СТАС И НЕЛИ

Бо­рис­лав Бой­чев е за­вър­шил е СУ „Св. Кл. Ох­рид­с­ки“, спе­ци­ал­ност жур­на­лис­ти­ка. Ра­бо­тил е ка­то ре­дак­тор и ко­рес­пон­дент на Ра­дио „Со­фия „, във в. „Ли­те­ра­ту­рен фронт“, сп. „Сеп­тем­в­ри“ и сп. „Ле­то­пис“. Ав­тор е на кни­ги­те „Теж­ки­те дя­до­ви бо­ту­ши“, „Се­ло без ку­че­та“, „Мом­че­то и ли­си­ца­та“, „Ста­ри­ят мост“ и др. Не­го­ви раз­ка­зи и по­вес­ти са пуб­ли­ку­ва­ни в пе­ри­о­дич­ния пе­чат. Член е на СБП. Но­си­тел е на по­чет­на­та наг­ра­да за бе­лет­рис­ти­ка на СБП през 1985 г.
На проф. Алек­сан­дър Тер­зи­ев –
той знае за­що!

Щом нас­та­ни ос­къд­ния си сту­ден­т­с­ки ба­гаж в но­ва­та квар­ти­ра, Ста­нис­лав из­ле­зе на бал­кон­че­то да ог­ле­да квар­та­ла, къ­де­то от днес ще­ше да пре­би­ва­ва не­из­вес­т­но до­ко­га.

Как­то във вся­ка ста­ра част на гра­да и тук къ­щи­те, скуп­че­ни, бя­ха по на два-три ета­жа, с мал­ки про­зор­ци, със сте­ни с под­ко­жу­ше­на, а тук-та­ме из­ро­не­на ма­зил­ка с озъ­бе­на тух­ле­на зи­да­рия от­до­лу. Двор­че­та­та бя­ха с плоч­ни­ци, без гра­дин­ки, с по ня­кое хи­ла­во дръв­че. Не, вре­ме­то тук не бе­ше труп­а­ло злат­ния пра­шец на бла­го­род­на па­ти­на, а си­во­та, овех­тя­лост и на­ча­ло на стар­чес­ко тле­ние. Бе­ше на път да се ра­зо­ча­ро­ва и да се уп­рек­не за къс­ме­та си, ко­га­то на от­с­рещ­ния бал­кон се мяр­на ша­ре­на рок­лич­ка. Тес­ни, тес­ни ули­ци­те, ала съз­да­ват ин­тим­ност, мо­жеш под­роб­но да раз­г­ле­даш как­во се крие под рок­лич­ка­та. Опит­но­то око на сту­ден­та тре­то­кур­с­ник пре­це­ни без­пог­реш­но, че на от­с­рещ­ния бал­кон стои съз­да­ние, ко­е­то до вче­ра е би­ло на въз­раст­та на Бе­ки Та­чер, но ве­че от­в­ся­къ­де си е Жу­ли­е­та от гор­ни­те кла­со­ве на гим­на­зи­я­та. Има си всич­ко, и до­ри в по­ве­че, къ­де­то и да го срещ­неш, ще е гре­хо­та да го под­ми­неш без вни­ма­ние и да не го из­п­ра­тиш с то­ми­тел­на въз­диш­ка. В един мо­мент Жу­ли­е­та вдиг­на гла­ва и го съг­ле­да. Бе­ше учу­де­на и из­не­на­да­на, а ко­га­то пог­ле­ди­те им се прис­рещ­на­ха, той не из­пус­на ми­га, сдър­жа­но се ус­мих­на и ким­на за поз­д­рав.

Пи­са­на­та рок­лич­ка се приб­ра, ала мис­ли­те на Ста­нис­лав про­дъл­жи­ха да ви­та­ят око­ло от­с­рещ­ния бал­кон, на­къ­де­то чес­то, но нап­раз­но пог­леж­да­ше до ве­чер­та.

А квар­та­лът не из­г­леж­да­ше чак тол­ко­ва сив и овех­тял.
На сут­рин­та, на път за Уни­вер­си­те­та, Ста­нис­лав за все­ки слу­чай се по­за­вър­тя пред вхо­да на от­с­рещ­на­та къ­ща. Знае ли чо­век… Пос­п­ря, на­да­де ухо и то­ку до­чу стъп­ки от­към гор­ния етаж: прип­ре­ни стъп­ки на мла­ди но­зе, кра­че­ха през две стъ­па­ла, наб­ли­жа­ват, ста­ват все по-от­чет­ли­во. Ед­ва не се сблъс­ка­ха пред вхо­да. Бе­ше тя. Зас­та­на­ха един сре­щу друг и за­не­мя­ха от из­не­на­да. Ста­нис­лав се око­пи­ти бър­зо.

– Ах, то­ва сте вие!… Как­ва слу­чай­ност… Ние ве­че се поз­на­ва­ме, съ­се­ди сме… Аз съм Ста­нис­лав, но всич­ки ми ви­кат Стас!…

От­как­то блуз­ки­те й за­поч­на­ха да отес­ня­ват, да отес­ня­ват, а един ден, след ка­то май­ка й са­ма й на­дя­на су­ти­ен, все по-чес­то усе­ща­ше, че скри­шом я наб­лю­да­ва. В ов­лаж­не­ли­те й очи има­ше ра­дост и гор­дост, но и тъ­га, и тре­во­га. От ден на ден май­ка й ста­ва­ше по-гриж­ли­ва. Вну­ша­ва­ше й, че от­в­ся­къ­де я деб­нат опас­нос­ти, да се па­зи и да бъ­де не­до­вер­чи­ва. То­ку пог­леж ня­кой сту­дент… Сту­ден­тът най-чес­то се по­я­вя­ва­ше в на­зи­да­ни­я­та, той ня­ма­ше име, ни­то по не­що мо­же­ше да го раз­поз­на­еш, ала бе­ше ко­ва­рен, лу­кав, а и на­ха­лен и не­въз­пи­тан, деб­не и под­мам­ва не­вин­ни и не­о­пит­ни ка­то нея. От то­га­ва за­поч­на при­дир­чи­во да наб­лю­да­ва в ав­то­бу­си и трам­ваи сту­ден­ти­те и със си­гур­ност зна­е­ше за тях, че чес­то се сме­е­ха, по­каз­ва­ха два ре­да здра­ви под­ре­де­ни зъ­би, а съ­що тъй, че си ви­ка­ха по­меж­ду си ко­ле­га.

Пред нея сто­е­ше сту­ден­тът, а пък не се пла­ше­ше от не­го. Ама ни­как. Бе­ше със зе­ле­ни очи и в тях ня­ма­ше ко­вар­с­т­во, ни­то пък в гла­са му лу­кав­с­т­во. Ро­шав е, а ли­це­то му е с глад­ка и неж­на ко­жа. По-ви­сок е от нея и са­ма не раз­б­ра за­що, но за миг си пред­с­та­ви как ще из­г­леж­дат, ако вър­вят един до друг по ули­ца­та.

– Аз съм Не­ли – ка­за тя и не поз­на гла­са си. Бе­ше плах, с нот­ки на сла­бост и сми­ре­ние.

Сту­ден­тът плес­на с ръ­це.

– Не­ли! А пък аз съм Стас!… Ние сме Стас и Не­ли…

Гла­сът му бе­ше по мом­чеш­ки звън­лив и нас­меш­лив и име­на­та им, ней­но­то и не­го­во­то, ся­каш де­ца, за­ло­ве­ни за ръ­це, се сов­на­ха в град­с­ка­та шу­мо­те­ви­ца и по­тъ­на­ха в про­лет­но­то ут­ро.

Стас и Не­ли!

Ка­то подтич­ва­ше към учи­ли­ще, Не­ли из­вед­нъж се сеп­на. Раз­т­ре­во­жи се. По­мис­ли си за за­ръ­ки­те на май­ка си и как да се па­зи и се раз­т­ре­во­жи. Ка­то зна­е­ше, че е ху­ба­вел­ка и ум­на, и доб­ра уче­нич­ка, че не е ка­то дру­ги­те, дър­же­ше се не­за­ви­си­мо, бе­ше сво­ен­рав­на, ко­га­то се на­ло­жи и мал­ко над­мен­на. И вмес­то да ка­же на сту­ден­та не­що дръз­ко, прис­ме­хул­но, пре­диз­ви­ка­тел­но, из­пя си име­то ка­то мал­ко мо­ми­чен­це, без до­ри да я бе­ше по­пи­тал.

През ча­со­ве­те в учи­ли­ще­ все си мис­ле­ше за сут­реш­на­та сре­ща и през ця­ло­то вре­ме под­реж­да­ше ду­ми­те, с ко­и­то ве­чер­та ще раз­ка­же всич­ко на май­ка си. Тя й е ка­то при­я­тел­ка, ама най-близ­ка при­я­тел­ка, ни­що не е скри­ва­ла до­се­га от нея…

… Ве­рен на пох­вал­ния на­вик да си во­ди за­пис­ки по вре­ме на лек­ции, Ста­нис­лав из­ва­ди тет­рад­ка­та, на­пи­са да­та­та и заг­ла­ви­е­то, за­та­я­ва­ше дъх, на­ос­т­реяше слух, но тък­мо да под­х­ва­не ниш­ка­та на ми­съл­та и да за­поч­не да за­пис­ва, все­ки път, ка­то да­леч­но ехо до не­го дос­ти­га­ше ней­ни­ят глас: “Аз съм Не­ли! Аз съм Не­ли!” И тън­ка­та ниш­ка на про­фе­сор­с­ка­та ми­съл се пре­къс­ва­ше. Не­ли зас­та­ва­ше пред не­го ка­то ви­де­ние, сми­ре­но и пла­хо де­те, за­лу­та­но и са­мот­но в очак­ва­не ня­кой да го па­зи и зак­ри­ля.

На бе­лия лист на сту­ден­т­с­ка­та му тет­рад­ка през то­зи ден ос­та­наха са­мо да­та­та и заг­ла­ви­е­то.

Ве­чер­та, как­то ви­на­ги, Не­ли из­ти­ча да пос­рещ­не май­ка си. Но още от вра­та­та тя се втрен­чи в нея.

– Не­що има! Не­що се е слу­чи­ло! – ре­че раз­т­ре­во­же­но.

Ду­ми­те на май­ка й я сеп­на­ха.

– Ни­що не се е слу­чи­ло! – ка­за Не­ли с пре­си­ле­но без­г­ри­жен и ве­сел глас.

Не, слу­чи­ло се е. Из­пи­са­но е на ли­це­то й, звъ­ни в гла­са й, грее в очи­те, то е ка­то си­я­ние око­ло нея. И май­ки­те го пре­ду­се­щат без­пог­реш­но.

Не­ли не про­ро­ни ни­то ду­ма за сут­реш­на­та си сре­ща. Пре­мъл­ча. Скри от май­ка си. За пър­ви път има­ше тай­на от нея.

Как­то ви­на­ги, след ра­бо­та май­ка й се зае с оби­чай­на­та шет­ня, но всич­ко вър­ве­ше мъл­ча­ли­во, бе­ше умис­ле­на и чес­то се взи­ра­ше в по­рас­на­ло­то си мо­ми­че и сър­це­то й се сви­ва­ше от пред­чув­с­т­вия.

Не че има­ше ня­как­ва ра­бо­та, но все не­що тег­ле­ше Не­ли на­там, не се стър­пя и из­ле­зе на бал­ко­на. Но се за­ре­че да стои, без да пог­лед­не нас­ре­ща. Пос­тоя с на­деж­да, че щом той се по­я­ви, ня­ма да го удос­тои и с най-мал­ко вни­ма­ние, все ед­но, че не го е ви­дя­ла, ще обър­не гръб и ще се при­бе­ре. По­ча­ка, дос­та по­ча­ка, хвър­ля­ше пог­лед нас­ре­ща, но уви, нап­раз­но. То­га­ва й ми­на през ума, че той мо­же и да е в ста­я­та си и да я наб­лю­да­ва, но не ис­ка и да знае за нея. Ста­на й мъч­но и през це­лия ден й се пла­че­ше. След учи­ли­ще не се стър­пя, из­ле­зе на бал­ко­на за все­ки слу­чай. И как­во? Стас! Тя мис­ле­ше за не­го ве­че с то­ва име. Стас се по­я­ви ту­так­си. Бе­ше ве­сел и ожи­вен, вед­на­га я поз­д­ра­ви, Не­ли заб­ра­ви за­ка­на­та си да не пог­леж­да нас­ре­ща, за­що­то Стас за­поч­на с жес­то­ве да обяс­ня­ва не­що. Мо­же би къ­де е бил вче­ра, за­що го е ня­ма­ло. Ту ръ­ко­ма­ха­ше, ту пра­ве­ше две­те си ше­пи на фу­ния око­ло ус­та­та и не­що шеп­не­ше, но ду­ми­те не дос­ти­га­ха до нея и тя вди­га­ше ра­ме­не в не­до­у­ме­ние: не раз­би­рам, не раз­би­рам! То­га­ва той й да­де знак да сле­зе до­лу, на вхо­да, до­лу, до­лу, къ­де­то ве­че са се сре­ща­ли. На вхо­да-а-а!…

Из­п­ра­ве­ни ли­це сре­щу ли­це, из­вес­т­но вре­ме и два­ма­та сму­те­но мъл­ча­ха и се гле­да­ха с лю­бо­пит­с­т­во. Тръг­на­ла на­бър­зо, по до­маш­но­му неб­реж­но, Не­ли из­лъч­ва­ше жен­с­ка топ­ли­на и се­ме­ен уют; Стас й из­г­леж­да­ше влас­тен, ре­ши­те­лен и по мъж­ки си­лен.

Не­ли не­о­чак­ва­но за са­ма­та се­бе си ка­за, че май­ка й си е вкъ­щи, но се сеп­на и за­мъл­ча, не се до­из­ка­за, из­п­ла­ши се от ду­ми­те. То бе­ше по-гре­хов­но от вче­раш­на­та пре­мъл­ча­на тай­на. Бе­ше за­го­вор. Но Ста­нис­лав не из­пус­на сгод­ния мо­мент, да­де й съ­вет, ко­га­то е са­ма, да из­ли­за на бал­ко­на с оная кра­си­ва­та рок­лич­ка, с ко­я­то я ви­дя за пър­ви път. Мно­го й оти­ва. И кол­ко е ху­ба­ва с нея!

От то­зи ден на­сет­не кол­чем ве­се­ла­та бас­мя­на рок­лич­ка се по­я­вя­ва­ше на бал­ко­на, на­ча­са на от­с­рещ­ния из­с­ка­ча­ше Ста­нис­лав. Раз­го­ва­ря­ха все тъй мъл­ком, без ду­ми, с жес­то­ве и ми­ми­ки. По­ве­че­то той, тя са­мо ки­ма­ше раз­би­ра­що. Ези­кът им ста­ва­ше все по-бо­гат. Кол­ко лес­но са­мо уго­во­ри­ха сре­ща­та в квар­тал­на­та гра­дин­ка, къ­де­то след раз­ход­ка­та пи­ха сту­ден чай със слам­ка. През ця­ло­то вре­ме го­во­ре­ше Стас, но тя тъй и не за­пом­ни ду­ми­те, за­що­то слу­ша­ше гла­са му, бе­ше ка­то му­зи­ка. А на­о­ко­ло всич­ко бе­ше тъй кра­си­во и праз­нич­но. Не­ли слу­ша­ше, ала от вре­ме на вре­ме се и ог­леж­да­ше, да не би слу­чай­но от­ня­къ­де да се по­я­ви май­ка й. И ка­то дой­де ред и тя да ка­же не­що, ка­то не се се­ща­ше за как­во, раз­ка­за за нея, за май­ка си. Кол­ко я оби­ча, кол­ко е ху­ба­ва, кол­ко мла­дее, как фи­гу­ра­та й е съв­сем за­па­зе­на, тя и до­се­га об­ли­ча аби­ту­ри­ен­т­с­ка­та си рок­ля, и на сре­щи­те със съ­у­че­ни­ци­те от ней­ния клас ви­на­ги оти­ва с нея. Мом­че­та­та, ох, как­ви мом­че­та, те всич­ки­те са с пос­реб­ре­ли ко­си, мом­че­та­та от кла­са, тъй ви­ка­ла май­ка й, се из­реж­да­ли да й се обяс­ня­ват кол­ко я ха­рес­ва­ли нав­ре­ме­то, а я ха­рес­ва­ли и до ден дне­шен. А на­де­бе­ле­ли­те й съ­у­че­нич­ки се ко­се­ли от за­вист…

Пак та­ка, през ули­ца­та, от два­та бал­ко­на се уго­во­ри­ха да оти­дат на ки­но. По вре­ме на про­жек­ци­я­та Стас дър­жа ръ­ка­та й, тя се нап­ра­ви, че не за­бе­ляз­ва, че е по­гъл­на­та от оно­ва, ко­е­то ста­ва на ек­ра­на, но усе­ща­ше топ­ли­на­та на длан­та му и ни­що не за­пом­ни от фил­ма.

Хо­ди­ха и на рож­ден ден на не­гов ко­ле­га. Как са­мо ги пос­рещ­на­ха! Стас и Не­ли – та­ка ги пред­с­та­ви­ха. На сту­ден­т­с­кия рож­ден ден не бе­ше ка­то на уче­ни­чес­ки­те, къ­де­то мом­че­та­та се бо­рич­ка­ха, над­вик­ва­ха се, а ко­га­то за­поч­ва­ха да стъп­ват по лег­ла­та, май­ка­та на рож­де­ни­ка каз­ва­ше мно­го заг­ри­же­но, че ве­че е къс­но, че ро­ди­те­ли­те им се тре­во­жат, бър­зо-бър­зо ги из­п­ро­вож­да­ше и праз­нен­с­т­во­то про­дъл­жа­ва­ше на ули­ца­та. А сту­ден­ти­те се из­с­луш­ва­ха, към нея се от­на­ся­ха ка­то към рав­на, ви­ка­ха й ко­леж­ке, не ви­на­ги раз­би­ра­ше как­во каз­ват, нап­ря­га­ше се и по­ня­ко­га се сме­е­ше за­ед­но с тях, без да се до­се­ща кое точ­но е смеш­но­то. Ко­га­то се при­би­ра­ха от рож­де­ния ден, Стая я це­лу­на. Чак до дру­гия ден усе­ща­ше це­лув­ка­та на бу­за­та си.

В та­зи не­дел­на майс­ка ут­рин ша­ре­на­та рок­лич­ка раз­цъф­тя на бал­ко­на ра­но-ра­но. Не­ли бе­ше преб­ра­де­на с ле­ка ефир­на заб­рад­ка и ли­це­то й поч­ти не се виж­да­ше. Не­що пре­мес­т­ва, дру­го под­реж­да. Знае си Ста­нис­лав, че всич­ко е на­уж­ким, за заб­лу­да, ог­леж­да да­ли ня­кой от съ­сед­ни­те бал­ко­ни не ги наб­лю­да­ва. Ко­га­то е си­гур­на, че са си са­ми, ще от­п­ра­ви пог­лед към не­го, ще му се ус­мих­не и та­зи ус­мив­ка ще про­ник­не дъл­бо­ко в ду­ша­та му. Ще за­поч­нат раз­го­вор, не­по­ня­тен за ни­кой друг, ще при­ту­рят но­ви тай­ни към до­се­гаш­ни­те си, за ко­и­то све­тът ни­ко­га ня­ма да уз­нае…

До­ка­то очак­ва­ше да свър­ши иг­ра­та, сто­ри му се, че Не­ли та­зи сут­рин не е съ­ща­та. Дру­га е, раз­лич­на. Дви­же­ни­я­та не са ней­ни­те, до­се­гаш­ни­те, а плав­ни, улег­на­ли, ле­ни­во-слас­т­ни ка­то у зре­ли­те же­ни, по­дир ко­и­то мъ­же­те се об­ръ­щат и от­до­лу до­го­ре ги опип­ват с очи. А же­ни­те по­ня­ко­га на­роч­но за­ба­вя­ха крач­ка­та, усе­ща­ха те, удъл­жа­ва­ха туй опип­ва­не, а Ста­нис­лав из­пит­ва­ше не­до­у­ме­ние и мал­ко пог­ну­са.

Ко­га­то са за­ед­но или пък си мис­ли за Не­ли, у не­го на­пи­рат въз­тор­же­ни ду­ми, кра­си­ви и неж­ни ду­ми, по­е­тич­ни, но не мо­же­ше да ги свър­же и да се из­ра­зи. Не­из­ка­за­но­то се нат­руп­ва­ше ка­то слад­ка бол­ка точ­но там, къ­де­то е слън­че­ви­ят въ­зел. Усе­ща­ше Не­ли със слън­че­вия въ­зел. Но се­га за пър­ви път слад­ка­та бол­ка се раз­ля по ця­ло­то тя­ло и пре­ми­на ка­то ог­не­на тръп­ка, той це­ли­ят на­бъб­на от же­ла­ние, как­во­то не бе­ше из­пит­вал до­се­га към нея. И гле­да­ше от­с­ре­ща с оня сластен пог­лед, с кой­то мъ­же­те спо­ди­ря­ха же­ни­те по ули­ци­те. Сра­му­ва­ше се, но не мо­же­ше да му из­бя­га, ни­то да го по­тис­не, то бе­ше по-сил­но от не­го.

Най-пос­ле Не­ли го пог­лед­на, но ня­как слу­чай­но, ка­то да го виж­да­ше за пър­ви път, ка­то не­поз­нат. То­га­ва Ста­нис­лав й по­ма­ха: Здра­вей, здра­вей! И й из­п­ра­ти це­лув­ка. Но вмес­то да му от­вър­не, тя сър­ди­то обър­на гръб и си вле­зе в ста­я­та.

Не­що се е слу­чи­ло. Ста­на­ло е не­що – си мис­ле­ше Ста­нис­лав. И до­ка­то га­да­е­ше и тъ­не­ше в до­гад­ки, на вра­та­та се поз­въ­ни три пъ­ти. Бе­ше за не­го.

Бо­же, Не­ли! Не­що страш­но се е слу­чи­ло. Не­уз­на­ва­ема е. Ця­ла­та се тре­се, по бу­зи­те й се сти­чат съл­зи, ед­ри, ка­то на мал­ки­те де­ца. Ед­ва прек­ра­чи в ста­я­та и из­х­ли­па.

– Зна­чи та­ка, ето ка­къв си бил, из­п­ра­щаш це­лув­ки на май­ка ми! – ре­че тя и се за­да­ви от плач.

– Це­лув­ки на май­ка ти? Аз? – Ста­нис­лав бе­ше сли­сан.

– Да, на май­ка ми, пре­ди мал­ко, ко­га­то тя под­реж­да­ше бал­ко­на и ти си й из­п­ра­щал…

– Май­ка ти аз та­зи сут­рин не съм я виж­дал! На бал­ко­на пре­ди мал­ко бе­ше ти са­ма­та, с ша­ре­на­та рок­ля и със заб­рад­ка. Не ис­ка­ше да зна­еш за ме­не. Аз ти из­п­ра­тих це­лув­ка, а ти ми обър­на гръб и си из­ле­зе…

– Не съм би­ла аз, май­ка ми об­ле­че мо­я­та рок­ля… И как са­мо бе­ше ядо­са­на! Ка­за, че един на­ха­лен и не­въз­пи­тан сту­дент на от­с­рещ­ния бал­кон й из­п­ра­щал це­лув­ки…

– Аз мис­лех, че си ти…

Настъпи дълго мълчание.

Мал­ко по­мал­ко Не­ли за­поч­на да про­у­мя­ва как­во се е слу­чи­ло, хли­па­ни­я­та сек­на­ха, ли­це­то взе да прос­вет­ва, по­я­ви се ви­нов­на ус­мив­ка, Ста­нис­лав при­сег­на и из­т­ри съл­зи­те и то за­сия ка­то мар­тен­с­ко слън­це, из­с­ко­чи­ло вне­зап­но из­под тъм­ния об­лак. Скло­ни гла­ва на гър­ди­те му, от­но­во бе­ше пре­диш­на­та, сми­ре­но и пла­хо де­те, за­лу­та­но и са­мот­но, в очак­ва­не ня­кой да го па­зи и зак­ри­ля.

Ко­га­то се из­мък­ва­ла от къ­щи, май­ка й го­во­ре­ла по те­ле­фо­на, ве­че не би­ла сър­ди­та, сме­е­ла се, ка­то че ли до­ри се хва­ле­ла на при­я­тел­ка­та си как ня­ка­къв сту­дент и из­п­ра­щал це­лув­ки. То­га­ва Ста­нис­лав раз­ка­за как ви­дял Не­ли на бал­ко­на, ли­це­то й не се виж­да­ло от заб­рад­ка­та, за­що­то би­ла хла­ба­во пре­вър­за­на, как не му об­ръ­ща­ла вни­ма­ние, той се раз­т­ре­во­жил, но тя бур­но го пре­къс­ва, уве­ря­ва го, че не е би­ла тя, би­ла е май­ка й, ко­я­то об­ляк­ла ней­на­та рок­ля…

Те бя­ха за­е­ти, за кой ли път раз­каз­ва­ха как той мис­лел, че е сър­ди­та, как не му об­ръ­ща­ла вни­ма­ние, но тя от­но­во го пре­къс­ва­ше, за­що­то на бал­ко­на би­ла май­ка й с ней­на­та рок­ля. Бя­ха мно­го за­е­ти и не за­бе­ля­за­ха ко­га на от­с­рещ­ния бал­кон се по­я­ви май­ка­та на Не­ли. Бе­ше с аби­ту­ри­ен­т­с­ка­та си рок­ля, ус­мих­на­та, пър­га­во пре­мес­т­ва­ше туй-онуй, уж не­що на­реж­да­ше, но все пог­леж­да­ше от­с­ре­ща, къ­де­то си­гур­но ще се по­я­ви оня на­ха­лен и не­въз­пи­тан сту­дент, кой­то й из­п­ра­ти це­лув­ки. Но сту­ден­тът не се по­я­вя­ва­ше. Бе­ше страш­но за­ет. Из­п­ра­вен бе на съд­бо­вен кръс­то­път: Не­ли ту бе­ше до­се­гаш­на­та, ту се пре­об­ра­зя­ва­ше в оная, дру­га­та, от бал­ко­на, с ле­ни­ви­те слас­т­ни дви­же­ния на зре­ли­те же­ни, по­дир ко­и­то мъ­же­те от­п­ра­вят не­чис­ти пог­ле­ди. А той ве­че бе­ше един от те­зи мъ­же. Из­пит­ва­ше свян и бо­я­зън, но ня­ма­ше си­ли да се съп­ро­тив­ля­ва. Тайн­с­т­вен глас по­ве­ли­тел­но му на­шеп­ва­ше, че же­на­та е бо­жес­т­вен плод, кой­то един ден тряб­ва да бъ­де от­къс­нат. Ста­нис­лав се гот­ве­ше за то­зи ден, с нес­ръч­ни пръс­ти се уче­ше на труд­но­то мъж­ко из­кус­т­во да раз­коп­ча­ва отес­не­ли су­ти­е­ни.

А на бал­ко­на от­с­ре­ща бав­но гас­не­ше ед­на на­деж­да, уми­ра­ше ед­на илю­зия.