Юрий Борисов е главен редактор на сп. "Ново време". Доктор по философия. Автор на книгите "Психология на подсъзнанието", "Приказка за Буда", "Войната на Мърфи", "Христос на возкресе", на редица статии в периодичния печат.
И догмата и принципът са основа за определено познание или действие. Те са носеща конструкция, те са организиращ фактор. Те са вътрешно убеждение на човека, определящо неговото отношение към действителността. Те са норма на поведение. Без тях познанието и действието губят своите ориентири, своята логика, в крайна сметка губят своята същност и престават да бъдат това, което са. Другото общо е тяхната изначална или придобита аксиоматичност. Тук използвам “аксиоматичност” в широкия смисъл на приета очевидност. Очевидността не означава непременно, че не е възможно обяснение. Тя означава, че в средата, в която функционира, никой не търси доказателства в подкрепа на това, което се твърди чрез догмата или принципа.
Приликите са дотук.
Догмата не е просто това, което не се доказва, което се приема без да се подлага на съмнение. Аксиомата също не се доказва, приема се за очевидност, но не е догма. Дори принципът, затова е принцип, защото е фундаментален и в един значителен отрязък от време живее с имунитета на аксиома. Така, че недоказването, приемането за безспорно е родова характеристика на догмата, но в никакъв случай не е негова видова специфика.
Очевидното е такова за даден момент, дори този момент да трае хилядолетия. В древността например е било очевидно, че земята е плоска, защото при всяка друга форма, хората е щяло да падат. Ето и един цитат от 340 г. oт книгата на Лактанций “За лъжливата мъдрост” – “Могат ли хората да бъдат толкова безразсъдни, че да повярват, че на противоположната страна на земята разстенията и дърветата растат с върховете надолу, а краката се намират по-високо от главата? Светото писание не споменава за подобни същества измежду потомците на Адам” Днес това, което Лактанций нарича безразсъдно е очевидно, а това, което за него е било очевидно, днес е безразсъдно.
Така, че догмата не е просто това, което държи на своята очевидност, бори се за нея независимо от обстоятелствата, дори при значима промяна на тези обстоятелства. И аксиомата се съпротивлява. И всяка очевидност се съпротивлява, въоръжена с Хегеловата надменност, въплътена във възклицанието “Толкова по-зле за фактите!” тогава, когато възгледите се сблъскват с емпирични данни, които ги опровергават. Специфичното на догмата не е в обективните характеристики на това, което тя съдържа. Специфичното за догмата е в начинът, по който се използва съдържанието, в психологичните нагласи на нейния носител.
Догмата затова е догма, защото превръща Любовта в Ненавист към всеки инакомислещ. Тук “Любовта” е с главна буква, така както и “Ненавистта” е с главна буква. Главна буква означава любов като отношение, независимо дали е към човек, теория, структура и пр.
Има очевидност и очевидност. Има очевидност, която е обградена с фанатизъм, с готовност да си запушиш ушите, да си затвориш очите и да извадиш меча срещу всеки, който я оспори. Такава очевидност е догма. Има очевидност, която спокойно слуша аргументи, дори ако се отнася високомерно, дори с насмешка към отрицанието си. Такава очевидност може да се нарича недогматична аксиома и ако тя е достатъчно солидна, носеща, генерираща действие, то тя е принцип.
Догмата и принципът са мисловни инструменти, които имат различно отношение към диалога. Диалогът е взаимодействие. Актуално или задочно – това е без значение. Без значение са и целите, и резултатите. Говоренето на Другия влиза в Аз-а разбрано по определен начин, втурва се в мисловните му образи и търси своето място – като динамит, който на всяка цена Аз-ът трябва да обезвреди; или като катализатор на собствените му ферментации; или като необходимия му липсващ елемент. Външната връзка става вътрешна – Другият е отразен, неговият образ става субективно преживяване на Аз-а и последният трябва да се погрижи за него, да направи нещо с него. Има три основни вида нагласи при общуването с Другия. Едната можем да наречем “Другият е враг”, втората – “Другият е опонент”, третата – “Другият е съавтор”. Първият тип общуване е монолог, вторият и третият – диалог. При въоръжения с догми Другия /с главна буква/ е враг. Той не може да бъде партньор, той не може да бъде дори опонент. Защото при диалога с опонента има една готовност за компромис, готовност да се промениш, готовност да бъде намалявана степента на другост, без тя да се омаловажава. При догмата другият е ненужен, просто защото е друг.
Другото е или излишно или вредно. Така казва Халиф Омар – “Ако в тези книги се говори това, което е записано в Корана, то те са излишни; а ако се говори друго – то те са вредни”. А всяко ненужно нещо трябва да бъде премахнато. Затова се казва, че догмата е вид невежество – не-виждане, не-търсене, не-движение. Неща, които не важат за принципа.
Въоръженият с принципи е готов на диалог
При този, който се ръководи от догми диалог няма. Може да има симулация, престореност, театър, игра, но диалог няма. Няма по съдържание. Може да има по форма. Така както не е имало диалог между Джордано Бруно и Инквизицията, въпреки че са били задавани въпроси, изслушвани отговори, предлагани аргументи.
Действието на догмата е в света на монолога. Това всъщност е видовата специфика на догмата. Това е очевидност, която живее и не може да не живее в условията на монолог. Затова се казва, че “Догмата не е нищо друго, освен директна забрана да мислиш” /Л. Фоербах/. При монолога има мисъл, но няма мислене. Няма мислене в смисъл, че няма развитие, няма обогатяване. Затова в догматичното богословие се твърди, че “нови догматически истини, вън от дадените в Божественото Откровение няма и не може да има”. Догмите не се създават, те не са плод на човешката творческа природа. Догмите просто се извличат от определен авторитет и стават задължителни. Не случайно в книгата на пророк Данаил от Стария завет “догма” означава царски указ или заповед, които трябва безусловно, незабавно да се изпълняват. В Новия завет у св. Евангелист Лука с думата “догма” се нарича указът на кесаря Августин за преброяването, който е бил задължителен за цялото население на римската империя. В Деяния на Апостолите “догми” са наименувани заповедите на кесаря.
При догмата има покой, няма движение. Затова се казва, че “догмата – това е опит да създадеш пръчка с един край” /Денил Рудый/. Защото при монолога има моно, няма две. Няма равнопоставени или равноправни две противоположности или различия. За разлика от пръчката обаче, която не може да съществува само с един край, то човешката психика може. Унищожаването на единия край в духовен смисъл всъщност е създаване на фанатизма.
Една аксиома или един принцип могат да бъдат опровергани и да останат в сила. Сборът на ъглите на всеки триъгълник е равен на 180 градуса. Това е така. Това не се доказва. Това е очевидно. Така е обаче само в сферата на Евклидовата геометрия. Когато само тази геометрия е съществувала, когато друга е била недопустима в мисленето, това е било очевидно и валидно изобщо. След появата на некласическите геометрии на Риман и Лобачевски, които разполагат фигурите на сферична повърхност спомената очевидност престава да съществува. Тя загубва своето универсално значение, но запазва аксиоматичната си сила за действителността, за която е формулирана.
Тя е опровергана, но продължава да живее. Принципът на ентропията, който постулира, че в една изолирана система неравновесните процеси намаляват и системата се стреми към сътоянието на пълен покой, тоест че в оставената сама на себе си система движението е от сложното към простото – този принцип постоянно е опровергаван от принципа на негентропията, но въпреки това запазва своята евристична стойност, запазва своята валидност. Това противоречиво битие на принципа е възможно, защото принципът допуска разширяване на знанието. Когато това се случи, той е опроверган в своята универсалност, но неговата толерантност е възнаградена с отделяне на периметър на неговата валидност.
При догмата това е невъзможно. Тя не познава други състояния освен 100% битие или 100% смърт. За нея това, което я разширява или умира още при опита си за раждане или при неговата победа умира догмата. Ако все пак догмата и нейното опровержение едновременно съществуват, между тях има непреодолима стена. Те не си взаимодействат, те не могат да бъдат части от едно цяло, елементи на една и съща система.Те не съществуват един за друг. Бих обобщил по следния начин. Следването на догмата е сляпо подчинение, което с пръст посочва Властта. За догмата властта е аргумент. За принципа аргументът се превръща във власт.
