Роден на 15.05.1935г. в гр. Шипка, община Казанлък в семейство на антифашисти. Завършил е българска филология в Софийския университет през 1960 г. Работил е във вестник “Народна младеж” като кореспондент и журналист. През 1967г. е преминал на работа във в. “Работническо дело”, където е бил редактор, кореспондент за Софийски окръг; – в Москва; завеждащ отдел “Кореспонденти”. Бил е кореспондент на вестник “Земя” за Старозагорски окръг. Автор е на сборника разкази “Зеленият хоризонт” изд. “Народна младеж”, на историческия краеведчески очерк “Шипка” – изд. на НС на ОФ. Участвал е в много литературни сборници с разкази, очерци и пътеписи. Сътрудничил е на литературните издания.
”Много ви писах за съдбата на моя баща, но ето че ме повикаха в КГБ и ми прочетоха всичко за него – така започва писмото си Павел Василиевич Тончев от Евпатория, Кримска област. Писано преди години, то бе адресирано до близки и роднини в България. А те не са малко – в Казанлъшките селища Шипка, Шейново, Крън, Химитлии /Ясеново/, в Пловдив и София. Авторът на писмото е син на българския политемигрант, забягнал в СССР през 1927 година, записан под много имена – Вълю, Василий, Вътю Тончев, Тотев, Русев, Рундев, Валентин Феодорович Тончев.
Мария Чикакчиева, учителка от с. Крън, община Казанлък, братовчедка на Вълю Тончев Русев, преди години ми каза: “Бате Вълю е роден в Шипка в бедно семейство, което после се изселва в близкото село Химитлии, сега Ясеново. За да помагат в изхранването на голямата челяд – били тринадесет деца, момчетата стават чираци. Като поотраснали, баща им ги научил да правят гайди, кавали, дървени свирки. Оженили бате Вълю малък. През 1920 година му се ражда син”.
А сестрата на Вълю Тончев Русев – Ганка Тотева, която живее в Пловдив, ми писа: “Искрата на работническо-селското въстание, пламнала в Мъглиж пред 1923 година, запали огън и в съседното село Голямо село, сега Тъжа, и в Химитлии, сега Ясеново. Месеци наред преди това партийната организация и в двете села тайно събират оръжие. В тази работа дейно участваха и тримата ми братя – Доню, Вълю и Руси”. Братята активно участват и в завземането на властта в с. Голямото село като в битка застрелват кмета на селото и брат му. След кратката радост идва погромът. Въстаниците се крият в Балкана. Единият брат избягал в Сърбия, а Вълю бил предаден и осъден на 12 месеца затвор и глоба от 12 хиляди тогавашни лева. След пет години, през 1927 година успял да избяга в Цариград.
Синът на българския политемигрант Тотю Вълев, който беше се преселил да живее в София, в жилищния квартал Люлин, ми разказа: “Тате ни се обади от Одеса. Викаше ни с мама при себе си. Навремето имаше един адвокат – Стефан Ковачев, той ни посъветва да кажем, че искаме да отидем в Цариград – оттам било по-лесно за Съветския съюз. Мама беше посъбрала пари и заминахме. Живяхме един месец в хотел “България”, собственост на българин. После се качихме на параход за Херсон. Там баща ми работеше в някакъв завод. След шест месеца заминахме да живеем в Москва, в един от по-новите му квартали, на улица “Тангацеровская свобода”, корпус 4, квартира 83. Живеехме осем човека в една стая – заедно със семейството на Никола Чирпански от село Голямо Дряново. Баща ми работеше в обувния завод “Парижка комуна”, а майка ми – в Авторемонтния завод. Аз учех в основно училище, завърших четвърти клас, не ми признаха българското първо отделение. Карахме голяма мизерия. Беше студено. Мама се разболя, а и петгодишният ни срок изтичаше. От Москва тръгнахме с влак за Одеса, оттам с параход за Цариград. После пак с параход до Бургас, насам – с влак. Беше 1933 година”.
Каква е съдбата на бащата, на политемигранта Вълю Тончев Русев? Правил е опити да се върне в България, но не му разрешават. Преселил се в Крим, в село Ак Мечет, където започва работа. Тук се оженил за рускиня. На първата си съпруга дал прошка, нека се омъжи, да не го чака. Купил си малка къщичка, уредил я по български с голяма овощна градина. Раждат му се син и дъщеря. Става общественик, уважаван е от всички – избират го за председател на колхоза. После идва трагичният му край.
Вечерта на 8 ноември 1937 година, когато е повикал другари и приятели на гости вкъщи, неочаквано е арестуван и откаран в неизвестна посока.
”Баща ми ни пишеше до 1936 година, после връзките се прекъснаха – спомняше си първият му син от България. През 50-те години писах до Булганин да ми каже истината за тате. Отговориха ми от канцеларията му, че е загинал в Сибир. Писах и до ЦК на БКП – бил убит в антифашистката борба в СССР”.
А вторият син – Павел, съобщава истината: “От КГБ ми казаха, че след ареста на баща ми, тричленка на НКВД на тогавашната Кримска АССР, на 21 ноември 1938 година го осъжда на смърт чрез разстрел. Присъдата е изпълнена на 28 ноември същата година. Предполага се, че е погребан край централния град на Крим – Симферопол.
… И отново спомените ме връщат назад. Беше пролетта на 1985 година. Група чуждестранни кореспонденти, акредитирани в Москва, на път за Ялта се отбихме за няколко часа в Симферопол. Пожелахме първо да отидем до Братската могила на съветските войни, да положим цветя. Посрещнаха ни ветерани от Великата отечествена война – Героят на СССР, полковник от запаса военният летец Константин Усинко и неговите другари – колеги, все военни летци, Владимир Коваленко и Николай Ампилогов. Като разбраха, че съм българин, нарушиха протокола и ме наобиколиха. Тук, в Крим някога са се преселили много българи. Техните внуци и правнуци сега бяха председатели на совхози и колхози, агрономи, градинари. Попитах ги намерен ли е общият гроб на разстреляните по време на сталинския режим. Вдигнаха рамене, но намериха изход – и репресираните, между които бе и моят сънародник и земляк, са защитавали идеите на социализма. Да приема, че и техните кости са в общия гроб на Братската могила.
Няколко години по-късно, заедно с други 416 българи политемигранти, репресирани през 30-те и 40-те години в СССР, и Вълю Тончев Русев /Рундев/ бе реабилитиран посмъртно.
