Професор Майкъл Шосудовски преподава икономически науки в университета в Отава, Канада, и е един от интелектуалците – активисти на новите социални движения, родили се след битките от Сиатъл 1999 г. u Генуа 2001 г. Той често е гост-преподавател и в Западна Европа, Латинска Америка и Югoизточна Азия. Бил е съветник на много правителства и институции в развиващите се страни и на Обединените нации. Пребивавал е в Сомалия и Руанда, проучвал е обстановката в Индия и Виетнам, изследвал е събитията в Латинска Америка, в Руската федерация и в държавите от бивша Югославия.
След ерата на Студената война човечеството изпадна в икономическа и социална криза на небивало обедняване на големи части от световното население. Цели национални икономики се сринаха, безработицата бързо се увеличи. В Африка, на юг от Сахара, в Азия и в Латинска Америка избухнаха регионални гладни кризи. Глобализацията на бедността, която заличи всички положителни резултати от ликвидирането на колониалната система след войната, започна в началото на 80-те години с кризата на задлъжнялостта на Третия свят, с въвеждането на Новия световен икономически ред и с налагането на катастрофалните изисквания на Международния валутен фонд на страните-длъжници.
Новият световен ред е изграден върху бедността на човечеството и върху разрушаването на околната среда. Той поражда социален апартейд, разпалва расизъм, изпразва от съдържание правата на хората и провокира в много страни опустошителни етнически конфликти. От 90-те години насам той разпростря желязната си хватка върху всички региони на света – от Северна Америка и Западна Европа през страните от бившия социалистически лагер до новите индустриални “тигри” на Югоизточна Азия и Далечния изток.
Настоящата икономическа криза е по-унищожителна от тази през 30-те години на миналия век. Тя се съпровожда от глобални геополитически катаклизми – регионални военни конфликти, разпадане на държави, а в някои случаи и от изчезване на цели страни. Тя е най-тежката икономическа криза в модерната световна история.
Рецесията след Студената война
Икономическият упадък, който преживя бившият Съветски съюз след 1989 г., беше по-голям от този през Втората световна война и е директна последица от рецептите на МВФ. След времената на пълна работна заетост и относителна стабилност на цените през 70-те и 80-те години, след срива на социализма инфлацията в Русия скочи във висините, реалните доходи и заетостта рязко паднаха, а нивото на здравеопазването драстично се върна назад. Като последица от това холерата и туберкулозата отново се завърнаха в обширни райони на бившия Съветския съюз.
Подобно катастрофално развитие преживяха цяла Източна Европа и страните от Балканите. Една след друга рухнаха техните икономики. В балтийските републики (Литва, Латвия и Естония), както и в кавказките републики Армения и Азербайджан, индустриалното производство спадна с близо 65 на сто. През 1997 г. пенсиите в България се сринаха до 2 долара за месец.(1) Световната банка призна, че 90 на сто от българите живеят под дефинирания от самата нея праг на бедността от 4 долара на ден.(2) Части от населението на Източна Европа и на Балканите, които нямат средства да си платят тока, водата и транспорта, са безцеремонно изолирани от обществото.
Финансовата криза през 1997 г. в Източна Азия, предшествана от спекулативни атаки срещу националните валути, в голяма степен стана причина за катастрофата и с новите азиатски “тигри” – Индонезия, Тайланд и Корея. Споразумението с МВФ за финансова подкрепа, сключено непосредствено след финансовия им срив, при императивно наложените от фонда условия, практически още на следващия ден предизвика рязко спадане в стандарта на живот. “Посредничеството” на МВФ в Корея, постигнато след консултации на високо ниво с най-големите търговски банки на света, “доведе до серийни фалити – над 200 фирми на ден, и до масови уволнения – по 4000 работници дневно.” (3) По същото време след бурни улични ексцеси заплатите в Индонезия паднаха двойно – от 40 на 20 долара на месец, а за борба с инфлацията МВФ настоя да се премахне обвързването им с индекса на цените.
Ако Китай бе изпълнил препоръките на МВФ, 35 милиона работници щяха да бъдат застрашени от уволнение след приватизацията или провокираното фалиране на хиляди държавни предприятия. Те щяха да се присъединят към 130-те милиона излишна работна ръка от селските райони.(4) Прогнозата, която Световната банка даде през 1990 г., че след провеждане на “пазарните реформи” бедността в Китай ще падне през 2000 г. на 2,7 на сто, днес звучи като лош виц.(5)
Мерките за бюджетни икономии, предприети в развитите западни страни още по времето на лейди Тачър, положиха началото на постепенен демонтаж на западната социална държава, гордостта на европейската социалдемокрация.(6) Неолибералните мерки за икономическа “стабилизация” и борба с инфлацията понижиха доходите на работещото население и отслабиха регулативната роля на държавата. От 90-те години насам неолибералните рецепти за оздравяване на стопанството на много развити индустриални държави съдържат същите програми за структурни реформи, каквито МВФ и Световната банка предписват и на страните от Третия свят и Източна Европа.
В противоположност на развиващите се страни реформите в Западна Европа и Северна Америка се провеждат без посредничеството на МВФ. Това е така, защото натрупаните в тези държави значителни обществени задължения дадоха в ръцете на националните финансови елити отличната възможност и политическа власт сами да диктуват на своите правителства желаната от тях стопанска и социална политика. Под влияние на господстващия неолиберализъм навсякъде обществените разходи бяха сериозно съкратени, а социалните програми орязани. Държавата се отказа от контролната си функция над икономиката, дерегулира пазара на труда, отдели доходите от индекса на цените, разреши наемането на работна сила на почасови трудови договори, позволи преждевременното пенсиониране по усмотрение на работодателя и “доброволния” отказ от допълнителни възнаграждения за специални условия на труд.
В същото време на освободените работни места не се назначават нови работници, което означава, че безработицата расте и се прехвърля на плещите на младите хора, които още нямат трудов стаж и право на помощи. По този начин се затваря достъпът на цяло едно поколение до пазара на труда. Красноречиви са служебните указания на отделите по трудови ресурси в Съединените щати: “Разбийте профсъюзите, настройте старите срещу младите работници, ангажирайте стачкоизменници, съкратете заплатите и здравните осигуровки, изплащани от работодателите.” (7)
От 80-те години насам голяма част от работниците в САЩ са изтласкани от старите си, добре платени и профсъюзно осигурени работни места на нископлатена работа. Западните градове затъват в мизерия, условията на живот в американските гета и бедни квартали гонят равнището на Третия свят. Докато нивото на официалната безработица в Съединените щати през 90-те години бележи спад, скокообразно нараства броят на хората на нископлатена и почасова работа. Ако тази политика на евтиния труд продължи, голяма част от работоспособното население на САЩ ще бъде изхвърлено от пазара на труда:“Най-бруталната страна на икономическата рецесия в Америка засяга общността на новите латино-емигрантски общности в района на Лос Анжелис, където безработицата се е утроила и където липсва социална мрежа, която да я поеме. Тези хора се намират в състояние на свободно падане, техният живот буквално свършва, ако загубят и ниско платените си работни места.” (8)
Неолибералните икономически реформи отварят дълбоки социални пропасти между обществените класи и етническите групи. Климатът в големите метрополии е белязан от социален апартейд, а в пейзажа на градовете вече се усещат невидими, но точно очертани линии на разделение между богатите и бедните квартали. За да овладее социалното недоволство и гражданските вълнения, държавата реагира с нарастваща репресия.
Вълната от сливания на фирми, рационализирането и затварянето на предприятия засяга почти всички слоеве на наемния труд. Рецесията достига вече до домакинствата и на средните и добре платените слоеве от населението. Съкращават се разходи за научни изследвания, уволняват се научни работници, инженери, академици, а високоплатени чиновници и мениджъри от средно управленско ниво предсрочно се пенсионират.
Социалните постижения, наследени от ранните следвоенни години, в значителна степен се губят заради промените в социалното осигуряване и заради приватизация на пенсионните фондове. Затварят се училища и болници и с това се подготвят условията за тяхната приватизация.
Безсилието на икономиката на евтиния труд
Интересен феномен е, че глобализирането на бедността става по време на ускорен технологичен и научен прогрес. И въпреки че този напредък неимоверно много повишава потенциалните възможности за производство на стоки и услуги, увеличената производителност не води до намаление на глобалната бедност. Логичният извод тогава е, че наблюдаваният спад в стандарта на живот съвсем не е резултат от недостиг на производствени капацитети.
Напротив. Тъкмо рационализирането в икономиката, преструктурирането на предприятията и изнасянето на производства в страни от Третия свят с евтин труд доведоха до увеличение на безработицата на Запад и до значително понижение на доходите на градското и селското население. Новият световен икономически ред съществува от бедността и от евтината работна ръка. Високата безработица както в индустриалните държави, така и в развиващите се страни, създава възможност за упражняване на повсеместен натиск за намаляване на работните заплати. Безработицата се интернационализира, а в постоянното преследване на максимална печалба и в търсенето на ниско платена работна ръка капиталът се мести от страна в страна. По данни на Международната организация на труда (МОТ) един милиард хора по целия свят, почти една трета от работоспособното население на земята, са безработни.(9)
И докато господстващите икономически учения непрекъснато повтарят тезата за “икономическа ефективност” при използване на дефицитните ресурси на обществото, горчивата реалност категорично ги опровергава. Затварят се заводи, малки и средни предприятия фалират, квалифицирани работници и служители се уволняват. В крайна сметка в името на “икономическата ефективност” при използване на ресурсите на обществото производителността действително расте, но човешки капитал и производствени мощности излизат от употреба и стоят неоползотворени. Натискът за “ефективност” на микроикономическо ниво води до точно обратния резултат на макроикономическо равнище. Изглежда, че комерсиалният капитализъм, движен от стремежа за максимална печалба, е напълно неспособен ефективно да мобилизира неоползотворените човешки и материални ресурси в интерес на обществото.
Забогатяване чрез спекула и криминална дейност
Глобалното икономическо преструктуриране доведе до стагнация и в предлагането на екзистенциално необходими, но евтини, стоки и услуги и до пренасочване на инвестиции към силно печелившата индустрия за скъпи и луксозни стоки. Но това не е всичко. В стремежа си към максимална капиталова доходност, вместо да се съсредоточат върху производство, капиталистите се обръщат все повече към бързите и големи печалби от спекулативни и измамни трансакции на капитали и ценни книжа на световните борси и от дестабилизация на международните и националните финанси.
По този много ефективен, но непроизводителен начин едно привилегировано малцинство успя бързо да натрупа огромни богатства за сметка на останалото население на света. Броят на милиардерите само в Съединените щати нарасна от 13 за 1982 г. на 149 през 1996 г. до над 300 през 2000 г. Глобалният клуб на милиардерите (с около 450 членове) притежава сумарно богатство, което е по-голямо от брутния национален продукт на най-бедните страни с 59% от световното население.(10) Само личното богатство (85 милиарда долара) на семейство Уолтън от щата Арканзас, което притежава търговската верига Wal-Mart и включва наследницата Алис Уолтън, братята Робсън, Джон, Джим и майката Хелън, е двойно по-голямо от брутния национален продукт на Бангладеш (33,4 милиарда долара) с население 127 милиона души и годишен доход от 260 долара на човек.
Както вече стана дума, процесът на натрупване на капитали започна все повече да измества реалната икономика за сметка на виртуалните способи за реализиране на печалба: “Значителното увеличение на броя на милиардерите през 1996 г. се дължи главно на спекулативната търговия с акции на борсата за ценни книжа на Уолстрийт”.(11) За да избегнат данъчното облагане, спекулантите от голям калибър влагат приходите си в секретни, регистрирани само под кодов номер банкови сметки в 50-те данъчни оазиса по целия свят. Според въздържаната оценка на американската инвестиционна банка “Мерил Линч” богатството в личните сметки на частни лица в данъчните оазиси възлиза на 3,3 билиона долара(12), а МВФ изчислява състоянието на концерните и на частните лица там приблизително на 5,5 билиона долара – сума, равна на 25 на сто от общия световен продукт.(13) Незаконните богатства на елитите от бедстващите страни на Третия свят, вложени в безименни сметки, се оценяват на 600 милиарда долара; 1/3 от тях са в Швейцария.(14)
“Пазарните реформи”, от своя страна, създадоха условия за разрастване и интернационализиране и на криминалната икономическа активност, където се реализират баснословни печалби. Престъпните синдикати в Латинска Америка и Източна Европа успяха да използват инициираните от Световната банка приватизационни програми, за да изперат огромни количества “мръсни пари” и да ги превърнат в легална, “чиста” частна собственост. По данни на Организацията на обединените нации (ООН) доходите на транснационалните престъпни организации от целия свят днес възлизат на един билион долара, което се равнява на сумарния брутен продукт на най-бедните страни с население 3 милиарда души.(15) Тези данни на ООН включват търговията с наркотици, оръжие и радиоактивни материали, както и печалбите от контролираните от мафията услуги: проституция, хазарт, обмяна на валута и пр. Това, което тези числа не отразяват, е размерът на криминалните инвестиции в легалната икономика и контролът, който те упражняват върху нейните предприятия. Чрез легалните инвестиции престъпният бизнес не само добива възможност да пере пари, но и да трупа богатства извън сферата на престъпната дейност. Според някои наблюдатели “организираната криминалност вече постига в своите икономически структури по-добри резултати отколкото групата “Fortune 500”, а предприятията й приличат по-скоро на “General Motors”, отколкото на обекти на традиционната сицилианска мафия.” (16) Пред подкомисия на американския Конгрес директорът на ФБР Джим Мууди обяви, че престъпните организации в Русия “работят перфектно с чуждестранни криминални групировки от Италия, Колумбия и т.н… Преходът към капитализъм (в бившия Съветски съюз) създаде възможности, които не бяха пропуснати” (17) от тъмния бизнес.
Кризата на свръхпроизводството и ликвидирането на дребните производители
Нарасналата икономическа ефективност на глобалния капитализъм се дължи освен на техническия прогрес и на минимизиране на количеството наети работници и на техните заплати. Тези процеси обаче инициират лавинообразно развитие на кризата на свръхпроизводство. По-малко работещи, с по-ниски заплати означава намаление на платежоспособните потребители на стоки и услуги на пазара. Тогава един огромен производствен капацитет се оказва изправен пред ограничена консумация. Резултатът е диспропорция и свръхпродукция с опасни размери. При това положение най-ефективните предприятия са в състояние да продължат своето пазарно съществуване само ако ликвидират излишните производители и конкуренти. Но ако праволинейно се следва тази логика и допълнително се закрият нови индустриални сектори, работещите в тях също ще отпаднат от пазара. Този процес на лавинообразна пазарна стагнация се развива в опровержение на теоремата на Jean Baptiste Says от господстващата икономическа наука, че предлагането само създава своето търсене. Още в ранните 80 години на миналия век процесът на свръхпродукция доведе до спад на цените на стоките, с унищожителни последици за производителите на суровини и на готова продукция от Третия свят.
Като следствие от изпълнението на програмите на Световната банка и МВФ в развиващите се страни банкрутират цели индустриални сектори, които преди това успешно са работели за вътрешния пазар. В резултат на девалвация на валутата им, на либерализирането на вноса и на пренасищането на местния пазар с вносни (силно субвенционирани) стоки от развитите индустриални държави националната им икономика се подкопава, постепенно запада и изчезва. По този начин благодарение на провокираната стопанска разруха в Съветския съюз и либерализирането на вноса в страните от затворения пазар на бившия СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ на социалистическите страни), в африканските пазари южно от Сахара и другаде големите индустриални концерни се освободиха от местните конкуренти, реализираха значителен ръст в продажбите си и увеличение на дела си на световния пазар. Но както вече се каза, този бум е за сметка на затворените мощности на локални, регионални и национални производители. Доведени вече до банкрут, не е трудно те да бъдат принудени да работят и печелят за големи западни дистрибутори. Освен това мултинационалните компании завладяват местни пазари и чрез системата за отдаване на лицензи. По този начин те печелят контрол над човешките ресурси, работната ръка и местния икономически елит и си присвояват голямата част от приходите на малките фирми и търговци, ползватели на лиценза. За местните “независими” производители остава да осигурят по-голямата част от разходите по внедряване на лицензите.
Подобен процес се развива и в Западна Европа. Политическите преобразувания на Европейския съюз в рамките на договора от Маастрихт облагодетелстват все повече господстващите европейски финансови кръгове, което обаче е за сметка на единството на обществото. Държавите стимулират съзнателно образуването на частни монополи, а едрият капитал разрушава дребния бизнес във всичките му форми и прояви. Чрез натиск за образуване на единни икономически структури в Европа и Северна Америка дребните локални и регионални предприемачи са притиснати до стената и с тяхното изчезване икономическият живот в градовете се променя из основи. “Свободната търговия” и икономическата интеграция предлагат на глобалните предприятия възможност за по-голяма мобилност, докато чрез институционални бариери горните два фактора ограничават движението на малкия, локален капитал. По този начин стопанската интеграция, доминирана от големите предприятия, често поражда зад фасадата на политическото единство социални противоречия и конфликти сред отделни групи и икономически субекти от обществото на Запад.
“Мирен” консенсус и военна принуда
Всички разгледани дотук глобални процеси се базират на феноменалния световен консенсус по отношение на една манипулативно наложена идеология – неолиберализмът. Той е добил хегемония и безпрекословно се спазва от правителствата на почти всички страни по света. Повсеместно и безапелационно те следват едни и същи негови икономически рецепти. Под контрола на Международния валутен фонд (МВФ), Световната банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО) неолибералните пазарни реформи навсякъде създават благоприятни условия за големите, глобално опериращи банки и за транснационалните концерни (ТНК). В действителност обаче и дума не може да става за истински “свободни” пазарни отношения, както се внушава от неолибералната реторика на МВФ и СБ. Техните “програми за структурни реформи” не са нищо друго освен ултимативни предписания, които, ако не се спазват, водят до сериозни икономически санкции.
Създадените през 1944 г. в Бретън Уудс институции на МВФ и СБ и основаната през 1995 г. СТО са бюрократични, регулиращи институции, действащи под държавна закрила в полза на могъщи икономически и финансови интереси. Зад тези глобални институции стоят банкерите от Уолстрийт и шефовете на най-големите в света компании. На техните съвещания при закрити врати присъстват още и представителите на световното икономическо лоби:
• Международната търговска камара (ICC);
• Trans Atlantic Business Dialogue (TABD), който устройва на своите годишни съвещания среща на ръководителите на най-големите западни концерни и политици с представители на СТО;
• United States Council for International Business (USCIB);
• Международният икономически форум в Давос (от януари 2002 г. за първи път в Ню Йорк);
• намиращият се във Вашингтон Institute of International Finance (IIF), който представя най-големите банки и финансови организации на света.
Други важни полуприкрито работещи за политиката на Новия световен ред организации са: Трилатералната комисия, Билдербергската група и The Council of Foreign Relations (CFR).
Макроикономическите реформи и непрекъснато радикализиращото се либерализиране на международната търговия, които се налагат от този мощен конгломерат от агенти на глобализацията, манипулират световната общност за “мирно и консенсусно” реколонизиране на света. Въпреки че за постигането на тази цел не е необходимо открито използване на сила, безпардонното налагане на неолибералните икономически концепции представлява форма на водене на война. В този контекст войната и глобализацията не са отделни, несвързани едно с друго явления.
Какво се случва със страни, които се противят да се отворят за западните банки и мултинационални концерни, както изисква Световната търговска организация? Военните и западните тайни служби поддържат добри контакти с финансовия елит и отлично знаят как да постъпят в такива случаи. Международните финансови институции работят също и с НАТО и неговите “умиротворителни мисии” по света, като не пропускат случая да се включат във финансирането на следващото неизбежно възстановяване на “умиротворените” райони.
В началото на третото хилядолетие войната и “свободната” търговия вървят ръка за ръка. Военните действия в известен смисъл представляват последната инстанция на едно мултилатерално инвестиционно споразумение. Те разрушават физически това, което все още не е унищожено от дерегулирането, приватизацията и “пазарните реформи”. Прякото колонизиране с военна сила и изграждането на западни протекторати изпълнява де факто същата задача, както МВФ, СБ и СТО – осигурява на западните банки и транснационалните компании безпрепятствен достъп до съответните пазари, така че те да действат там глобално, като на собствена територия. “Дипломацията на ракетите” днес повтаря “дипломацията на канонерките” от ХIХ век, които също трябваше да осигуряват “свободната търговия”. След опиумните войни Калеб Къшинг е изпратен през 1844 г. от Съединените щати в Китай, за да преговаря за отваряне на китайските пристанища. В прав текст той предупреждава императора на Небесната империя, че “отказът да се приемат американските искания може да бъде тълкуван като покана за война”18 (По същия начин постъпи и Мадлин Олбрайт със Сърбия на преговорите в Рамбуйе – бел. на прев. ).
Разоръжете Новия световен ред!
Идеологията на свободния пазар се поддържа от нови брутални форми на държавна и свръхдържавна интервенция, които са базират на целенасочената манипулация от силите на пазара. Споразумението на СТО за свободна търговия в действителност гарантира правата само на най-големите световни икономически субекти. В същото време гражданите на отделните страни са лишени от правото си да участват във вземането на важни суверенни решения, тъй като начинът, по които международното търговско споразумение на СТО бе наложено както на национално, така и на интернационално ниво, по никакъв начин не е демократично легитимиран. Споразуменията със СТО лишават от власт националното общество за сметка на международния финансов елит, комуто се предоставят твърде широки пълномощия за намеса в сферата на държавния суверенитет. А неолиберализмът като идеология, с неговата благозвучна реторика за доброто управление (good governance) и за “свободния пазар”, представлява за управляващите елити твърде прозрачно правно основание за вземане на политически решения, които засягат съдбата на цялото общество.
Апологетите на новият световен ред, основан на “неолибералния консенсус” на Вашингтон и Уолстрийт, доста самонадеяно си присвояват правото да налагат на света системата на отворените пазари като единствена алтернатива за избор на път към всеобщото благоденствие на човечеството. Затова на глобализацията на капитала трябва да се противопостави глобализация на борбата за разоръжаване на Новия световен ред.
Превод и информация инж. Любен Аладжов
Подбор Иван Аладжов
––
Книгата на Майкъл Шосудовски “GLOBAL – BRUTAL”, превод от въведението на която предлагаме, е издадена досега на 8 езика и съдържа 7 части (480 стр.) Първата е “Глобал-ната бедност и макроикономическите реформи”, шестата част е “Новият световен ред”, а последната – “Война и глобализация”. Останалите четири части разглеждат потре-саващи по своята антисоциалност и анти-хуманност случаи на неолиберални реформи в страни от Африка, Южна и Югоизточна Азия, Латинска Америка, бившия Съветски съюз и Балканите.
На основата на примери от целия свят професор Шосудовски идва до един и същи извод: чисто пазарно ориентираната глобализация и “свободният” трансфер на стоки и капитали не водят до решение на проблемите на чове-чеството. Неолибералният световен икономически ред гарантира интересите само на богатите индустриални държави. Чрез него водещите международни банки получават уникалната възможност неограничено да печелят от свободното движение на капитали. С мигновени компютърни трансфери на световните финансови борси те превръщат планетата в едно гигантско казино за хазарт с невиждани по размерите си залози. Там те присвояват всичко новосъздадено от световната икономика и реализират колосални печалби. И нищо чудно тогава, че въпреки нарастващото с няколко процента на година производство на блага, човечеството видимо обеднява, през последните години дори вече и в развитите страни. Целият този ужасяващ грабеж се извършва пред очите на мани-пулираната световна общественост и се представя като “законна” практика, отговаряща на правилата на играта.
Гигантските транснационални компании под натиска на предиз-виканата от самите тях криза на свръхпроизводство залагат оцеляването си на пазарната експанзия към развиващите се страни, което е възможно единствено ако местната им промишленост бъде унищожена като конкурент. Вторият и Третият свят икономически се реколониализират от Световната банка, МВФ и СТО и се превръщат в открити територии, без суверенитет и право на вето.
Глобалната икономическа и екологична криза, егоистичният инстинкт за самосъхранение на водещите индустриални държави и алчният нагон към максимална печалба ги правят безмилостни към бедните страни. Те превръщат и най-малката им надежда за излизане от блатото на мизерията и за догонващо развитие в неосъществима илюзия. Глобализираният капитализъм превръща света в жестока джунгла, където властват законите на социалдарвинизма и оцеляват само най-хищните.
А благозвучната реторика на проповедниците на неолиберализма за пазарна демокрация, за равен шанс и за западен стандарт на живота е само за наивните, които все още могат да вярват в това.
–––––
Бележки
(1)“The Wind in the Balkans”, The Economist, 08.02.1997
(2) Jonathan C. Randal, “Reform Coalition Wins Bulgarian Parlament”, The Washington Post, 20.04.1997
(3) Корейско сдружение на профсъюзите, Unbridled Freedom to Sack Workers Is No Solution at All, Seoul, 13.01.98.
(4) Eric Ekholm, “On the Road to Capitalism. China Hits a Nasty Curve: Joblessness”, New York Times, 20.01,1998
(5) Световна банка, 1990, World Development Report, Washington 1990.
(6) Неолиберализмът и социалдемокрацията са несъвместими. Неолиберализмът освобождава икономиката от регулативната роля на държавата, а тя стои в основата на социалдемократическата парадигма (бел. на преводача).
(7) Earl Silber, Steven Ashby, ЬAW and the “Cat” Defeat, in: Against the Current, Juli/August 1992
(8) Mike Davis, “Realities of the Rebellion”, in Against the Current, Juli/August 1991, P.7
(9) International Labor Organization, “Second World Emloyment Report”, Genf 1996
(10) Forbes Magazine, Годишна листа на най-богатите хора на света, www.forbes.com/tool/
(11) Charles Laurence, “Wall Street Warriors Force. Their Way Into the Billionaires Club”, Daily Telegraph, 30.09.1997
(12) “Increased Demand Transforms Markets”, Financial Times, 21.06 1995
(13) Fiancial Times, 07.06.1996
(14) Peter Bosshard, “Cracking the Swiss Banks”, The Multinational Monitor, November,1992
(15) “Proceedigs on the United Nations Conference on Crime Prevetion”, Kairo, Mai 1995
(Jean Herve Deiller “Gains annuels de 1000 milliards pour l’Internationale du crime”, La Presse, Montreal, 30.04.1996
(16) Daniel Brandt, Цrganized Crime Threatens the New World Order”, Namebase Newsline, Ohio, Nr.8, Januar/Maerz 1995
(17) Съобщение на Reuters, 25.01.1995
18 Мichel Chossudovsky, “Towards Capitalist Restoration, Chinese Socialism After Mao”, London 1986, P.134