Юрий Борисов е главен редактор на сп. "Ново време". Доктор по философия. Автор на книгите "Психология на подсъзнанието", "Приказка за Буда", "Войната на Мърфи", "Христос на возкресе", на редица статии в периодичния печат.
Съвременното понятие “фундаментализъм” се ражда в САЩ през 1910 – 1912 г. В брошури, озаглавени “Фундаменталисти. Свидетелство за истината.”, на яростна критика е подложен т.нар. либерален протестантизъм. Последният е осъден като разрушител на християнската вяра. Неговите последователи настоятелно искат цялото съдържание на Светото писание да се приеме за основа /т.е.”фундамент”/ на вероучението и отхвърлят всички опити за неговото алегорично или рационално тълкуване. Фундаментализмът достига най-голям разцвет през 20-те години на миналия век. Тогава по инициатива на фундаменталистите в няколко южни щати на САЩ са приети т. нар. S“антиеволюционни закони”, които забраняват преподаването на учението на Чарлз Дарвин.
В политическите речници и енциклопедиите терминът “фундаментализъм” се използва за характеристика на общностите и идеологиите, които са противници на всякакво развитие и промени в обществото, отличават се с традиционализъм, затвореност и идеологически фанатизъм. Те отказват всякакви форми на адаптация към социалните нововъведения и не проявяват толерантност към другите идеологии и идеи.
Днес понятието “фундаментализъм” се използва и в по-широк смисъл – за обозначаване на непримиримото отстояване на които и да са принципи – етичен, екологичен, юридически и прочие фундаментализъм.От редица икономисти Маргарет Тачър например е наричана “пазарна фундаменталистка” поради пълното отричане на държавната намеса в икономиката.
Понятието “пазарен фундаментализъм” е често използвано дори от мегафинансиста Сорос, особено когато обяснява провала на икономическите реформи в бившия социалистически лагер.
В употреба бе въведено дори понятието “кинематографичен фундаментализъм” /от датския кинокритик Петер Шепелерн/ като зов за завръщане на киното към корените му от ерата на лишените от ефекти откровения на Люмиеровите ленти.
Ако анализираме различните употреби на термина “фундаментализъм” и се опитаме да открием общото между тях, вероятно трябва да кажем, че фундаментализмът е вид догматизъм. /Интересно е да се отбележи, че тези, които бяха наречени “кинематографични фундаменталисти” вече си бяха избрали името “Догма 95”, за да обозначат движението си./
Като всеки догматизъм той издига определени тези или принципи в абсолютна и окончателна истина. Като всеки догматизъм фундаментализмът е враг на развитието, враг на спора, враг на аргументите. Той е постигнал всичко, което има да се постига.
Не всеки догматизъм обаче е фундаментализъм. Има догматизъм, който живее сам , който не се интересува от Другия, който високомерно забелязва само себе си. Фундаментализмът не е този спокоен и самодостатъчен догматизъм. За разлика от него фундаментализмът живее, за да громи Другия. Той осмисля себе си като раздаващ справедливост, като сила, която е длъжна да търси сметка и да носи възмездие. Фундаментализмът постоянно се бори за господство и тук средствата нямат значение. В този смисъл фундаментализмът е войнстващ догматизъм.
* * *
Каквито и разновидности на фундаментализма да можем да посочим, в каквито и словесни комбинации да сме срещали това понятие, в масовото съзнание фундаментализмът се свързва главно с религията.
Едно от добрите определения е това на Брус Лоурънс – “Фундаментализмът е утвърждаване на религиозната власт като свещена и абсолютна, неподвластна на критика или ограничение; тя се изразява в колективен стремеж към публично признаване и нормативно прилагане на специфични верски и етнически предписания, извлечени от “свещените” текстове.”
Още по-конкретно, фундаментализмът се обвързва с ислямската религия. Това е така, защото преживяваща през последните тридесет години своето възраждане, своето пробуждане, тази религия предяви огромни претенции към обществата в които функционира и превръщайки се в идеология, прави непрекъснати и енергични опити да сложи отпечатък върху всички техни основни аспекти на съществуване – политика, икономика, култура, образование. И го прави по един глобален начин, надхвърляки границите на типичните ислямски общества.
* * *
Когато е потопен в една силна среда и дрънкането му на оръжия няма никакъв шанс, фундаментализмът означава самозатваряне, което чака своето време, своя час.
Поучителен пример за самозатваряне на ислямския фундаментализъм е Холандия. 7% от нейното население и почти половината от жителите на нейната столица са чужденци. Повечето от тях са мюсюлмани – фундаменталисти и дори десетилетия след пристигането си тук /турската и мароканската общности възникват през 70-те години на миналия век/ остават неинтегрирани в обществото. За това не помага нито толерантното поведение на холандското правителство, нито на самите холандци. И не случайно децата на имигрантите, родени и израстнали в страната, са наричани “второ поколение имигранти”. Същото явление се наблюдава и в Германия, където има дори “трето поколение имигранти”. Известният американски либерален интелектуалец Брюс Бауър нарича фундаментализма, съществуващ по този начин “толерираната нетолерантност”.
Мащабите на тази толерантност към нетолерантността е впечатляваща. В Холандия, където са легализирани проституцията и хомосексуалните бракове се толерират строги наказания, вдъхновени от Корана, за жените прелюбодейки и дори за жени станали жертва на изнасилване. Във Великобритания управляващата Лейбъристка партия прокара наскоро специален закон, забраняващ “критиката на религията”.
* * *
Тази толерантност отива по-далеч. Могат да бъдат изброени книги, които дават положителна оценка на фундаментализма. Например Адам Лебор в книгата си “Сърце обърнато на Изток” смята, че фундаменталният ислям има за западния свят същото значение както “добрата подправка за иначе безвкусното ястие”. Бихме отбелязали, че фундаментализмът нищо не иска да коригира, да усъвършенства. Фундаментализмът иска коренно да променя, да подчинява. Фундаменталният ислям признава законите на шериата и приема цивилните закони дотолкова, доколкото те не му противоречат. Ето какво е казано в Корана: “И не убивайте човек – Аллах е възбранил това, освен по право! А който бъде убит с гнет, Ние даваме власт на неговия наследник, но да не прекалява в убиването! На него се дава подкрепа.” Аллах дава на своите последователи власт да убиват. Уточненията “по право” и “да не се прекалява” не променя същността на това овластяване. Съвременното законодателство не оправдава никакво убийство, ако изключим смъртното наказание, изпълнявано от държавата. Никой няма право да убива, каквито и мотиви да посочва. Властта давана от Аллах не може да допълни светската забрана. Тази власт не може да бъде подправка за съвременното юридическо “ястие”. Тук взаимоотношенията между нормите са “или – или”. Едното отрича напълно другото и човек трябва да избира. Ислямските фундаменталисти съвсем ясно избират Аллах. Затова не трябва да се учудваме на факта, че след 11 септември 2001 г. в Дания, както и в много други западноевропейски държави, тълпи от мюсюлмани излязоха на улиците, за да отпразнуват успешните атаки на терористите. Няколко дни по-късно хиляди ислямисти се събраха в Неребрьо, за да протестират “против демокрацията”, призовавайки за “свещена война” срещу неверниците- датчани.
Как биха изглеждали в подобна ситуация такива протести след 60 години, когато, както сочат някои изследвания, мюсюлманите ще бъдат мнозинство в Дания?
* * *
Ако приемем фундаментализма за съдържание, екстремизма можем да разглеждаме като форма.
В превод “екстремизъм” означава “крайно поведение”. Кое поведение е крайно обаче зависи от отправната точка. Пълното вегетарианство е крайност от гледна точка на утвърдения начин на хранене в западните общества. В рамките на самото вегетарианство също има скала “умереност – крайност”. Например в някои будистки секти монасите ходят с превързана марля на устата, за да не налапат случайно някое насекомо, което би означавало престъпване на обета да не се хранят с живи твари. Джайнистката религия забранява носенето на обувки, защото по принцип те се правят от кожа, а за да се добие кожата, трябва да се убие животно.
В рамките на фундаменталистките движения се говори за радикален фундаментализъм, който е екстремен от гледна точка на последователи на тези движения. Даниъл Пайпс пише за радикални фундаменталисти, които хвърлят телевизори в реките, забраняват носенето на ръчни часовници и не признават двигателите с вътрешно горене.
Египетската организация “Ал Джихад” е категорично против женското участие в политическата дейност, а уставът й забранява членуването на жени в редиците й. Тази организация е екстремистка в сравнение с такива фундаменталистки партии като “Мюсюлмански братя”, Фронтът за спасение в Алжир, Фронтът на ислямската нация в Судан, които имат по-либерални и открити възгледи за жената. Например “Мюсюлманските братя” признават правото на жената на участие в политическия живот, членуване в партии и участие в държавни органи, както и правото й да бъде избирана на всякакви ръководни длъжности в държавата, с изключение на постовете халиф или президент на държавата. Фундаменталистката партия “Ан Нахда” в Тунис е още по-либерална в това отношение – тя смята, че няма никакви пречки пред участието на жената в политиката на всички равнища.
От гледна точка на съвременните западни ценности обаче ислямският фундаментализъм като цяло, независимо от различията между организациите, които го представляват и конкретизират, е проява на екстремизъм.
* * *
За да не сме фундаменталисти, говорейки за фундаментализма, би трябвало да разсъждаваме не само върху неговата природа, но и върху причините, които го пораждат.
Ще цитирам Уйлям Макнийл. Много често самите фундаменталистки движения са “средство за справяне с преживяването на хаос, със загубата на идентичност, на смисъл и на стабилни социални структури, породени от бързото въвеждане на модерни социални и политически модели”. “Заслужаващите внимание фундаменталистки движения набират привърженици от широките обществени слоеве и получават бързо разпространение, защото привидно или действително отговарят на нововъзникнали човешки потребности”.
Хранителна почва за фундаментализма е и увеличаващата се в световен мащаб пропаст между бедни и богати. Поляризирането на доходите, растящата зависимост на Юга от Севера, внезапните икономически сривове на цели региони и неспособността на цели народи да се справят с елементарни хранителни, образователни, хигиенни и прочие нужди и всичко това на фона на едно неприлично по своите мащаби богатство на шепа хора, самообявили се за елит на човечеството, тласка огромни маси към прости обяснения и елементарни в своята мотивация действия. Тази простота лесно може да бъде намерена чрез противопоставянето на религии, култури и раси. Елементарните мотиви лесно могат да се загнездят в съзнанието, когато духовното бъдеще се изчерпва с представите за Рай и Ад. В едно изречение – днешният свят храни фундаментализма и да си затваряме очите пред този факт е проява на не по-малко опасен цивилизационен фундаментализъм. А за съжаление той съществува.
Негови прояви са манталитетът, че западната култура е единствен носител на човешки прогрес и че нейното агресивно налагане е оправдано; манталитетът, че солидарността между хората и нациите е вехта идеологическа, религиозна и политичска дреха, която трябва да бъде изхвърлена на историческото бунище.
Днес сме свидетели на най-опасната проява на този фундаментализъм – разбирането, че многобройните и модерни оръжия сами по себе си са способни да наложат мир и сигурност; че страхът от силния е способен да осигури равновесие.
Като всеки фундаментализъм и този ще се провали. Поне така подсказват уроците на историята.
Не е ясно само с цената на колко детски живота ще стане това.
