ХУМАНИЗЪМ И НРАВСТВЕНА НЕПРИМИРИМОСТ

0
160


Николай Райнов е личност с особено място, с особена аура в културния живот на България между двете световни войни. Още в първата му книга “Богомилски легенди” (1912) просветват искрите на един дързък и смущаващ сивото мислене талант, който не желае да се съобразява с инерцията на литературните моди и естетическите щампи. Още тук става ясно, че в българската литература навлиза автор, за когото естетическият бунт и нравственото неподчинение на определени догми не са плод на буйния юношески темперамент, а трайна линия на житейско и творческо поведение. И съвсем неслучайно младият автор, скрит зад псевдонима Аноним, насочва своето внимание към дълбокия вътрешен смисъл на богомилското учение. Афористично-поетичната наситеност на повествованието, притчово-напевният ритъм на фразата, мелодичността, изяществото и завладяващата експресивност на изображението са само формата на авторовия протест. Протест, който издига богомилството като меч срещу казионното и сивото, срещу силата на мрака и властта на бездуховното, срещу каноните на страха, отчуждението и апатията, които започват да завладяват обществото в навечерието на войните.

Взривната сила на тази естетическа (а по дълбоко закодирания си смисъл и социална) непримиримост литературната ни общественост усеща истински през 1918 година, когато е залята от вълна от творби на Николай Райнов – “Видения из древна България”, “Книга за царете”, “Слънчеви приказки”, “Очите на Арабия”, “Градът”, а малко по-сетне (през 1919 г.) “Книга на загадките” и романа “Между пустинята и живота”.

Съвременниците на писателя са зашеметени – досега българската култура като че ли не е познавала такава внезапна и яростна, такава разностранна и многопосочна изява на таланта, такова страстно предизвикателство. Обясними са може би в такъв план възторжените думи на Камен Зидаров за първите стъпки на Николай Райнов: “Той навлезе в литературата ни като еретик, като библейски апостол, като предвестник на нови истини и рушител на стари кумири. Той идеше със свои скрижали за изкуството и свое верую за ролята на твореца в живота.”

Действително има нещо еретично в творческото безстрашие и естетическата провокативност на тази личност. Изумително широк, респектиращ е кръгът на нейните интереси – поезия и проза, публицистика и драматургия, литературна и художествена критика, история и теория на изкуството, философия, преводаческа дейност, фолклористика и народопсихология, живопис и декоративно изкуство, дърворезба и линорезба, графика и книжно оформление и т.н.

В периода между двете световни войни изпод перото на Николай Райнов излизат над 60 оригинални художествени и научни книги. Особено място тук заема капиталната дванадесеттомна “История на пластичните изкуства”, изследване, което и днес впечатлява с мащабността на замисъла си и дълбочината на теоретическите прозрения, както и деветтомната поредица “Вечното в нашата литература” – една своеобразна панорама на художествените търсения в нашата литература от Възраждането до началото на ХХ век. Като истински подвиг можем да определим и издаването на над 30 тома с преразказани приказки на различни народи от цял свят. Още повече, че тук става дума не само за превод и преразказ, но и за досътворяване, за вграждане индивидуалния талант на писателя в света на съответната народна приказка. Като прибавим и значителната преводаческа дейност (да си припомним само “Руба’йят” от Омар Хайям, “Хвалба на глупостта” от Еразъм Ротердамски и “Така каза Заратустра” от Фридрих Ницше) – и пред нас се очертава внушителният образ на интелектуалец от европейски мащаб.

Тепърва на нас ни предстои да навлизаме в света на неговите идеи, да откриваме дълбочината на художествените му търсения и експерименти, да се удивляваме от сложността и противоречивостта на характера, от разнопосочните изблици на таланта и енциклопедичната същност на неговата творческа личност. Но сега, когато е изтекъл половин век, откакто той е напуснал скверната земя, можем ясно да си дадем сметка за мястото му в общокултурния живот на отечеството, за ролята му в духовното развитие на нацията. По цялостното си значение, по неизтощимата интелектуална енергия, насочена към извисяване на националния ни дух, по пионерско-откривателската си естетико-художествена страст, по високата нравственост на духовните си пориви Николай Райнов напомня за такива фигури като Пенчо Славейков и Гео Милев. Подобно на тях и той жадува да изведе естетическия вкус на българина на по-висока орбита, да надмогне фасулковщината, за която говори авторът на “Кървава песен” и “На Острова на блажените”, да противопостави на примитивизма и ниската култура образци на художествени стойности.

Ако Пенчо Славейков и малко по-късно Гео Милев искат да европеизират ценностната система на българина, да оплодят националната ни култура с модерните естетико-художествени пробиви на европейския дух, Николай Райнов обръща поглед към другия херкулесов стълб на познанието и вдъхновението – към Изтока, към източната философия, литература и изкуство. И без съмнение в тази насока усилията му имат приносен характер.

Зад единството и духовната монолитност на тази личност се крие сложна и противоречива вътрешна еволюция. И парадоксалното е това, че тъкмо неговото творчество, което някои критици и литератори квалифицират с термини като: естетизъм, субективизъм, езотерични внушения и т.н., отразява реалистично пулсациите на общественото съзнание между двете световни войни; носи много повече социална информация, отколкото съчиненията на редица “чисти” реалисти. Особено проличава това в белетристичните произведения на Николай Райнов след трагичните 1923 и 1925 година. Ярък пример тук може да бъде разказът “Музика”, публикуван в Гео-Милевия “Пламък”, както и сборникът с разкази “Сиромах Лазар”.

За Николай Райнов формата никога не е имала значение сама за себе си, а само като израз, като одежда на определена естетическа или философска концепция. Ето защо, ако в ранните му творби екзотичното и експресивното, а понякога даже и мистичното, са дреха на едно нравствено несъгласие и съпротива срещу вълните на отчуждението, срещу апокалиптичните и катастрофичните настроения и песимизъм (след националните катастрофи и ужасите на войната), логична е по-сетнешната еволюция на твореца към други естетически форми. Авторът просто започва да приземява нравствения си ригоризъм и да го облича в по-реалистични образи, той започва да изостря социалното си чувство, да фокусира своя поглед на художник върху конкретните обществени противоречия и конфликти на времето. Оттласкването от някои похвати и форми на модернизма или по-скоро тяхното социализиране, движението към глъбините на народностните внушения е недвусмислено показано от самия Николай Райнов в една негова статия, поместена във в. “Южно небе” на 19 януари 1924 г.: “Модната сухо естетическа формула “изкуство за изкуството”, която беше завещал на книжнина и пластични изкуства довчерашният импресионизъм, се вече не чува. Явно е, че изкуството не може и не бива да стои като откъснат факт, отчужден от другите прояви на общокултурния живот… Художникът е толкова отговорен пред бъдната история, колкото и политикът, общественикът или създателят на философска система.”

Логиката на вътрешното развитие на твореца, разгръщането на неговите нравствени принципи за честно и безкористно служене на народа съвсем естествено водят до тази позиция. Позиция, която, разбира се, няма да се хареса на привържениците на социалната стерилност и надоблачните, чисти художествени внушения. Тогава апологетите, които преди възклицават и се прехласват пред блестящата форма и оригиналност на изказа, изведнъж се превръщат в хулители, в отрицатели на цялото творческо дело на писателя. Те могат да забранят юбилея на твореца и мислителя (през 1939 г.), но не могат да спрат логиката на неговата вътрешна еволюция.

Целият живот и творчеството на Николай Райнов (само литературното му наследство обхваща над 80 тома!) доказват с каква последователност и упоритост той изгражда единството на своята личност – единство, почиващо върху идеята за несекващото нравствено самоусъвършенстване и неподчинението на насилието, на бездуховността, на властта на филистерството. Много точно и проникновено неговата нравствена неподчинимост ни предава Богомил Райнов в “Тютюневият човек”: “Той ненавиждаше заможните среди, които наричаше “света на бакалите”, презираше благообразните им порядки, не пишеше писма, не отговаряше на честитки, не пращаше никому книгата си с посвещения и страшно мразеше да ходи по гости. Гавреше се с духовенството, подиграваше се с царя, с генералите му, с професорите министри или кандидати за министри – по онова време те бяха много, а Хитлер още от годините на появата му наричаше “бояджията”.”

Струва си непрекъснато да се вглъбяваме в суровия и непримирим и едновременно с това нежен и светъл образ на търсача на художествената и социалната правда Николай Райнов.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук