РАЗМИСЛИ ВЪРХУ ИКОНОМИЧЕСКАТА И СОЦИАЛНАТА ПОЛИТИКА НА ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА ГЕРМАНИЯ

0
221

Доктор по политически науки в Мюнхенския университет, преподавател в Института за политически проучвания Париж/Нанси
I. Предисловие

Франция винаги е имала двойствено отношение към икономическата и социалната политика на Федерална република Германия, в което се смесват едновременно чувства на възхищение и любопитство, но и на подозрителност и неразбиране. От „германския модел”, обект на толкова възхвали през годините на социаллибералната коалиция при Вили Брандт и Хелмут Шмид, до „кризата” на същия „германски модел” в края на ерата Хелмут Кол и през годините на реформи на Герхард Шрьодер, французите често изоставаха по отношение на икономическата, валутната и социалната политика на своите главни политически и търговски партньори. В този смисъл френско-германските отношения, често давани за пример, криеха двойствен характер, на който не се обръщаше достатъчно внимание от политическите анализатори. И ако от една страна, Германия представлява икономическа сила, за която често се говори, в същото време тя е и обект на много критики, на които Франция често е изразител. Два примера. Дълго време съвместното управление беше подценявано като успешен опит на германските работодатели да ”приобщят работническата класа към капиталистическото управление на предприятията”, докато то не стана пример за това нужно професионално партньорство, което във Франция често е слабо звено в многостранния социален диалог. Колкото до валутната политика, френско-германската история е осеяна с многобройни съперничества, които от девалвацията на френския франк и от ревалоризацията на германската марка до създаването на еврото, не позволиха да бъдат накарани да замлъкнат всички различия. До такава степен валутната стабилност и независимостта на Централната, Федералната или на Европейската банка бяха постоянен императив за германците. Докато французите, както показват последните официални изявления, още смятат, че тяхната валута трябва да бъде поставена под политическо подчинение и да има приоритет само като търговски инструмент с интервенционистко предназначение. Може би точно тук се зараждат, не само в днешно време, главните източници на френско-германски конфликти, тъй като двете страни винаги са се ръководели от различни, сиреч разнопосочни, ако не противоположни, икономически традиции.

Макар времената, когато канцлерът Хелмут Шмид проповядваше двойно управление на Европа с Франция, отговорна за политическите, дипломатическите и военните въпроси, и с Германия (по времето, когато беше Западна), натоварена с икономическата, валутната и социалната политика, днес да изглеждат отминали, никой не може да пренебрегва историческия, интелектуален и идеологически фон, който във времето на глобализацията кара Франция и Германия да си задават въпроси за общото бъдеще на европейската икономическа и социална политика в момент, когато англосаксонският модел на неолиберализма успя да се наложи в Европейския съюз в много случаи против волята на двете страни.

II. Теоретичната рамка на икономическата политика на ФРГ

Тъй като не отделиха достатъчно време за размисъл по този въпрос, французи и германци бяха принудени да констатират, че влиянието им в политическа Европа намалява. И така, след като вече не бяха в състояние да защитават собствения си икономически модел в ЕС, те не можеха да въплъщават онази първостепенна роля, която играеха до края на осемдесетте години (на миналия век – бел. прев.) в европейския оркестър. Отрицателните резултати на такова поведение започнаха да се усещат през първите години на ХХІ век, когато правителствата на Рафарен и Шрьодер, не спазиха критериите от Маастрихт и станаха свидетели на бюджетен дефицит над 3 процента от техния БВП, противно на правилата, които Тео Вайгел, бившият министър на финансите на Хелмут Кол (Християнсоциален съюз), беше успял навремето да наложи на своите 14 европейски партньори. Давайки си все повече сметка за това буксуване, което във Франция не предизвика толкова силни критики, колкото в Германия, германците се ориентираха към базовите принципи на тяхната икономическа политика, на които те повече от всякога имат намерение да останат верни. Не разбрали това, мнозина французи, сред които повече или по-малко влиятелни социалисти, допуснаха много грешки в анализа, виждайки, че обединена Германия се ориентира към икономическа политика, противоречаща на водената на Запад от 1949 година. Макар „рейнският модел” днес вече да не е на дневен ред, както беше по дефиниция по време на германското разделение(1), германската промяна изобщо не постави под въпрос основите на икономическата и социалната политика на Германия, а именно социалната пазарна икономика (soziale Marktwirtschaf). Германска концепция, която по-късно бе възприета от Европа, за която в проекта за Конституционен договор (проекта за конституция на ЕС от 2004 г. – бел. прев.) се казва, че произтича от теорията за „ордолиберализма” (Ordoliberalismus) (идейно-теоретична основа на социалното пазарно стопанство в Германия, „Ордолиберализъм. Социално пазарно стопанство”, Атанас Леонидов, „Хеликон”, 2000 г. – бел. прев.), роден през 30-те години на миналия век от перото на икономистите либерали и по-конкретно на Валтер Ойкен (Walter Eucken). По същото време, намерили убежище в Швейцария, те се противопоставят на нацизма, но и на всякаква форма на тоталитаризъм, включително на комунизма на Йосиф Сталин. В този смисъл социалната пазарна икономика е гръбнакът на германската икономика, вдъхновена политически от Лудвиг Ерхард, министъра на икономиката на Конрад Аденауер и бъдещ канцлер на ФРГ, на своето време тя беше същността на „германското икономическо чудо”, но и днес остава интелектуалната матрица на германското икономическо мислене. Формулирана през 2006 г. например от историчката Мартина Клайн (Martina Klein) и от политолога Клаус Шуберт (Klaus Schubert) като икономически ред, който на базата на капиталистическата конкуренция, поверява на държавата задължението да предприеме коригиращите социалнополитически действия и да бди за социално равенство (2), тя представлява политическата аксиома на германската икономическа теория. Поради това определението на Клайн и Шуберт се оказва особено подходящо. Всъщност това определение се съгласува отлично с двата стълба на германската демокрация, които бащите на германската конституция положиха в нея през 1949 г. – правовата и социалната държава. Във връзка с това социалната пазарна икономика е „икономическият компонент” на германското общество, който не само въобще не беше оспорен, но и беше единодушно потвърден от обединението през 1990 г. По такъв начин победата на ФРГ над ГДР е и победа на социалната пазарна икономика над плановата икономика на Германската демократична република. Едновременно капиталистическа и социална, тя се наложи над икономиката на Изтока, за голямо съжаление на комунистите, а може би и някои адепти на някакъв хипотетичен трети път.

Близо 60 години преди да бъде приложена, социалната пазарна икономика е обект на единомислие в Германия. Нещо повече, тя е един от символите на забележителния „германски консенсус”. Макар често да е смятана за остаряващ модел от миналия век, тя неизменно намира своето място в политическите платформи и на германските християндемократи, и на германските социалдемократи, които в новите си програми, приети през 2007 г., смятат по примера на ХДС, че само повече свобода и конкуренция могат да запазят силата на социалната пазарна икономика (3), докато СДП е на мнение, че трябва да има толкова конкуренция, колкото е възможно и толкова държава, колкото е нужно(4), за да бъде гарантирано нейното европейско бъдеще. Това двойствено твърдение не трябва да се приписва на случайността. То се вписва едновременно в политическа приемственост, родена от равновесието между икономическите и социални императиви в Германия, и в същото време е плод на стратегически размисли, според които всяко отклонение от принципите на социалната пазарна икономика ще се плаща скъпо при всички избори за Бундестаг. Ето защо разгромът на Оскар Лафонтен (33.5 процента от подадените гласове) на първите парламентарни избори в обединена Германия на 2 декември 1990 г. се обяснява с направените икономически предложения, които по онова време бяха възприети като съдържащи твърде много държавна намеса. В същото време Ангела Меркел и до днес трябва да съжалява за твърде неолибералното съдържание на програмата на ХДС, приета през 2003 г. в Лайпциг, чиито много на брой „радикални” предложения, по-специално в данъчната област, допринесоха за слабия резултат на нейната партия (32,2 процента от подадените гласове) на изборите на 18 септември 2005 г. От друга страна, и поетият ангажимент от християндемократите, допринесъл също в голяма степен за този резултат, да влязат в съюз със СДП във втората „голяма коалиция” в историята на ФРГ(5). Така едно политическо правило се налага в Германия – да се уважават принципите на социалната пазарна икономика, за да може да се управлява държавата. Който нарушава това правило, е обречен в да остане в опозиция като неокомунистическата левица, родена от бившата (източно)германска Партия на демократичния социализъм, която в съгласие с някои западногерманци, като Оскар Лафонтен, разочаровани от реформаторската политика на СДП при управлението на Герхард Шрьодер, създаде на 16 юни м.г, Linke (левицата). В този смисъл културата на дадено германско правителство се състои в приемането на социалната пазарна икономика, като политическите различия и ориентациите в дебатите на конкуриращите се партии се проявяват в това дали всяка една от тях дава приоритет на икономическите и/или на социални мерки, проповядвани от нея. Така обикновено се казва, че ако ХДС отдава предимство на икономическия аспект, СДП, често със съдействието на синдикални организации, бди за защитата и прилагането на социалните завоевания и програми.

III. Реформата на социалната пазарна икономика

Правителствата, които дойдоха на власт след Герхард Шрьодер, много скоро се сблъскаха с двойно предизвикателство, с което третият канцлер социалдемократ на ФРГ не можа да се справи изцяло през седемте години, през които беше на власт (1998-2005). От една страна, той трябваше да се бори с прекомерно голямото сътресение, предизвикано от германското обединение, чиято цена някои икономисти изчисляват на хиляда и петстотин милиарда евро (6). От друга страна, му се налагаше да запушва без голям успех хроничен дефицит на обществените финанси. В края на 2005 г. той беше достигнал 1 468 милиарда, като за десет години се беше удвоил от 595 милиарда 921 милиона евро през 1991 г. на 1 198 милиарда евро през 2000 година (7). Не ставаше ли дума, както твърди френският историк Едуар Юсон, за един вид саморазрушаване на западногерманския модел(8), или по-скоро това беше предупреждение без прецедент в историята на ФРГ за реформиране на една икономическа политика, която по времето на Хелмут Кол се носеше на лаврите и на реномето си и която, завладяна от еуфорията на обединението на 3 октомври 1990 г., беше забравила, че този път „второ германско икономическо чудо” няма да може да се радва на нов план „Маршал”, както и че в бъдеще ФРГ ще трябва сама в съгласие с главните си партньори да се справя с последиците на собствения си икономически и социален избор.

Когато бе на власт, червено-зелената коалиция не можеше да игнорира, сиреч да очаква тази „неолиберална вълна”, която заля цяла Европа след 2000 г., да я остави невредима. Сблъсквайки се с това явление, предизвикано от глобализацията, правителствата на Герхард Шрьодер, както всички други леви правителства в Европа, не можаха да намерят нито едно решение, с което да парират господството на финансовите пазари. В обстановката на растящ бюджетен дефицит полето за маневриране на федералното правителство се свиваше като шагренова кожа. В същото време Шрьодер и СДП се сблъскаха с три особено трудни за разрешаване проблема: растящата безработица, цената на социалната политика и загубата на влияние на социалдемократите на всички избираеми инстанции в страната. Така безработицата достигна рекордните 5 милиона и 200 хиляди през февруари 2005 г., водейки стремглаво към края на коалицията между СДП и Зелени, която не можа да оползотвори навреме мерките, взети от канцлера, по-известни като Agenda 2010 и Hartz IV (Адженда 2010 и Харц IV). Тези две програми промениха социалното законодателство на пазара на труда, намалиха обезщетенията, давани на безработните, обединиха финансовата помощ за безработица и социалната помощ, дадоха нови разрешения за уволняване и позволиха по-голяма свобода на действие, т.е. по-голяма конкурентоспособност на Федералната служба за заетост , прекръстена след 2004 г. на Федерална агенция за заетост (Bundesagentur für Arbei). „Адженда 2010” предвиждаше също някои данъчни облекчения едновременно за ниските и за високите доходи, увеличаване на медицинските отстъпки и неизменно ограничаване в размер на 19,5 процента на брутното обезщетение за пенсионни вноски. Само образованието и обучението могат да се ползват от някои предимства, позволяващи в рамките на 5 години техните разходи да се увеличават с 25 процента, благодарение на което германското правителство реши в същото време да улесни достъпа до университетите на повече студенти. Въпреки това Герхард Шрьодер плати политическата цена за своята програма, като насрочи изборите за Бундестаг по-рано – за септември 2005 г. – с една година по-рано от предвиденото. Макар че СДП успя да спечели гласовете на 34,2 процента от избирателите, което беше неочакван резултат, няколко седмици преди изборите канцлерът трябваше да отстъпи поста си на Ангела Меркел, която не без известен хумор, разбирай цинизъм, благодари на своя предшественик, „че е имал куража и твърдостта да открехне вратата на реформата на социалните системи и да ги нагоди към реалностите на епохата (9)”. Но нито хвалбите, нито почетния изборен резултат през септември 2005 г. не можеха да скрият колко тревожно е положението за СДП. Така партията изпадна до положението да ръководи през 2007 г. само 7 от 16 провинции, докато беше начело на 11, когато Герхард Шрьодер прекрачваше за първи път през октомври 1998 г. прага на канцлерството, което все още се намираше в Бон. Нещо повече, всички проучвания на общественото мнение, направени през 2006 и 2007 г. показват, че социалдемократите печелят симпатиите на около 30 процента от имащите нагласа да гласуват, което е най-ниското равнище за тази партия от 1957 година! Оттук нататък всичко подсказва, че християндемократите от ХДС/ХСС се възползваха от добрите резултати на германската икономика, извлякоха предимства от положителния ефект от „Адженда 2010” и от програмата „Харц IV” и като последица успяха да оберат дивидентите от реформата на социалната пазарна икономика. Това беше причина СДП да реши да реагира на своя последен конгрес в Хамбург на 26, 27 и 28 октомври 2007 г., като постави под въпрос някои мерки, взети не отдавна от правителството на Герхард Шрьодер, сред които решението за ограничаване на средствата за трайно безработните и за тези в напреднала възраст.

Безспорно икономическата равносметка от реформите, предприети от Герхард Шрьодер и продължени от „голямата коалиция”, е положителна. В последния си годишен доклад, представен в канцлерството от комисия от икономически експерти, наричани също „петимата мъдреци” (10), те сочат, че растежът на ФРГ през 2007 г. ще възлезе на 2.6 процента и че броят на безработните може да падне на 3 милиона и 500 хиляди, което означава спад с 1 милион и 500 хиляди в рамките на 3 години.

Освен това Федералното министерство на финансите предвижда увеличаване на данъчните постъпления в полза на федералната държава, на провинциите и на общините (11). Увеличението през 2007 г. ще е 4 милиарда и 900 милиона евро, въпреки предвиденото в предишния бюджет намаляване на данъците, като постъпленията ще достигнат общ обем от 538 милиарда евро и 555 милиарда евро през 2008 г. (12).

И ако заслугата за тези добри резултати трябва да бъде отдадена на предприетите реформи от правителствата на Шрьодер и Меркел, те се вписват също в икономическата традиция, която повелява „германският пазар” да служи като стимул за общото благосъстояние на населението. И тук се намесва една чисто германска дискусия, която почти не бе разбрана извън германските граници. Същото се отнася за трудно преводим израз на Standort Deutschland, който превръща германското място за производство в гарант за икономическите и социалните успехи на страната. Противно на развитата във Франция идея за „икономически патриотизъм”, не става дума за никакъв протекционизъм и още по-малко за затваряне в себе си.

Германският пазар винаги е искал да бъде отворен, защото неговата отвореност позволи успехите му. В този смисъл германците са горди, че са световни шампиони по износ (13), тази „жълта фланелка” им дава сигурност и им осигурява несравнима доминираща позиция по отношение на техните главни партньори и конкуренти. За това германците поставят ударението върху сектора с второстепенно значение, който не само осигурява работа на около 30 процента от германските наемни работници (14), но и спазва безупречно това твърде германско равновесие между големите фирми със световен авторитет и твърде голям брой малки и средни предприятия, които в много случаи, специализирани във високо технологични производства, почти нямат конкуренти в света. Благодарение на това индустриално и технологично разнообразие, както и благодарение на доверието в германския модел, във Федерална република Германия можа да се запази социалната пазарна икономика. Макар че това става с цената на често мъчителни реформи, на галопиращ недоимък, на загуба на синдикално влияние, на предизвикване на съперничество между наемните работници от Източна и Западна Германия, както и на криза в социалдемокрацията, която занапред, за да отговори на въпроса има ли алтернатива на дивия капитализъм в един глобализиращ се свят, проповядва идеята за „държава на предвидливостта” (15) (vorsorgender Staat), сиреч на държава, която не закриля постфактум, a която предвижда предварително.
_____________________________
Бележки
1. Политическите и дипломатически аспекти на „рейнския модел” са тези, които претърпяха повече промени в сравнение с икономическите и социалните аспекти.
2. Schubert/Klein, Das Politiklexikon, éditions Dietz, Bonn 2006, стр. 274
3. Проект за програма на ХДС за неговия ХХІ конгрес в Хановер на 3 и 4 декември 2007 г., http://www.grundsatzprogramm.cdu.de/doc/070701-leitantrag-cdu-grundsatzprogramm-navigierbar.pdf, page 37
4. Нова програма на СДП, приета на конгреса й в Хамбург на 28 октомври 2007 г., http://www.spd.de/show/1731549/Hamburger_Programm_final.pdf, стр. 24.
5. Първата „голяма коалиция” начело с канцлера Курт Георг Кизингер (ХДС) и с министъра на външните работи и вицеканцлер Вили Брандт (СДП) управлява ФРГ от 1966 до 1969 г.
6. Frankfurter Allgemeine Zeitung от 26 септември 2004 г.
7. Gilbert Casasus, Mieux comprendre l’Allemagne, synthèse sur la réunification et l’évolution récente (Да разберем по-лесно Германия, синтез върху обединението и актуалното развитие), éditions Presses du Belvédère, Sainte-Croix/Suisse, Pontarlier 2006, стр. 96.
8. Edouard Husson, une autre Allemagne (Една друга Германия), éditions Gallimard, Paris 2005, стр. 236.
9. Правителствена декларация на новата канцлерка Ангела Меркел на 29 ноември 2005 г.
10. Годишен доклад на „петимата мъдреци” под ръководството на проф. Рюруп до Ангела Меркел на 7 ноември 2007 г.
11. Германската данъчна система е базирана върху равномерно разпределение на данъците между териториалните единици, т.е. федералната държава, 16-те провинции и 12 340-те германски общини.
12. Данни, съобщени през ноември 2007 г. от Федералното министерство на финансите, ръководено от Пеер Щайнбрюк (СДП).
13. През 2007 г. германците можеха да бъдат настигнати и дори надминати от Китай.
14. 32 процента през 2003 г. според данните на Германската федерална статистическа служба.
15. Идея, възприета от СДП по време на нейния конгрес в Хамбург през октомври 2007 г.

Ноември 2007 година
Превод Методи Кръстев

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук