Съществува реална възможност въпросите на външната политика и националната сигурност да се превърнат в централна тема на президентските избори в САЩ
Редица експерти споделят мнението, че в година на президентски избори, каквато е 2004-а, американските администрации залагат на рационален и дипломатичен подход при разрешаване на глобалните проблеми, в които са ангажирани. На практика това означава и дистанциране от участие или предизвикване на въоръжени конфликти (включително с цел хуманитарна интервенция), подобни на разразилите се в Афганистан и Ирак, съответно в 2001 и 2003 г. Целта е да се осигури необходимото спокойствие за провеждането на предизборния процес, като същевременно се избегне възможността от допълнителна поляризация в тезите и мненията по външнополитически въпроси, изказвани от опонентите.
В последните три предизборни кампании обаче кандидатите напълно игнорираха външната политика като тема за разискване.1 С липсата на трайно фокусиране върху този тип проблеми, които да включват и дебата за аспектите на националната сигурност на САЩ, кампаниите бяха ориентирани главно към обществено-политически и икономически въпроси. Слабият акцент върху проблематиката на външните отношения, демонстрирана от екипите на бившия президент Бил Клинтън (1992 – 2001) и неговия наследник Джордж У. Буш, още по време на техните предизборни кампании, доведе до управлението на администрации, при които липсата на ясно формулирани приоритети в тази област се отрази на готовността им да се справят със съвременните предизвикателства.
При Клинтън бе използвана наричаната от Хенри Кисинджър политика на “моментни решения”2. Без да бъде предмет на цялостна стратегия, същността й се състои най-вече в участието на САЩ в разрешаването на международни проблеми, изявявайки се повече като “световен полицай”, отколкото като глобална сила с конкретна визия за “архитектурата” на международния ред след края на студената война.
Администрацията на Клинтън употребяваше с относителен успех амалгама от дипломатически и военни похвати.3 В геостратегически план и най-вече в случая с Балканите бе заложено на обособяването на протекторати под опеката на ООН, както бе с Босна и Херцеговина и Косово. Както е известно, започналата от името на НАТО, но предимно с американско участие, война в Югославия през март 1999 г. бе инициирана без резолюция на Съвета за сигурност на ООН и в нарушение на международното право. Прецедент, който бе повторен и от Джордж У. Буш при атаката срещу Ирак през 2003 г. Още след първите си сто дни в Белия дом президентът Буш заложи на политика на едностранчивост в световен мащаб. Подход предопределил начина на изпълнение на международните ангажименти на САЩ и след 11 септември 2001 г.
Същевременно чрез средствата на унилатерализма през последните три години американската външна политика се превърна в част от доктрината за национална сигурност, начертана още през 1992 г. от сегашния вицепрезидент Дик Чейни и Пол Уолфовиц, заемащ понастоящем поста заместник-секретар по отбраната. В изследване за Пентагона, публикувано и във вестник “New York Times”, те подчертават, че националната сигурност на САЩ след студената война трябва да изключва възможността от заплаха на появата на какъвто и да е бъдещ глобален съперник.4 Противоречивият документ допълва, че в основата си световният ред трябва да бъде поддържан от американската страна, като за тази цел се поощрява създаването на “коалиции на желаещите”.5
Нормално е всяка администрация да възприема за свое верую налагането и използването на определен тип външнополитическа доктрина. В случая с Джордж Буш сериозна роля изиграха не само терористичните атаки от 11 септември 2001 г., но и мирогледът на неговия екип (с изключение на Държавния секретар Колин Пауъл). Наричани по различен начин – ястреби, хегемонисти, неоконсерватори, техните цели в областта на външната политика са обвързани изключително с приоритетите на националната сигурност на САЩ. Обусловени в няколко сравнително прости принципа, те изповядват провеждане на външна политика напълно в стила на Realpolitik. Позиция довела в момента до изолацията на САЩ от техните дългогодишни съюзници.
Същността на американската външнополитическа стратегия, особено след войната в Ирак, започва да се превръща във фундаментален проблем за развитието на международните отношения. Той до голяма степен е свързан не само с по-нататъшната визия за борбата с тероризма, но и с по-сериозното ангажиране в бъдеще на международните институции и партньори на САЩ. Още повече че американските интереси диктуват вече все по-осезателната намеса на ООН, НАТО и съответно на държавите-членки на ЕС в процеса на вземане на решения и споделяне на отговорности относно тероризма и по-специално обстановката в Ирак и Афганистан. Именно поради наличието на президентска надпревара настоящата година може да се превърне в съдбоносна за по-нататъшните американски планове в областта на външната политика и националната сигурност.
Според световните медии сблъсъкът между кандидатурата на Джордж Буш за втори мандат и неговия вероятен опонент от Демократическата партия – Джон Кери,6 ще бъде решен от дебатите, засягащи икономиката и ситуацията в Ирак.7 Характерът на кампанията на Кери, както и неговата лична кариера подсказват, че голяма част от енергията на предизборния му екип ще бъде съсредоточена върху бъдещите външнополитически приоритети. В действителност обстановката в Ирак и нарушените контакти със съюзниците и по-специално с държавите-членки на Европейския съюз и НАТО създават добри предпоставки външните отношения и в частност националната сигурност да се превърнат в център на дебатите. Достатъчно активен и последователен в изказванията си в тази област Кери, изглежда, ще вложи целия си личен усет и ресурс по-голямата част от борбата за Белия дом да премине в “полето” на международната проблематика.
Като се има предвид водената от Буш и неговата администрация външна политика, възможности за такъв вариант не липсват. Причините да бъде реализиран са разнообразни. Главната от тях е в неизпълнените обещания от страна на държавния глава, касаещи атаката срещу Багдад на 19 срещу 20 март 2003 г., в резултат на която бе дадено началото на мащабната военна операция за свалянето на Саддам Хюсеин. Те се заключават в две изключително важни направления – откриването на оръжията за масово поразяване на режима и демократизирането и установяването на траен мир в Близкия изток след елиминирането на иракския диктатор. Както е известно, нито една от посочените стратегически цели не постигна успех. Оръжия за масово унищожение все още не са открити в Ирак. Наред с това правителството на Буш се опита да прехвърли голяма част от отговорността за решението за удар срещу арабската държава на недостатъчно точната информация в докладите на разузнавателните служби.
Действие, породило не само светкавичната реакция на шефа на ЦРУ Джордж Тенет в защита на преките му подчинени, но и създало само излишно напрежение в администрацията. Въпреки че залавянето на Саддам Хюсеин през декември миналата година донесе известна утеха, не известностите около бъдещия съдебен процес срещу него се превърнаха в повод за сериозни дискусии. Един от основните аспекти на неубедителната политика, водена от американския президент в конфликтния район на Близкия изток, бе и провалът на лансираната след войната в Ирак Пътна карта за мир8.
Независимо от това мъртвата точка, в която се намират израелско-палестинските преговори, все по-агресивните терористични атаки на екстремистките палестински групировки по-скоро са свързани с обстановката в Ирак, отколкото с неуспеха на американската дипломатическа намеса. Както отбелязва и сенатор Кери, понастоящем в Ирак се води партизанска война, в която американските военни части са възприемани като агресори. Тази ситуация спомага за превръщане на иракската територия в смъртоносно средище на тероризма. Не конвенционалните средства, с които си служат терористите, излагат на опасност както разположените съюзнически сили, така и цивилното население. Американският контингент, който е с най-голяма численост в Ирак, е поставен в парадоксалното положение да неутрализира самоубийствени нападения, които трудно биха могли да се предотвратят, вместо да е ангажиран в изграждането на модерни административни единици и възстановяване на инфраструктурата в страната, обезпечавайки същевременно сигурността й. Наред с това не по-маловажен е печалният факт, че броят на загиналите американски войници след края на интервенцията отдавна надвиши броя на жертвите от съюзническите сили, дадени по време на бойните действия.
Настоящата обстановка в Ирак е плод на “усилията” на президента Буш да демонстрира възможностите на САЩ като безпогрешна суперсила, която умее самостоятелно да разрешава както своите, така и световните проблеми, без да консултира инициативите си с официалните си съюзници и партньори. Поради тази причина САЩ пренебрегнаха не само моралните си ангажименти към отделни части на света, но и цяла серия от договорености, чието действие доведе до победата в студената война. На практика екипът на американския президент Джордж Буш игнорира по-голямата част от концепциите, които движат американската външна политика след появата на САЩ на международната сцена през 1919 г. Вашингтон се опитва да използва пред света нова доктрина, която успя да изолира САЩ от международната общност заради арогантното й съдържание и приложение. Сама по себе си тя отхвърля възможността за коопериране по най-наболелите въпроси на база взаимна обмяна на идеи и мнения, а толерира съюзяването с държави, които споделят единствено американската визия за конфликтите и тяхното разрешаване. Именно демонстрираният американски “унилатерализъм” доведе до отдръпването на САЩ от “вдъхновените” от тях институции като ООН и НАТО.
Действията на Буш като президент обаче доказаха трудностите, пред които се изправя такъв тип политика. Нуждата от използването на различни по своята специфика средства срещу тероризма са в дълбок разрез с рационалните възгледи на съветниците на президента. Те се характеризират не само с прекалено големия мащаб на разгръщане на военни действия, но се отличават и с пълна липса на план за действие, целящ нормалното възстановяване на териториите, които са засегнати от конфликтите. Доктрината на “изпреварващия удар”, превърнала се в основна част от Стратегията за национална сигурност на САЩ 9, публикувана през септември 2002 г., прилича по-скоро на концепция от годините на колониализма, отколкото на съвременен държавнически документ, имащ за цел да пребори такъв непредвидим враг като тероризма. Изолирайки САЩ от партньорството с международните организации и голяма част от съюзниците, Буш не само усложни действията на американските сили и антитерористичната коалиция в Ирак, но и рискува да се превърне в особено уязвим по време на президентската кампания. За момента съществуват доказателствени тези, оборващи престижа му на президент, чийто приоритети са глобалната сигурност, мира, благоденствието и демокрацията.
Повечето факти сочат, че външната политика далеч не е от най-силните страни на управление на настоящата администрация. Опитите за привличане на НАТО и ООН за стабилизирането на Ирак не намират разбиране сред председателстващите организациите Яап де Хоп Схефер и Кофи Анан.
По време на срещата на външните министри на страните-членки на Северноатлантическия алианс на 6 февруари в Мюнхен бе наблегнато върху бъдещото действие на мироопазващия контингент в Афганистан, както и на подготовката за срещата на върха в Истанбул през юни тази година. За съжаление на американските представители темата за Ирак бе само засегната в дискусиите. Евентуално обсъждане на ангажирането на части на НАТО в Ирак по формулата на споразумението от Мадрид през юни 2003 г., с което бе обвявано изпращането на мисия в помощ на афганистанското правителство (ISAF), се оказа илюзорно.
От своя страна при посещението си в Токио в края на февруари генералният секретар на ООН Кофи Анан в своята реч пред японския парламент и разговорите си с премиера Юничиро Коидзуми бе лаконичен за евентуалното участие на “сини каски” на ООН в настоящото възстановяване на Ирак. Според Анан ООН е готова да се включи единствено при условие, че бъде подобрена сигурността в страната. На практика това означава, че докато американските мироопазващи сили и техните съюзници не изпълнят основната част от приоритетите, заради които в момента се намират в Ирак, ООН няма да жертва ресурсите си за възстановяване на арабската държава. От друга гледна точка, твърдението на Кофи Анан може да се тълкува като нежелание на този етап да се работи с временната гражданска администрация начело с американския дипломат Пол Бремър, а се изчака предаването на властта на преходното правителство и парламент на Ирак. Отношението, демонстрирано от двете най-влиятелни съвременни международни организации по въпроса за възстановяване на иракската държава, не само потвърждава дълбокия изолационизъм, в който се намират САЩ, но е и равносилно на реванш спрямо поставянето им пред fait accompli по време на т.нар. Иракска криза.
В предизборната надпревара екипът на Джордж Буш най-вероятно ще се стреми да избегне задълбочените коментари по външнополитически въпроси. С речта си в Бейкърсфийлд, Калифорния, от 4 март, с която започна кампанията му, стана ясно, че фокусът й по-скоро ще бъде изместен към социално-икономическата проблематика10.
След спечелването на 9 от 10 щата (с изключение на Върмънт) на 2 март в известния в кампанията супервторник (Super Tuesday) Джон Кери е почти сигурният кандидат на демократите за президент11. По презумпция претендентите на Демократическата партия винаги са поддържали в платформите си курс към споделяне на ангажиментите с международната общност по належащи световни проблеми. Идеите на Кери не се различават особено от тези на неговите предшественици.
В своята програма сенаторът от Масачузетс пледира за “интернационализация” на външната политика на САЩ. На практика тактиката, към която той се придържа, е да предлага всякакви мерки в дадената област, които са били пренебрегнати по-рано от администрацията на Буш. Кери е твърдо убеден, че водената от президента политика е дълбоко погрешна и тласка страната към криза във взаимоотношенията й с неотдавнашните партньори. Факт, който трудно би могъл да бъде опроверган на фона на международната обстановка. Според него в момента Америка провежда най-арогантната и идеологическа външна политика, позната в съвременната история12. Две от най-сериозните речи на сенатора, засягащи въпросите на външната политика от декември миналата година – по повод годишнината от атаката срещу Пърл Харбър13 и пред Съвета за външни отношения14 – са доказателство за огромната промяна, която той ще се стреми да наложи. При по-сериозен преглед на неговата програма се забелязва целта към реорганизация на разузнавателните служби. Стъпките, които трябва да бъдат предприети в тази насока, са подобряване на контрола върху служителите, превръщането на шефа на ЦРУ в директор на националното разузнаване, привличането на лингвисти, които да спомогнат за събиране на допълнителна информация чрез използването на по-непопулярни езици и др.15 Кери подчертава, че разузнаването е по-ефикасен инструмент, отколкото употребата на военна сила в борбата с тероризма. Затова той пледира за по-сериозни контакти с чуждите служби. Този аспект от политиката по сигурността е свързан с новото американско послание, което Джон Кери има намерение да отправи към света по повод първите сто дни от своето управление като президент. В общи линии неговото съдържание се заключава в нуждата от нов тип коалиране, процес, който трябва да бъда иницииран от САЩ. Целта е да бъде възстановено сътрудничеството с международната общност.
По всичко личи, че Кери залага на политика, която може да бъде определена за “неоуилсънианска”16. Обединявайки идеите на класически американски доктрини в сферата на дипломацията с личните си виждания за ролята на САЩ на международната сцена, кандидатът от Демократическата партия има сериозни шансове да наложи външнополитическата проблематика като основен предмет на дебата за президентския пост. Личната визия на Кери ще окаже сериозно влияние за предизвикване интереса на избирателите към проблемите на външните отношения. Според различните социологически проучвания през 90-те години по-малко от 10% от американците и често под 5% от тях определят отбраната и националната сигурност като най-важния проблем, с който се сблъскват САЩ.17 По отношение аспектите на националната сигурност Джон Кери би могъл да обвърже проблема с присъствието на американските части в Ирак с напълно погрешно водената според него политика на настоящото правителство. Съдбата на американския контингент в арабската държава е добра изходна точка за начало на сериозна външнополитическа дискусия за целите и приоритетите на страната. De facto увеличаването броя на жертвите – американски войници в Ирак, е пряко свързано с бъдещото решение за поетапно изтегляне на американските военни подразделения. Още повече че този въпрос започва да се превръща в особено чувствителен за американското общество. Позицията на Кери за интернационализация на процеса на стабилизиране на Ирак е свързана и с намерението му да бъде създаден бърз и ефикасен план за възстановяване суверенитета на страната. Сенаторът разглежда възможността за формиране на иракски сили за сигурност от местното население, което положително ще промени целите на американското военно присъствие. Обучението и евентуалното нарастване числеността на този вид служби не само ще промени визията за САЩ като окупационна сила, но и ще даде възможност за по-бързото изтегляне на американските сили от Ирак. В действителност директното изпълнение на такъв план в много отношения влиза в противоречие с лансираната от Пентагона през последния мандат “трансформация на отбраната”. Според заместник-министъра на отбраната на САЩ по политическите въпроси Дъглас Фейт това е доста сложна концепция, която се основава на пренареждането на американското военно базиране. Средство за изпълнение на стратегията е осигуряването на гъвкави и бързи войски, които да отговарят на новите предизвикателства към глобалната сигурност18. Според Фейт тази стратегия е основа за обновяване на съюзите, в които участват САЩ, тъй като налага нови норми на коопериране между американската страна и нейните съюзници в борбата срещу тероризма.19
В своите изявления Джон Кери в значителна степен атакува именно използването на сила за постигане на реални външнополитически резултати.20 Т.е. за него подобряването на съюзническите взаимоотношения ще бъде приоритет на дипломацията, а не на военните структури. Претендентът на демократите не дава никакви разяснения по въпроса дали започналата при Буш “трансформация” на американското базиране по някакъв начин ще бъде видоизменена. Изглежда, че това е проблем, чието бъдеще настоящият сенатор оставя за дните от своето евентуално управление.
Джон Кери гледа с пристрастие на въпроса за статута и мисията на американските части в Ирак и поради личната си съдба, която свързва част от живота му с участие във войната във Виетнам. След завръщането си в САЩ от началото на 70-те години той активно работи в защита на ветераните от войната. Както е известно, дори едно елементарно сравнение между положението на американските войски в Ирак с кошмара от Виетнам предизвиква изключително негативни емоции сред американското обществено мнение. Въпреки това обаче сравненията, които Кери прави с Виетнамската война, до голяма степен опровергават смисъла на концепцията за “трансформация на базирането”, тъй като положението на американските сили в Ирак до момента не се различава особено от позиционирането на военните части на Пентагона в различни точки на света по време на студената война.
Силният акцент, който кампанията на Кери най-вероятно ще постави върху външната политика и националната сигурност, има и някои други измерения. Сенаторът събра доста солиден екип от експерти по регионални въпроси, който според думите на един от неговите съветници изглежда като Съвет по национална сигурност в сянка21. Сред някои от по-интересните имена в него са шефът на Пентагона по време на управлението на Бил Клинтън – Уилям Пери, бившият съветник на Джордж У. Буш за борбата с тероризма Ранд Биърс, специалният съветник на бившия президент Клинтън по проблемите на Латинска Америка Нелсън Кънингам и бившият сенатор Гари Харт.
Външнополитическата стратегия, която лансира Кери и екипът му, до голяма степен консолидира вижданията на сериозна част от американския политически елит независимо от партийната му принадлежност. Основното послание се съдържа в необходимостта от пълна преориентация на водената досега политика на САЩ. Организираната във Вашингтон от The Century Foundation22, The American Prospect23 и Center for American Progress24 още през есента на миналата година (28 и 29 октомври 2003 г.) конференция под наслов “Нови американски стратегии за сигурността и мира” до голяма степен потвърди наличието на обособено ядро американски политици главно от средите на Демократическата партия, които изповядват идейни принципи, разграничаващи напълно подкрепата си от действията на настоящата администрация. 25
Независимо от участието на представители на различните политически сили (например сенаторите Маккейн и Хагел26 от Републиканската партия и сенаторите Джоузеф Бидън27 и Хилари Клинтън28 от Демократическата), както и на превърналия се в легендарен външнополитически стратег – Збигнев Бжежински29, материалите от форума внушават, че е време новите послания да бъдат реално приложени в политическото пространство. Въпреки че самата конференция няма връзка с предстоящите избори, темите, разисквани по време на нейното провеждане, впоследствие се оказват тясно преплетени с тезите, развивани от Джон Кери. Така например акцентите, които претендентът на демократите поставя върху определни въпроси, напълно съвпадат с мненията, изказани от голяма част от участниците в конференцията. Част от тях са подобряване облика на американската политика пред света; формирането на доктрина за национална сигурност в съответствие с новите предизвикателства, които да поведат света в борбата срещу тероризма, а не да му налагат модел на поведение спрямо заплахата; изолацията на САЩ; решаващата роля на дипломацията и др.
Всъщност, като възприема призивите към промяна във външнополитическия курс на голяма част от експертите от средите на демократите, Джон Кери се превръща във фигурата – носител на нови послания. Този факт на практика му осигурява подкрепата на доста влиятелен кръг от хора, което неслучайно и до момента му гарантира водачеството във вота за номинацията на Демократическата партия. Въпреки всичко обаче съществуват достатъчно разлики между общата рамка на една стратегия и нейното конкретно приложение. Предимно общите послания на Кери, в които липсват допълнителни разяснения относно механизмите, чрез които ще бъдат реализирани неговите идеи за подобряване на международната обстановка, е по-скоро тактически ход в една обещаваща да бъде твърде изнервена и агресивна кампания. Назоваването на спорните въпроси и конфликти с истинските им имена, обаче, както и сериозното акцентиране върху тях, изглежда най-малкото достойно. Такъв пример е заявеният стремеж да бъде възстановено доверието в ООН и НАТО за създаване на дългосрочна антитерористична стратегия – плод на усилията на цялата международна общност и инициирана от САЩ. Т.е. при евентуално управление на Джон Кери американската страна ще зададе нова насока на процеса на борба с тероризма, която според него досега се води изключително неуспешно. Наред с това не трябва да бъдат пропускани възможностите за сътрудничество по този въпрос с Русия и Китай, както и с редица арабски страни като Либия и Египет. Относно нормализирането на отношенията с Иран Кери предлага модела за подобряване на контактите с Виетнам десетина години по-рано. Процес, в който той самият е участник. По-интересни са обаче мотивите му за оказване на траен натиск върху Саудитска Арабия.
Джон Кери парадира с намерението си да изгради нова енергийна стратегия, която да ограничи зависимостта на Съединените щати от петролните доставки от Близкия изток30. За претендента на демократите поставянето под напрежение на Саудитска арабия е по-скоро шанс да се демонстрира, че американската администрация няма намерение повече да толерира нереформирания режим в арабската държава. Според сенатора от Масачузетс страната продължава да бъде един от главните спонсори за терористични организации. Разискването на проблема за ролята на Саудитска арабия обаче е нож с две остриета, тъй като тя е пряко свързана с интересите на големите петролни компании. Влошаването на отношенията на САЩ с водещата държава в производството на петрол или ще дестабилизира окончателно обстановката в Близкия изток, или ще доведе до засилване на сигурността на Ирак в резултат от пренасочването на американските интереси. Подобряването на обстановката в Ирак е пряко свързано и с процеса на възстановяване на инфраструктурата в страната. Нужно е уточнението, че компании, спечелили солидни поръчки през миналата година като “Halliburton” и “Bechtel” чакат удобен момент, за да започнат мащабни инвестииции. Но това май е изключително икономически въпрос…
През цялата си политическа кариера Джон Кери е атакувал Саудитска арабия заради спонсорирането на тероризма. Факт е обаче, че кандидатът на демократите обвързва тези нападки с личните си възгледи, третиращи връзката между тероризма и препирането на солидни финансови потоци от продажбата на наркотици и оръжие. Гледище, което той споделя в книгата си “Новата война” (The New War), издадена през 1997 г.31 Наред с това Кери участва в разследването на търговията с наркотици, свързано с режима на Нориега в Панама; разследванията около аферата Иран – Контри. Всичко това засилва съмненията му, че офшорните зони действат в полза на международната престъпност32. Затова може би не трябва да се обръща прекалено сериозно внимание на заявеното желание на Джон Кери да инициира при един президентски мандат създаването на международна коалиция срещу “данъчните райски кътчета”, тъй като според него годишно около 5 трилиона долара от американските авоари отиват в офшорни сметки. Могат да бъдат цитирани и други екстравагантни предложения от страна на настоящия сенатор, които споделят неговия идеализъм в определени сфери. Те надали ще му помогнат особено на фона на щедрата подкрепа за кампанията на Буш, която се очаква да окажат петролните магнати. По-скоро е необходимо Джон Кери да си осигури добър икономически екип, който да разработи адекватна програма за икономическо развитие на САЩ за следващите няколко години. Реално погледнато съществува възможност президентската кампания в Съединените щати да премине под знака на проблемите на международната общност, които се нуждаят от навременни и точни решения. Дори победата на Кери да бъде решена благодарение на неговите добре формулирани приоритети в областта на националната сигурност, той трябва да е наясно, че в съвременната глобална система външната политика и икономиката отдавна са взаимно обвързани. Процес, чието нормално функциониране зависи до голяма степен и от изконни американски принципи като колективната сигурност и съюзническата солидарност, зачитане на международните институции и международното право, международно сътрудничество и използването на военна сила не при първа възможност, а като последен вариант.33
март 2004
БЕЛЕЖКИ
1. Кисинджър, Х. Политиката. Към дипломацията на XXI век. С. 2002, стр. 10-11.
2. Пак там.
3. В случая се визират ангажиментите по подписването на Дейтънското споразумение от 1995 г., поставило края на войната в Босна и Херцеговина, както и на военните интервенции в Сомалия (1993), Афганистан (1998) и Югославия (1999).
4. Daalder, I.H., Lindsay, J.M. The Bush Revolution: The Remaking of America`s Foreign Policy. The Brookings Institution, May 2003, http://www.brookings.org/dybdocroot/views/papers/daalder/20030425.pdf, p. 9
5. Ibid., p. 13
6. http://www.JohnKerry.com
7. Вж.например: http://news.independent.co.uk/world/americas/story.jsp?story=498012;
http://news.independent.co.uk/world/americas/story.jsp?story=497650
8. http://www.state.gov/documents/organization/22622.pdf
9. http://www.whitehouse.gov/ncs/nss
10. http://www.whitehouse.gov/news/releases/2004/03/20040304-3.html
11. http://www.cnn.com/ELECTION/2004/primaries/pages/candidates/1724/index.html
12. www.JohnKerry.com/pressroom/speeches/spc_2003_1203.html
13. www.JohnKerry.com/issues/homeland/enhance_intelligence.html
14. www.JohnKerry.com/pressroom/speeches/spc_2003_1203.html
15. www.JohnKerry.com/issues/homeland/enhance_intelligence.html
16. По терминологията, зададена от Джеймс Б. Стайнберг в неговата статия “Външнополитическата революция на Буш”, публикувана в сп. New Perspective Quarterly през май 2003 г.;
http://www.brookings.org/views/articles/steinberg/2003801.html
17. Daalder, I.H., Lindsay, J.M. The Bush Revolution: The Remaking of America`s Foreign Policy. The Brookings Institution, May 2003, http://www.brookings.org/dybdocroot/views/papers/daalder/20030425.pdf, p. 14
18. Фейт, Д. Трансформация, съюзи и предизвикателства, в. “Дневник”, С. 08.12.2003 г.
19. Пак там.
20. http://www.JohnKerry.com/pressroom/speeches/spc_2003_1203.html
21. http://www.foreignpolicy.com/story/cms.php?story_id=2436
22. http://www.tcf.org
23. http://www.prospect.org
24. http://www.americanprogress.org
25. http://www.newamericanstrategies.org
26. http://www.newamericanstrategies.org/transcripts/hagel.asp
27. http://www.newamericanstrategies.org/transcripts/bidden.asp
28. http://www.newamericanstrategies.org/transcripts/clinton.asp
29. http://www.newamericanstrategies.org/transcripts/brzezinski.asp
30. За повече информация за приоритетите на Джон Кери в тази област на www.JohnKerry.com
31. Walsh, C. Kerry: Friend or Foe of US Business. The Observer. February 22, 2004; http://guardian.co.uk/uselections2004/story/0,13918, 1153221,00.html
32. Ibid.
33. http://www.JohnKerry.com/pressroom/speeches/spc_2003_1203.html
