Роден през 1975 г. Завършил е педагогика в СУ “Св. Климент Охридски”. До началото на 2002 г. е журналист във в. “Земя”, сега работи във в. “Дума”.
Откакто започнаха вторите за последните 12 години мащабни военни действия в Персийския залив не на шега в България започна един спор – как да наричаме точно случващото се – война за Ирак или свобода за Ирак.
Обществото ни, което по принцип си е разделено на всякакви “фили” и “фоби” и този път не пропусна да се разцепи на американофили и американофоби. По-точно всъщност е да се каже на “бушофили” и на “бушофоби”, защото щатският президент Джордж Буш е човекът понесъл така или иначе отговорността за всичко, което се случва и има да се случва от тука нататък в Ирак и съседните му арабски страни.
Този път обаче разделението на обществото видимо не е толкова драстично, както да кажем по време на войната срещу бивша Югославия. Сега по данни на социологическите агенции против тази война се обявяват 90% от българите. По време на войната от 1999 г. те бяха 80%. Така, че напредък имаме.
И сега, както и тогава разделението отново минава по линията леви-десни. БСП и сродните и партии и движения са против войната, за мира и против Саддам. А десните са за войната, за мира и също против Саддам. Десни в случая се оказаха либералната партия ДПС на Ахмед Доган, неясното като политическа ориентация НДСВ на Симеон Сакскобургготски и разбира се СДС, за което никой няма съмнения каква точно му е ориентацията.
Покрай войната в Ирак някак си не остана място за други събития, защото всичко важно в политическия живот на държавата, така или иначе започна да се пречупва през нея. Разбира се ако нещата в пустинята, както има една приказка “се закучат” на хората рано или късно ще им писне да се занимават с американците и иракчаните, но сега положението е такова.
Свободата за Ирак, както между другото се нарича официално и американо-британската операция, се превърна неусетно във война на света срещу политиката водена от САЩ. Всяка божа вечер от синия екран се прави кратък преглед на десетките антивоенни митинги в десетки страни, в които участват милиони хора. Някъде като в Италия палят коли на щатски военнослужещи, в Испания разбиха и разграбиха един МакДоналдс, като не пропуснаха да омажат с човешки екскременти вратата на щаба на Испанската народна партия в Мадрид. В по-“буйните” държави като Кипър например хвърлят бутилки със запалителна течност по местната американска дипломатическа мисия, а някъде из арабския свят и цели бомби. Има и хиляди арестувани от полицията, ранени, обидени. Абе, както и да го гледаш, война.
Нашата малка, но воюваща държава си потрая известно време да се види дали белким някой няма да се сети и при нас да протестира. Разбира се, от българите като народ с повече от 1300 години история не се очаква да мажат с л..на централата на СДС или НДСВ, но поне едно малко протестче можеше да има преди войната или в първия и ден. Номерът обаче нещо не стана.
Така неизбежно се стигна до политизиране на протестите, защото БСП след като се ориентира в обстановката и настроенията на хората реши да оглави, инициира и проведе антивоенните мероприятия в страната. До редакционното приключване на броя социалистите проведоха митинг и митинг-шествие в София, на което се събраха общо към
20 хиляди души, няколко подобни акции из страната и събраха 300 000 бюлетини срещу войната и нашето участие в нея. На фона на протестите от пролетта и лятото на 1999 г. това си изглежда добре, като се има напредвид, че засега в Горна Баня не е падала нова американска ракета.
След което левите бяха обвинени, че са за Саддам и провеждат неговата пропаганда, но както справедливо отбеляза соцлидерът Сергей Станишев “Ние сме свикнали да ни обвиняват, в какво ли не”.
През последния месец духовете в обществото бяха разбудени и от изказването на президента Георги Първанов в парламента, пак по повод войната в Ирак. Президентът каза “Аз не приемам тази война” и обясни защо. Държавният глава рече “Няма решение за влизането ни във войната” и пак обясни на депутатите защо.
Думите на Първанов бяха признати от повечето коментатори като много силни, но ненавременни. Според много наблюдатели президентът бил закъснял с тази си реч, защото трябвало да я произнесе на 7 февруари, когато парламентът гласува решението, за даването на база и въздушен коридор на САЩ.
Не трябва да се забравя обаче, че подобни изказвания на държавния ни глава, поради особеностите на националната ни конституция, не могат да имат друго влияние върху политиците и народа, освен чисто морално. В този смисъл разликата в няколко седмици едва ли е особено фатална, по-важен е смисъла на думите и заетата позиция, още повече че въпросната война май ще се проточи доста дълго.
Смисълът на всички протестни акции, включително и на изказването на президента отива доста по-далече от сегашната ситуация. Защото войната рано или късно все пак ще свърши, но както изглежда след нея ще започне нова. Бъдещите “жертви” на Пентагона и Белия дом вече са набелязани – Иран, Сирия, Северна Корея и т.н. Все повече обаче ще нараства и съпротивата в света срещу подобна политика. Така, че протестите днес по софийските улици и в българския парламент на опозицията са и срещу все още незапочналите войни.
Но може би най-важното е, че те демонстрират на другата, по-голямата и здравомислещата част от света, че в България има хора и организации, които не мислят като управляващите, които не желаят сляпо да следват силния на деня, които вярват в един друг свят – без полицейщина и потъпкване на международното право. За това наистина си струва да воюваш, па макар и с мирни средства.
31 март 2003 г.
