КРИЗА В СЪРЦЕВИНАТА ПОСЛЕДИЦИТЕ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА НОВИЯ УОЛСТРИЙТ

0
159


Напук на всички обществени твърдения, Питър Гоуън смята, че корените на световната финансова криза лежат в действията на новия Уолстрийт, който се появи в началото на 1980 г., прокарването на Атлантическия модел и последиците – геополитически, идеологически, икономически – от неговото разрастване.

Очакваното от дълго време критично положение в западния свят, започнало през август 2007 г., е необичайно по своя размах и интензитет. Обществените разногласия, определящи го като „първична” криза, отговарят на това, че крахът с кредитите бе предизвикан, а не започнат, от балон в същинската икономика. Това е, меко казано, наивно: в края на краищата, спукването на балон със същата големина в пазара за недвижими имоти в Испания не доведе до разпад на тамошната банкова система (1). Схващането, че понижението на цените на жилищата ще доведе до спиране на половината от даваните заеми в американската икономика до месеци, не само за ипотеките, но и за заемите, отпускани за автомобили, изплащането на кредитни карти, ценните книжа, недвижимите имоти и държавният дълг – не е вярно. В цифри сумата, отпусната за намаляване на кредитите – 24 трилиона долара, почти удвои американския държавен дълг (2). В миналото кредиторите избягваха не само първичните осигуровки, но и предполагаемо най-сигурният дълг от всички, в „удължената” категория, чиято стойност към края на 2007 г. беше една десета от това, което е било през предната година (3).

Разбирането ни за сгромолясване на кредитите изисква да надскочим разумната идея, че промените в т.нар. същинска икономика насочват разходите в предполагаема финансова структура. Една от причините, защо само няколко икономисти видяха приближаването на кризата или се провалиха в уточняването на размера й, дори след като настъпи, е тази, че техните модели предполагаха, че и двете финансови системи ще „проработят”, в смисъл на ефикасност, допълваща операциите на същинската икономика и че финансовите тенденции са от второстепенно значение (4). Следователно, предположението, че големият балон на цените на петрола между есента на 2007 г. и лятото на 2008 г. е образуван от „приходи и разходи”, а не от финансови оператори, които в началото на кризата увеличиха цената от 70 долара за барел до 140 долара за по-малко от една година, преди да позволят на балона да се пръсне през юни; един цикъл с голяма негативност върху ефектите на „същинската икономика”. Подобни обяснения бяха дадени за покачване на търговските цени за същия период; макар че те бяха предизвикани от търговските инвеститори, капиталовия пазар и пенсионните фондове, избягвайки заемите на банките от Уолстрийт, които наливат стотици милиарди долари в търговските индекси, докато ограничителните фондове, притиснати към стената, надуват балони с цените на кафето и какаото (5).

Скъсвайки с ортодоксалността, актьорите на „същинската икономика”, които причиниха кризата, плащат политическата цена: това значи, че вината за кредитния срив не може повече да бъде преписвана на заемите за ипотеките, на китайците за търговските балони или на ограничаващите арабски производители за повишаване на цените на петрола. И все пак, можем да разберем необяснимите страни на кризата: и не на последно място, както ще видим, необичайния растеж на „първичната криза” като такава. Ние ще преместим нашата гледна точка върху нуждата от проследяване на структурните трансформации на американската финансова система през последните двадесет и пет години. Мога да твърдя, че системата на новия Уолстрийт се появи в щатите през този период, родила новите актьори, новите практики и новите динамики. Произлезлите нови агенти на финансовите структури бяха движещата сила зад настоящата криза. В началото тя се оказа огромен успех за най-богатите групи в Щатите: финансовият сектор, избран от най-печелившия компонент на американската и британската икономика и техния най-важен „износител”.

През 2006 г. не по малко от 40 процента от корпоративните приходи на Америка се падаха на финансовия сектор (6). Но новата структура произведе динамиките, довели до спукването.

Този анализ не е предложен като моно-причинно обяснение за кризата. Основното състояние – създаването на почвата, в която новата система на Уолстрийт може да расте и разцъфне, бе проектът на доларовата система „fiat”, приватизацията на рисковете при обмяна и изчистване на контрола при размяна – всички те са евфемизирани като „финансова глобализация” (7). Нещо повече, системата не би могла да се издигне и разцъфне, ако не й бяха предложени отговори, патологични в основата си за голям брой дълбоко заседнали проблеми в целия американски капитализъм. Оттук следва рационалната, диалектична същност на повърхностното отдалечаване между финансовата основа и „същинската икономика.” Първо, ще опиша главните елементи на новата система на Уолстрийт и ще обясня накратко как кризата придоби такива невиждани размери. Твърдя още, че за да разберем дълбоките корени на болестта, трябва наистина да сондираме цялата същност на социоикономическите и социополитическите характеристики на американския капитализъм, еволюирането му през последните двадесет и пет години. Ще обмисля възможността за систематични алтернативи, включващи общественополезни кредитни и банкови модели. И най-накрая, ще взема предвид и международните движения, породени от сегашната криза и техните намеси в това, което в друг мой труд бях определил като „Режимът на долара от Уолстрийт.”

a) новата система на Уолстрийт

Структурата и динамиките на банкирането на Уолстрийт се промениха драматично за четвърт век след средата на 1980-а. Главните белези на новата система включват: 1) повишение на кредитно-разменния модел; 2) спекулативен арбитраж и надуване на балона с цените на имотите; 3) начини за усилване на натиска и удължаване на балансовия отчет; 4) появяването на сенчестия банков сектор с помощта на Лондон и асоциирането на „финансови иновации”; 5) мълчанието на капиталовите пазари и тяхната трансформация в спонсори на спекулативната търговия с авоарните балони, 6) новата централизация на кредитните търговци. Тези промени взаимно се презареждат, образувайки едно сливащо се и завършено тяло, което ще се разпадне през 2008 г. Ще разгледаме всеки един от тях.

Търговски модели

Почти през целия следвоенен период инвеститорските банки на Уолстрийт родиха пазар, работещ за тяхна сметка, противопоставен на търговските желания на своите клиенти; докато големите стопанско-търговски банки избягваха такава активност. Но от средата на 1980 г. насам пазарите на имоти във финансовата и други сфери увеличиха активността си към инвеститорските и търговските банки. Този обрат бе свързан първо, с подвижността на чуждите, разменни пазари след разрушаване на системата на Бретън Уудс и след това с възможностите, създадени от вътрешната финансова либерализация, и най-вече отхвърлянето на основния контрол и отварянето на други финансови системи за американските борсови посредници. Тези промени предложиха възможности за масивно увеличаване на търговската активност на Уолстрийт, която ще се превърне в основен източник на доходи за инвеститорските банки (8). Насочването към спекулативния пазар на имоти беше създаден от Соломон Брадърс, чиято Арбитражна група бе основана през 1977 г. и доби огромни печалби под ръководството на Джон Мериуедър през 1980 г. (9).

Ръководейки своите собствени операции, банките от Уолстрийт все повече и повече се включиха в заемането на авоари на други лица, за да оперират с тях: ограничителни фондове, т. нар. частни кредиторски групи (търгуващи в компаниите) или в специални инвеститорски средства (sivs) и канали, създадени от самите инвеститорски банки (10). Такива заеми, познати под жаргонното название „първокачествена такса”, бяха изключително доходоносна операция за банките от Уолстрийт: за голяма част – единственият им приход (11). Този обрат към заемно-търговския модел не означава, че инвестиционните банки преустановиха традиционните си дейности в инвестиционното банкиране, търговското комисионерство, поддържането на фондове и т.н., но тези дейности придобиха нова значимост заради това, че осигуриха на банките огромни количества от действащата пазарна информация с голяма важност за търговска дейност (12).

Търговската активност тук не означава дългосрочни инвестиции в стила на Уорън Бъфет в различни ценни книжа, а закупуване и продажба на парични и имотни авоари за експлоатиране, не само за генериране ценовите разлики и ценовите промени. Този начин за „спекулативен арбитраж” се превърна в главна тема не само за инвеститорските банки, но и за търговските банки. (13) Така че това отново се оказа във връзка със създаването на балони с цената на авоарите. Отново и отново Уолстрийт можеше да навлезе в определен пазар, да създаде ценови балон в него, да придобие големи, спекулативни печалби и да се оттегли, пукайки балона. Такива действия бяха много лесни за осъществяване в т. нар. новопоявили се пазарни икономики с малки капитални или стокови пазари. Банките от Уолстрийт натрупаха богатство от надуването на подобни балони в стоковите пазари на Полша, Чехия и Русия през 90-те и след това пукайки ги, получаваха огромни печалби. Балонът с ”.com” в щатите показа как същата операция може да бъде проведена в сърцевината им без никакви значителни загуби за банките на Уолстрийт (докато някои европейски играчи, основни застрахователни компании, алчни да натрупат печалби от балона, пострадаха при спукването му).

Регулаторите във Вашингтон и банките от Уолстрийт, убедително повярваха, че могат заедно да се справят със спукването (14). Това означаваше, че няма нужда да предотвратяват появяването на подобни балони: напротив, напълно очевидно е, че и регулаторите, и играчите активно ги създават, вярвайки, че един от начините за управляване на спукванията, е да спукаш действащ балон в друг сектор: след „.com” балонът с имотите, след това балонът с цените на енергията или новопоявилите се пазари и т. н. Действително, системата на Уолстрийт бе доминираща само с пет инвестиционни банки, имащи над 4 трилиона долара от авоарите и с възможности да събере или придвижи буквално още трилиони долари от институциите под тях, такива като търговските банки, пазарните фондове, пенсионните фондове и т.н. Системата беше далеч от децентрализираните пазари с хиляди играчи, всички угоднически смъкващи цените, обрисувани от неокласическата икономика. Наистина, действащите системи, които могат да бъдат наречени обществената производна на Грийнспан-Рубин-Полсън изглежда като че ли са „постмински”. Те разбират теорията на Мински за балоните и спукванията, но вярват, че могат да я използват за стратегическо надуване на балони, пукането им и справянето с пораженията, като надуват още.

Увеличаване на ефекта

Процесът на арбитраж и пукане на балони изисква повече финансови операции, отколкото само събиране на максимума информация за състоянията на всички пазари, също така изисква способността за мобилизиране на огромни фондове, които да бъдат хвърлени във всяка възможна арбитражна игра, за да се изместят движенията на пазара според желанията на спекуланта.

Изпъкваща черта от бизнесмодела на системата на Уолстрийт е неговата неумолима водеща сила да разшири балансовите отчети, увеличавайки авоарите и задлъжнелите страни. Инвестиционните банки използват своя висок коефициент като цел, която трябва да бъде достигната на всяка цена, отколкото като горна граница, която да бъде редуцирана, където е възможно със задържане на излишния капитал. Скорошен доклад на Федералния Резерв на Ню Йорк демонстрира как този подход доказва мощни проциклични балони в авоарните пазари, принуждавайки банките да увеличават заемането на суми, докато стойността на авоарите расте (15). В своите схеми авторите на доклада Тобаяс Ейдриън и Хюн Сонг Шин допускат, че банките активно работят върху целта, търговският им баланс да запази постоянен коефициент от 10. Предполага се, че началния търговски отчет е следният: банката притежава 100 от ценните книжа и е обезпечила тези авоари на стойност 10, плюс дълг, равен на 90.

Активи Пасиви
Ценни книжа 100 Авоари 10
Дълг 90

Следователно постоянният коефициент на банката за ценни книжа е 100/10= 10.

Да си представим, че цената на ценните книжа се покачи с 1 процент – до 101. Пропорциите тогава ще бъдат: ценни книжа 101, авоари 11, дълг 90. Сега коефициентът е паднал до 101/11=9.2 Ако банката все още си поставя за цел коефициент от 10, тогава трябва да добави допълнителен дълг („д”), да прибави неговата стойност към страната на активите, така че съотношението на активи/авоари е: (101+д)/11=10, следователно д= 9.

Банката след това взема допълнителен дълг на стойност 9 и с тези пари закупува ценни книжа на стойност 9. След покупката коефициентът е отново 10. Следователно, повишението на цената на ценните книжа с 1, води до повишение на вложенията на стойност 9: исканата крива е с посока нагоре.

Активи Пасиви
Ценни книжа 110 Авоари 11
Дълг 99

Механизмът работи също и в обратна посока. Да си представим, че се получи разтърсване на цените на ценните книжа, така че стойността на вложенията на ценни книжа падне до 109. От страна на пасива авоарите са тези, които понасят тежестта на приспособяването, след като стойността на дълга остава почти непроменена.

Активи Пасиви
Ценни книжа 109 Авоари 10
Дълг 99

Но с ценни книжа на стойност 109, авоари – 10, дълг – 99, коефициента сега е твърде висок: 109/10=10.9.

Банката може да приспадне коефициента си, като продаде ценни книжа на стойност 9 и плати дълг на стойност 9. Следователно, падането на стойността на ценните книжа води до продажба на ценни книжа: получената крива е с посока надолу.

Главният механизъм, през който инвестиционните банки можеха да отговорят на покачването на стойностите на ценните книжа беше вземането на заем със „споразумение за обратно закупуване”. Типично за тях, инвестиционните банки желаят да закупят ценни книжа, но се нуждаят от заемането на капитали, за да го направят. В деня на споразумението банката получава ценните книжа и после ги използва като гаранция по заема, нужен й, за да плати за тях. В същото време обещава на заемодателя, че ще закупи обратно ценните книжа на всяка желана дата. По този начин банката ще заплати заема и ще получи книжата. Но обикновено капиталите за обратното закупуване на ценните книжа от заемодателя се придобиват от продажбата на ценните книжа на някой друг. Следователно, в деня на споразумението на първоначалния заемодател на инвестиционната банка е платено и са предадени ценните книжа, които веднага се прехвърлят към нов купувач в замяна на пари. Този метод на обратно закупуване предполага изстрелване нагоре на стойността на авоарите. Беше изчислено от този същия доклад на Федералния резерв, че коефициентът на растежа на банките от Уолстрийт e 43%. Обратните закупувания бяха най-голямата форма на дългове в балансовите отчети на инвестиционните банки през 2007 – 2008 г. (16).

Въпросът, който изниква, е защо банките от Уолстрийт (последвани от други), засилиха своите заемания до достигане на лимита на коефициента си по такъв систематичен начин. Едно от обясненията е, че те са правели това, следвайки желанията на своите акционери (превръщайки се в дружества с ограничена отговорност). Капитализмът на „ценовите акционери”, както се твърди, изисква съотношението на активи към капитали да бъде максимализирано. Излишъците редуцират връщането на авоарите на акционерите и действат като стимул за увеличение на приходите за една акция (17). Но има и друго възможно обяснение на заемането до достигане на лимита на коефициента: борбата за пазарните акции и максималното увеличаване на стойностите на пазарните дейности. Ако сте спекулативен арбитър или надувате авоарен балон, финансово-оперативната везна е жизнено важна за движението на пазара, като премества цените в посоката, в която желаете. Оценката коя от тези сили – властта на акционерите или властта с цените – ръководи процеса, трябва да запитаме колко подготвени бяха администрациите на хазната, резерва и Уолстрийт, за да смажат интересите на акционерите по време на кредитния крах и колко решително те търсиха начина за защитаване на нивата на коефициентите на най-големите банки при появата на балона. Въз основа на всички отчети насочването на Ситигруп към максимален балансов отчет и разширение на коефициента за търговска дейност произхожда не от натиска на акционерите, а от пристигането при тях на Робърт Рубин, след оттеглянето му като секретар на хазната (18).

Сенчесто банкиране

Кампаниите за мащабност и за увеличаване на коефициентите водят до друга основна част от системата на новия Уолстрийт – за създаване и разширяване на сенчестия банков сектор. Най-видните му черти са новите, неконтролирани банки и най-вече, съмнителните капитали. Те нямат определена роля на действие, а са просто търговски банки без никакъв регулаторен контрол или прозрачност на спекулативните им арбитражи. Частни кредиторски групи също са в основата на банките със сенчеста търговска дейност, специализирани в покупко-продажбата на компании. Специалните инвеститорски двигатели и канали са също част от тази система. По думите на директора на регулацията на Испанската централна банка, тези двигатели и канали са „като банки, но без капитали или надзор”. Както докладва и Файненшъл Таймс: „През последните две десетилетия повечето регулатори са подпомагали банките да променят активите от балансовите си отчети в действащи и канализирани” (19).

Системата за сенчесто банкиране не беше в конкуренция с регулативната система, бе я надраснала. Регулираните търговски и инвестиционни банки действаха като брокери от сенчестото банкиране, натрупвайки много големи печалби за своите операции. Тази нарастваща главна част от официалните банки беше начин за масивно разширяване на търговските отчети и коефициенти. За да източват капитали от банките на Уолстрийт, осигурителните фондове трябваше да предоставят гаранции, но от една практика, позната като „рехипотекация”, част от тези гаранционни авоари могат да бъдат използвани от главния брокер като собствени.

Резултатът беше самофинансирането на големи брокерски дейности на банките от Уолстрийт, със значимо влияние, без някакви допълнителни обвързвания с техните собствени капитали: един находчив начин за огромно увеличаване на коефициентните им съотношения (20). Дебатът дали дерегулацията или регулацията във финансовия сектор се е появила след 1980 г., изглежда пропуска, че е съществувала комбинация от регулация и нерегулирана сенчеста система, работещи заедно.

Сенчестото банкиране не се приписва само на институционалните посредници, като ограничителните фондове, но и на практиките и продуктите, които позволяват на инвеститорските банки да разширяват своите коефициенти. След края на 1990 г. все по важна част от тази страна на сенчестото банкиране е производният, кредитен пазар „над щанда”, значителна част от дължимите облигации (cdos) и размените на пресрочени кредити (cdss). Най-очевидното привличане на тези същите, задейства регулаторния арбитраж, който те предложиха, позволявайки на банките да разширят своите коефициенти” (21). По традиция банките трябва да обезпечат своите кредитни операции, което изисква обслужващи дългове. Красотата на cdss лежи върху факта, че сенчестите, „над щанда продукти” не изискват обвързване със специални траншове на капитали като гаранции и следователно това помага повече на коефициентите. Разширението на cds започна в голям мащаб, след като действията на специалистите от JP Morgan Chase убедиха отделни търговски групи да започнат да ги записват върху cdos през 1998 г. (22).

Cdos бяха умно решение за коефициентните проблеми. Изисквайки големи количества заеми и разширявайки значително своите балансови отчети, банките трябваше да увеличат своите авоари. Но cdos обвърза десетки и стотици заеми с различно качество, давайки възможност на банките да увеличат своите коефициенти. Cdos бяха предприети от кредитоспособните агенции срещу хонорар и после възвърнали тройно по-висок рейтинг от същите агенции срещу втори хонорар. Такива рейтинги позволиха на банките авоарните им обвързаности да бъдат минимализирани. Тези заеми – главно от имотните пазари, но и от задълженията на кредитните карти и заемите за автомобили – предоставиха на инвеститорите далеч по високи лихвени проценти при изплащане, отколкото могат да получат от другите пазари. Главната точка за тези т. нар. структурни ценни книжа не е, че са били заеми: те по принцип могат да бъдат напълно обезпечени, облигациите не са нищо друго освен осигурени заеми. Но облигациите имат чисти, установими източници, икономически посредник, чийто кредитна себестойност и капацитет на паричния поток могат да бъдат определени, те също имат изчистени стойности на вторичните пазари за ценни книжа. Продуктите, обвързани в cdos, обаче дойдоха от стотици и хиляди неидентифицирани източници, чиято кредитна себестойност и капацитет на паричния поток не бяха известни; бяха продадени „над щанда”, без който и да е вторичен пазар да определи цените, дори и някой организиран пазар да минимализира двойния риск. Накратко, те бяха неимоверно рисковани, защото са със съмнителен произход за тези, които ги купуват. И най-лошото е, че те доказаха измамната схема, в която за няколко месеца в края на 2007 г. предполагаемите осигурени траншове по дълговете в такива cdos бяха понижени до безценица.

Коефициентните ограничения също бяха премахнати от обществените полици. Ханк Полсън постигна видим успех в тази област през 2004 г., когато, оглавявайки Голдмън Сакс, поведе действията на Уолстрийт към получаване на ценните книжа и обменните комисионни, за да се успокои т. нар. главно мрежово правило, ограничаващо коефициентите на големите инвестиционни банки. След това фирмите получиха позволение сами да определят коефициентите си на базата на собствените си рискови модели. Резултатът беше бързо издигане на коефициентните съотношения на големите банки (23). Най-важното, позволи им да прехвърлят капиталните си бази в нови операции, като гаранционните плащания по дълговете, които се превърнаха в много важен елемент от техните търговски дейности.

Ролята на Лондон

Всички тези прехвърляния са групирани в евфемистичното определение „финансови иновации” – промени в договорите между институциите, продуктите, надзорните структури, позволяващи на банките от Уолстрийт да избегнат регулаторните ограничения и да разширят своите дейности и печалби. Десетки такива прехвърляния могат да се документират. Но едно от основните бе създаването на нова, сенчеста банкова система в Лондон, успоредно с „официалния” регулативен сектор. До началото на 1990 г. американските инвестиционни банки бяха изчистили техните лондонски копия и започнаха да доминират на авоарните пазари в Англия със изискването на Лондон за „уимбълдънизация” на ролите в новата система на Уолстрийт (24).

Гордън Браун институционализира новите взаимоотношения през 1997 г., създавайки обединени Специални финансови услуги, които се твърди, че оперират не по някакви „принципи”, колкото по обвързващи правила: основното правило е, че банките от Уолстрийт могат да се регулират сами. Следователно Лондон се превърна в нещо такова за Ню Йорк, в каквото ще се превърне заливът Гуантанамо за Вашингтон: мястото навън, където можеш да правиш всичко, което не можеш да вършиш у дома си, в този случай място за регулаторен арбитраж.

Определението Уолстрийт вече трябва да се разбира (включително и Лондон) като сателит за американските борсови посредници (25). Заедно Ню Йорк и Лондон доминират на пазара за новите акции и облигации. Те са центърът за чуждестранните обменни пазари. Най-важното им качество е, че те доминират продажбите над щанда на дериватите, което е огромна част от тази търговия (26). През 2007 г. Обединеното кралство имаше дял в размер на 42.5% от дериватите, базиран на централните курсове и валути, а Щатите имаха дял от 24%. В условията на кредитна търговия Щатите имаха дял от 40% през 2006 г., докато Лондон имаше дял от 37% (понижение от 51% през 2002 г.).

Капитални спекулации

Огромното разширение на действията на банките от Уолстрийт и техните сенчести операции изискват невиждани досега суми за финансирането им. Такова финансиране по принцип се осигуряваше от оборота на дребните суми от депозитните сметки и най-вече от търговските банки, създаващи големи запаси от кредитни суми. Но през 1980 г. такива дребни суми бяха незначителни, а кредитните пари на търговските банки – значителни по големина, но недостатъчни. В тези условия търговските банки се обърнаха към големите капиталови пазари. В сърцето на тези пазари бяха скрити банкови пазари с действащи лихвени проценти няколко точки над федералните проценти. Тези пазари бяха използвани, за да осигурят на банките всекидневно, безпроблемно спокойствие и по-рядко като източник на нови, многоцифрени, капитални приходи и самостоятелно финансиране от спекулативен характер. Съществуваха също и пазарите на корпоративни облигации, обикновено използвани от големите корпорации за краткосрочни финансирания, отново за да осигурят безпроблемност на операциите им.

Но системата на новия Уолстрийт трансформира тези пазари. Те се запазиха като центрове за краткосрочни заеми, но все повече усилваха финансирането на спекулативните дейности. От страна на търговското предлагане наличните капитали за заеми към Уолстрийт бяха увеличени бързо, особено на пенсионните фондове през 1980 и 1990 г. В типично американски стил малките промени в данъчния закон чрез поправка 401К през 1980 г. отвориха място за такова развитие. Тази поправка дава данъчно облекчение на работещите и работодателите, ако те инвестират в пенсионните планове; резултатът беше масивен приток на средства в тези планове на стойност близо 400 билиона до края на 1980 г., до края на 1990 г. се покачиха до почти 2 трилиона (27).

По времето, когато се превърнаха в основен източник на средства за пасива на инвестиционните банки чрез краткосрочните си заеми към тях, взаимните фондове, пенсионните фондове и т.н. се превърнаха във важни цели за усилията на Уолстрийт да продаде обезценените си ценни книжа и дължимите си облигации. Системата на новия Уолстрийт се опита да увеличи още повече балансовите си отчети, като привлече брокерите в спекулативен балон по две страни – тази на паричните облигации и на активните авоари.

б) последствията от кризата

По принцип е възможно струпването на взаимно поддържащи се иновации, които нарекохме системата на новия Уолстрийт, да е отговор на появяването на балон в имотните пазари в Щатите през 2001 г. Ако е така, налице е класическа криза от Мински тип, свързана с имотите. Всички ключови иновации бяха завършени преди появяването на балона и има достатъчно доказателства, че банките от Уолстрийт умишлено създадоха балон с цената на имотите и похарчиха билиони долари за рекламни кампании, за да убедят американците да увеличат своите дългове по ипотеките. Ситигруп проведе кампания на стойност един билион долара на тема „Живей богато” през 1990 г., за да накара собствениците на имоти да изтеглят вторичните си ипотеки и да ги похарчат за каквото пожелаят. Други банки от Уолстрийт действаха по подобен начин и постигнаха голям успех: дълговете по вторичните ипотеки се покачиха над 1 трилион долара за едно десетилетие.

Но балонът, който създаде кредитният крах през 2007 г., залегна не само – или главно – в имотните пазари, но и в цялата финансова система. Кризата бе задействана не само от размера на балона с дълговете, но и от неговата форма. При нормална криза със заемите, когато банките бяха приключили с неработещите заеми (както в Япония през 1990 г.), местоположението и големината на проблемите можеха да се определят без голяма трудност. Но през 2007 г. балонът с дълговете във финансовата система беше концентриран в даването на капитали над щанда, във формата на индивидуални „cdos”, които нямат пазарна цена или механизъм за оценяване – над рейтинга на агенциите – бяха разпределени десетки хиляди от тях между институциите във връхните точки на финансовата система, както и техните сателитни тела – „sivs”. След като се разбра, че този метод за събиране на данъци е негоден, в двата случая на „Париба” през август на 2007 г. осигуряващите кредитно финансиране (валутните пазари и пенсионните фондове) потвърдиха, че няма начин, по който да разберат колко от останалата купчина от „cdos” e също без стойност. И те се отдръпнаха. Отказаха да продължат да снабдяват непрозрачните действия на банките от Уолстрийт и техните непредвидени операции с необходимите капитали, за да държат на повърхността пазара на „cdos”, а това е нещото, което създаде кредитната криза.

Инвестиционните банки разпространиха слуха, че ефектът от тяхното обезпечаване на дълговете е направен, за да разпръсне риска из множество групи. Но това като че ли е лъжа: главните институции от Уолстрийт провеждаха траншове с дългосрочните дългове, съдържащи десетки хиляди „cdos” (28). Те вземаха заеми за билиони от валутните пазари, за да купят тези инструменти, осигуряващи им лихви при просрочване от 10 точки над техните разходи по заемите. За да продължават да си осигуряват печалби, те трябваше да се обръщат отново към валутните пазари, за да надскочат дълговете си. И сега валутните пазари банкрутират (29). Когато инвеститорите във валутните пазари се отказаха от краткосрочните заеми през лятото на 2007 г., цялата пирамида, центрирана върху „cdos”, започна да се разпада. Когато банките от Уолстрийт се опитаха да обезценят техните „cdos”, откриха, че няма пазар за тях. Застрахователните компании, които бяха застраховали всички „cdos” със cdss, разбраха, че и техните пазари се разпадат.

Има много неясноти относно точния механизъм, по който кредитният крах придоби такъв размах и дълбочина през 2007-2008 г., защото главните брокери на Уолстрийт търсеха начин да замъглят тежкото положение и спасяващите си тактики. Но е възможно да се проследят определен брой фази, през които премина кризата. Първо, опитът на резерва и хазната да защитят инвестиционно-банковия модел, върхът на системата, като се проявиха като негов заемодател от последна инстанция. Второ, падането на Лемън Брадърс, неуспехът от този опит и изчезването на инвестиционно-банковия модел доведоха до утвърждаване на световния банков модел, в който търговските дейности на инвестиционните банки действат отвътре и се защитават от световната търговска банка. През тази фаза Резервът в основата си се размени с кредитните институции от кредитната система, осигурявайки заеми, „кредитни пазари” и „пазари на цени книжа”, финансиращи банките. Между април и октомври 2008 г. тези огромни финансови операции на Централната банка усвоиха около 5 трилиона долара от Резерва, Европейската централна банка и Английската банка – равен на около 14 процента от световния брутен вътрешен продукт. При продължаване на подобно държавно финансиране, без да се повдигат сериозни кредитно необезпечени проблеми, най-трудната и опасна фаза от отговора срещу финансовата криза може да бъде подминат. Това ще включи и намаляване на дълговете на най-големите банки в контекста на обратни връзки от задълбочаващите се рецесии. Как и кога това би било постигнато, ще ни покажат общите контури на кредитния срив.

Теории за преодоляването

По-голямата част от обществения дебат за причините за кризата, приемат формата на теория за „случайността”, обяснявайки разгрома като резултат от непредвидени действия, да речем, от Федералния резерв на Грийнспан, банките, регулаторите или агенциите, определящи рейтингите. Ние оспорихме това, предположихме, че една относително съгласувана структура, която нарекохме новата система на Уолстрийт, трябва да се обвини, че създаде кризата. Но трябва да отбележим и още една важна част през последните двадесет години: необичайната хармония между брокерите от Уолстрийт и регулаторите от Вашингтон. В американската история има фази на голямо напрежение не само между Уолстрийт и Конгреса, но и между Уолстрийт и административните браншове. Така беше примерно през голяма част от 1970 г. и началото на 1980 г. (30).

Едно различно обяснение, предпочитано в социално- демократичните кръгове, е, че Уолстрийт и Вашингтон са уловени от фалшива „неолиберална” или „ свободно-пазарна” идеология, която ги поведе по грешния път. Находчиво, „ляво” тълкуване по тази тема предполага, че проблематичната идеология е: „да бъде свършено” – без регулации, докато това, което е нужно, е: ”свободно пазарно мислене”, което подразбира нуждата на някакъв вид регулация. Последствията от всяка една от версиите са: неуправляема дискусия на тема колко и какъв вид регулация е необходима да оправи нещата (31). Проблемът е в това, че докато системата на новия Уолстрийт отговаряше на изискванията на свободните пазари, свободно-пазарни или неолиберални, не изглеждаха ефикасни идеологии за използващите ги, били те от Уолстрийт или Вашингтон. „Алчните търговци” (обширно проучване на инвестиционните банки от Уолстрийт от Филип Оугър), доказва, че те всъщност са оперирали като истински картел – противоположното на свободния пазар. Това е доказателство, че нито Грийнспан, нито управителите на банките повярваха в сериозността на тази нужда: неокласическа финансова икономика. Грийнспан не повярва, че финансовите пазари са ефикасни или прозрачни; той повярва напълно, че може да се противопостави на балоните и кризата. Той и неговите колеги знаеха много добре възможността за поява на финансова криза, в която американската държава трябва да похарчи огромни количества от парите на данъкоплатците, за да спаси системата. Те проумяха също, че всички рискови модели, използвани от банките от Уолстрийт, са дефектни, след като те предположиха стабилност на финансовия пазар, в който една банка в един пазарен сектор може да изпита внезапна заплаха; техните решения се опитаха да разсеят рисковете във всички пазари. Моделите включваха систематичната заплаха, за която Грийнспан и другите знаеха много добре – внезапен и негативен обрат на всички пазари (32).

Двете основни твърдения на Грийнспан бяха напълно различаващи се. Първото: между сривовете най-добрият начин за финансовия сектор да придобие големи суми пари е да разсее ограниченията на частните играчи; секторът с тежките ограничения да придобие много по-малко. Това твърдение е наистина вярно. Второто му твърдение бе, че когато балоните се спукат и сриването е факт, банките, силно подпомогнати от действията на държавните институции, ще могат да се справят с последствията. Както Уилям Уайт бе казал, това е и частица надежда за Бернанке (33).

в) систематични опции

Истинските дебати за организиране на финансовите системи в капиталистическите икономики не са методите и формата на регулация. Дебатът е между систематичните общности, на две нива:

– общественополезните кредити и банковата система, задействани за събиране на капитали в производствения сектор, срещу капиталистическата и банковата система, подчиняващи всички други икономически дейности за своята печалба.

– международна финансова и парична система под мултинационален контрол срещу система с имперски характер, доминирана от атлантическите банки и държавите, работещи в тандем.

Всеки от тях можем да разгледаме по ред.

Общественополезен модел?

Всички модерни икономически системи, капиталистически или не, се нуждаят от институции, които да улеснят техните обмени и транзакции, те се нуждаят банките да предоставят кредитни пари и подсигуряващи системи, за да улеснят техните плащания по дълговете. Това са важните, обществени услуги като здравеопазването. Те са поначало нестабилни: същината на една банка е, че не притежава достатъчно авоари, за да обезпечи всички желания на клиентите си във всеки един момент. Осигуряването на безопасността на системата изисква конкуренцията между банките да бъде потисната. Нещо повече, въпроси като къде трябва да бъдат насочени средствата са от голяма икономическа, социална и политическа важност. Общественото притежание на кредитната и банковата система е рационално и наистина необходимо заедно с демократичния контрол. Общественополезният модел, обозначен тук, би могъл да съществува в капитализъм. Дори и сега голяма част от немската банкова система остава в ръцете на обществото чрез спестовните банки и Landesbanken. Китайската банкова система е изцяло централизирана в големи, обществени банки и китайското правителство управлява кредитните стратегии на тези банки. Следвоенната банкова система на Япония работи по този начин, като всичките й банки са подчинени на контрола на Банка Япония чрез „прозрачна система за управление”. Следвоенната Английска търговска банка може да се разглежда като широко оперираща в тази рамка, натрупвайки огромни печалби от своите клиенти.

Но частна капиталистическа кредитна система, центрирана върху банките, ще оперира под стойностите на паричните капитали като във формулата на Маркс пари – стока – пари, прехвърляни при други пари, за получаване на повече пари. След като се приеме веднъж този принцип като алфата и омегата на банковата система, начинът на функционирането му ще е насочен срещу Грийнспан. Това трябва да е моделът, възприет от Щатите и Англия след 1980 г.: печелещият пари и капитали. Действително, целият спектър на капиталистическите операции е подчинен на влиянието на големите пари, абсорбиращи увеличението на приходите от всички сектори. Това е моделът, който започна да доминира и който ние наричаме новата система на Уолстрийт. Той е генератора на огромни парични средства във финансовата система и преобразува процеса на класова формация в англосаксонските икономики. Този модел сега е в дълбока криза.

Вторият дебат е върху застраховането на финансовата система. Без значение дали са обществени или частни, банковите и кредитните системи са нестабилни във всяка една система, в която производството зависи от продукцията на пазара (34). При тези обстоятелства системите трябва да бъдат осигурени и контролирани от обществени учреждения, имащи право да повишават данъците и да печатат пари. Засега те са с минимално обществено участие – не са обхванати изцяло от частните интереси на паричните капитали – тези учреждения ще предотвратяват кризите, като се опитват да насочват финансовата система към разширени (микро и макро) икономически стратегии. В момента само Щатите имат капацитета да влязат в такава роля. Книги с правила, като Базел I или II не могат да постигнат успех, нито комисията на ЕС или ЕЦБ.

Любопитно е, че атлантическите проекти, групирани под името „икономическа глобализация” – доларовата система „fiat”, краят на контрола върху капиталите, свободните влизания и излизания на големите атлантически оператори в други финансови системи – ни увериха, че големите държави нямат капацитета да осигурят и контролират своите собствени финансови системи: от което следват и безкрайните финансови сривове в юга през последните тридесет години. Атлантическите бизнесинтереси се облагодетелстваха от тези кризи не само защото техните загуби бяха напълно обезпечени от Международния валутен фонд – изплатени по-късно от хората от засегнатите държави, – но и защото те ги използваха като предпоставка да се отворят производствените и работните пазари на тези държави за нахлуване на атлантическите интереси. Но сега сривовете удариха самата сърцевина на Щатите. Очевидно атлантическите икономики ще поддържат тази система работеща: дейностите, покрити от „финансовата глобализация”, съставляват техния най-доходоносен износен сектор. Но не е толкова сигурно, че останалата част от света ще продължи да купува същата формула. Алтернативата би била завръщане към обществения контрол заедно с общественото осигуряване. Това може да бъде постигнато от различни нации, възвръщащи си контрола чрез нови, многостранни, кооперативни системи, равностойни на тези, които съществуваха преди 1971 г., работещи, ако не на национално, то на регионално ниво.

Тук ще се фокусираме върху въпроса: защо финансовият модел, центриран в системата на новия Уолстрийт, постигна такава съвършена хегемония в американския капитализъм през последните няколко десетилетия? Това най-накрая ни отвежда обратно до финансовата сфера на по-широките социоикономически и социополитически връзки в Щатите от началото на 1970 г. В този разширен контекст можем да започнем да разбираме как с издигането и доминирането си в Щатите, системата на новия Уолстрийт може да бъде разгледана като стратегическа идея за справяне с проблемите на американската икономика.

Финансовото доминиране като национална стратегия

От 1970 г. до началото на 1980 г. американската държава проведе мощна битка за съживяване на индустриалната икономика отчасти чрез външната си търговия, но най-вече чрез конфронтация на местно ниво с работещите, за да редуцира дела им в националния приход. Това беше виждането на някои лидери като Пол Уолкър; предполагаше се, че тези мерки ще доведат до завръщане на американската индустрия до световно доминиране. Надеждите за обширно индустриално съживяване не се сбъднаха. В средата на 80-те необезпечената, корпоративна Америка, започна да пропада под влияние на краткосрочни, финансови тактики, задействани срещу повишаване на стойността на акциите. Това, което последва, бяха непрестанни сливания и купуване и продаване от финансовите посредници, окуражени от инвестиционните банки на Уолстрийт, които добиха огромни печалби от тези операции. Стандартният аргумент, че това е ще „увеличи индустриалната ефикасност”, не изглежда правдоподобен. Много по-убедително е твърдението, че тези тенденции бяха прокарани от новата централизация на финансовия сектор вътре в американския капитализъм (35).

Едно пълно обяснение на това развитие, все още не е възможно. Но тези тенденции произведоха някои структурни допълнения на американския капитализъм, които и до днес са налице. От друга страна, защитеният военно-индустриален сектор изглежда невредим, субсидиран от федералните и държавните бюджети. Някои високоинформационни сектори, главно в информационните и комуникационните технологии (ИКТ), бяха също така силно подпомогнати от държавните субсидии през 80-те и 90-те и еволюираха до нови индустриални инвестиции, без да играят преобразуваща роля в икономиката: главните постижения на ИКТ са във финансовия сектор и продажбите. Но същината на американската икономика, от която зависи растежът, е белязана от бавни, дори намаляващи приходи при по-голямата част от населението и няма задвижване на нови инвестиции, били те обществени или частни. С частични, инвестиционни изключения от ИКТ. в края на 90-те брутният вътрешен продукт на Щатите не е бил задвижван от никакви нови инвестиции. Както е известно, той трябва да зависи от търговското търсене; и все пак, такова вътрешно потребление беше възпрепятствано от намаляващите приходи.

Този кръговрат бе обяснен по два начина. Първо и най-важно, проблемът със стимулирането на вътрешното потребление беше разгледан във връзка със застоялите кредити на финансовата система. Второ, евтините продукти могат да бъдат закупувани от чужбина – особено от Китай, – след като доминирането на долара позволи на щатите да си позволяват огромни парични дефицити, докато другите държави желаят техният износ към Щатите да бъде заплащан с долари. Осигуряването на кредити от финансовата система към всички потребители чрез обичайните механизми на кредитните карти, изплащанията на автомобилите и други заеми и ипотеки беше осигурено от характерните механизми на авоарно-ценовите балони, което създаде т. нар. „ефект на богатството” сред един широко обвързан слой от обществото. Балонът на Фондовата борса от 1990 г. повиши цената на облигациите за пенсиите на повечето американци, което им даде усещането, че стават по-богати и могат да харчат (и да задлъжняват) повече. Балонът с имотите имаше двоен ефект – той не само накара собствениците да са убедят, че цената на имотите им ще се покачва, позволи им да харчат повече; това бе подсилено и от голяма кампания на банките, застави ги да направят втора ипотека и да използват новите пари за безогледно харчене.

По този начин новата система на Уолстрийт директно захрани американския потребителски разцвет през 1995 – 2008 г., което показа, че Щатите продължават да са главният двигател на световната икономика. Това беше подкрепено от световна кампания, обясняваща, че американският разцвет не е резултат от нарастване на държавните дългове с добавяне на високо деструктивни механизми във финансовата система, а от свободните американски пазари. Това беше основата на широките социални обвързвания на американския капитализъм към издигането и доминирането на новата система на Уолстрийт: изиграла главна роля за растежа на държавния дълг. Този англосаксонски модел беше базиран върху натрупването на потребителския дълг: нарастването му днес бе заплатено от надеждите за нарастване в бъдеще. Той не беше базиран върху заздравяването на ценностите и с грижа за икономиката. Накратко, той беше блъф, подкрепен от национални, счетоводни практики, които преувеличиха размера на американския подем и размера на печалбите в щатската икономика (36).

Ролята на Китай и на другите азиатски износни икономики в този модел за подема се увеличи над техните най-големи износни излишъци на потребителски стоки към Щатите. Тези износни излишъци, върнати обратно към американската финансова система чрез покупката на щатски авоари, доведоха до поевтиняване на разходите по дълга чрез масивно разширение във финансовата система. Резултатите от тези механизми могат да бъдат обобщени чрез следните цифри. Обобщеният щатски дълг като процент от брутния вътрешен продукт се повиши от 163% през 1980 г. до 346% през 2007. Двата сектора, при които се отчете това покачване, бяха: общественият дълг и вътрешнофинансовият дълг. Общественият дълг нарасна от 50% от брутния вътрешен продукт през 1980 г. до 100% от брутния вътрешен продукт през 2007 г. Но истински драматичното покачване на дълговете се появи в самия финансов сектор: от 21% от брутния вътрешен продукт през 1980 г. до 83% през 2000 г. и 116% през 2007 г. (37).

г) изводи

Идеологическите ефекти от кризата ще бъдат големи, но далеч не толкова, колкото си мислят тези, които вярват, че финансовите режими са продукт на интелектуални парадигми, а не свързани с властта. Лицемерието на щатската хазна и МВФ свършиха. Моделите на американската финансова система сега се считат за опасни. Не по-малко рисковани са европейската банкова и финансова система, за които кризата показа, че са къщи, направени от карти, макар че все още стоят изправени. Европейският пътеводен възглед се базира на вярата, че банковата система е подсигурена от добри правила, отколкото от авторитетни държави с власт за повишение на данъците. Разбра се, че това е опасна шега. Европейският съюз окуражаваше банките да надраснат и собствените си държави, а не предложи алтернатива дори на ниво Еврозона. Абсурдно е, свободният пазар и правилата на конкуренция във финансовия сектор да настояват за свободна конкуренция между банките на всяка цена и да отхвърлят всякаква помощ за тях; докато критериите за стабилност сe спазват, всяка голяма кредитна криза ще бъде трансформирана в депресия както през 1930 г. Очевидно, тези правила са банални, но те са важни точки от европейската политическа икономика (38). Тази криза от американски и английски произход има два интелектуални ефекта. Първо, да увеличи надеждността на китайския модел на държавно притежавана, банково центрирана финансова система. Това е възможната алтернатива за кредитните модели от атлантическия свят. Поддържането на държавен контрол и необратима валута – както е в Китай – са най-важни за сигурността на тази система. Второ, докато кризата продължава, в политическия живот е възможно да се завърне дискусията за общественополезния модел, повторно започване на дебата от 1991 г.

Някои предвидиха много по-големи световни, краткосрочни промени като възстановяването на долара като световна валута или краха на западно владичество в световната икономика. Цялостно подронване на долара от администрацията на Обама може да доведе до масовото му световно пропадане заедно с отстъпването му от регионалните или големите търговски групировки (39). Но по- малко вероятно е временното заздравяване на употребата на долара през следващото десетилетие: една голяма стагнация в Щатите може да бъде комбинирана с много ниски лихвени проценти и обезценен долар. Това може да доведе до нова доларова търговия, в която всеки заема в долари, за да ги замени за по-високи стойности. Това ще породи сериозен отпор срещу въвеждането на други разменни стойности за долара, но няма да подкопае главния елемент в доминирането на долара: готовността на други държави да приемат плащания за техните стоки и кредити в зелено.

Много вероятно е да видим усилване на двете основни, структурни техники в дългосрочното, кредитно-дългово обвързване в световната икономика. Първо, кредитните взаимоотношения между атлантическия свят и неговия традиционен Юг в Латинска Америка, Америка, Африка и други, надзиравани от МВФ. Тези връзки отслабнаха през последното десетилетие, но е възможно да бъдат засилени в настоящата криза. Второ, дебиторните връзки между икономиките на Съединените щати и новия център на Източна Азия е много вероятно да се усилят и заздравят, по-точно между Китай и Щатите. Това е силна връзка, в която Китай (и други кредитори) може да упражняват истинско, политическо облагодетелстване от Вашингтон. Виждали сме това да работи във времето и формата на рационализацията на Фани Мей и Фреди Мак (40). Ще го видим отново, когато щатската хазна започне да търси купувачи на новите си големи дебитни траншове през 2009. Източноазиатските икономики, с Китай на върха, най-вероятно ще станат още по- критични към глобалните, макроикономически механизми, докато предишната централизация на Щатите ще отслабва в процеса на дълга стагнация. Засиленото финансово влияние на Китай и другите източноазиатски държави, може да посегне на старите кредитно- дългови взаимовръзки между атлантическия-т свят и Юга, като им предложи алтернативни източници на финансова подкрепа. Тази заплаха вече издава предупреждения в атлантическият свят към Вашингтон да намали грабителските си условия, каквито традиционно има към Африка, Латинска Америка и на други места (41).

Но дали това означава, че Източна Азия ще започне да изгражда нови институционални, пазарни отношения за световната икономика, предизвикващи англо-американския свят, остава неясно поради две причини: първо, вътрешните деления в Източна Азия и второ, въпросът за стратегическите приоритети на Китай в сегашно време. Следователно, Източна Азия има рационален, колективен интерес в строежа на своя собствена, централизирана борса и петролни пазари и промотирането им до световни водачи, спиращи хегемонията на Лондон и Чикаго. Такива нови пазарни рамки се появиха, но те са разделени: една в Хонконг, една в Япония и в Сингапур. Китай е изцяло съсредоточен върху запазването на вътрешния си растеж и преминаването през динамичните капитални натрупвания, разпрострени от бреговете към вътрешността. Засега не показва ни най-малък интерес към предизвикването на американското господство в оформяне на институциите на световната икономика. Следователно на щатите им е оставено известно пространство, за да дишат свободно. Но такава е и социалната и политическата сила на Уолстрийт и отслабването на социалните сили, които могат да настояват за индустриално съживяване там, където е най-видно, че американската капиталистическа класа е пропиляла всички свои шансове. Ако е така, ще се насладим на още един рунд от нарастването на държавните дългове в брутния вътрешен продукт, финансиран от Китай и други, докато Щатите стават все по-малко важни в световната икономика, неспособни дори да оформят нейните правила и постоянно покачваща се, дългосрочна дългова субординация към източноазиатската кредитна матрица.

Бележки

(1) Лесли Крауфорд и Джилиан Тент, „Испания бе пощадена, защото си научи урока по трудния начин”, Financial Times, 5 февруари 2008.

(2) Общият дълг, който се дължи от финансови и нефинансови частни сектори в Щатите през 2008 г., беше изчислен на 48 трилиона долара. Джордж Магнус, „Важно е да спрем деструктивната сила на дълговете”, 30 септември 2008.

(3) Дейвид Патерсън. „Централните банки трябва да намерят или да се превърнат в купувачи на рисковете на системата”, 5 февруари 2008.

(4) За резултатно проучване на темата, защо икономистите бяха напълно безпомощни срещу кризата, виж Крис Гаилс, „The Vision Thing”, 26 ноември 2008.

(5) Хавиер Блас, „Търговските продукти се оказаха спасителната сламка за инвеститорите”, 6 март 2008; Крис Флъд, „Спекуланти объркаха цените на кафето и какаото”, 5 февруари 2008. Това, че тези спекуланти бяха в състояние да създадат и да спукат балони, идва от факта, че пазарите на петрол и продукти са в Лондон, Ню Йорк и Чикаго, имащи правила съответстващи на интересите на американската и британската столица. Както Джеф Спречър, директор на Международната борса, намираща се в Лондон,чиито правила позволиха пукането на петролния балон, обясни на Financial Times, организаторите на пазара не могат да разберат защо членовете на Конгреса искат да се откажат от ръководството на този сектор, като затварят пазара. „View from the Top”, 6 август 2008.

(6) Лоурънс Съмърс, „Махалото се люлее срещу регулациите”, 27 октомври 2008. Делът от 40% всъщност подкопава приходите на финансовия сектор, след като те отчасти са прикрити от превръщането им в големи бонуси за работещите, за да се подчертаят големи приходи; една от причините защо бонусната система е недоизпипана.

(7) За по-ранните ми изследвания върху тези проблеми виж моя Golden Gamble, Ню Йорк и Лондон.

(8) Солта и хлябът на приходите на банките от Уолстрийт бяха променени за търговията с клиенти след 1975 г., когато промяна в закона ограничи таксите. В началото на 1980 г. тази такса по приходите беше все още по-голяма за банките от приходите им от търговията с техните собствени сметки. Но от средата на 80-те банките се потопиха сериозно в имотната търговия. Към края на 90-те търговския приход бе три пъти по-голям от прихода от комисионите за търговия от името на други. И някои от най-големите банки печелеха над половината си приходи от такава търговия. Вж. Джон Гейпър, „Последните глътки въздух за брокерите”, 16 септември 2008.

(9) Относно Саломон Брадърс и последвалата кариера на екипа на Джон Мериуедър през 90-те, когато те създадоха търговията с дългосрочни капитали под опеката на Merrill Lynch, вж Роджър Лоуенщайн, „Когато геният пропадне”, Лондон 2001.

(10) След скандала с „Енрон”, „sivs” и техните канали бяха забранени да участват в търговия по техните собствени сметки, но тези ограничения бързо бяха премахнати.

(11) Джеймс Макинтош, „Падението на Лехман поставя въпроса за големите брокери”, 25 септември 2008.

(12) Филип Оугър дава ясна представа на това как информационната централизация от главните пазари помага на инвестиционните банки със средствата си срещу малките или не инвестиционните банки. Виж „Алчните търговци:Как инвестиционните банки си поиграха със свободните пазари”, Лондон 2006.

(13) Вж. Насер Сейбър, „Спекулативни капитали: Невидимата ръка на глобалното финансиране”, Лондон 1990.

(14) Алън Грийнспан, „Никога няма да имаме перфектен модел за рисковете”, 17 март 2008.

(15) Тобаяс Ейдриън и Хюн Сонг Шин, “Ликвидност и коефициенти”, доклад номер 328, Федерална банка на Ню Йорк, май 2008. Терминът „постоянен коефициент” се отнася за взаимоотношенията между банковите „книжа” или „капитали” и нейните авоари – сумата, която е дадена под наем. Обикновено се използва за съотношение, така че, ако кажем, че постоянният коефициент на „Лемън Брадърс” по времето на техния колапс е бил 25, това означава, че за всеки един долар от капиталите си банката е имала 25 долара приход. Но това означава също, че за всеки един долар от капиталите си, „Лемън” са имали 24 долара заем – пасив.

(16) Ейдриън и Сонг Шин, „Ликвидност и коефициенти”.

(17) Възнагражденията на управителите на банките са често свързани с промени на заплатите според акциите. Вж. Джон Кей, „Излишъците от капиталите не са за прахосване”, 22 октомври 2008.

(18) Вж. „Да пееш блус”, Economist, 27 ноември 2008.

(19) Лесли Крауфорд и Джилиан Тет, “Испания бе пощадена, защото си научи урока по трудния начин”, 5 февруари 2008.

(20) Джеймс Макинтош, „Падението на Лехман поставя въпроса за големите брокери”, 25 септември 2008.

(21) Кристина Бaнeр и Денис Хензел, „Решимостта на европейските банки”, ”Обвързване в заемните осигуровки”, Deutsche Bundesbank Discussion paper Series 2: Банкиране и изучаване на финансите, номер10/2008.

(22) Гретхен Моргенсън, „Зад кризата в застраховането се крият рисковани обвързвания”, International Herald Tribune, 29 септември 2008.

(23) Стивън Лейбтън, „Как комисията за търговия с ценни книжа отвори път за бурята само за 55 минути”, International Herald Tribune, 4/5 октомври 2008. С класически маньовър, това беше представено като обрат на Комисията за търговия с ценни книжа към по-голяма регулация на инвеститорските банки. Формално погледнато, това бе правилно: Комисията изиска регулаторна юрисдикция над тях; но премахна основните капитални ограничения. Нещо повече, от 2004 г. комисията имаше седем екипа, които да надзирават петте големи, инвестиционни банки, които общо до 2007 г. имат авоари на стойност над 4 трилиона долара.

(24) Ежегодният тенистурнир в Уимбълдън се счита, поне в Англия, за най-големия в света; но от десетилетия не е излъчил английски финалист.

(25) Съществуват няколко големи търговски банки в Англия, но те трябва да бъдат разграничени от Лондон, защото, докато някои имаха голямо участие в новата система на Уолстрийт, други като Hongkong and Shanghai Banking Corporation (hsbc), според някои най-голямата банка в света, и Standard Chartered Bank, бяха фокусирали действията си в Източна Азия.

(26) Чикагската търговска борса, доминираща от продажбите и търговията с деривати.

(27) Роджър Лоуенщайн, „Причините за краха”, Ню Йорк 2004. Това разрастване на субсидирането на банките за спекулативна търговия чрез трансформация на големите пазари и спирането на капиталните контроли позволи да се разширят международните заеми на банките и на операциите с „преносна търговия”, като тези с йената: банките получаваха заеми в йени при 0.5% или по-малко и внасяха печалбите в исландската крона при 18%. Финансирането на британските търговски банки, основно от държавата в началото на 90-те, се основава на международните заеми, на стойност около 50 билиона паунда през 2007 г.

(28) Джилиън Тет, “Разменените залози за имотната търговия”, 17 април 2008 г.

(29) За полезни данни върху рисковете, включващи се в cdos и дериватите „над щанда”, като „cdss”, вж. публикацията на Гери Шинаси, „Защита на финансовата стабилност: Теория и практика”, Вашингтон, 2006 г.

(30) Създаде се напрежение между Уолстрийт и регулатора от Ню Йорк Елиът Спитцър след пукането на балона с „ .com”, но това просто показа колко голям е консенсусът на най-високо ниво.

(31) Справки за такива дебати могат да се видят в „Ръководене на финансовата глобализация”, Андрю Бейкър, Лондон 2005 г.

(32) Вж. Грийнспан, „Никога няма да имаме перфектен модел за рисковете”; Алън Бийти и Джеймс Полит, „Грийнспан признава грешката си”, 24 октомври 2008 г.

(33) Джон Касиди, „Анатомията на рухването: Бен Бернанке и финансовата криза”, New Yorker, 1 декември 2008.

(34) И все пак, това не означава, че те са еднакво нестабилни.

(35) Тук не се твърди, че американската индустриална продукция изчезна: запази се мащабна главно в сектора за отбрана, както и в автомобилната индустрия, космическите полети, информационните и комуникационните технологии и фармацевтиката.

(36) Серия промени в щатските национални правила за търговия от 1995 г. увеличиха разрастването и продукцията. Видимо се използваха т. нар. хедонистични индикатори.

(37) Мартин Волф, „Защо планът на Полсън не беше правилното решение за кризата”, 24 септември 2008 г.

(38) В добавка, западните държави от ЕС направиха нередовни, но предварително подготвени искания към новите членки да предоставят голяма част от капиталите на търговските си банки на западните държави; удивително имперски подход. Тези западни банки ще източат кредите на източните членки на ЕС, докато те самите се облагодетелстват и оцеляват. Ще се намесят ли европейските, политически органи на пазара, за да блокират това? И ако да, как?
(39) Нужно е насоката на американските решения да засегне Мексико, Бразилия, Сингапур и Южна Корея, в смисъл на парични помощи.

(40) Файненшъл Таймс докладва, че секретарят на хазната Полсън се противопостави на факта, че „Китайската банка прикри сумите на своите дългове през лятото” и се намери пред свършен факт. Федералното правителство трябваше да даде осигуровки на чуждите инвеститори във вид на дългове, за да избегне хаоса на финансовите пазари и обезценяването на долара. Това започна кризата с дълговете в латиноамериканските държави, където натискът за плащане на дълговете дойде от чуждите инвеститори.” Джон Гейпър, „Американското правителство бе обезпечено от чуждите инвеститори”, 8 септември 2008 г.

(41) Дейвид Роткопф, „Финансирането се изправя срещу конкуренцията”, 22 октомври 2008 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук