който презира смъртната опасност, също както и ние. Малко бяха думите, които свещеник Шнайдер можа да каже. Зоммер – един всеобщ садист от тази престъпна банда, се втурна в килията на свещеник Шнайдер и прекрасният глас от непобедимия свят на духовника заглъхна под ударите, които този безумен човек му нанасяше с конския бич.

Като слуга на евангелистката църква, Шнайдер стоеше под известна закрила от световната общественост, а неговата непоколебимост беше кошмар за шарфюрера Кох. Той не можеше да реши този проблем, както с безброй други безименни концлагеристи: премахване чрез смърт – всеобща сърдечна болест, слабо кръвообращение и др. Не беше така лесно със свещеник Шнайдер. Затова масовият убиец Кох е бил готов да го освободи и често му го е предлагал : “Само една малка формална подробност: подпишете тази гаранция, че в бъдеще ще се държите лоялно с националсоциалистическата държава, че нищо няма да разказвате за лагера, че за всяко враждебно изказване веднага ще съобщавате на Гестапо, и вие можете още днес да си отидете у дома.” Вие знаете ли какво означава това? Можете ли да разберете тази голяма примамка – отиване у дома? Край на ада, преодоляване на всекидневната смъртна опасност, преодоляване на всекидневния страх, че всяка сутрин е последната сутрин, че всеки залез на слънцето, може да бъде последния залез. Живот – съпруга – деца? Само един малък подпис! Свещеник Шнайдер не се поддаде на примамката. Човек трябва да се върне стотици години назад, за да намери примери на непоколебимост и смелост. Свещеник Шнайдер, а и хиляди други загинали герои в антифашистката борба, са примери, че смелост и вярност, свобода и справедливост са присъщи на човешката нравственост”.

Свещеник Шнайдер не подписа. Неговият отговор беше: “Вие може да ме освободите, обаче ви казвам, че още първият бордюр във Ваймар ще превърна в амвон, от който ще проповядвам и ще каже на целия народ за вашата неизразима престъпност.” Кох изпадна в неукротима ярост. Този жалък палач не се докосна до възвишеното мъжество. Неспособен да затвори пътя на тази човешка величина с един дъх, той го изпепеляваше само с животинска омраза. Разрушете тази гордост, огънете неогъваемото или неговия носител. Един знак на палача, и мъчението започва отново: първо хапка ядене, след това 3-5 дни стоене, 25 удара с бастун по задника, увисване върху парно отопление и т. н. Това днес е лесно да се каже, обаче никой не може да прецени с колко безкрайни мъки е свързано. Стоенето не причинява болка, обаче в арестантската килия на Бухенвалд стоенето беше друго нещо. На една гола стена, на височина 1,70 м., са поставени две ръчни окови на разстояние 1,50 м. Тези ръчни окови се заключват около китките на ръцете и така мъченикът стои 3-5 дни прикован на стената. Един път на ден се освобождава за 5, максимум за 10 минути – да яде и ползва тоалетна. Трудно можеше за тези няколко минути да се извърши всичко това. Времето не стига да се разтрият и почистят измъчените стави и да се отстранят кървавите рани по почти умъртвените ръце. Безмилостният палач стоеше и след изтичане на определеното време, жертвата отново се приковаваше на стената и мъчението от 24 часа започваше отново, а можеше да продължи и 120 часа. 25 удара с бастун или бич! Удари, които добре отпочиналият палач нанасяше. Удари с такава ярост и твърдост, че след втория или третия кожата се разкъсва и при всеки следващ, жертвата се погребва като месо. След 25 такива удара тялото е почти раздробено. Два пъти по 25 удара това означава сигурна смърт. Увисване! Ръцете се завързват върху гърба със стоманено въже и тялото се вдига нагоре, или стоманеното въже се прикрепва на тавана на килията, с него се привързват краката и тялото увисва надолу с главата, или тялото се привързва на врящо парно отопление и така то се сварява в собствената си мазнина. Такива случаи е имало многократно.

Свещеник Шнайдер трябваше да премине по този богат на болки път. Непрекъснато щандартният фюрер Кох правеше опити свещеникът Шнайдер да подпише гаранционното, той обаче не подписа. Тогава го отравят с интерфантин-инжекции и борецът си тръгна през черната порта на смъртта. “По този безсрамен начин загинаха хиляди невинни хора в Ареста на Бухенвалд. Зоммер беше шеф на този Арест и изобретател на т.нар. “Козел”, от който се нанасяха удари по задника на човека. Две дупки, в които влизат краката, тялото се навежда от кръста надолу и се прикрепва на дървена скара. С един удар той можеше да разкъса задника. Обикновено Зоммер удряше по бъбреците, получаваха се кръвоизливи и някои още на “козела” бяха мъртви. Той често спеше в Ареста, поставяше жертвите си под леглото, откъдето сутрин ги вземаха и отнасяха за изгаряне в крематориума.

В грубо нарушение на Женевските споразумения, през октомври 1941 година започва системно транспортиране на определени руски военнопленници за масово механизирано изтребление. Лежаща малко странично от същинския лагер, между букови и елхови дървета, се простира 200-метрова дълга барака, отдалеч приличаща на конюшна. Никой преминаващ наблизо не може да се досети, че зад тази стена се разиграва страхотен садизъм, какъвто човешката нация не би могла да си представи. Пристигащите руски военнопленници не се досещаха, че когато влязат в сградата от западната й страна, от източната – ще излязат техните трупове. Като преминат входа се озовават в стая за събличане, където оставят всичките си вещи и скъпоценности, които носят със себе си и остават голи. Придружени от нежна музика влизат в малка, т.нар. лекарска стая. СС-офицер – “лекар”, извършва формален преглед. Жертвата е обявена за здрава и трябва да й се измери височината: застава на една платформа, по своята същност – асансьор, залепва гърба си до стената, през една дупка с клапа в стената есесовец стреля в тила на жертвата, тялото потъва и се отнася, а с един маркуч се измива окървавената платформа, за да застане следващият.

Така на всяка броена минута се дава една жертва. По този подъл начин са умъртвени 8 483 руски военнопленници.
Ваймар лежи в подножието на планината Етерзберг, където Хитлер издигна концентрационния лагер на позора “БУХЕНВАЛД”. Ваймар е град с изключително важно историческо минало. Град на древната германска духовна култура, съхранил наследството на такива титани на словото и мисълта,музиката и изкуството като: Гьоте, Шилер, Лист и много други именити таланти. Ваймар е градът, където се поставиха основите на т.нар. ВАЙМАРСКА РЕПУБЛИКА след абдикирането на Вилхелм II и се сложи край на т.нар. вилхемини в Германия. (В резултат на поражението на Германия след Първата световна война и на германската октомврийска революция през 1918 г., германският народ бе разтърсен из основи, възпротиви се на царизма на вилхемините и постави основите на републиканския парламентаризъм именно в град Ваймар.) Точно тогава, когато Германия се опитваше да излезе от тежката икономическа криза в резултат на поражението й в Първата световна война, обидно за германския народ, на 31 януари 1933 година, Хитлер – фюрерът на националсоциалистическата партия на Германия стана Канцлер. В резултат на това Германия се превърна в тоталитарна държава – Третият райх. Основите на Ваймарската република тотално бяха погазени. Страната за кратко време бе покрита с концентрационни лагери, където бяха изолирани всички политически противници на новия режим. И именно тук, така да се каже пред портите на този древен град Ваймар, се издигна паметникът на позора “Бухенвалд”.

Направих това кратко отклонение, за да покажа връзката между Люксембург – Ваймар – Етерзберг – Бухенвалд, и да подчертая външните условия, при които интернационалният комитет в Бухенвалд трябваше да работи и да се съобразява с тях.

Границите на фашистка Германия от изток и запад очевидно бяха застрашени от все по-бързото приближаване на съюзническите войски, които устремно напредваха по всички фронтове. В бърлогата на фашисткото безумие се чувстваше тревога и зеещи пукнатини. Гьоринг беше изолиран, шефът на главното командване Гудриян беше сменен, Борман стана най-доверения човек в обкръжението на Хитлер.

Хитлеровата “дипломация” прави зад гърба му безуспешни опити за компромис със западните сили за сметка на Съветския съюз. Направилите, също безуспешен, опит да убият Хитлер в Главната му квартира “Волфшанце” в Източна Прусия на 20 юли 1944 година, бяха жестоко наказани.
Всичко това изнерви нашата охрана, масово измираха хора от глад и робски труд. Коминът на крематориума интензивно димеше, “кандидатите” за изгаряне бяха извън капацитета му, до него се натрупваха камари от човешки трупове, някои от които полуживи. Тук, в двора на крематориума, тайно е доведен и убит Ернст Телман, ръководител на ГКП.
Когато съюзническите армии започнаха от изток и запад да настъпват в територията на Германия, нелегалният интернационален комитет реши, че е настъпил моментът за активни практически действия.

Започналото масово евакуиране на лагери, при което стотици хиляди бяха избивани по пътищата, постави военната организация на нелегалния интернационален комитет на крак, наличното оръжие беше приведено в бойна готовност, изготвен беше план за въоръжен удар върху охраната на лагера, чакаше се най-подходящия момент, а това беше 2827-мия ден от основаването на Бухенвалд, датата 11 април 1945 година, когато бухенвалдци с въоръжено въстание се освободиха сами и плениха охраната.

Назад остана безмълвната болка, гласът на обвиняващите 65 00 убити и 250 000 хил. преминали през Бухенвалд. Това никога няма да се забрави, ден след ден ще се подновява, от генерация на генерация ще се повтаря завещания оброк на 21 000 спасени:
“Ние се заклеваме, никога вече фашизъм!”
Пред портата на Ваймар остава да витае едно позорно минало на нацистка Германия – Концентрационният лагер “Бухенвалд” – един от най-жестоките лагери на германския фашизъм. Или както г-жа Христина Либеркнехт – президент на правителството на провинция Тюриген, казва в речта си послучай откриването на “новата концепция” на Бухенвалд: “Че Бухенвалд беше възможен пред вратите на Ваймар, символизира, така трудно за разбиране, какво всъщност е представлявал за националсоциализма провалът на вековната ни култура, което ни прави съзнателно болезнени: че хората в действителност едновременно са способни за добро и за лошо; че при това никаква култура и никаква цивилизация не са напълно защитени от един поврат (рецидив) към варваризъм.”

В концентрационния лагер Бухенвалд загинаха 65 000 души. През март 1945 година в лагера е имало 80 436 затворници, от които 50 000 са се намирали в него, а останалите – в повече от 90 работни команди, били извън лагера Бухенвалд. При самото освобождение, в лагера е имало едва 21 000 души, вследствие на активното му евакуиране в края на март и началото на април 1945 година. Между евакуираните (около 1000 души на 9 април 1945 г.) бях и аз. По пътищата тези, които не можеха да се движат пеш, бяха разстрелвани, стотици други умираха от глад и умора.

Вместо послеслов

Денят е 11 април 2001 година. Изминали са 57 години от освобождението! Планината Етерзберг отново е приютила оцелели бухенвалдци от всички страни на Европа, много граждани – предимно младежи от Федерална република Германия и съседните страни. Веят се знамената на ГКП, ГСДП и Профсъюзите. Обстановката е тържествена. Напрежението нараства, когато пред хилядното множество Пиер Дюран – почетен председател на Интернационалния комитет Бухенвалд – Дора и Командоси (ИКБ), произнасяше своето слово по случай годишнината от освобождението, в което той със силни думи припомни изживяната тук човешка драма. Знамената са наведени, а множеството присъстващи с едноминутно мълчание и наведени глави отдават почит и уважение на загиналите.
След изпълнение на предвидената програма и когато всичко утихна (беше вече привечер), реших да се поразходя сред възпоменателните места. Изправих се пред знак с надпис Steinbruch – Каменна кариера. Над Етерзберг надвисваше нощен мрак, но на мястото, където съм, той е прогонен от светещите лампиони. Надолу е стръмно – на мястото на някогашната висока монолитна скала зее огромна и обширна пропаст, изкопана с робския труд на обречените. Но тя – бездната, не е празна, а изпълнена с мъките и страданията на десетки хиляди “роби”, довлечени тук от всички краища на Европа от едно човеконенавистно безумие, което няма измерения.

Мислите ми се разтварят, а на фона им, въпреки изминалите 57 години, в мен възкръсват вълнуващите спомени. В мислите си се пренасям там – при моите другари, които вече ги няма, но следите в съзнанието ми не са заличени. Панорамата пред очите ми е обширна и попада изцяло в полезрението ми. Като на филмова лента текат образите на тия, с които се “трудихме” и мъкнахме на ръце тежките камъни, откъртени с немощните ни ръце от упорито съпротивляващата се корава скала – корава като нашата воля за лелеяната от нас свобода, въпреки че за нас – обречените, тя няма място дори в мечтите ни, но ние бяхме млади и искахме да живеем свободни!

… Рояк от измъчени хора забавено движат морните си тела по склоновете на скалата, зорко наблюдавани от въоръжена до зъби охрана. Не от покорност към господаря, а от усещането ни, че няма изход, полагахме усилия да бъдем “прилежни” изпълнители на волята му и с вътрешно неудовлетворение се стремяхме все пак да отчупим нещо от скалата, защото в противен случай звярът ще се разяри и това може да ти коства живота. В сумрака чувам бесния вик на тиранина: “Schnel, schnel – los, los!” – “Бързо, бързо – хайде, хайде!”; или “Du schweine hund, was machst du den!.” – “Ти, свинско куче, какво се моткаш там?!”. А всъщност там някъде, някой се гърчи от непосилна болка от рана, причинена му от острите камъни, които трябваше да носим с голи ръце. Внезапна силна врява прикова вниманието на всички – като че ли зареден взрив избухна от скалата с голям трясък: монтираната на релсов път вагонетка, натоварена догоре с тежки камъни, изтървана от нечии изморени ръце, връхлетя по нанадолнището и помете по пътя си десетки “трудещи” се роби. Едни са вече мъртви, други с тежки рани, трети се огъват от страшни болки, а по гърбовете на останалите се сипят удари от гумени палки, нанасяни им от охраната за несъществуваща вина. За миг се разигра сцена като на бойно сражение с еднопосочни жертви. Тялото ми потръпна от този трагичен спомен, останал трайно в паметта ми. Това бяха хора с различни вери и манталитет, но с висока нравственост, хора станали жертва на попътни варварски набези.

Аз отново съм сам със себе си пред табелата “Steinbruch”, а погледът ми се плъзга по обраслата с бурени панорама, която отново събужда в мен умиление и дълбока другарска скръб по загиналите.

Аз съм точно там, където недалеч зад гърба ми лежи теренът на бившия Концентрационен лагер Бухенвалд. Над централния му вход стои и до днес надписа “Jedem das seine” – “Всекиму неговото”, а от вътрешната му страна е написано “ Arbeit macht frei” – “Работата ни прави свободни”. Не всичко върху терена на Бухенвалд е същото, или по-точно казано – е останало. Зловещият бункер вляво от входа го няма, от дясната му страна стои непокътнат Крематориумът, който навява тъжни спомени, а до него бюстът на германския работнически водач Ернст Телман напомня за тежкото престъпление на германския нацизъм. Доведен тук от затвора Бауцен, където е прекарал последните си дни, през нощта на 17 срещу 18 април 1944 година е разстрелян без съд и присъда.

Няма я бараката, където са умъртвени приблизително 10 000 съветски офицери и войници. Няма ги и мрачните бараки на лагера, обитавани от концлагеристите – те са маркирани с табелки, на които са изписани номерата им. Нашата – българската барака, е маркирана с табела № 45 и до нея възпоменателен камък, върху който са написани имената ни. Съвсем в дъното на лагерния терен, малко вдясно от главния вход, стои т.нар. Ефектна камера, където се съхраняваха вещи, иззети от лагерниците при арестуването им, сега превърната в постоянна изложба.

Концентрационият лагер Бухенвалд никога не може да бъде свързан с думата “ТИШИНА”. Още със стъпването върху тази земя попадаш в плен на един свят на позорно минало, с безброй тежки спомени, които не ти дават покой. И ето аз отново съм на такава вълна: от тук, от това място, където все още стоя – Каменната кариера, попадам в една мразовита февруарска привечер. Вървим в колона, приковани по двама с белезници, в посока “Малкия лагер”, където бяхме настанени всички българи. Моят партньор беше Димитър Петров от гр. Горна Оряховица. Ние двамата обитавахме четвъртия етаж на дървените нарове в блок № 58. Лицето на Димитър беше бледо и загрижено, виждах усилията, които полагаше да крачи напред заедно с другите. Знаех много добре какво може да се случи с него, ако повлече крак, и от време на време го побутвах с лакътя на завързаната ми с белезници към него ръка. Вървяхме и мълчахме, а после го попитах: “Мите, какво ти е?”. Не можа да ми каже нищо смислено, просто фъфлеше. Тревогата ми беше голяма, знаех, че помощ отникъде няма да дойде. Освен това отивахме не в санаториум, а в блок № 58 на “Малкия лагер”, където ни очакваше воня, отвратителна мръсотия, измършавели човешки призраци и пълен хаос.

Стигнахме. Димитър не пожела никаква “храна”, поиска да си легне. С общи усилия и с помощта на някои другари се изкачихме на четвъртия етаж на дървените нарове. Умората ме налегна и заспах. На сутринта Димитър беше мъртъв. Не ми е възможно да изразя с думи как съм се почувствал и изживял този зловещ момент, но все пак трябва да призная, че чувството ни към умрелия (и въобще към умрелите) беше доста притъпено, защото това за нас беше ежедневие. Но този път се касаеше за близък човек – нашето Мите, който беше част от нашата обща съдба.

Димитър Петров беше четвъртата жертва от нашата група българи. Трима от нас загинаха още в следствения работен лагер на Гестапо в Радеберг, край Дрезден: Васил Дичев от с. Щръклено – Русенско, Койчо Койчев от гр. Стара Загора и Карл Андреев от с. Белимел – Михайлоградско.

Още в плен на спомените си, мисълта ми отлитна по-надалеч – извън границите на лагера, и попадна на т.нар. “Кърваво шосе” – Бухенвалд-Ваймар. По него се озовах на 9 април 1945 година. В следобедните часове в лагера нахлу хайка от въоръжени СС-войници, заграби светкавично голяма група (около 1000 души) и ни изведе извън лагера. Силно въоръжена охрана, подпомагана от зли кучета, ни поведе по шосето Бухенвалд-Ваймар. Проточи се дълга редица от облечени в дрипи измършавели и брадясали тела. Ушите ми долавяха грохота на дървените обувки, а от време на време изстрел, който поваляше тялото на някой, който вече нямаше сили да се движи.

Никой не знае накъде ни водят, никой не знае какво са решили да правят с нас, никой не знае какво ще му се случи през следващите минути. Човек се чувства душевно опустошен .. Вслушвам се и не чувам българска реч. Мисля си: “Само аз ли от българите попаднах тук?” Естествено това ме тревожеше – ако загина никой няма да знае. Взирам се навсякъде, но напразно. Дългата колона пристигна на гара Ваймар, тя се сгъна и заприлича на сборище за митинг. Тълпа от вонящи хора. Влаковата композиция, която трябва да ни отведе нанякъде, я няма. В мразовитата априлска нощ преспахме под открито небе. В усилията да оцелееш има нещо безгранично, опустошената душа все още притежава импулси за самосъхранение. Движа се сред тълпата и търся българи. Във всяко страдание, за щастие, има и радост. Ура! Откривам българи, по гласа им ги разпознах. Те бяха вкопчени един в друг, вледенени от нощния мраз. Радостта беше силна и братска. Това бяха Рад Радев от гр. Златица, Илия Стоянов от гр. Скопие, а на другия ден открихме и Стоян Ламбрев от гр. Пещера. Съдбата беше решила още същия ден да бъда свидетел на гибелта на Рад и Илия. Те бяха разстреляни в различни часове на 12 срещу 13 април 1945 година. През тази нощ двамата със Стоян изживяхме миг на щастие. За броени секунди се откъснахме от кервана и бяхме “свободни”….
Тук ще спомена за съдбата на друг наш другар. Той е д-р Атанас Беров от с. Писаница – Смолянско, арестуван от органите на Гестапо на 8 септември 1944 година в гр. Ерланген – Германия и изпратен в затвора Нюрнберг. От там на 8/9 ноември 1944 г. е настанен в КЛ Дахау, под № 123019. На 4/5 декември е изпратен в КЛ “Бухенвалд” под № 100939. На 15 февруари 1945 година е преместен в Ohralorf – един от външните лагери на КЛ Бухенвалд. За по-нататъшната му съдба липсват сведения.

Мислите ми отново са в “Малкия лагер” на Бухенвалд, където се разделихме с нашите български другари Борис Петков от с. Горна Гнойница – Михайловградско, Евстати Евстатиев от с. Радославово – Русенско, Лоренцо Якоб Барановски от гр. Варна и Борис Лалов от София. За тях повече нищо не зная. Спомних си за загиналите в Бухенвалд българи по национален показател, това обаче съвсем не значи, че заедно с тях не загинаха десетки хиляди, предимно млади хора, от цяла Европа, пред паметта на които се прекланям с дълбока другарска скръб.

Моят приятел Иван от Хърватия прекъсна мислите ми, като ме извика по име и аз отново се приземих там, където бях при табелата с надпис “Каменна кариера”. Иван, също като мен, е бил по стъпките на своите спомени. Тръгнахме заедно за хотела и мълчахме, не че нямаше какво да си кажем, просто и двамата бяхме в плен на спомените от един свят, причиняващ много болка.

Когато влязох в стаята си, погледът ми попадна на бюрото, върху което лежеше едно луксозно издание – “Новата концепция на Бухенвалд” и тялото ми отново потръпна.
Изпадам отново в размисъл. Най-близката история след Първата световна война познава две Германии. Германия на Ваймарската република – без вилхемините, т.е. без царизма, тръгнала по пътя на демокрацията и добросъседството. И от друга страна – Германия на националсоциализма, устремена към световно господство чрез насилие. Два свята на германския народ, взаимно изключващи се. И се питам, на кой от двата принадлежи планината Етерзберг? Етерзберг, край Ваймар, е част от древната ваймарска култура. В историята на този град е записано, че сам Гьоте обитавал често тази планина, от която черпел вдъхновение за своята поезия и от там е писал нежни слова на любимата си Шарлоте. Поезия, от която лъха нежност и топлота. Естествено, че планината Етерзберг принадлежи на този свят. Хитлер и неговият националсоциализъм оставиха върху тази планина само едно позорно петно, което ще изумява бъдещите поколения. Историята прощава, но не забравя. При това, каквото и да изобразяваш, то все ще бъде по-слабо, отколкото е в действителност. Затова за нас – оцелелите концлагеристи, има само един концентрационен лагер Бухенвалд, който ние лично сме преживели, и който ще остане в съзнанието ни такъв, какъвто беше. С неговите телени ограждения, заредени с ток, с неговите наблюдателни кули, откъдето зорко ни наблюдаваше въоръжена охрана, с неговите мрачни бараки, където бяхме натикани като животни, с неговия крематориум, откъдето непрекъснато издимяваха телата на загиналите и където се извършваха нечувани престъпления срещу невинни хора, на което ние сме единствените свидетели.

Всичко останало е следвоенна история, или както проф. Д-р Книге*, ръководител на Мемориалния комплекс “Бухенвалд” се изразява: “…. Съветски лагер на германска територия не би могло да има, ако Хитлер не беше избран за Канцлер през 1933 г. и не бе водена унищожителната война срещу Съветския съюз.”

Втората световна война, предизвикана от Хитлер, приключи на 8 юни 1945 година, след шест изморителни и опустошителни години. Една война, която натрупа в съзнанието на хората нeчувана омраза. Една война, която целеше световно господство. Една война, която имаше расов характер – евреи, славяни и цигани бяха обявени от Хитлер за нисша раса, която трябва да изчезне чрез масови убийства и обезплодяване на женския пол чрез медицинска интервенция. И Хитлер вършеше това старателно. Една война, която причини милиони човешки жертви и несметни материални щети.

Откъс от неиздадената книга “Драмата Етерзберг”
(публикува се за първи път)

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук