ПРЕДКОНГРЕСНИ НЕНАПУДРЕНИ РАЗМИСЛИ

0
211

Професор, доктор на философските науки. Работи в областта на политологията и историята. Автор на книгите: „Партия и икономика“, „Политическа партия: теория и история“, „Политически идеи и партии“. Сътрудничи на наши и чужди списания. Бил е зам.-ректор и ректор на Академията за обществени науки.

Ако систематизирам най-важните задачи, които очаквам конгресът да обсъди и реши, бих ги групирал в две. Едната е да придаде на левите идеи и понятията социализъм, социалистическо и социалистичност нов и ярък смисъл, българска идентичност и бъдеще. Днес ние много остро се нуждаем от диференциран и отличим политически и комуникационен профил, образ и физиономия, спрямо консервативните, неолибералните, посткомунистическите, аграрните, зелените и дяснопопулистки партии у нас. Именно яснотата и ярко разкритата и подчертана специфика и различност на партията по отношение на нейните политически конкуренти е решаващият фактор за успеха или неуспеха в избори. Затова се надявам конгресът да разработи и приеме такива политически проекти, форми на общуване и образци на действие, които да определят и подчертават социалистическата идентичност на партията. И другата група задачи на конгреса е да оживи, възроди и динамизира партията, да Ј върне увереността, силата и решителността, че може да управлява развитието на съвременно и демократично общество, да повдигне духа, патоса и идеализма на нейните членове и симпатизанти. Сега партията е пренаситена от песимизъм, неувереност, отчаяние, благодушие, негативно-отрицателни представи, настроения, емоции и чувства. Очаквам от конгреса да демонстрира не само и не толкова професионална готовност за управление, но главно да покаже воля, характер, целеустременост, въображение, умонастроение и нагласа да създаде реформаторски съюз, да формира коалиционно мнозинство, да поддържа оптимизъм за ново начало и да придава самочувствие на обществото и на партията.

Най-малко три са факторите, които ако се задействат могат да способстват конгресът успешно да реши очертаните по-горе задачи. Първият от тях е да прояви висока степен на политическа обективност, критичност и искреност при анализа и оценката на обществената и вътрешнопартийната действителност. Конгресът ще бъде на висотата на своята мисия и ще остави трайни следи в българското общество, ако без условности и ограничения разкрие цялата истина за състоянието и перспективите на БСП. Ние се нуждаем не от харакиристични самокритики и истерични самоанализи, а от трезви, достоверни, всестранни и комплексни представи за ставащото в партията и около нея. Тогава не можем да не забележим, че пътя, изминат между партийните конгреси вселява в широки слоеве от българското население неудовлетвореност. Освен това ще видим, че в няколко последователни вота избирателите показаха, че не са много въодушевени от БСП и нейните авторитет, умения и кадрови потенциал. При такъв анализ ще стане очевидно, че отправените от миналия конгрес послания за работа, растеж и развитие не получиха очаквания обществен резонанс. Трудно ще избегнем и от констатацията, че развитата парламентарна дейност, макар да поддържаше будно общественото мнение и понякога да коригираше политиката и поведението на управляващите не можа да способства за разширяване на електоралната база на левите сили и за пропагандиране на социалистическата алтернатива.

Конгресният обективен, критичен и искрен анализ не може да не търси отговор на въпроса: защо не можа да бъде спряна очерталата се още в предшестващия период тенденция към намаляване числото на левите избиратели и на членовете на партията? В тази връзка най-малкото от корекция, ако не от ревизия се нуждае оценката, че сме излезли от изолацията след февруари 1997 г. защото няма аргументирано потвърждение. Но затова има доказателства, че изолацията на левицата се разширява. Тя вече обхвана и Евролевицата, която бе елиминирана от парламента и след това се разцепи. При това електорално състояние на левицата (17-23%) сега да се мисли за спечелване на властта и за ляво управление е, ако не авантюра, то най-малкото – властова нетърпимост на група кандидати за министри. Конгресът е задължен да предпази партията от фалшиви и субективистични преценки за съотношението на силите у нас и сега, да не допусне преждевременно, преди да е възстановено доверието на избирателите към партията, тя отново да бъде поставена под удар.

За непредубедения и неапологетичен наблюдател е ясно, че нещо в Социалистическата партия не сработва. Нейната дейност изглежда външно като бурна и атрактивна, но неефективна. Това обстоятелство е достатъчно за конгреса да вникне по-дълбоко и по-мащабно в качествата на следваната политика, в подготовката, уменията и поведението на ръководната гарнитура, в съдържанието и насоката на парламентарната и мултипалицетна дейност. Към това ни задължават и трудностите, които партията изпитва при намиране на постоянни допирни точки с много социални слоеве на обществото (работници, младежи, интелигенти и други). Искрено загрижените за съдбата на социалистическото движение в България очакват от конгреса ясен и категоричен отговор на вече актуалните въпроси: Правилна и печеливша ли е политиката, която провеждаме вече пет години? Тя в състояние ли е пряко да отразява и изразява очакванията, потребностите, надеждите и мечтите на левоориентираните граждани и в нея те да припознават интересите си? Адекватни и балансирани ли са съотношенията между целите, които си поставяме, възможностите ни да ги изпълним и средствата, които използваме за достигането им? Не изпада ли централата ни в опасни илюзии, че политиката е само „техника“ за получаване на власт, че единствената Ј задача е да направи умен подбор на екип, че създаването на привлекателен имидж е решаващо, че предлагането на успокоителна и компилативна платформа е път към успех?

Друг, втори фактор за ефективността на конгреса е проявеното от него умение да внесе по-голяма уравновесеност в мотивите и основите на партийната политика. Не е трудно да се забележи, че сега е налице разбалансираност и засилващо се противоречие между фактологичната база на политиката и идеалите, като източник на вдъхновение, осмисляне и перспективна ориентация. То оформя две крайности: едната, хипертрофиране на фактите, практиката, ползата, изгодата и интересите; и другата – подценяване, презрение, отхвърляне и изтласкване на идеалите, ценностите, морала и вярата като стимули на политиката, под предлог, че те са вече избледнели и подкопани. Така се стига до положението при мотивацията на партийната политика да се преувеличава ролята и значението на прагматизма, практическото приспособяване, пасивното съзерцаване, възможните ползи и изгоди тук и сега, емпиричният подход, съзнателното бягство от концептуалното вмешателство и въздействие.

Очевидно е, че с това се дава предимство на така наречената чиста политика т.е. на онази политика, която не е обвързана с идеали, свободна е от ценности, етика и религия, крепи се на силата, измамата и грубото ползване на властта. Всъщност зад нея прозира старата и отдавна позната теория за рационалистическата политика на Макиавели. Нейната цел е да пренасочи съдържанието на партийно-политическата борба от идейно, идеологическо, доктринно съперничество и съревнование за съзнанието на хората и за спечелване на общественото мнение към дребнаво боричкане по жалки битови и екзистенциални проблеми. Чисто прагматичната мотивация на политиката е неприемлива за една партия, в името на която е включен идеала Ј с всички негови ценности, принципи и морални императиви. Политиката на такава партия не може да не бъде обвързана с нейния идеал – социализма. Затова тя има въпиюща потребност да преосмисли предимството на чисто прагматичната политика и да възстанови баланса между факти и идеали, опортюнизъм и принципност, цинизъм и морал. От нас се иска да реабилитираме нашите идеали, а не сами да ги синонизираме с утопиите, невъзможното и митовете.

Социалистическата политика по дефиниция не може да се задоволи с принципите на прагматизма – дойдох, видях, докоснах, проверих, а винаги трябва да се издига на по-високо ниво от тях – социалистическите идеали и ценности. Именно поради това днес БСП се нуждае в нейната политика да има повече идейност и принципност, ценностност и идеализъм, извисяване на фактите до мащаба на голямата политика, светогледа и нравствеността. Това е пътят за излизане от тресавището на провинциализма, еснафското живуркане, дребнавостта, политическото занаятчийство, слухарство и митология, примитивната потребителска полезност и изгода.
Идейното извисяване на партията е функция от нейната способност, умение и интелектуална мощ постоянно да осъвременява своята дългосрочна обществена цел, както и пътищата и средствата за постигането Ј. А ние, като че ли се стесняваме или срамуваме да подчертаваме, пропагандираме и легитимираме нашата обществена цел, за което нямаме никакви оправдателни основания. Въпреки нанесените му удари социализмът повсеместно остава идеологията призвана да представя ценностите за социална справедливост, солидарност и, не на последно място, надежда за по-добър живот в човешкото общество. Милиони хора продължават да вярват в социализма, да изповядват и да защитават неговите идеали и принципи за премахване на неравенствата между доходите, знанията, здравето, достъпът до информация на хората. Поради това в правото си съм да очаквам, че конгресът ще избави партията от представата, която съзнателно създават или самосъздават, че нашата политика се движи на дясно към центъра, от социализма към либерализма. За да се разсеят породените между тази база недоразумения, съмнения и подозрения би следвало конгресът още веднъж да потвърди, че нашата обществена цел е да работим за общество отвъд капитализма. И тъкмо това ни налага да придадем ново значение на категориите ляво и социалистическо, защото сегашното им съдържание е затлачено с определения, заимствани от други идейни системи.

Третият фактор, детерминиращ възможността конгресът да реши поставените му задачи е степента на далновидност, проницателност и прозорливост, която ще прояви за да очертае перспективите и бъдещето на България. Ние се нуждаем от дълговременни ориентири, от концепция, доктрина и стратегия за обществено-политическото, икономическото и културното развитие, които да отразяват отговорността на обществото за съдбата на бъдещите поколения. Силно обнадеждаващо е, че вече констатираме по документите си като главна причина за неуспеха на икономическата реформа, социалната и културна катастрофа и неефективните управленски модели липсата или неразработването на национална стратегия за развитие и преструктуриране. Ще напомня, че на два пъти като управляващи имахме възможности да я разработим и предложим на обществото, но не го направихме. Поне сега, когато сме опозиция, да го направим.
Ако се съди обаче по публикуваните извадки или преразкази на проекти на документи за конгреса пак сме в коловоза на неопределените и неясни пътища. Отново, за кой ли път, главното ни послание става промяната. При това радикалната промяна. Но още не е ясно за кого и за какво е промяната и в какво се изразява радикалността Ј. Дали ще променяме досегашната промяна, което означава да променяме системата отвътре, отделни нейни елементи при съхранение на целостта Ј. Или ще променяме самата система като съвкупност. Но в такъв случай предлаганите изменения трябва да имат различни параметри, които ги отличават по начина, дълбочина, насока, съдържание, време и ситуация от наследеното, подлежащо на промяна, положение. Поне засега това не се забелязва. А това означава, че провъзгласеното ново издание на промяната няма да гарантира излизането от хаоса, грабителството и корупцията, да преодолее политическата нестабилност и няма да способства за възраждането на държавността и постигането на по-висок жизнен стандарт и духовност.

Проектът на социалистите за промяна не трябва да се затваря в тесните рамки на социализирането, цивилизоването и реформирането на сегашната система на реставрирания див капитализъм. Не бива да си затваряме очите, че явленията, които искаме да променим са органична част и продукт на капиталистическата система. Именно тя ги ражда и възпроизвежда. Затова алтернативата за бъдещето на България трябва да търсим не само и не толкова в сегашното системно статукво и неговото европоизиране. Радикалната промяна съществува, но тя е възможна извън него т.е. чрез преодоляването на сегашната система на капитализма. Там е социалистическата алтернатива и наш дълг е да се борим за нея. Капиталистическата реставрация в България породи цял комплекс от кризисни явления, които натрупвайки се едно върху друго, създават съпротивителна ситуация, характерът на която ще се изостря и разширява. Реалиите на капитализма не могат да породят нищо друго, освен рязък протест на ограбените и онеправданите от него милиони хора.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук