Литературен критик и историк на българската литература. Интересите му са насочени към социално-политическите идеи в литературата от Възраждането до наши дни. Автор е на книгите „Творци и слово“, „Човекът в словото“ и „Съвестта на думите“, както и на много студии, статии и рецензии.
Във всяка държава държавата е различна. Нейният облик и същност зависят от много обстоятелства. Тя се изгражда, колкото и еднаква да е в модерната и постмодерната епоха, особено в Европа, по специфични за всяка нация и държава особености и се проявява различно от другите. Перифразирайки популярната сентенция, всяка нация заслужава държавата си.
Но какво е държавата? Най-трудни са отговорите на подобни лесни, дори и нелепи въпроси. Отговорът не е никак лесен, защото в него се крият всички особености на националния дух и националната история, отношението на другите нации и държави (особено на т.нар. велики) към нея, принадлежността ѝ към етническо семейство или военно-политически блок, регион, зависимости от традиции, географски и политически условия. Във всеки случай обаче държавата е политическа организация, в която са обединени (доброволно или насилствено) хора за общо спасение и сигурност, за да получат от нея права и задължения, гаранции за съществуването си, прехрана, работа и жилище, защита от нападение и произвол от страна на други хора и т.н.
Държавата се разполага в определени граници, но всъщност е невидима, защото не е само територия, а включва комплекс от институти и институции, политически и законодателни механизми, които не позволяват своеволия и нарушаване на нормите. Не е задължително по улиците да се разхождат постоянно полицаи или от време на време да те бият, за да разбереш, че законите и правилата трябва да се спазват и че за неспазването им са предвидени наказания. Самата държава е като някакъв невидим похлупак, под който преминава животът под диктата на нечуван глас, раздаващ команди, насочващ и направляващ, хвалещ или гневящ се над нарушилия реда и правилата. Държавата, в крайна сметка, е едновременно устройство от механичен и от виртуален тип, което притежава физическа и политическа сила, мощ, твърдост. Тя е „ръженът, срещу който не се рита“.
Дълго съществуващите или възстановени след временно изчезване, но в друга епоха, държави са различни в различните времена, променят се и почти не си приличат с онова, което са били в началото или преди разрушаването си и преминаването под друга власт. Затова не можем да дефинираме веднъж завинаги понятието и да конструираме един постоянен модел на държава. Платон например има една представа за нея, Фридрих Енгелс — друга. Общото е, че тя винаги е организация на хора, обхващаща всички други организации, стоящи под нея и подпомагащи нейното функциониране и съществуване.
В различните епохи са различни критериите за сила и проявлението на тази сила, защото държавите са други. Други са центростремителните механизми, държащи в подчинение отделните части, друго е разбирането за нея. Съзнание за държавата има само политически свободният човек, който има право да участва в нейната организация и да бъде във властта ѝ. Политически несвободните са част от суверена, когото не избират, нито свалят от власт, но комуто са длъжни безпрекословно да се подчиняват, като участват в държавата според неговите разбирания и заповеди и само ако той поиска да участват.
Модерната държава и особено тази, която се формира от Просвещението насам, е организиращият фактор на т.нар. гражданско общество, което стои над нацията. То включва цялата система от институции и права, които самата държава предоставя на гражданите. Гражданското общество поема част от функциите на държавата; тя от своя страна създава множество микросистеми, действащи автономно, управляват се по свои вътрешни правила и избират своята власт самостоятелно, дори без намесата на държавата. „Свободните граждани“ се обединяват по такъв начин, че да бъдат не свободни „изобщо“, но и ангажирани с управлението ѝ. Такава е ролята на „гражданското общество“ според теорията за него. То е формулата на модерната държава, чрез която се цели обезсилване на класовите противоречия и се създава представата за хомогенност, за да се изключи идеологията като разделящ фактор в днешно време. „Гражданското общество“ иска да представи социалните различия като непораждащи конфликти и невлияещи на общественото развитие и на държавата.
Държавата на гражданското общество е етап в преодоляване на националната държава, образувана върху изконни територии на нацията, обединяваща всички или почти всички, които принадлежат на нацията, говорят нейния език и имат единно съзнание за принадлежност към нея. Там, разбира се, живеят и малцинства, които са с друго национално съзнание, но са приели и са приети за граждани на националната държава и се осъзнават като интегрална част от нея, макар да признават за своя държавата-майка. В гражданското общество няма малцинства, макар то да допуска организации на малцинствата и да толерира тяхната култура и културна идентичност.
Свободните граждани със своите равни права въпреки всичко са поставени на различни места и в зависимост от това къде са в йерархията осъществяват или търпят властта. Държавата е на всички, но не всички са във властта — и то не като отделни личности, а като принадлежащи на отделните съсловия и класи. Властта в държавата принадлежи на тези, които владеят собствеността и разпределят благата. И макар те да се подлагат на изпитанието да бъдат избирани във властта и нейните органи на всички равнища с пряко гласуване, резултатите рядко могат да бъдат срещу тях и да застрашават господстващото им положение. Самите политически партии, чрез които се осъществява представителството на социалните слоеве и класи в политиката, не могат да участват във властта, ако реално застрашават статуквото на държавата. Те се финансират пряко или косвено от монополи и корпорации и каквито и лозунги да издигат, се съобразяват с реалностите и не отиват по-далеч от козметични реформи за усъвършенстване на системата. Това важи особено за държавата след Втората световна война, когато е извършено ново деление на европейската карта. Двете социалнополитически системи не променят характера на държавата и властта, макар да воюват привидно една срещу друга и светът да живее под заплахата от война помежду им. А след края на Студената война дори напълно изчезва възможността в скоро време да се породи „революционна ситуация“, която да бъде използвана за радикална смяна на системата.
Буржоазната държава изпитва, разбира се, вътрешни противоречия и трудности; те са нейните „родилни петна“ и тя не е в състояние да се освободи от тях. Но е достатъчно силна, за да не се страхува от тях. Те обаче съществуват и се задълбочават — особено при новото разположение на световната политическа, икономическа и военна карта. Създаването на международни организации от типа на Европейския съюз, който придобива все повече статуса на държава, не само не притъпява противоречията вътре в националната държава, но разпалва нов национализъм и национален сепаратизъм, тъй като националните буржоазии, колкото и компрадорски да са, се водят от личните си интереси, проявяват ревност към подобни образувания и се страхуват за собствената си съдба и възможност за печалби.
Корпоративният характер на държавата грубо я отклонява от изпълнението на първоначалните идеи за модерната държава като организация на свободни граждани и гарант за техните права, лансирани от Просвещението. Тази държава не е в състояние повече да бъде социална, т.е. да се грижи за бедните, болните, слабите, тъй като е изпълнена със страст за печалби и богатства за корпорациите. При това от страст за лесна и бърза печалба, която пренебрегва дори икономическите закони и влиза в противоречие със самата система. В големите и богати страни все пак е възможна някаква социализация, солидарност и висок стандарт за повече хора, но в бедните това е напълно невъзможно. „Социалната държава“ е явление именно за Западна Европа и САЩ, натрупала е богатствата на целия свят, което ѝ позволява да отделя повече средства за социални нужди и по-високи заплати за наемния труд. Но щом се усети кризата, социалните придобивки рязко намаляват и безработицата приема застрашителни размери. Печалбите падат, но не за сметка на тези, които владеят държавата, а в ущърб на тези, които я населяват. И сега именно се проявява практически тезата на Маркс, че капиталистът дава на работника „екзистенц-минимума“ (а понякога и това не му дава), за да не умре от глад и за да му работи. В различните държави този екзистенц-минимум е с различна стойност, но навсякъде той е минимална част от общите доходи на капиталистите.
Държавата е длъжна да осигурява реда и спокойствието на гражданите, да ги пази от посегателства върху тях и имуществото им и да се грижи за нормалното им ежедневие. Но и тук се вижда колко е важно държавата да е богата, за да отделя средства за подобни разходи. В богатите държави битовата и уличната престъпност е далеч по-овладяна и вкарана в допустими рамки, отколкото в бедните. Репресивният апарат навсякъде е скъп и именно поради високата му цена модерната държава не е в състояние да изпълнява най-важната си функция.
Онова, с което модерната епоха и нейната държава се гордеят най-много, е т.нар. демокрация, т.е. възможността да се осигури и зачете правото на гражданите да избират и да бъдат избирани, за да участват пряко или косвено във властта. Но от това право не се възползват всички. Едни, защото не осъзнават значението му, а други точно защото го осъзнават и разбират безсмислието му. Неучастието в избори е знак, че хората са доволни от системата или че не вярват, че тя би могла да се промени с избори. Смяната на партиите във властта е само начин да се извършат някакви козметични реформи в някои от сферите на дейност, но не и провеждане на радикално нова политика. Изборите са по-скоро механизъм за вътрешни размествания в системата и държавата, възможност те да се освободят от определени политически субекти, които я възпират и ѝ пречат да се разгръща в цялата си мощ и мащаб. Системата налага правилата за избиране не представители във властта и тя решава кой да упражнява тази власт. Това става чрез парите на корпорациите. „Купуването на гласове“ в т.нар. развити демокрации не става грубо, а с добре провеждана пропаганда, с „промиване на мозъци“ и включване на целия агитаторски и рекламен потенциал в постигане на целта: да се допуснат до държавното кормило хора, които няма да си позволят да разклатят системата и да променят характера на държавата. Избирателите трудно забелязват тази великолепно провеждана манипулация и винаги приемат резултатите от изборите. В крайна сметка т.нар. демокрация е именно в това да създадеш представа за всенародно участие и пряка зависимост на властта от народната воля и да избираш не между две или три злини, а непременно между достойни. Демокрацията е спокойствие и слаба политизация на обществото, създаване на съзнание, че промяната е зло и не бива да се допуска. Тя е антиреволюция.
За силата на една държава трябва да се съди и по-силата на чувството за национална принадлежност на нейните граждани и поданици. Любовта към нея не произлиза от състрадание и милост, а от съзнанието за величието ѝ. Патриотизмът е силен там, където притегателността на държавата е постоянна, не се колебае и не е поставена под съмнение от гражданите. Патриотизмът не е лозунг, не е в думите, а в съзнанието за родство с останалите от нацията. Той е усещането, че твоят сънародник ти е кръвен родственик и върху вас лежи задължението и отговорността да пазите държавата си и да работите за нейния възход. Всичко останало е национализъм, а той винаги е проявление на зло. Източникът на патриотизма е самата държава; той не се придобива с увещания, възпитание и уговорки. Патриотизмът е любов и вяра в собствената нация.
*** Модерната българска държава е създадена късно, едва в края на ХIХ век. Това предопределя нейната по-нататъшна съдба в политическо, социално, икономическо и военно положение през ХХ и ХХI век. В Европа вече е завършен процесът на обособяване на националните държави, изработен е единен модел на тяхната организация и можем да говорим за тип национална държава, който се налага навсякъде. Не е случайно, че при изработване на Търновската конституция от 1878 г.Учредителното събрание взима по препоръка на руския император за пример белгийската. Не е възможно, а и няма смисъл, българите да тръгват съвсем отначало и да пишат по свой образ и подобие основния си закон, щом искат да приличат на европейците и да се устроят
като тях. Ако не се ползват от чуждия пример, едва ли ще ги приемат като равноправен член на европейската буржоазна общност. Европа налага своите принципи и начин на държавно устройство в една нова държава, чийто народ има съвсем други традиции и досега е живял по съвсем различен начин от белгийците. Но „демокрацията“ трябва да бъде установена и тук, за да бъде възможно еднотипното развитие, което модерната епоха изисква.
Модерната българска държава няма традиции и история. Тя се образува по волята на т.нар. Велики сили след Руско-турската освободителна война от 1877–1878 г. и след разпада на Османската империя. Тя е държава, създадена от други, а не е оформена в периода до възникването си. В българската националноосвободителна революция липсва теория за държавата, концепция за нейното устройство и управление. Единствен Левски провъзгласява републиканския принцип за нейна основа, но оттам насетне няма никакво конкретно виждане. Паисий провъзгласява българската воля за възстановяване на предишната велика държава, но това е повече идеен лозунг, отколкото теза, която по-нататък се разработва в подробности. Революционните комитети са в някаква степен праобрази на правителства, на законодателни и изпълнителни органи на властта, но те съществуват кратко и единствената им задача е да организират и разпалят въстания. А какво ще бъде след въстанието и кой ще управлява, дори не е предмет на национален размисъл.
Държавата е като обществено-икономическата система – заражда се в недрата на предишната. Това важи с особена сила за буржоазната държава. А българската буржоазна държава се ражда изведнъж, отделяйки се като територия и нация от Османската империя и строяща своите институции направо върху земята, без да изкопае предварително основите. И това става само за няколко месеца. Разбира се, с помощта и активното участие на руски офицери и чиновници, но и те се опитват да пренесат опита на своята държава, а не да се съобразят с българския или поне внимателно да проучат традициите и да нагодят чуждия модел към българската политическа почва. Дори липсват партии, които да поемат властта… Да не говорим, че описаните в Берлинския договор държавни граници трябва да се очертаят върху терена, да се обозначат и да започне тяхната охрана, да се формира войска, която да се погрижи за сигурността на нова България.
Но не това е най-важното. Страстта за свобода и национална държава не тласна българския ум към осмисляне на свободата и държавата и създаване на отношение към тях като към нещо важно, съдбовно и дори свято. Всичко се изчерпва с умилението на Вазовия Дядо Йоцо, когато пред него се изправя българският войник и той му се радва като дете, защото е доживял „да види“ боец от българската войска.
Първите грижи по устройството на българската държава са създаване на институциите, формиране на чиновническия корпус на всички равнища и сфери, както и образуването на бюрократичния език и стил на документацията. Но сякаш най-важното за нетърпеливите в свободата си българи е назначаването на чиновниците, защото държавната служба се оказва най-сигурна и доходна. Липсата на представа за това какво е бюрокрацията, как се работи с хора и документи, как се ръководи, позволява на мнозина да мислят, че държавната служба е лека и безотговорна, но добре платена. Бедният и свикнал да получава всичко с непосилен труд изведнъж вижда, че хлябът може да се изкарва и със стоене на бюрото, без да те пече слънце и духа вятър. Това е едно от най-големите „открития“ за държавата на новопоявилия се български интелигент и дребен буржоа.
Другото е, че българската държава може да ограничава, преследва и наказва своите поданици, т.е. да прави онова, което преди е правила османската власт, и то е било смятано за безчинство. През 1923 г.
писателят Антон Страшимиров ще каже: „Клаха народа, както турчин не го е клал“, за да изрази възмущението си от терора на военните след Септемврийското въстание. Но подобни силни думи са изричани и по-рано. Новосъздадената държава често не си е поплювала и сурово е размахвала камшика, за да вразумява непокорните поданици. Излиза, че не само турците са толкова жестоки, но и българите. Българската жестокост е тежала повече, защото е била непонятна. Трудно се е преживявал този психологически шок, пък държавата е разчитала на него, за да държи в покорност гражданите и да не им дава да изразяват открито недоволството си. Колкото и свободните граждани да не искат да възприемат факта, че държавата има и репресивни функции и ги прилага безкомпромисно, толкова самата държава бързо и сякаш с удоволствие възприема като основно именно това задължение. Бедна „по рождение“, тя няма друг инструмент, за да пази реда и спокойствието, освен да бъде тиранична. Бедната държава е винаги репресивна, при това открито, и си служи с примитивни средства, жестока е и в репресивния си апарат използва хора с ниска култура, садисти дори. Нейната полиция се занимава предимно със следене, ограничаване на събиранията, елиминиране свободата на словото. Това усвоява най-напред и най-добре и българската държава от първите дни на своето съществуване. И никак не са случайни честите преврати, „наказателни операции“, съдебни процеси срещу политически противници, наказания за неплатени данъци, убийства на улицата.
За да функционира, държавата има нужда от пари. А те идват от данъците. Затова и първата задача на първото българско правителство е да създаде действаща и ефективна налогова и митническа система, която да обезпечава в достатъчна степен събирането на данъците и таксите и да осигури средства за бюджета на държавата. Въпросът е какви данъците трябва да се събират и в какъв размер трябва да бъдат, за да се плащат от населението. Модерната българска държава е все пак държава на свободни граждани и колкото и да бъдат насилвани, те няма да дават парите, които дължат, ако им е невъзможно да го правят. Първият министър на финансите Петко Каравелов е разбирал тази зависимост, но е познавал добре българите и тяхната представа за данъка като феномен на османската власт и е правел всичко възможно държавата да получи дължимото. Задачата във фискалната сфера на държавата се е усложнявала поради бедността на населението и зачестилите войни в началото на ХХ век.
Незрялата и нестабилна политическа система в България, както и съзнанието на интелигенцията отпреди Освобождението, че народът не е готов да живее демократично и да упражнява сам властта, поражда желание за диктатура и терор, за силна ръка, държаща камшик. Това съзнание няма да изчезне през цялата история на модерната българска държава до днес и всеки неин ръководител по един или друг начин ще прави опити да властва авторитарно и да мисли повече как да принуди хората да се подчиняват, отколкото как да тласне напред икономиката и да подобри живота на народа.
Една съществена слабост на българската националноосвободителна революция тегне и върху младата национална българска държава – липсата на стабилни международни връзки. Първите български държавници са наясно, че поради това, че България е освободена от Русия, трябва да остане в орбитата и под прякото влияние на руския император и че всеки важен ход на държавата следва да се съгласува и да получи одобрение от него. Върху това схващане се е формирала и външната политика на Княжеството. Контактите с европейските държави са се осъществявали под натиска на руската дипломация и с прякото ѝ участие. Българските управници са били убедени, че освободителката ни е длъжна да се погрижи и за икономическото развитие, и поради това не са търсили почти никакви други външни партньори и инвеститори. Европа не е проявявала интерес към България и е избягвала да се меси в нейните работи именно защото и тя е смятала, че не бива да се меси „в работата на руснаците“.
Главната задача на дипломацията е да постави държавата на достойно място сред другите страни и народи. Началните стъпки на българската дипломация обаче са били насочени към намиране на княз и убеждаване на Русия да не се гневи и да помогне на България. Колкото и странно да е, дипломацията ни много трудно се е справяла със задачата си. България изобщо не е била зачитана в геополитиката; не са я привличали за партньор и съюзник, защото е била бедна, с неразвита инфраструктура и стояща встрани от важните европейски пътища. Нестратегическото ѝ географско положение и принадлежността ѝ към сферата на руското влияние карало европейските държави да насочват погледа си към нейните съседи и врагове. Дори когато по времето на Стефан Стамболов и Фердинанд започва видимо преориентиране към Западна Европа, недоверието и съмнението в лоялността на България и необходимостта да бъде приета за политически съюзник продължавали.
Правилото, че външната политика е продължение на вътрешната, за България би следвало да се трансформира във „вътрешната политика е продължение на външната“. Защото умението да се поставиш добре пред външния свят и да привлечеш повече реални приятели и съучастници във вътрешния живот на нацията и държавата дава възможност да се прилага в икономическото развитие и за повдигане равнището на материалния живот. България не притежава суровини, бедна е енергийно и финансово, пазарът ѝ е малък и за да продава произвежданите си стоки, трябва да пробие на международните пазари, като се пребори с конкуренцията за качеството и цените. Никой обаче не дава даром и от добро сърце. Никой не обича и не помага на бедните и слабите. Това е законът на буржоазната епоха и ако управниците не се съобразяват с него, обричат държавата на непреодолими трудности.
Неподготвените за големите си отговорности български държавници и дипломати винаги са решавали с лекота въпроса „С кого?“. Почти всички геополитически анализи (когато, разбира се, са се правили) в България са били погрешни и са отчитали разположението на силите единствено по външни проявления, тактически, а не стратегически. Затова и държавата ни е изгубила войните, в които е участвала като съюзник на велика сила. Военните съюзи, в които България е членувала, са се разпадали бързо след тежки поражения във войни и военни конфликти. Това прилича на анекдот, но е истина и следва да се обясни с неумението на българската държава да преценява къде е собствената ѝ изгода, с кого да се свърже и към кого да се присъедини. Сякаш водена от някакъв сляп инстинкт, тя отива там, където разпадът е неизбежен и скорошен.
България винаги е била притискана от обстоятелствата. До Втората световна война тя се надява да осъществи националния идеал и да обедини под своето знаме всички територии, които са били някога български и върху които и до днес живеят компактни маси население с българско самосъзнание. Но ХIХ век реши въпроса с Османската империя, а не националния български въпрос. Великите сили не мислеха толкова за българите и поробените християни, а за собствените си интереси и стратегически цели. Берлинският конгрес имаше за задача не да ощетява България, а да коригира някои несъразмерни с апетитите на Европа и Русия решения, свързани с разпределението на наследството на Османската империя и по-ясното очертаване границите на териториите в зоните на влияние, които се определят за Великите сили. Осъществяването на този български национален идеал би означавал промяна в политическата карта на Европа и ревизия на тези зони, което никога не е било отчитано у нас. На България са били подхвърляни примамки от рода на „Елате с нас и ние ще ви дадем каквото искате“. Историята помни двете ни национални катастрофи, които още повече стесниха българската държава, отдалечиха постигането на националния идеал и го направиха дори невъзможно.
Разбира се, има ситуации, когато е невъзможен изборът. България е малка страна и е обречена да бъде под нечия сянка, за да оцелява. Но тук става дума за сериозни политически грешки, дължащи се именно на незрялост, неподготвеност и дори непригодност на политици и държавници, управлявали по различно време страната. Дори реакциите на опозицията по повод намеса или ненамеса в даден конфликт или съюз не са резултат от анализ на ситуацията, а израз на симпатия или антипатия към определена държава съюзник или наш враг.
България няма традиционни съюзници и приятели. Отношението към Русия е по-скоро благодарност за освобождението, а не стратегическо, поради което често връзките се прекъсват, влошават, отслабват. У нас дори не се знае, че сме в нейната зона на влияние не поради волята единствено на Русия, а със съгласието и одобрението на европейските Велики сили. От това незнание ни сполетяват големи щети, нещастия и исторически беди.
*** Няма да е пресилено да кажем, че и днешната българска държава носи в себе си чертите на държавата ни от зората на нейното съществуване. Тя е била такава и в годините на социализма, разбира се, с някои особености, характерни за социалистическата система. По същество обаче и тогава тя допуска слабости и грешки, както и в предходния етап.
Държавата не се променя, защото нацията не е в състояние все още да преживее своя романтично-провинциален комплекс за малоценност, както и мегаломанията си по отношение на т.нар. национален идеал (което по същество е едно и също!). Т.е. все още е живо у нея съзнанието от петвековното робство, от разпокъсаността на териториите и невъзможността българите да заживеят най-сетне в една обща държава. България иска да бъде голяма и се опитва да се държи като такава, а е малка и със слабо значение в днешната геополитика. Митове от рода на „кръстопът на цивилизации“, „наследница на древни култури“, „стабилизиращ фактор на Балканите“ и др. подхранват именно провинциалния комплекс, а не стимулират някакво реално положително национално чувство.
От друга страна, почти постоянното трудно икономическо състояние и повсеместната бедност хвърлят в паника държавниците, парализират мисълта им и те „полудяват“ в треската да търсят пътища и съюзници, които да помогнат с пари и инвестиции. Причината за бедността се търси обикновено в привързаността към Русия. След 1989 г. почти цялата държава и нация тръгнаха да търсят щастието в близостта със САЩ и Западна Европа. Там се оказа разковничето на богатството и социалното щастие. И какво? Оказа се, че нито САЩ, нито Западна Европа имат някакво намерение да задоволяват жаждата на българите и да им дадат помощи, които да ги изведат от бедността. Но през това време бяха изгубени пазарите в Русия, двустранните отношения с нея бяха почти прекъснати. Резултатът е виден. Нито богатството ни, нито отношенията ни с Русия са като хората…
Идейно-културното противопоставяне Русия–Запад се трансформира в политиката и държавния живот като антиномия богатство–бедност, свобода–тоталитаризъм и комунизъм, движение напред—застой и дори връщане назад и т.н. Люшкането от едната крайност към другата е свидетелство за незрялост на държавата, въпреки нейните повече от 1300 години. Но то е доказателство и на тезата, че държавата е живо същество, което е генно предопределено и развива наследствени качества. Нищо ново не е в състояние да промени радикално това живо същество и да го накара да стане по-различно от това, което е било и с което е родено.
Малката държава не може да има влиянието на великите сили, но тя е в състояние да намери своето постоянно място сред тях, да го пази, без да се унижава и излага на опасност. Тя е длъжна да прави каквото ѝ кажат, но това не означава, че е изцяло подчинена на чуждата воля. В модерната буржоазна епоха никой не помага на безпомощния. Въпросът е да не изпадаш в безпомощност, но да установиш такива отношения със своите „покровители“, че да те включат в своята система на размяна и производство. За държавата нищо не би следвало да бъде унизително, ако ѝ носи някаква полза и стабилност.
Т.нар. демокрация изисква смяна на управлението на определен период. Тук е нейното добро и зло. Добро е, защото дава възможност мирно да се смени правителството, което не е оправдало надеждите и не е изпълнило програмата, с която е спечелило изборите. Чрез изборите е по-лесно да се поправи допуснатата грешка. Но злото е в реалната възможност да се прекъсне започнатото във вътрешната и външната политика, да се направи рязък завой и да се започне отначало. Новите да отхвърлят всичко от предишните, да разрушат и малкото, което са направили и всъщност една грешка да се замени с друга. Тезата, че в „развитите демокрации“ такъв казус почти не се среща, се отнася до богатите и силни държави, където самата буржоазия е стабилна и няма такава нужда от регулацията на държавата, за да поддържа високото темпо на икономическо развитие. Бедната държава е обхваната от политика и политиканство, от груба партизанщина, отстраняване на „не-нашите“ и назначаване на „нашите“ на държавните служби. Човекът зависи прекалено много от нея, от компетентността и умението ѝ да се справя с проблемите на обществото и да го води уверено.
Европейският съюз, в който България вече влезе, изработва нови правила за държавно устройство. Основният замисъл на този съюз е създаването на нов тип империя, която да обедини европейските християнски народи и държави. Но империята в модерната епоха се основава на икономически, а не на културни и цивилизационни основи. Тя иска да улесни движението на капитали, да съсредоточава на едно място европейските пари, които по-лесно да могат да се инвестират и раздвижват, за да носят и по-големи печалби. Подобна цел обаче ще е за сметка на културното разнообразие и единение на културите, тъй като империя от този вид съзнателно ще работи не за истинска култура, а за такава, която служи единствено за развлечение и притъпяване на чувствителността и остротата на мисленето. Такава култура (американската попкултура) поощрява и целия процес на икономическата глобализация. Националната държава ще изгуби значението и силата си и няма да е в състояние да удържи натиска на уеднаквяването. Силната национална държава ще успее да понесе този натиск и да извлече ценни културни ползи от това обединение, но слабата ще търпи единствено щети, докато напълно изчезне.
*** Бедите на българската държава идват най-вече от това, че е малка, бедна и постоянно лутаща се заради своите неуки държавници.