В статията “За идентичността на Българската социалистическа партия”, публикувана в кн. 1/2009 г. на списание ”Ново време”, изразявам становището, че възприемането от партията на научния, марксически възглед за преминаване на обществото от капитализъм към социализъм е основният, определящият критерий за нейната идентичност като социалистическа политическа сила. А това преминаване е резултат от диалектическото, обективното и закономерното развитие на капиталистическата обществено- икономическа система, което протича независимо от волята на хората, на който и да е субективен фактор, включително и на която и да е партия.
Другият, не по-малко важен критерий за идентичността на БСП като социалистическа партия е нейната политика. Такова значение има цялостната й политика – вътрешна и външна. Водеща обаче, е вътрешната, най-важната част на която е социално-икономическата политика. Неслучайно общественото мнение най-силно е насочено към този вид политика. Тя е подложена на най-различни оценки. Едни са положителни и одобрителни, други – остро критични. Такива има и в самата партия.
В критиката често се срещат обвинения, че в политиката на партията не е достатъчно вниманието към бедните и нуждаещите се от средства за съществуване, към хората на труда. Обратното – партийната политика представлявала подкрепа едва ли не само на бизнеса, на собствениците на средства за производство, на частния капитал. А това означавало, че БСП провежда дясна, а не лява политика, че губела своята идентичност като партия на труда, а не на капитала. Поставя се въпросът кого реално представлява тя, чии интереси защитава.
Трябва да се каже, че при повдигането на тези обвинения и въпроси се тръгва от едно старо разбиране за характера на партията. От времето, когато на нея се е гледало като на тясно класова пролетарска партия. Партия само на пролетариата, който е подложен на жестока експлоатация от капиталистите-собственици на фабриките. Няма никакво съмнение, че в случая се използва именно този някогашен класов подход и критерий за характера и политиката на БСП.
Разбира се, тук не става въпрос за отричане въобще на пролетарския класов подход. Той е бил неизбежен при някогашните условия на живот в капиталистическото общество за хората на наемния труд и преди всичко за фабричните работници. Жестоката експлоатация, тежките, нечовешки условия на труд и живот стават причина за остра конфронтация в отношенията между работниците и капиталистите – собственици на средствата за производство. Борбата между тях неизбежно придобива характер на остра класова борба. Поражда се и идеята за отнемане, и то насилствено, на капиталистическата частна собственост, капиталистическата класа да бъде лишена от икономическите и политическите й позиции в обществото, да се установи диктатура на пролетариата и за ликвидиране на тази класа.
Някога това е било така. Пролетарският класов подход е имал своето право на съществуване като критерий за оценка на тогавашната обществена действителност, като идеология и политика, като ръководство за действие на работниците-пролетарии и на партиите, които са защитавали техните интереси. Въпросът е при днешните обществени условия, особено в Европа, включително и в България, има ли място за този някогашен, но неизбежен за тогава пролетарски класов подход? Отговорът е: не, няма място.
Така стои и въпросът с възприемането на БСП като партия на труда, а не на капитала. Не става дума за отричане на това название. Проблемът е, че в него се влага същото съдържание, каквото се е влагало някога с пролетарския класов подход и критерий. А то е освен защита на интересите на работниците и пълно отричане на интересите на капиталистите-собственици на средствата за производство.
Във формулата “БСП е партия на труда, а не на капитала” се съдържа отрицателно отношение въобще към частния капитал. Но някои от нейните днешни привърженици изпадат в противоречие със себе си, когато същевременно изразяват и съвсем друга, противоположна позиция, представляваща положително отношение към частните производители, към бизнеса. Но как това положително отношение да се съчетае с отрицателната позиция, изразена с въпросната формула. Време е вече формулата “БСП е партия на труда, а не на капитала” да бъде подложена на преоценка. Става дума за втората й част, която е израз на отрицателно отношение към капитала въобще, включително и към производителния капитал.
Безспорно е, че към капитала, който се развива, дава производство и допринася за ръста на икономиката, като същевременно спазва законите на страната, БСП трябва да има положително отношение. А към другия, криминалния капитал, трябва да се вземат мерки, за да бъде “вкаран в правилния път”, за да допринася и той за развитието на националната икономика.
Става въпрос и за нещо друго: принципно правилна ли е политиката, с която се цели съчетание между производствения капитал, от една страна, и социалната политика от друга. Казано иначе, между свободното, либералното развитие на икономиката и провеждането на социална политика, адекватна на този начин на икономическо развитие на страната. От само себе си се разбира, че това съчетание изключва неолибералното, нерегулируемото и неконтролируемото развитие на икономиката, още повече пък то да става за сметка на социалното положение на широките народни маси.
Тази политика на съчетание между свободното, либералното развитие на икономиката и социалната сфера, между тези две направления, които изглеждат като противоречащи едно на друго, получи името “социално-либерален модел” или трети път на развитие на обществото. Съчетанието има и своите обективни предпоставки, изразяващи се в неделимост между тези две сфери на обществото. Една без друга те не могат да съществуват. При това се движат в две различни посоки, в един коловоз. Дори и тогава, когато в резултат на неолибералното развитие на икономиката социалната сфера рязко изостава. Или пък когато социалната политика не е съобразена с възможностите на икономиката. Пропастта, която се получава между двете сфери и в двата случая е във вреда на всички, на цялото общество. Дисбалансът между тях води до обществена и държавна нестабилност.
Балансът, съчетанието между икономическата и социалната сфера на обществото не означава обаче абсолютна равнопоставеност между тях. Определяща е икономиката. Нейното развитие и растеж осигурява натрупване на ресурси, от които се черпи за разпределение, за социална политика. Тази зависимост на социалното от икономическото развитие е повече от очевидна. Тя дава и верния отговор на въпроса за съотношението при разпределение на икономическите резултати между труда и капитала. В политическото пространство се чуват гласове например за равномерно разпределение. То се съдържа в лозунга за преодоляване на експлоатацията. Какъвто лозунг издигат напусналите БСП инициатори за създаване на нова лява партия. Очевидно те или нямат верен отговор на въпроса що е експлоатация, или, което е по-вероятно, развяват знамето на популизма.
Не всеки размер на принадената стойност е израз на експлоатация на труда. Обективно погледнато самият работник е заинтересован от такава стойност. С нея се осигурява разширено възпроизводство, което е предпоставка, ако не за по-високо заплащане на труда, поне за запазване на работните места.
Равномерното разпределение между труда и капитала е непродуктивно. При това икономически и социално е противопоказно и вредно. То задушава личния, частния интерес и инициатива, възпрепятства разширеното възпроизводство и натрупването на икономически ресурси. Представлява и нарушение на обективните икономически закони, което от своя страна би довело до пълен провал на такава политика.
Искането за равномерно разпределение на икономическите резултати между труда и капитала е и икономически, и политически рецидив на някогашното отрицателно, дори враждебно отношение към собствениците на средства за производство, към капиталистите, към хората, спадащи към капиталистическата класа. А както работниците и всички други са част от нацията. Затова едно такова отношение към тях рефлектира и върху нея, върху нейното единство.
Българската социалистическа партия не може да бъде безразлична към нацията, независимо от факта, че тя се състои от различни социално-класови съсловия, между които има противоречия, а и борба, в която борба всеки защитава своите интереси. Въпреки това обективно състояние на нацията, партията е длъжна да държи сметка за нейната роля и значение, защото освен специфичните социално-групови и индивидуални интереси на хората, всички имат и общи, национални интереси, чието решаване не е възможно без единството на нацията. То е важна предпоставка и за успешното социално-икономическо развитие на страната.
Маркс и Енгелс никога не са изразявали отрицателно отношение към нацията. Техен обект за анализи, оценки и прогнози е капиталистическата обществено-икономическа система. Нея, а не нацията подлагат на сурова критика. Научно обосновават гибелта на системата, а не нацията. В лексиката на двамата не се среща терминът “буржоазна нация”, въпреки че идеологическата и политическата им борба е насочена предимно срещу господстващата буржоазия. Нацията е наречена буржоазна от Ленин. Като към такава той се отнася отрицателно. В името на пролетарската революция той издига лозунга за превръщане на Първата световна война в гражданска. И успя да докара Русия до такава война. Това бе тежък удар върху руската нация, която бе не само вътрешно разстроена, но и голяма част от нея напусна пределите на страната, включително и безброй творци на нейната наука и култура. Част от жизнените и духовни сили на руската нация се преляха в много други нации. В името на революцията Ленин не пожали тази велика нация.
Друго е, например, отношението на Енгелс към нацията. В предговора си към италианското издание на историческото произведение „Манифест на комунистическата партия” от 1893 г. той нарича Италия „първата капиталистическа нация” – на името на обществената система, а не на господстващата класа.
Двамата велики мислители имат положително отношение към нацията. Те я разглеждат като положителен резултат от общественото развитие. И като знак за далеч по-високата степен на развитие, която е достигнало обществото в сравнение с миналото. А също и като предпоставка, като условие за неговото по-нататъшно развитие.
Маркс и Енгелс са отдавали голямо значение на единството на нацията, обявявали са се против нейното разпокъсване и разединение. В своя труд „Гражданската война във Франция” Маркс, имайки предвид тогавашната Френско-германска воина (1870 – 1871 г.), нарича „безсмислица и анахронизъм” налагането на изкуствени, несъобразени с целостта на нацията държавни граници в резултат на военната победа над нея. Пак там, където се съобщава, че освен Парижката комуна са създавани комуни и в други френски градове, което давало прекалено широк простор на комуналния (общински) принцип на управление за сметка на централната власт и по такъв начин се нарушавало единството на френската нация, Маркс изразява така своята позиция: „Единството на нацията трябваше не да бъде унищожено, а напротив – да бъде организирано чрез комуналното устройство.” И веднага следва друга негова забележителна мисъл: „Това единство, което у големите нации, макар и първоначално създадено чрез насилие, днес все пак е станало мощен фактор на общественото производство.” Не е трудно да се разбере, че такъв фактор е единственото и на не чак толкова големи нации. Примери за това има.
Ценни и поучителни изказвания относно нацията има и от Енгелс. В предговора си към полското издание на „Манифеста” от 1892 г., той пише: „Искрено интернационално сътрудничество между европейските нации е възможно само ако всяка от тези нации е напълно автономна в собствения си дом.” А в споменатия вече предговор към италианското издание на „Манифеста” представя в още по-голяма широта своя възглед: „Без възстановяване на самостоятелността на всяка нация не би могло да се осъществи нито интернационалното обединение на пролетариата, нито спокойното, разумно сътрудничество на тези нации за постигане на общи цели.” Колко актуално звучат тези думи на великия Енгелс!
Положителното отношение на Маркс и Енгелс към нацията не подлежи на никакво съмнение. То е такова, защото, според тях, колкото и да е разновиден и противоречив социално-класовият състав, като цяло е фактор за материалното и духовното производство, за развитието на цялото общество. Работническата класа, колкото и да е голяма нейната роля, не е откъсната, не е изолирана от другите социално-класови слоеве, включително и от капиталистическата класа. Дори тези две класи, смятани за основни съставни части на нацията и обществото, не могат да съществуват една без друга, въпреки противоречията и борбата между тях. Като страна в тези противоречия и в тази борба всяка от тях има свой дял за развитието на обществото. Защото без борба няма развитие. А не може да има борба, ако не са налице поне две борещи се страни. Що се отнася пък до развитието на икономиката, техният принос е общ и неделим, така както и те са неделими в производствения процес. Производството е невъзможно само с участието на едната от тях. При това буржоазията като цяло не е реакционна маса. Тя не е чужда на прогреса в образованието, науката и културата, хуманизма и демокрацията. Дори ги използва за задържане на историческата сцена, когато на последната вече има и други активни участници.
Определена роля за развитието на обществото днес играе всяка социална група на нацията, но във взаимодействие с всички други. Сливането на ролите им, изглеждащи като самостоятелни, а всъщност са взаимно свързани и независими, в един общ поток, превръщат нацията в мощен фактор на общественото развитие.
В миналото социално-класовият състав на нацията е бил сравнително слабо разнообразен. Главните обществени сили са били икономически и политически господстващата буржоазия и работническата класа. А техните отношения се характеризират с много остра борба на интереси, която поради своята ожесточеност и непримиримост се е превърнала в борба на живот и смърт, наречена още класова борба. Тя е една от причините за сравнително слабото единство на нацията.
Днес положението е съвсем друго. Социално-класовият и професионалният състав на нацията е далеч по-разнообразен и многочислен. Материалното производство е толкова разклонено, в резултат на което има многочислени групи от хора с различни специалности както в сферата на физическия, така и на интелектуалния труд. Науката се развива с високи темпове по много и различни направления с многочислени колективи. Много повече са заети в областта на образованието и културата. Непрекъснато се появяват нови видове услуги, в които са ангажирани огромен брой хора. Работещите в промишлеността не са вече някогашните пролетарии. А и капиталистите, собственици на средствата за производство, не са буквално копие на своите предшественици. Капиталът е уедрен и неговите притежатели са по-малко на брой. Изчезна класическият собственик на капитал от миналите векове. Съвременният капиталист е принуден да се съобразява с много законови и морални норми. Неговата дейност се намира пред критичния поглед на гражданското общество. Буржоазията не е вече едноличен притежател на държавната власт. Освен това не е чужда на социалното начало на обществото, на прогреса в науката и културата.
В живота на днешното общество липсва ярко изразяваната в миналото челна роля на капиталистическата и работническата класа. Днес ролята на никое съсловие не е за подценяване в икономическото и социалното развитие на страната. При всички социални и професионални общности общообразователното и общокултурното равнище е по-високо в сравнение с миналото. При това, под различна форма и в различна степен всички участват в управлението на държавата.
Капиталистическото общество досега е извървяло дълъг път в своето развитие. То се е отдалечило много от своето начало не само по време, но и по съдържание и форма. Маркс е забелязал, че още по негово време дори и господстващите класи са започнали „смътно да се догаждат”, че това общество „не е твърд кристал, а организъм, който се поддава на преобразуване и постоянно се намира в процес на преобразуване.” А днес може да се каже, че в резултат на това преобразуване е възникването на различни кълнове на социализма, които се множат и стават все по-жизнени. И че преобразуването на капиталистическото общество протича с много по-ускорени темпове.
При такова положение на нещата съвсем друга изглежда схемата „труд – капитал”. Несериозно е да се говори за наличието на строго определена социална база и твърдо ядро на социалистическата партия. Съвременният състав на нацията задължава БСП да се обърне с лице към всички, независимо от техния социален и професионален профил. Да държи сметка за ролята и потребностите на всички, без обаче да се отказва от диференцирания подход, произтичащ от обосновани причини и съображения.
Още Маркс и Енгелс възприемат този подход, макар тогавашните условия да са били далеч не такива, каквито са днешните. Те продължават да отстояват своето приоритетно отношение към пролетариата, но насочват вниманието си и към другите слоеве. Маркс, например, в своя труд „Критика на Готската програма” на ГСДП категорично отхвърля обвинението на ласалианците, че той и Енгелс са считали непролетарските слоеве за реакционна маса. И изброява за кои става дума: занаятчиите, дребните индустриалци, селяните и т. н., както се изразява. Той признава и прогресивната роля на буржоазията в борбата срещу феодализма. А и голямото значение, което отдава на избирателното право за евентуална победа на социалдемократическите партии, е доказателство, че той разчита само на гласовете на работниците. Енгелс пък, имайки предвид голямата изборна подкрепа, която са получили Германската социалдемократическа партия и Френската социалистическа партия, в предговора си към поредното издание от 1892 г. на стария му труд „Положението на работническата класа в Англия” се възхищава от „немците и французите, които вече така широко са представени в парламентите и в местните съвети…” Къде е тук тяснокласовият пролетарски подход?
Но щом още тогава двамата са изразявали такова отношение към другите, непролетарски слоеве на нацията, още по-наложително е една съвременна социалистическа партия да обръща внимание на всички, от които се състои нацията, на самата нация като цяло. Включително и на собствениците на средствата за производство. А БСП дори има свой собствен исторически опит в това отношение. В своето приветствено писмо от 26 май 1946 г. до конгреса на индустриалците Г. Димитров се обръща със следния призив: „Разбийте тенденциозната клевета, която смущава родолюбивите (п/ч мое) индустриалци, че уж Отечественият фронт и в частност комунистите били против здравата, плодотворна частна инициатива на българските индустриалци.” А само след по-малко от два месеца, на 4 юли 1946 г., в беседа с новоизбраните управителен и контролен съвет на Съюза на индустриалците той казва: „Патриотичните” (п/ч мое) индустриалци, които съчетават своите интереси с интересите на работниците и с общите интереси на народното стопанство, могат да разчитат на пълната поддръжка на Отечествения фронт и неговото правителство.”
Думите на Г. Димитров „родолюбиви” и „патриотични” индустриалци прозвучават като съвсем нова музика, като нещо ново, представляващо принос не само за идейно-политическия арсенал на БСП, но и за международното социалистическо движение. То прозвуча, обаче, и като непростима ерес спрямо догмите на болшевизма. Затова Болшевишката партия, начело със Сталин, на часá реагира, открито разкритикува Димитров, упрекна го в отстъпление от нейния ленинизъм.
Тук му е мястото да напомня, че Георги Димитров прави и друг теоретичен принос. Той каза, че българското село ще тръгне по пътя на социализма без национализация на земята (каквато е извършена в Русия). И още нещо. Димитров никога не е казвал, че след 9 септември 1944 г. у нас е установена диктатура на пролетариата. Той изрично подчертаваше, че и властта, и държавата имат народнодемократичен характер. И за да избегне нов удар от Болшевишката партия, казваше, че става дума за своеобразна форма на диктатура на пролетариата. Но по всичко изглежда, че натискът върху него не е престанал, което го принуждава на ХVІ пленум на ЦК на партията през лятото на 1948 г. да прояви „самокритичност”, заявявайки, че партията е допуснала закъснение с национализацията. Това, обаче, не обезценява новия му подход за развитието на България, различен от подхода на Ленин и Сталин в Русия.
Творческият подход на Г. Димитров по проблемите на развитието на България, включително и отношението му към индустриалците, не бива да се подценява, нито да се забравя. Днес то придобива още по-голямо значение. Очакванията от хората на капитала сега са далеч по-големи. България не е пред ликвидиране на капиталистическото общество, а е тръгнала отново по капиталистически път. Разбира се, при съвсем други и по-благоприятни условия у нас и в Европа, отколкото в миналото. А за успешното икономическо развитие на страната ролята на тези хора има първостепенно значение.
Всяка партия, чиято политика днес пристрастно е обвързана с определена прослойка, само с определена социална база, да не говорим за твърдо ядро, е изправена пред изолация и неуспех. И обратното. Колкото повече разчита на широките народни маси, толкова по-успешна е нейната политика. А това предполага и политика в техен интерес. Политика дори в интерес на цялата нация, на всички социално-класови слоеве, от които тя е образувана като единна общност. Само в грижата за нацията, за нейното единство, в провеждането на правилна национална политика може да намери място и грижата за политиката в интерес на хората на труда, на бедните и нуждаещите се. Без да се отрича положителната политика, политическото отношение към онези, които притежават средствата за производство, към бизнеса, към икономически преуспялата част от нацията. Включително и към онези, които са постигнали най-много. Стига да е в рамките на закона, а не чрез неговото нарушение.
Отношението на БСП днес към капитала може и трябва да бъде положително и поощрително. То е израз на отношение към нацията. Защото, първо, хората на капитала са част от нея, и второ, работейки за себе си, те работят и за другите, като създават работни места и увеличават финансовите ресурси на държавата за провеждане на социална политика и посрещане на други държавни нужди. Казано иначе, те работят и за нацията. Същевременно, партията трябва да защитава интересите и справедливите искания на хората на наемния труд и другите, спрямо които капиталът при първа възможност проявява присъщите си хищнически нрави. Да води борба за справедлива работна заплата, за приемането и спазването на високохуманно трудово законодателство, за провеждане на максимално възможната справедлива социална политика.
Дошло е време БСП да провежда политика в интерес на цялата нация. Затова тя е и национална партия. Превръщането на БСП в национална партия не означава, че губи своя социалистически характер, защото провежданата от нея национална политика не противоречи на адекватната на социалистическата й същност социална политика. Както и обратното – отговарящата за социалистическата й природа социална политика не противоречи на националната й политика. Социалната политика на БСП е част от провежданата от нея национална политика. Без справедлива национална политика не може да има просперираща нация.
За справедлива може да бъде обявена всяка социална политика. Зависи от какви позиции и с какъв критерий се подхожда. Най-справедлива, обаче, е политиката на социалистическата партия, защото произтича от нейната историческа роля. Тя е само максимално възможната социална политика, но не и напълно адекватна на равнището и възможностите на националната икономика. Като същевременно е съобразена с необходимостта от осигуряване на ресурси за по-нататъшно разширено възпроизводство, за непрекъснато увеличение на националното богатство. Без което е невъзможно провеждането на каквато и да е социална политика.
Максимално възможната социална политика не предполага равномерно разпределение на резултатите от икономическия растеж между труда и капитала. Тя предвижда осигуряване на възможност на бизнеса да продължи да влага инвестиции за увеличаване на производството, без което не може да има стабилна социална политика. Социалната политика на социалистическата партия осигурява такава възможност на капитала. Това се постига чрез законодателната роля на партията С нея се запазва, дори нараства частният интерес, стимулира се частната инициатива. Засега това е лостът, с който може да се повдига жизненото равнище на нацията.
Всъщност става дума за неделими една от друга икономическа и социална политики на БСП. Единната социално-икономическа политика е в интерес на широките народни маси. Същевременно е съобразена и с личния интерес на собствениците на средствата за производство, на бизнеса. А това означава, че отговаря на интересите на цялата нация, че е национална политика. В нея няма място за ляв и десен уклон. Няма и основание да бъде кръщавана като дясна или лява политика.
Лява социално-икономическа политика означава нарушение на баланса при разпределението на икономическите резултати в полза на труда и във вреда на капитала. И обратното. Дясната социално-икономическа политика представлява нарушение на баланса в полза на капитала и във вреда на труда. И при двата случая в социално-икономическата политика подходът е субективен, а не обективен. Той не е адекватен на обективния характер на социално-икономическото развитие на обществото, представлява нарушение на неговите закони. Казано иначе, той не е научен подход. Научният подход е обективен по своя характер. Като такъв той не е нито ляв, нито десен.
И така, критерий за идентичността на БСП е и нейната социално-икономическа политика, отговаряща на интересите както на широките народни маси, така и на хората от бизнеса, на интересите на цялата нация. Тя е национална и научна политика.
Разбира се, социално-икономическата политика колкото и да е важна, не е единствената грижа на БСП. Като национална партия тя носи отговорност за многостранното развитие на страната, на нацията. А то е свързано с постоянното решаване на сложен комплекс от проблеми както от вътрешен, така и от външнодържавен характер. Както и проблеми на деня, на близкото и по-далечното бъдеще. Всички те трябва да бъдат в полезрението на партията. Нейната национална политика е многопосочна и широкомащабна. С това БСП ни най-малко не губи от своята идентичност като социалистическа партия. Провежданата от нея цялостна национална политика стимулира преобразуването на обществото към подстъпите на социализма.
