Доц. д-р, преподава история на философията в СУ “Св. Климент Охридски”. Ръководител на магистърска програма “Съвременна философия”, в рамките на която чете лекционните курсове “Марксизъм и неомарксизъм” и “Съвременни стратегии на социално-политическия анализ”. Изследователските му интереси са съсредоточени в областта на философия на историята и философия на културата. Сред последните му публикации са монографиите “Носталгия по онтология” и “Поетика на желанието”.
Дадени сме на своето време и това е общо споделяна съдба. Да си навреме в своето време, да си своевременен, т.е. действителен съ-временник, чийто избор е надеждата, може да промени, дори да отмени тази съдбовност.
Прочетох текста на този “манифест” и невъобразимото му “сладкодумие” неудържимо предизвика следващата реакция. Кой, кои и защо са писали този текст? Съзнавали ли са какво са мислили и какво са написали? Подобна без-и/или-отговорност на партия, застанала зад този, макар и да речем, чернови текст (предполагам и се надявам той да е такъв) е просто непростима.
Казват проект. Този проект трябва да издава най-доброто, на което “проектантът” е способен и може да предложи.
Какво ни предлагат тук? Възможни епитети към “етикети”, с други думи, само граматика, чиято единствена грижа в случая е да е спазена звучната реторичност на слога.
Живеели сме във време на радикални промени, но нищо за конкретната “основа”, в която те се извършват. Сякаш няма значение, че те могат, а и често се отразяват твърде локално, т.е. твърде болезнено на общества в преход, които не са намерили подходящите икономически, социални и културни “филтри”, за да ги преобразуват.
Следва възхитеното самолюбуване от “висотата” на следното теоретично прозрение. “Неговата сърцевина (на времето, б.м., представете си!) е преходът от индустриалната към информационната епоха”. Като че ли новото понятие може с нещо да промени същността на обществото, към което е отнесено – дори мислено в неговото развитие. Най-радикалната, т.е. най-дълбинната промяна, която е способно да понесе едно общество, все пак съществуващо в себе си и за себе си, е промяната на неговата “форма”. Докато от изречението следва, че имаме преход от една епоха към друга, т.е. от едно общество към друго, което е очевидно неистинно. Защо ли на анализаторите им убягва простият факт, че съвременната епоха е толкова информационна, колкото е нивото на нейната индустриализация и на технологичните иновации – без да се подценява и влиянието на фактора “информация”, щом той непосредствено е включен в системата на обществената взаимосвързаност. Струва ми се, че не е необходимо да притурям тук доводи към една наложила се като норма очевидност.
И изведнъж проблемите на съвременния свят не се оказват проблемите на този преход, а произтичат от “неудържимия възход” на процесите на глобализация, сякаш е имало предишна (е, исторически аналогии могат да се приведат и в този случай, от времето на Александър Велики и насетне, но те едва ли могат да способстват за разбирането и обяснението на конкретните съвременни процеси) или предстои някаква друга, което естествено остава скрит последен коз, но без да знаем в каква игра!
Сега вече следва нещо главозамайващо. Проблемите на съвременния свят произтичат от сегашния модел на глобализация (бих го нарекъл гробализация), при който интересите на най-силния господстват над всички останали. Какви интереси, на кой най-силен, как и защо господстват? Фрази, които е допустимо да бъдат изпуснати единствено от некритичното самомнение на сенилно митотворчество. Ясно е, че всички веднага ще се хванат с някакво отмъстително удоволствие за мисълта “Щатите, Щатите!…”
И отново скок.
Безапелативно се твърди, че левият проект е устойчивото развитие. На какво? На съществуващото общество, разбира се. Сякаш десният проект желае подскачащо или зигзагообразно развитие на същото това общество. Щом лявото е заявило, че държи на устойчивостта, то за дясното остава всичко отвъд нея.
В случая нас ни интересува дали има разлика, какъв е нейният теоретичен израз и какви са конкретните параметри за удържане на едно общество в рамките на устойчиво развитие между лявото и дясното.
Вместо това ни се предлага друго. Представете си! Левият проект освен всичко друго предполага… предполага – нищо друго! Каква смелост! Да предположиш нещо, пък дали ще стане!, но все пак, предполага се глобална правна среда за функциониране на капитала.
Щом говорим за България, то тя не е никаква глобална среда за функциониране на капитала (по-скоро е глобален пример за това, че капиталът може да функционира и без правна среда, та и въпреки съществуваща някаква такава). България още не е и локална правна среда за защита на гражданина от капитала и поради това е всеобхватна среда за непоправимото функциониране на същия този капитал. Така че вместо да се предполага, трябва да се предлага, ала нещо съвсем друго.
Не стига това, ами се предполага и още, което вече само дяволът може да разбере. Цитирам. “Съчетаване на икономическата, информационната и медийната глобализация с моралните и социалните императиви.” Че има икономическа глобализация и че тя е свързана еднозначно с определени социални и “морални” императиви на властващите в икономическата сфера, е някак си неудобно да не ти е ясно. Не мога да разбера защо информацията и медиите, които я обслужват, са така категорично изведени извън сферата на икономиката? А и с какви други, в крайна сметка и ако застанем на последния им “изход”, социални, да не говорим за морални, императиви са свързани те, освен с опосредения или непосредствен стремеж към печалба? Това само на БСП е ясно. Мисля си, че поне едно малко уточнение е трябвало да бъде направено тук, а именно, че става дума за масмедиите.
Следва прелестно безоблачен и безсмислен абзац.
“Политическият модел на света не може да бъде централизираният модел на една глобална държава. Напротив – това трябва да е моделът на многостранното съгласуване, на глобалното общество.”
Удариха капата в земята – безсмислен, безпомощен жест – и се вдигна само прах. Така и не се разбра, че историята не се съобразява с никое дължимо, което и се предписва.
Няма да коментирам абзаца със заглавие “Перспективата – обединена Европа”. От него става ясно единствено това, че “предстоят огромни усилия на цялата нация”, за да си осигурим шанса да бъдем част от реализирането на моден модел. Тук случаят може да бъде изразен и образно. Става въпрос за това кое куче от цялата глутница ще хване подхвърления кокал и ще успее да се пребори за него. Без да се има предвид цената – дали на живот, дали на смърт.
Към абзаца “България днес – криза на политиката” бих искал да попитам само едно нещо. Даде ли всичко, ама всичко от себе си, БСП, за да извади обществото от “кризата на десния икономически модел, натрапен от СДС от самото начало на прехода”? Опита ли всички средства – политически, организационни, информационни и други, за да докаже, че не само иска, но и че може реално да въздейства върху обществените процеси дори в опозиция? Защо БСП не излезе на улицата, както излязоха срещу нея?
Относно твърденията в “Нашите ценности” ще ми трябва място твърде голямо, което не мога да си позволя. Не мога да подмина обаче тезата, че “отговорът на кризата в обществото и на доверието в институции и партии е политиката като общо благо”, след което безпомощно увисва апендиксът, “където човекът не е средство, а цел”.
Политиката няма как да се интерпретира като общо благо, защото тя преди всичко е определена публична обществена позиция и представителство на тази позиция, свързано с всички произтичащи оттук следствия и последствия. Какво общо може да има между това, което е благо за богатия, и това, което е благо за бедния? БСП ли има намерение да ги съвмести тези блага? Забележете! “Основното различие между левицата и десницата у нас е в политиката за осигуряване на възможности и шансове на бедните слоеве за преодоляване на бедността и неграмотността.”
Политика за осигуряване на шансове, но шансовете не са нищо друго освен случайности, т.е. ще оставим някаква възможност случайно някой беден да стане богат и/или грамотен. Та толкова бедни и неграмотни станаха засега само богати и без, и преди това заклинание, но с реално “сътворчество” от страна на БСП, без това по някакъв начин да е променило структурата на социалното неравенство и механизмите за негово възпроизводство.
Подминавам параграфите “Новата левица – форум за социална демокрация” и “Нашата политика” като преповтарящи или скрито препращащи към предишни твърдения.
Ще подчертая, че тезите в следващия параграф са чиста проба фризирани идеологеми, а и самото му заглавие е предизвикателство за здравия разсъдък – “Обществото – свободни граждани в солидарно общество”. Подобна фраза бих нарекъл утопичен предразсъдък. Че на хартия сме свободни всички – от изтока до запада на Европа, е ясно, но че не само на думи, а и в действителност ще станем солидарни в това общество – от изтока до запада на Европа, на подобна теза би засукал иронично мустак, ако има, и най-безпросветният кръчмар на най-забутаната кръчма, където и да било в Европа – да не говорим за по-“нагоре”.
Няма да продължавам по-нататък. Остават още само три параграфа, които не могат по никакъв начин да променят настроението нито на цялото, нито в частност, предизвикано от този проект.
Тази партия по необходимост ще си отиде, ще слезе от политическата сцена, ако вече е това, за което се представя, че е. Защото е загубила всяка действителна историческа връзка със своя генезис и оттук перспективата за реално представителство на определени социални интереси и поради тази причина не трябва да е там, където си мисли или мислят, че е нейното място в българското общество. Дори нещо повече. Тя не може, няма дори правото да иска да остане и при видимостта, излъчвана все още при произнасянето на магическата фраза “ляво”, която тъй или иначе вече не й отива до нелепост.
