ПОСТСОЦИАЛИСТИЧЕС КАТА ТРАНСФОРМАЦИЯ И ПРЕДИЗВИКА ТЕЛСТВАТА НА ИКОНОМИЧЕСКАТА ТЕОРИЯ

0
259

Професор по обща икономическа теория, доктор на икономическите науки. Преподава микро и макроикономика в Икономическия университет Варна, чете лекции и по икономика на социалната сфера. Работи в областта на общата икономическа теория и на социалната сфера. Автор е на множество статии, студии и монографии. Общественик, член на ЦС на БАС.

(опит за теоретическо осмисляне)

1.Постановка на въпроса

Светът през ХХI век е изправен пред нови предизвикателства. Те едва ли могат да се обяснят с наличните икономически теории, нужни са алтернативи, които не само да го обяснят, но и изменят? “Философите досега само по различни начини са тълкували света, въпросът обаче е той да бъде изменен”1. А това налага известно преосмисляне на икономическата теория.
Проблемът се усложнява и от това: в хода на разгара на еуфорията с лека ръка по административен начин се премахна политическата икономия като учебен предмет; от една крайност се премина в друга; старата доктрина (класическата политическа икономия) се замени с неокласическата, маржиналистката теория. Мотивът бе: тази теория (неокласическата) е всеобща, универсална, преподаването трябва да се гради върху нея; тя в сравнение с всяка друга по-добре обяснява социално-икономическите процеси; освобождава преподаването от ограниченост и скованост, очиства го от идеологически щампи и схеми, присъщи на предишната теория – политическата икономия.

Не подлежи на спор – неокласиката придвижи много напред икономическата теория. В рамките на своя предмет тя създаде стройност и непротиворечивост на системата, доказателственият материал стана по-строг и логичен, математическия и графичен анализ й придава по-голяма точност, приближава я до естествените науки (математика и физика), засилва сходството с тях. Сходството, обаче, е само външно, защото законите и методите на физичния свят не могат да бъдат сведени до тези на обществения живот. Приложимостта е относителна и важи само в рамките на определена условност.

Дискусията, обаче, показа и нещо друго: първо, класическата политическа икономия днес не е изгубила своята значимост; второ, противно на изразеното мнение – нейната възможност е изчерпана, предимството е на икономиксът; и трето, трябва да има нова парадигма, ако не се намери, науката изпада в криза.

И така, защо отпадна политическата икономия?
– Всичко грешно и лъжовно ли бе в нея?
– Безупречна ли е неокласическата теория в научно отношение, станала ядро на преподаването на икономикса?
– Нужни ли са други алтернативи?
– Възможен ли е синтез между трудовата теория за стойността и теорията за пределната полезност?
– Какво следва да се преподава в прехода?
На част от тези въпроси е посветена настоящата работа.

2. Причини за премахването на политическата икономия

Те са много. Формалният повод е: първо, политическата икономия била обременена идеологически и пропита с болшевишки дух; второ, оръдие е на държавно-партийния апарат за “промиване на мозъци” и затова нямала научен характер; трето, била е догматична и схоластична и затуй трябва да отстъпи мястото на “чистата икономика”; четвърто, занимавала се с голо, абстрактно теоритизиране, откъснато от реалността; пето, за бизнеса, старата и новата номенклатура, приспособила се към новия ред е по-изгодно да се дават икономически рецепти, отколкото да се прави анализ на социално-икономическата определеност на формата на производство; шесто, политическата икономия влиза в противоречие със същината и принципите, върху които е построена капиталистическата система, а това е неудобна за капитала; седмо, политическата икономия формира хора с широк профил на обучение, а за бизнеса и формиращата се т. н. “политическа класа” е по-изгодно те да са с тесен профил специалисти, а не критически да осмислят социалните недъзи на системата2.

Току-що изброените причини заслужават да бъдат разяснени. Каквито и основания да имат, те подлежат на критичен анализ. Научното знание трябва да изхожда не от тях, а от разкриване законите на историческия процес. То трябва да прониква в същността на нещата, за да ги обясни, а не външно да ги опише, да разкрие историческия процес.
Икономическата наука има за цел да открие закона на движението, на промяната, в съответствие с което се изменя обществената структура, общите тенденции, към които хората да се пригодят, стоящи в основата на общественото развитие, което не е по силите на икономиксът.

Никой не оспорва, че старата икономическа теория трябва да се очисти от идеологическите щампи и схеми, които се предписваха на нея. Въпросът е дали това е основание тя да бъде заменена с “чистата икономика” (Economics). А нима икономиксът не страда от идеологическа обремененост, само че облечена в завоалирана, мъглява форма. Не оправдава ли той непоклатимостта на икономическата система, като се придържа към принципа на Хегеловата философия: “всичко съществуващо е разумно” , и няма какво да се измени. Под прикрита форма на пазарна икономика, днес се извършва преход към капитализма. А нима това не е идеология?
Бедата не е в това да се отхвърли една или друга идеология, а в това, дали тя като цяло може да изрази социалния устрем на обществото за по-добър живот и социален прогрес. Икономическата наука не е неутрална по отношение на моралните ценности на обществото. Деидеологизацията противоречи на самия предмет на социалната наука. Това го доказа историята на обществената мисъл.

Идеологическият компонент е неотменима черта на икономическата теория. Той не може да бъде изхвърлен от нея. Това още Дж. Кейнс констатира. Няма общество без съответни идеали, без съответни критерии и оценки за него, кое е добро, зло, справедливо или несправедливо и пр. Дали ще се признае това или не, този факт обективно съществува. На всяка обществена наука е присъщо идеологическа функция, тя не е внесена отвън, а е обективно обусловена от нейния предмет. Всеки друг подход би бил ненаучен. Може би някой ще възрази, че в своето изследване той стои над идеологията. Това, обаче е заблуда или съзнателно изопачаване на нещата. Деидеологизацията, както казах, противоречи на самия предмет на социалната наука.
Обществото не по-малко от преди е подложено на масирана идеологическа попаганда. Тя обаче изменя своята посока. Нейните стрели са насочени не към защита на обществената собственост и социалната справедливост, а към прослава на богатството, на крайния егоизъм и индивидуализъм.
“Идеите правят света” /Платон/. Те “стават материална сила, щом овладеят масите” /Маркс/. А, според трети – разтърсват света3.

“Идеите на икономистите и политическите мислители и когато те са прави и когато грешат, са по-влиятелни, отколкото обикновено се счита. Хората на практиката, които считат себе си за напълно лишени от всякакви интелектуални влияния, са често роби на някои икономисти от миналото. Безумците на власт, на които се счуват гласове от небето, извличат своята ярост от някой академичен драскач, писал преди години. Аз съм сигурен, че силата на користните интереси е значително преувеличена в сравнение с постепенното навлизане на идеите. Наистина не веднага, а след известен интервал, защото в областта на икономическата и политическа философия няма толкова много хора, които да се поддават на новите теории, след като веднъж са достигнали двадесет и пет или тридесетгодишна възраст, така че идеите, които държавните служители и политици и дори агитаторите прилагат към текущите събития, няма вероятно да бъдат най-новите. Но рано или късно идеите, а не користните интереси стават опасни за добро или зло.4” В действителност те правят света. В тях Кейнс, за разлика от днешните безумци, вижда не волунтуризъм и користолюбие, а фактор за развитие на света. С това той се доближава до Маркс: съзнанието не само отразява света, но и го твори.
Всяка форма на производство е своеобразна идеология. Смесената икономика днес, например, се разглежда като структура – “чист капитализъм”, в който господства капиталистическа идеология”5. А липсата на стройна теория и идеология за усъвършенстването на социализма е една от причините за неговия крах.

Научната теория винаги отхвърля ония идеи, които не съвпадат с талвега на историята и оправдава ония от тях, които спомагат за неизбежните промени6. Трябва да се отрича старото, което пречи на утвърждаване на новото, да се насърчават идеите на промяната. Такава е диалектиката на науката. Научното знание трябва да се основава на строгата обективност на фактите, логически да ги обобщава и извежда закономерностите, да представя в логическа форма историческия процес от простото към сложното, от низшето към висшето, да включва предидещото като необходима предпоставка, но не достатъчно, за обяснение на специфичното съдържание на знанието от по-висш ранг, т. е. да поставя нещата, идеите, науката и пр., както се изразява Огюст Конт в неговия “курс по позитивна философия” в определена йерархия7.

Марксиската доктрина много често се използваше не като научно познание, а като идеологическо средство за оправдаване на тоталитарния режим. Разбира се, съпротива срещу това имаше, обрат обаче, в нещата не настъпи. Политическата икономия се откъсваше от действителността, извращаваше и се вулгаризираше, свеждаше се до обяснение на неоспорими постулати, с една дума – изоставаше от живота.
Този факт не може да бъде претекст тя да се отрече и се сложи кръст на нея като учебен предмет. А нима меркантилизмът, физиократизмът и най-новите теории на икономическата мисъл не съдържат идеологически компонент? Означава ли на това основание, че тя (политическата икономия) трябва да престане да съществува?
Никоя теоретична доктрина приложена към описание на действителността не може да се задържи дълго, ако не съответства на реалността. Доктрината отпада, науката, обаче – не. Това че теоретичната физика в края на ХIХ и началото на ХХ век изпадна в криза, не значи да се отрече самата физика като наука. Това важи и за политическата икономия.

Кризата в икономическата теория не бива да се търси в теоретичните основи на марксизма. Дори да се приеме, че не дадоха резултат, това не значи отказ от парадигмата на класическата политическа икономия и замяната й с икономикс. Кризата обаче, показа и нещо друго: теоретичната мисъл не може да се вкара в прокрустовото ложе на господстващата идеология. В нея – теорията – трябва да се търси дискусия, която я обогатява като наука.

Дори марксистката политическа икономия да отсъства като учебен предмет, това не значи да се премахне самото изучаване на политическата икономия. Проблемът може да се разглежда и от немарксистки позиции8. Важното е всеки преподавател сам да доказва истиността на дадена теория. Времето ще покаже има ли право на съществуване. На хората трябва да се предостави възможност сами да отстояват правотата на своите възгледи – плурализъм и разнообразие на мнения.

При отхвърлянето на дадена теза не бива да се ръководим от формално-логическата схема, както в случая се процедира. Тоест, “щом нашите мисли са непротиворечиви, те са истини”.9 Това значи, щом преподаването на политическа икономия е страдало от схоластика и догматизъм, то и самата наука е догматична и тогава логиката е една, да я заменим с друга наука – икономикс. Поне така следва от законите на формалната логика.

Догматизмът малко или повече е присъщ за всяка наука, в т. ч. и за икономиксът. Той е вид познание и като такова има свойството да се абстрахира от реалната икономическа действителност, не може да се вписва в обхващането на целия емпиричен материал от явления. Догматизмът представя дадено твърдение извън контекста на времето, но не всяко твърдение и теоретично положение обаче е догма. То става такова при разминаване на теорията със социално-икономическата действителност и поддържането на такива теоретически постулати, които не съответстват на променилите се условия.
Следователно, догматизмът в науката (цялата не може да бъде догматизирана) не може да бъде претекст политическата икономия да се замени с икономикса. Единичното, случайното не може да се представи за всеобщо, в пълна степен то не е в състояние да отрази истината. Вярно е, онова, което вчера е било истина, днес се оказва недостатъчно пълно за икономическия анализ, а в някои случаи и погрешно. Остарялото знание обаче не значи поставяне кръст на термина “политическа икономия”. Новите доктрини трябва да допълват старите. Те следва да се разглеждат в контекста на развиващото и обогатяващо се икономическо знание.
Схоластиката преодолява своята едностранчивост чрез раждането на нови школи и идеи, вкарани в общия поток на знания те обогатяват икономическата теория, като включват нов арсенал от понятия, категории, закони и пр.
При отхвърлянето на политическата икономия като предмет на преподаване се позовават на т. нар. формационен подход, че тя си служила само с този подход, като го противопоставяла на общоцивилизования. Политическата икономия не противопоставя тези два подхода, а ги съчетава в едно цяло. Всяка човешка цивилизация се въплъщава в определена социално-икономическа структура. Тя е степен на развитие на производителните сили, производствените отношения при определена икономическа форма на производство. Капитализмът е степен на утвърждаване на човешката цивилизация, най-високата, която историята познава. Твърдението за противопоставянето на двата подхода преследва повече политически цели, отколкото икономически. Икономическата теория не бива да се превръща в слуга на управляващия елит. Истината не бива да се поставя в зависимост от това на кого служи, а в дадения случай тъкмо така се подхожда.
Историята на обществото при формационния подход поставя в основата на развитието на обществото начина на производство. В исторически аспект се обособяват пет начина на производство: първобитен, робовладелски, феодализъм, капитализъм, комунизъм. Съществува и тричленна схема на класификация:
– първична (архаична) – обхваща първобитния стадий и азиатския начин на производство;
– вторична – основава се на частната собственост: робство, феодализъм, капитализъм;
– третична формация – период на установяване на обществена собственост, т. нар. комунистическа формация.

Необходимостта от цивилизован подход произтича от това, че съществува приемственост между отделните стадии в развитието на обществото, че на преден план пред него се поставят общочовешките ценности: издигане на материалното и духовно равнище на народа и присъщите му определени форми на жизнена дейност на хората. Животът показа, че има всеобщи икономически категории, които са присъщи на всички форми на производство и че икономическата определеност на тези форми не може изцяло да ги “усвои” и “прероди”.
И така, тезата за отричането на политическата икономия, отпадането й като учебен предмет е несъстоятелна, а доводите на защитниците – неубедителни. Повелята на времето е неотрицание, а усъвършенстване на политическата икономия, оттърсване от предишните й недостатъци.

3. Бягство от историята: старите пороци на новото преподаване

В основата на съвременното преподаване на знания стои неокласическата теория. По всеобщо признание тя е ядро на икономикса, особено на микроикономическия анализ. Увлечението по нея е толкова силно, че се въздига в ранг на всеобща икономическа теория, придава и се монополно положение, което от само себе си изключва алтернативните теории на преподаване, освен неокласическото знание.
Това напомня близкото минало (тоталитаризмът). Всяка мисъл извън марксистката се смята за ерес. Подобно нещо става и днес: всяка мисъл извън неокласическата е ерес. С. Дзарасов иронизира това разбиране като вметва: “Марксисткото учение е всесилно, защото е вярно”, “Неокласическото учение е вярно, защото е всесилно”10. Но ние знаем как всичко това завърши. Доктрината се превръща в идол, в своеобразна религия, цялата мисъл се подчинява на закони, издига се в култ и се фетишизира.

Не оспорваме заслугите на неокласическата теория. Нейният принос е всеобщо признат11. Икономистът е длъжен да я познава, иначе няма да бъде в крак със съвремието, но като всяка теория, така и тя, страда от историческа ограниченост. Моделът на тази теория не е в състояние да обясни редица процеси на днешното време. Затова изразяваме скептецизъм по отношение на нейната всесилност и непогрешимост, което я прави едностранчива и недотам вярна.
Неокласическата теория е частен случай от икономическата теория, поради което не може да претендира за всеобщност. Това че разглежда някоя частна сфера на икономиката не я прави обща теория на икономиката.

Икономическата теория не е синоним на политическата икономия, нито на неокласическата теория или пък на микро и макроикономиката. Като интегрална дисциплина тя включва тези науки с различен срез от анализа: политическата икономия – най-дълбока същност, причинно-каузалната обвързаност; микро и макроикономиката – функционалния анализ; теорията на фирмата, финансите, статистиката, икономическата социология: всички те са звена на икономическата теория. Теорията и преподаването, сведено единствено до микро- и макроикономиката, обеднява самата наука, прави я едностранчива и схематична. Съвременният свят не може да се обясни в рамките на икономикса. Новите теории на т.нар. “посткласическа парадигма” дават по-друга представа за него. Науката е система от знания за обкръжаващия свят, който не може да се изрази от една единствена теория. Нужни са алтернативи за неговото познание.

Оттук и въпросът, кое е за предпочитане: политическата икономия или икономиксът, или нещо друго? Този въпрос няма еднозначен отговор. Нужен е анализ на тяхното единство и различие. Много често между тях се поставя знак за равенство.
Икономическата наука трябва да търси опора в различни теории.
Така например, А. Маршал в предварителния обзор на въведението на своята книга започва изложението така: политическата икономия, или икономическата наука (economics)12.

“Икономическата теория, или политическата икономия както обикновенно я наричат”13. “Икономическата теория, политическата икономия, икономиксът, това са различни названия на една и съща наука, която в романските страни се нарича политическа икономия, а в англоезичните страни – икономикс”14.

Тези твърдения може би изхождат от единния обект на изследване – икономиката. Наличието му обаче не предполага знак за равенство между посочените науки. Напротив, изследването може да стане от различни страни и с различни средства, т.е. от множество гледища – общоприет принцип на днешната методология.

Този принцип изисква методологически плурализъм, който не бива да се схваща в строгия (абсолютен) смисъл на това понятие. Той не отрича методологическия монизъм, а се крепи на него, предполага го като предпоставка, иначе ще настъпи хаос, бъркотия, всеки ще приказва каквото иска, без това да почива на някакви строги правила на научното познание.
Единият обект на изследване е удобна форма да се отрече политическата икономия и се замени с икономикс, тъй като сходни обстоятелства не могат да породят различия в предмета на науката.

Отричането на дадена теория не е нещо ново в историята на политическата икономия. То е датирало още от старо време, но най-осезаемо се проявявало при определени социални сътресения, особено революционни, каквото е днешното. Всяка теория е продукт на своето време, на определени потребности. С промяната им се изменя и самата теория, но от това не следва, че политическата икономия трябва да се замени с друго название. Борбата с нея започва още в самата зора на нейното възникване. През 1615 г. А. Монкретиен написа своя трактат “Политическа икономия”. Той обаче и много негови последователи я разглеждат не като теория, а като държавна икономическа политика.

Впоследствие това положение се промени и изправи от класическата политическа икономия – Фр. Кене, А. Смит, Д. Рикардо, Дж. Ст. Мил и др. Класическата школа първа в историята на икономическата мисъл придаде теоретичен характер на политическата икономия.

Маркс прие названието политическа икономия от своите предшественици. Той обаче внесе ново съдържание в нейния предмет. Като не можаха да опровергаят теорията му и да я противопоставят на друга политическа икономия, в крайна сметка се отрече самата политическа икономия, премина се към ново название на икономическата теория – икономикс15. Това стана близо три века след нейната поява.

Австрийската школа бе първа, която се обяви за тази промяна – смяна на политическата икономия с т. нар. “чиста икономика”. Подобен стремеж срещаме и в Джевонсън – “Теория на политическата икономия”, излязла през 1871 г. и в знаменития труд на А. Маршал “Принципи на икономикса” – 1890 г. Това схващане силно се застъпва и от маржинали-
стката теория. Политическата икономия се превръща от наука, изучаваща социалните закономерности на обществото в наука за техническите закономерности на икономиката при ограниченост на ресурсите и тяхното рационално използване. Променя се целта и предмета на изследване на самата наука.
Тези и други съображения, които ще разгледаме по-късно дадоха основание политическата икономия да се замени с друго название. В редица вузове се издадоха учебници по “Обща икономическа теория”, “Обща теория на пазарното стопанство”, “Икономикс”, “Микроикономика” и “Маркоикономика”.

Това породи спор по повод на преподаването на икономическата теория, който може да бъде изразен в следните направления:
Първата група, смята, че трябва да се изучава политическата икономия, тъй като тя е истинската икономическа теория, която неоснователно се отъждествява с марксистката политическа икономия; втората група – необходимо е да се откажем от изучаването на тази наука, тъй като е пронизана от идеологическите щампи на марксистката догматика; третото разбиране, политическата икономия трябва да се преподава по начин, че да съдържа рационалното от марксистките и немарксистките теории; четвъртото – икономическата теория трябва да се преподава и структурира по икономикса.
Трудовата теория за стойността е един от фундаментите на икономическата наука. Нейното подценяване и отричане е насочено не само против Маркс, но и срещу създателите на тази теория – А. Смит, Д. Рикардо и др. Маркс е класик на политическата икономия и неговото значение за нейното развитие е получило отдавна общо признание. Маркс е твърде велик, твърде важен за нас, за да го оставим само на марксистите. Над тези мисли на големия американски учен П. Самуелсон всеки трябва да се замисли. И по-нататък: “…Маркс трябва да бъде защитаван от неговите защитници, а в редица случаи и от самия него”. Това не са изолирани мнения за голямото дело на Маркс от западните мислители16. Може би и затова в учебните планове на икономическите факултети в редица западноевропейски страни са включени основни курсове: “Въведение в политическата икономия”, “Икономическата теория на Маркс”, “Макроикономика”, “Микроикономика” и пр. Определящ принцип при оценяване на марксисткото наследство трябва да бъде строгият обективен научен анализ. Необходимо е да се откажем от политическите страсти и преднамерености. Всеки друг подход е идеологическа предубеденост.

Политическата икономия и икономиксът, както се каза, имат това общо, че и двете са с един и същ обект на изследване – икономиката. Те обаче се различават от гледна точка на подхода и средствата за изучаването на този обект.
Политическата икономия изучава социалните закономерности на обществото, отношенията между хората по повод присвояването на средствата за производство и обективните резултати от труда. Тя е наука за законите, които управляват производството, разпределението, размяната и потреблението на икономическите блага през различните степени на развитие на обществото. Ядрото на производствените отношения са отношенията на собственост. Производството като обществена определеност се изразява в собствеността. Борбата за власт и собственост е борба, около която се върти целия обществен живот. Политическата икономия поставя въпроса, защо собствеността е притежание на едни лица, а други са лишени от собственост.

Икономиксът изучава количествените закономерности на икономиката. Той дава предимство на математическите методи, докато политическата икономия ги използва като спомагателно средство. За нея определящо значение има качествения анализ. Икономиксът има повече прагматическо значение, отколкото теоретико-методологическо. Той изучава явленията и процесите в икономиката в тяхната статика, а не в динамика, поставя ги в една изкуствена среда, абстрахира се от тяхната връзка с другите явления и процеси, не извежда категориите една от друга, те не прерастват една в друга, няма диалектическо снемане и обогатяване между тях.
Икономиксът все повече придобива вид на математическа икономия, с което политическата икономия се заменя с иконометрия – “наука за единния принцип на човешкото поведение”. Реалните икономически процеси не могат да се изразят само с помощта на тази иконометрия. Математическите методи, взети вън от контекста на качествения анализ не могат да придадат на политическата икономия “път на научна законност”. Те дават верни резултати, ако се основават на правилни теоретични принципи. Ако заложеният теоретичен модел е неправилен, то и количествените зависимости, изразени чрез математическите модели ще бъдат погрешни. Математическата формализация, макар и да създава външно впечатление, че стои в основата на построяването на единна теоретична система на икономическата теория, в крайна сметка тя не може да бъде съдържателен елемент на тази теория, а има спомагателно значение.

Икономическата литература, според М. Алпе (виден френски икономист) в течение на четири десетилетия се развиваше в погрешно направление: в посока на съвършени изкуствени и откъснати от живота математически модели и преобладаване на математическия формализъм, което от само себе си е голяма крачка назад. Той смята, че повечето съвременни икономически теории грешат в три порока: първо, злоупотреба с математиката; второ, логическа несъстоятелност; трето, пренебрежение към явленията на реалната действителност. Математиката е средство, инструмент в анализа, главното е критическия анализ на аксиомите и съпоставянията им със следствията от опита17.

Тези пороци днес в учебниците по икономика не са преодолени, които до голяма степен са копие на западните. Математическото увлечение е толкова голямо, че икономиксът едва ли не става клон на математиката. Прости неща се изразяват със сложни математически формули. Това засенчва предмета на икономическата теория. Студентът може да решава задачи без да знае теорията на проблема, вследствие на което подготовката на кадри се осакатява. Налице е парадокс: Прекомерната детайлизация на математическия апарат се смята за висша степен научност, а владеенето на теорията – ненаучност. Воля за преодоляването на този проблем като че ли няма.

Икономиксът завоюва широк терен и успех. Независимо от това, по отношение на него не съществува единно и всеобхватно определение. Според П. Самуелсон това не е нужно. Той дава множество определения за икономиксът. Някои от тях са: икономическата теория е наука за видовете дейност на хората, за придобитите от тях средства за съществуване и използване на тези средства, норми за видовете дейност, свързани с паричните сделки между хората, наука за това, как човечеството се справя със своите задачи в областта на потреблението и производството, наука за цените и банките и пр.18

Икономиксът, според А. Маршал, изследва нормалната жизнена дейност на човешкото общество, индивидуалните и обществени действия, които най-тясно са свързани със създаването и използването на материалните основи на благосъстоянието. Той изучава поведението на човека, което по силата на действащите мотиви може да се измери с парична оценка19, показва, как и по какъв начин потребителите разпределят своите разходи при покупката на различни стоки.
Икономиксът е наука за производство, разпределението и потреблението на материални и нематериални блага в човешкото общество. Занимава се с три основни проблема: рационалност на използване на ресурсите, избор на задоволяване на потребностите и социална справедливост на разпределението и размяната. Икономиксът е обществена наука, която изучава това, как хората осигуряват своето благосъстояние чрез използване на ограничените ресурси за задоволяване на неограничените си потребности20.
От приведените определения се вижда, че икономиксът е наука за оскъдността, начин за обяснение на човешкото поведение, което изхожда от предположението, че хората имат определени цели и намират правилно средство за тяхното постигане. Икономиксът, това е теория на избора – хората рационално използват средствата, за да задоволят своите потребности. Всеки стопански субект се стреми да извлече изгода от своята дейност. Изходен пункт за анализа обаче икономическите процеси не са обективните закономерности, а “стопанския субект”, въздействащ със своя избор на обкръжаващия го свят. Човек обаче в него е ограничен в своите действия. Не винаги той е свободен, свободата е ограничена.

Икономиксът придвижи много напред икономическата наука. Но теорията основана на него не е безупречна в научно отношение. Тя страда от един съществен методологически порок. За изходен пункт на своето изследване взема отделни явления, изводите от които се представят за общовалидни за цялата икономическа система. Тази теория се представя за универсална, присъща за всички стадии на обществото. А това малко или повече я обрича на догматизъм. Всяка теория е ограничена от времето, при което възниква. Няма теория за всички времена. Ако теорията не се потвърждава от основните факти, поставя се под съмнение нейната общовалидност. Тук са налице две опасности: от една страна откъсването на теорията от тези факти ще доведе до безпредметно теоретизиране и схоластика, и от друга, теоретизирането привеждано и нагаждано към тях ще доведе до израждането на теорията и вкарването й в определени шаблони и схеми. Предишната политическа икономия тъкмо от това страдаше. Икономиксът също не е застрахован от тези слабости. Крайните резултати трябва да бъдат постигнати по пътя на анализа на емпиричния материал, а не да се основават на формално логически разсъждения, които следва да отидат за проверка на действителността. Крайният субективизъм обаче тласка към такъв път разсъжденията. За него всяка проверка на теорията е неуместна. Действителните отношения не са проява на тези разсъждения, а обективно съществуваща реалност.

Теорията на избора няма общовалидно значение. Ако се приеме, че “Икономиксът” има универсално приложение за всяко стопанство, независимо от неговата социална определеност, това значи, че той страда от прекалена абстрактност и поради това не е способен да анализира един или друг тип стопанство. Съществува не изобщо пазарно стопанство, а пазарно стопанство, което се проявява при различни социално-икономически системи. Този недостатък се критикува от редица изтъкнати икономисти.

Социално-икономическата определеност на формата на производство не може да не придава своеобразен отпечатък на формата на проявление на икономическите закони. Няма неизменни, абсолютни закони. Дори да приемем, че законът действа при даден тип социално-икономическа система, това не значи, че той не се изменя. Законът е страна на същността, а тя трябва да се разглежда в развитие. Законът се развива, същността се обогатява. Той се отличава в сравнение с първите етапи на функционирането на икономическата система. Даже тя да остане непоклатима, в закона трябва да се търси развитие, защото независимо от тази непоклатимост, системата се изменя. Тя не е такава, каквато е била.

Разбирането за универсалността на икономикса се приема скептично. Недоволството на икономистите от теорията на избора непрекъснато нараства. Уил Хатън по недвусмислен начин изрази това недоволство. В статията си “Некрологът на икономикса”, (в-к “Капитал” – 11 – 17 април 1994 г.), той пише: “Учените ги смущава и това, че тя като че ли все по-лошо отразява реалния свят. Те със съжаление отчитат обстоятелството, че съвсем обикновени математически операции вече имат по-голямо значение от чисто икономическо мислене. Ясно е, че нещо трябва да се направи”21. В същата статия, той привежда цитат от книгата на проф. Пол Ормерод “Смъртта на икономикса”: “Основните аксиоми на икономическата наука не съответстват, а не биха могли да съответстват, на познатата днес действителност”.

Икономиксът е обременен с догми. Едно от тях е, че “всяко поведение е икономическо, независимо дали става въпрос за военната стратегия или за отношението на майката към нейното бебе”22. За да бъде избегнато това, икономическата наука “трябва да се определи експлицитно като изучаване на механизмите на производство, обмен и потребление в дадена обществена структура и на взаимозависимостите между тези механизми и тази структура”23. Тя не може да стане наука за производството вън от отношенията на производство. Поставянето на връзката на човека с природата вън от социалната определеност на формата на производство е погрешна постановка на икономикса.

Икономиксът страда и от други слабости. Теорията за вменяване например не се потвърждава на практика. От една страна работната заплата се определя от труда на работника, и от друга, тя следва да се равнява на пределния продукт. Другите работници трябва да получават доход не в съответствие с изразходвания труд, а доход (работната заплата) равен на пределния продукт. Доходът на този продукт се смята за резултат на капитала. Налице е противоречие.

Ако продуктът е дело на неотделимостта на факторите на производство, то не само капиталът, но и другите фактори на производство трябва да получават доход, превишаващ издръжките на тези фактори. Ако доходът на капитала собственик е по-голям от реалният му принос в създаването на продукта, на същото основание би следвало и доходът на труда да бъде по-голям от издръжките на работника.
Нима доходът на собственика на капитала в наши дни (в условията на преход) е в строго съответствие с физическото участие на капитала в производствения процес. Участието му намалява, приносът спада, производството е в застой, а доходът на собственика се увеличава.

Следователно, трябва да се прави разграничение между правото на собственика на капитала да получава доход и този, който е резултат от физическото участие на капитала в производството. Такова разграничение обаче неокласическата теория не прави.

Доходът на капитала на собственика и този получен от физическия капитал, участващ в производството на продукта са две различни неща. Те не съвпадат. Собственикът присвоява доход без реално да участва в производството, докато за работника не е така. За да получи доход, трябва да се труди, неговото присвояване обаче не е пропорционално на участието му в производството.

Тук неокласическата теория е изправена пред друг парадокс: от една страна трябва да докаже, че всеки фактор на производство трябва да присвоява доход в съответствие с приноса му в създаването на продукта и, от друга, това като че ли не важи за физическия капитал.

Икономиксът гради своята доктрина върху основата на икономическия субективизъм24. Той се стреми да изключи производството и обективните икономически закони на неговото развитие от предмета на икономическото изследване. В неговите концепции основополагащо начало има консумиращият индивид, субективно-психологическото му начало към това или онова благо, оценката на чиято полезност лежи в основата на стойността и съответно на цената. Реалността обаче може да се вмъкне в тази оценка. Затова в съвременните конкретни икономически маржиналистки изследвания категорията “полезност” губи своето първоначално социално-икономическо съдържание и се превръща във формален инструмент на икономико-математическия анализ.
Преминаването от обяснението към описанието на явленията фактически намалява ролята на икономическата теория (политическата икономия) в изследването на социално-икономическите процеси. Функционалните зависимости в сферата на обръщение, според икономикса, се свеждат по същество до зависимости между вещите, връзките между вещите, без оглед на социално-икономическата определеност не само на формите на производство, но и на обръщението. Математическият метод се представя за всеобщ метод на познание. С това политическата икономия, както се посочи, се превръща в иконометрия.

Учените днес изразяват скептицизъм в непоклатимостта и неизменността на икономическите доктрини на икономикса. Те все повече се разминават с действителността. Съществува несъответствие между преподаването и реалността, между теориите за равновесие и икономическия хаос, между неравенството и справедливостта. Затова, “теорията не трябва да отделя анализа от действителността, а да се опълчи срещу проблемите на несправедливостта и неравенството под всичките им форми, независимо дали се касае за бедност, градска разруха, нарушаване на природното равновесие, съсредоточаване на индустриалната и политическата власт, изостаналост”25.

Дж. Голбрайт отрича “чистата икономика”. “… Това не е наука, а система от вярвания”. Чистата наука трябва да се замени със социалната икономика, преподаването на икономическата теория трябва да се основава на системния анализ на социалните проблеми26. “Икономическата наука, според него, ще бъде дискусионна, политически застрашена и навярно за дълго интелектуално грубовата в своите модели, но в замяна на това ще бъде в състояние да се изправи пред най-непосредствените и страхотни конфликти на индустриалното общество”27.

Икономическата теория трябва да има социална насоченост. Тя не бива да бъде сляпа към социалните процеси, активно да съдейства за разкриване на техните противоречия и да дава препоръка за преодоляването им. Наука, описваща фактите въз основа на тяхната видима страна, престава да бъде наука. Предметът на икономическата теория е обективно обусловен (икономическата страна на общественото производство). На определен етап, цялото се разчленява и се обособява в самостоятелен предмет на изследване – икономиксът.
Икономиксът обаче не може да замени политическата икономия, но и тя не може да замени икономиксът. Двете науки взаимно се допълват и обогатяват. Те не бива да се противипоставят. Всяка една от тях страда от историческа ограниченост, но взети в своето единство те могат да обогатят икономическата теория.

Оттук и въпросът какво трябва да се преподава във висшите училища? Нужно е да се преподава и едното и другото (политическата икономия и икономиска). Всяко друго решение ще бъде половинчато. Отстраняването на политическата икономия от висшите учебни заведения води до осакатяване на знанията на студентите, формират се специалисти, които не могат да обяснят сложните процеси на нашето общество, на икономическата система в прехода към пазарна икономика. Преходът към нея ще бъде продължителен. В тази връзка е наложително да се изучава и нова дисциплина “икономика на прехода”. Убеден съм, рано или късно, политическата икономия като водеща икономическа наука ще заеме своето място във висшите училища. И колкото по-рано, толкова по-добре. Такава е повелята на времето, а и самата демокрация го изисква.

Ако общата икономическа теория строго следва схемата на икономикса, то алтернативните икономически системи в преподаването са изключени. То, както и преди, би изпаднало в едностранчивост. У нас, например, се извършва първоначално натрупване на капитала и преход към пазарна икономика, осъществява се икономическа реформа и свързаните с нея социално-икономически процеси, общата икономическа теория (икономиксът) обаче е сляпа и няма към тях. Това за сетен път потвърждава необходимостта от въвеждането на паралелни курсове по обща икономическа теория – политическа икономия и икономикс.

Дори и двете науки да останат като учебен предмет, преподаването към тях трябва да се измени. Необходимостта от тази промяна произтича от единия обект на икономическото знание – икономиката. С изменението му се изменят и нашите знания за него, с което се обяснява и множеството школи, които възникват по отношение на изучаване на икономиката. Всяка една от тях изучава определен етаж от действителността и затова не може да претендира за всеобхватност на проблема.

Икономическата теория преминава през различни перипетии на развитие. Всяка нейна школа трябва да се разглежда в общия поток на икономически знания, а не изолирано от другите. Съществува приемственост и противоречие в развитието на икономическата теория. Приемствеността произтича от единството на обекта на изследване – икономиката, а противоречието – от изменението на този обект.

Приемствеността не бива обаче да се схваща опростенчески, в смисъл на прост механичен конгломерат от най-различни направления на икономическата теория. Всяка школа трябва да се разглежда в общия контекст на знанието. В зависимост от това, какви задачи решава, тя може да заема централно или по-странично място в общата икономическа теория.
Всички школи трябва да се вграждат в единния поток на знанието. Противоречието, което възниква не бива да отрича обективната логика на икономическата теория. В естествознанието, например, квантовата механика не отрича класическата, а неевклидовата геометрия евклидовата. Те са само степени, възли в развоя на човешкото знание и затова се допълват една с друга. В такъв дух следва да се разглежда и марксовата теория. Нейната роля се изразява в това, че тя даде отговор за времето на редица въпроси на капиталистическата икономика – разкри законите на движението на формацията, т.е. на обективната логика на историческия процес. В сянка като че ли остана другата страна на този процес – субективният фактор – и то не поради невъзможността да бъде разкрит, а поради огрничеността на времето. Всяка теория съдържа в себе си момент на историческа ограниченост. Това, което не направи марксистката теория бе извършено от другите икономически школи.

Наистина, някои неща от марксистката теория не издържаха проверката на времето. Но това, че не издържаха, не означава да се отрече приносът й в развитието на човешката цивилизация. Марксизмът като философска школа и система не може и не бива да се заличи. Това признават и буржоазните политолози. Капитализмът, според тях, постигна не малко в своето развитие между другото и затова, че приспособи някои положения на марксизма към своята система.

При критиката на марксизма трябва да се отдели зърното от плявата. Трябва да се разруши монополистичността на марксизма като нещо установено и непоклатимо, а не като синтез от течения и разнообразие на мнения. Може и трябва да се унищожи не изобщо марксизмът, а някои негови конкретни положения, които командно-административната система превърна в свой слуга, за да оправдае политиката си.
Критиците на Маркс не бива да пренебрегват факта, че много негови възгледи се намираха в процес на развитие и оформяне. На тях не следва да се гледа като на нещо неизменно. Той не всичко е успял да осмисли достатъчно. Възгледите му търпят промяна. Това обаче не иска да види критиката. Тя страда от един съществен недостатък, че “крахът” на социализма се представя като грях на Маркс, на неговата теория. Но дали това бе социализъм, такъв, какъвто се разбира от марксизма. Времето, в което живеем изисква радикална преценка на Марксовото наследство. Това обаче трябва да става от гледище на трезвия научен анализ на обективността, а не преднамерено. Независимо, че някои положения на марксистката теория не издържаха проверката на времето, Маркс бе четен и ще продължава да се чете. Към неговото творчество трябва да се отнасяме с уважение.
Политическата икономия се отличава от икономиксът и по метода на изследване. Икономиксът дава предимство на описателния метод, а също и на рационалистическия и позитивистки подход, а политическата икономия на диалектическия подход.

Емпиричният метод изхожда от видимата страна на явлението, а не от неговата най-дълбока същност. Видимата страна не бива да се представя за същност на предмета. Те не са тъждествени. Привидността не бива да се представя за същност, а тя пък да се определя чрез привидността. Емпиричният метод не може да даде дълбоки и устойчиви знания за обекта. Това обаче не означава, че трябва той да се отрича, а следва да се разглежда в единство с теоретичния метод на знание.

Икономическата структура на обществото се отличава с многоетажността в йерархията на отношенията. Едни от тях стоят по-близо до нейното ядро, други – по-далеч. Най-дълбоката същност на тази система не може да се изрази чрез емпиричния метод, а чрез теоретико-абстрактния и то след време, когато обектът на изследване се намира в по-зряла фаза на своето развитие.

Познанието на икономическата определеност на формата на производство не може да се извърши зад пределите на теоретичното познание, следователно и зад пределите на политическата икономия. Обществото всякога се развива в оная степен, в каквато то е опознало своята собствена природа. Поради това, че тази степен е недостатъчно позната, няма и солидни теории за неговото развитие. На незрели икономически форми на производство съответстват и незрели икономически теории. Незрелите икономически отношение не се поддават на точни теоретически отражения. По тези причини нашето общество все още няма ясна теоретична концепция за своето развитие. Такава концепция икономиксът не може да даде. Той има за предмет развити пазарни отношения, а при нас те едва сега се зараждат. У нас се приложиха принципи на реформата, присъщи на западен тип на икономиката, а не принципи, съобразени със спецификата на икономиката на страната. Ние трябва да търсим собствен модел в прехода към пазарна икономика, а това без политико-икономическия анализ е невъзможно. Изучаването на политическата икономия, следователно е необходимост за нашето съвремие. И колкото по-рано се осъзнае, толкова е по-добре.

4. Нужен ли е ренесанс на класическата политическа икономия и възможен ли е синтез между нея и теорията на пределната полезност?

Този проблем може да бъде предмет на самостоятелна разработка. Ние го разглеждаме в частта, имаща отношение към формулираната преди това теза: няма веднъж за винаги установена универсална теория. Всяка теория е незавършена и подлежи на развитие.

Оттук и извода, няма чиста теория за икономическото развитие на обществото. Проблемите се натъкват на противоречиви уклони, тенденции, които не пасват на самата теория. Същността предполага промяна, а тя се опознава чрез нейното изменение. Щом е така и щом икономическата необходимост се реализира по нееднозначен начин, т.е. нелинейност на историческата динамика, това значи че са нужни различни подходи, теории за обесняването на тази същност, на самата историческа динамика.

Светът е многообразен и не може да се изрази (обясни) с една единствена теория. Обществото, според К. Попър, всякога е несъвършено, то е открито за усъвършенстване и подобряване, което е въпрос не на синоптичен проект, а на опита, на неговата проверка. В духа на това, критиката на П. Сраф срещу маржиналистката теория за ценността и разпределението е оправдана. В труда си “Производство на стоки посредством стоки” (1960г.) той се опита да възстанови класическия подход към теорията за стойността и че подходът, основан на търсенето и предлагането не може да реши този проблем. По тия причини е необходимо да се възстанови гледната точка на старите икономисти от А. Смит до Рикардо, бих добавил и Маркс, забавена за известно време.
Ренесансът на класическата политическа икономия е не само желан, но и необходим. Той е плод на това, че все по-голям брой икономисти са разочаровани от постулатите на неокласическата теория. Преустройствата и икономиката не съответствува на нея (последната), скептицизмът се засилва, теорията не дава обективна оценка на реалността, а като не дава трябва да се търсят други алтернативи.

В тази връзка в наше време не може да се приеме тезата, че трудовата теория за стойността е изчерпила своите възможности и тя трябва да бъде заличена.
Трудът е мерило за стойността. Той се определя от обществено необходимите разходи за производство на продукта. Атаките срещу Маркс са насочени към това, че пренебрегва полезността като фактор, обуславащ стойността,предписва се грях, че не разбира въздействието на търсенето и предлагането върху цената.
Тези атаки обаче са неосновани. В третия том на “Капиталът” се разглежда връзката между обществена потребност и стойност. Продукт, който надхвърля рамките на тази потребност няма нито потребителна стойност (полезност), нито стойност, трудът вложен за неговото производство не придобива обществено полезен характер.

Маркс не пренебрегва полезността. За него тя е веществен носител на стойността, продукт, който не е полезен няма стойност. Аналогични мисли се развиват и в “Към критиката на политическата икономия”, където се подчертава – стойността се определя от издръжките на производство на вещта и от обществената полезност на последната.
Маркс не си поставя за цел да разкрие обществените свойства на полезността, спира се на тях пътьом, задачата му е да разкрие законът на движението на формацията (капитализма), да обясни експлоатацията на труда от капитала посредством отношенията – наемен труд и капитал. В тази връзка спекулациите около неговото творчество са огромни.

Проблемът за стойността не може да се реши върху фона на търсенето и предлагането. Маржиналистката теория ги разглежда като нещо самостоятелно, вън и независимо от стойността, от издръжките на производство, а би следвало да не бъде така. Цената на дадено благо според нея се определя от търсенето и предлагането. Но, ако съвпадат, как ще се определи цената? Търсенето и предлагането формират не цената, а нейната величина. При едно и също съотношение (евтини и скъпи стоки) ценовата разлика се засилва, но това не определя съдържанието на цената. Противоречието се преодолява, ако цената се вземе като нещо предварително зададено, като паричен израз на стойността, зависеща от издръжките на производство.

Търсенето и предлагането формират цената само в краткосрочен период, в дългосрочен период зависи от издръжките на производство (Рикардо). “Цената на стоките в крайна сметка се регулират от издръжките на производство, а не, както често се е твърдяло, от отношението между търсене и предлагане. Разбира се, отношението между търсене и предлагане временно ще повлияе върху пазарната стойност на стоките. Но това влияние ще има временен характер28.
А. Маршал взе на въоръжение тази постановка на Рикардо и с това направи известен мост между трудовата теория на стойността и теорията на пределната полезност. По този повод той пише: “… Когато ние приминем към изясняване на причините, обуславящи цената на предлагането, на нас ще се наложи щателно да преанализираме издръжките за производство29. Колкото по-кратък е разглеждания период, толкова по-надлежно е да се отчита влиянието на търсенето върху стойността, а колкото този период е по-продължителен, толкова по-голямо значение придобива влиянието на издръжките на производство върху стойността30.

Издръжките на производство, интензивността на търсенето, пределът на производство и цената на продукта взаимно се регулират, всеки от тях изпитва влиянието на другия. Пределните разходи са равни на пределните доходи и цената. Стойността се регулира както от полезността, така и от разходите на производство. Пределните издръжки и пределната полезност са равностойни фактори, обуславящи ценността (стойността) на стоката, предлагането зависи не от цените на стоките на пазара, а от издръжките на производство.
А. Маршал не откъсва пределната полезност от стойността (ценността) на благата. Напротив, макар и непоследователен в своята теза, той свързва тези две теории в едно цяло. Той смята, че кривата на пазарното търсене е сбор от индивидуалните криви на търсене. Но тя (кривата на пазарното търсене) не е нишо друго, освен проява на обществена потребност, за която Маркс в третия том на “Капиталът” говори, а за Маршал е израз на обществената полезност, формираща пазарната цена. Пресечната точка между кривата на търсене и предлагане определя пазарната (равновестна) цена, където Р0-равновестната цена, съответстваща на нормалните издръжки на производство, а Q0-необходимото количество блага, т.е. обществената потребност.
Ако в теорията на Маршал има допирни точки между трудовата теория на стойността и теорията на пределната полезност, то за другите икономисти на субективно-психологическата школа (К. Менгер, Б. Баверк и др.), това не може да каже. За тях стойността не е обективна реалност, а логическа конструкция, нямаща нищо общо с обществените издръжки на производство. Разменната стойност се определя от пределната полезност, от субективната оценка на икономическите субекти. Всеки се стреми да извлече максимална изгода, иначе сделката не може да се осъществи.

Хората обаче са не само потребители, но и производители. Оценката на благата следва да се извършва не само от потребността, която те покриват (количеството запас), но и труда, възстановяващ тези блага31.

Ако благата са безгранични (Божи дар) те биха се оценили единствено от гледище на пределната полезност, но като оскъдни, ограничени – оценката би следвало да става и от гледище на труда, който ги възпроизвежда. Пропорцията в размяната, наистина, се извършва по волята на извършващите сделката, но зад тях стои трудът. Всеки се стреми да извлече максимална изгода, като обмени по-малко количество продукт срещу по-голямо количество жив труд – продукт. Пазарната цена се формира не по волята на контрагентите, а по силата на конкуренцията, която е обективно дадена и те в зависимост от нейните колебания, икономическите субекти формират своето поведение. Следователно законът за стойността не може да бъде заличен. Но опита за такова заличаване съществуват както преди, така и сега. К. Попер дава превратна представа за Марксовата теория за стойността. Той, както и много други икономисти, отъждествява разменната стойност със стойността, а законът за стойността със закона за търсенето и предлагането, отрича търсенето и предлагането като проява на закона за дейността, като негов механизъм на действие32.

Теорията на пределната полезност винаги е била предмет на оживени спорове. Ние не се спряхме на детайли, тъй като тя не е цел на нашето изложение. Могат обаче да се посочат два съществени факта: приносът на австрийската школа в икономическата теория се оценява по достоен начин33, търсят се допирни точки между нея и трудовата теория за стойността, т.е. възможност за синтез. Други отричат тази възможност34, предтекстът е, че двете теории (трудовата теория за стойността и теорията за пределната полезност) са две разнородни теории, които не могат да се съединят в едно цяло. Всяко тяхно съединяване е ново качество, т.е. нова качествена теория. Методологическите основи, на които почиват тези две теории са различни, но това не значи, че между тях не бива да се търсят допирни точки. Икономическата теория плати скъп данък, че само еднородни явления се обогатяват, че при нееднородните – такова обогатяване не е възможно.

Оттук и извода: при едни случаи цената (масовото производство) се определя от издръжките на производство, а при други (уникалност, невъзпроизводимост, оскъдност на продукта) – субективно. В ход е Рикардовата доктрина: стойността черпи своя източник от труда и редкостта. Цената на редки екземпляри – картини на големи художници, се определя не толкова от труда, а от нейната невъзпроизводимост, от готовността на субекта да я заплати, т.е. от индивидуалната оценка.

Теорията за пределната полезност има редица слабости и достойнства. Ограниченият размер на работата обаче не позволява да се спрем подробно на тях. Разсъжденията показват – няма общовалидна теория за всички времена, нужни са други подходи.

5. Алтернативите?

Този въпрос няма еднозначен отговор, за да се разгледат трябва да се видят обстоятелствата, които ги пораждат.
В най-широк план процесът на развитие е преход от по-простото към по-сложното, плод на който е усъвършенстване организацията на материята, възникването на нови по-сложни структури на икономическата система, следователно на нови закономерности и субстрати. Субстратът на движението се променя, трансформира се в съответни организационни-икономически форми на управление. Законът се изменя, същността се променя, възникват нови закономерности и процеси.

Най-дълбоката същност на икономическата структура на обществото се разкрива от политическата икономия, а тя трябва да влезе във фундамента. Ако някой се страхува от нейното название (ученият не бива да се страхува, а би следвало да изповядва сентенцията на древните – “учителят ми е мил, но истината още по-драга”), но все пак, ако то се приеме названието за смущаващо, нека се замени с друго – теоретична икономика, теория на икономиката, философия на икономиката. Щом другите дисциплини имат названия: теоретична физика, теория на литературата, теория на държавата и правото, философия на правото, философия на историята, философия на литературата и пр., защо да няма такова название и за икономическата теория?
В теорията на икономиката (политическата икономия) би следвало да намерят въпроси, които едностранчиво или погрешно се излагат в учебниците по “икономикс” от неокласическата теория. В много западни и наши учебници има раздели: Невидимата ръка, конкуренция и ефективност. Не оспорваме това название, противници сме обаче на неговото едностранчиво разглеждане и тълкуване.

“Невидимата ръка” се издига в абсолют. Неокласическата теория я обожествява, фетишизира и откъсва от общия контекст на изложение, без да се съобразява с времето и обстоятелствата, при които е изказана, с други думи отдава й се централно значение. А къде остават другите въпроси: трудовата теория за стойността, производителния и непроизводителния труд, натрупването на капитала и пр?
“Невидимата ръка” не е централна тема в икономическата доктрина на А. Смит, при това не най-силното място в “Богатството на народите”. Метафората се употребява само веднъж, без да се посочва, чия е тази ръка, дали е на Проведението или на нещо друго? Смит е бил дълбоко религиозен, има вероятност да придава известна божественост на тази метафора. Като радател на справедливостта е осъждал несправедливостта – нима Бог е толкова несправедлив? Това предположение не е лишено от основание. Има сили, които се изплъзват от нашето съзнание и познание, на тях се придава известна божественост, “невидимата ръка” на Провидението.
Утопия или реалност е “невидимата ръка”, опит да се постави въпроса? Метафората има по-друг смисъл, отколкото съвременните икономисти влагат в нейното съдържание. Смит е противоречив в своите възгледи. Неговият метод е дуалистичен. Той поставя въпроси, които наистина не разрешава и с това сам си противоречи. Много често видимата, измамната привидност се представя за съществена, без при това да се изследва тяхната взаимност. В този смисъл “невидимата ръка” съдържа известна утопичност, опит да се постави проблема, а не да се реши.

Има ред въпроси, които едностранчиво се третират в учебниците по “Икономикс”, това налага плурализъм в тяхното разглеждане и нови алтернативи в преподаването на икономическо знание.

Проблемът се усложнява и от това – моделът на прехода у нас е грешен, копират се западни образци, движим се по техните шаблони и схеми, които не дадоха резултат. Нито икономиксът, нито неокласическата теория, построена на принципите на икономическото равновесие дадоха резултат, не обясняват политико-икономическите процеси, протичащи в страната. Опитът да се обяснят и преподават по специален учебник “ИКОНОМИКС НА ПРЕХОДА” не е най-доброто решение.
Закономерностите на прехода могат да се разкрият не от икономикса, а от специална дисциплина – “икономика на прехода”. Тя следва да се включи в набора дисциплини, представляващи фундамент на икономическото образование.
Икономиката на прехода следва да включва теорията на трансформация на системата, като звено на еволюционната теория, като част от общата система, механизмът на саморегулация и саморазвитие.

Националната икономика, това е такава сфера на дейност, която се отличава със своята специфика – интереси, традиции, морал, религия, идеология, т.е. със своя специфика. Ако в дадена страна икономическата политика дава разултат, в други страни може да няма такъв. Тя не може механично да се пренася. Нейните критерии и оценки са приложими при други условия, несъвпадащи с нашите. Сляпото копиране на западните образци за трансформации на икономическата система може да противоречи на нашите национални интереси, да измени траекторията на движение и да бъде подчинена на глобалната политика. Западните модели отразяват развита, а не развиваща се пазарна икономика, каквато е нашата.

Икономическата система е част (подсистема) от социалната система. Тя обаче не се изучава във връзка с нея, вследствие на което многообразието на реалните отношения се опростява и се представя в абстрактна светлина. Икономиката на прехода би следвало да изучава тази взаимовръзка. Съвременият икономикс не си поставя за цел да проникне в социалния мир, а се стреми да даде количествената формализация на икономическите процеси.
По тия причини неокласическата теория и политическата икономия следва да се допълват, да се търси баланс в тяхното преподаване.

Това налага (политическата икономия, икономика на прехода) във фундамента на обучение да се включи и икономиксът с неговите раздели: микроикономика и макроикономика. Изложението би следвало да се основава на принципа на фалшификацията и на критичната теория, което ще открие пътя на нови теории. Теорията трябва да бъде открита за критика, а не да се представя в нейния консервативен, каквато е сегашното положение.

Обучението ще страда, ако във фундамента не се включи и историята на икономическата мисъл. Тя следва да бъде задължителна, а не изборна дисциплина. Историята обаче е нужно да се изучава не просто като смяна на икономическите школи през различните исторически епохи, както днес се процедира, а като критическа история на икономическата мисъл. Икономическите теории са възли, степени на човешкото познание. Историята на икономическата мисъл трябва да ги усвои и обобщи, да посочи общото и различното между тях, да ги използва като средство за преобразуване на социалната действителност. Науката трябва да изучава своята история. В противен случай образованието ще куца. Не можеш да бъдеш добър професионалист, ако не познаваш историята на науката. Тя ти дава възможност да задълбочиш и разшириш познанията по икономика, да получиш широка култура и ерудиция, да надникнеш в сродни науки, да видиш как се изменя предмета на икономическата наука през различните исторически епохи, да почерпиш опит и вдъхновение от предишните теории и на тази основа да се създадат нови идеи и теории.

По този въпрос Й. Шумпетер в “История на икономическия анализ”, том първи, стр. 58 има специален раздел: “Защо изучаваме историята на икономическата мисъл?” Нека тия, които с лека ръка премахват тази дисциплина от фундамента се запознаят с този труд.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук