БЗНС И БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИЧЕСКА ТРАДИЦИЯ

0
243

Роден на 20 юли 1981 г. в София. Завършва Първа Английска езикова гимназия. В момента следва политология, IV курс, в СУ “Св.Климент Охридски”. Носител на трета награда на Международната олимпиада по философия в Муенстер, Германия, през 2000 г. Автор на много статии в периодичния печат, както и на 2 публикации по политическа теория в сп.”Наука” и Списание на БАН, както и на редица преводи на политически текстове от английски.
На пръв поглед темата за земеделските съюзи и селските идеологии е изживяла времето си. На повечето от хората, дори когато нямат специално отрицателно или пренебрежително отношение към тази тема, въпросът изглежда поставен в минало време. Аграрното производство е заменено от индустриално, а казват, че вече живеем в постиндустриален свят, когато компютрите и биотехнологиите са много по-важни от ралото и плуга. В технологичен план това несъмнено е така. Ако разглеждаме промените в структурата на производството като индикатори на икономически прогрес, то земеделието действително е отминал етап и неговото продължаващо механизиране тепърва ще стеснява броя на хората, които го практикуват. В страните с най-модерно земеделие днес този брой не надвишава няколко процента от населението. И България май е истински анахронизъм с една трета от населението, което е заето в аграрния сектор.

Нещата не бива да се оценяват само в технологичен план. Аграрният проблем има различни аспекти и икономическата ефективност не е единственият между тях. Както доказва европейската практика, не е и най-важният. Социалните и политическите измерения упражняват не по-слабо влияние върху развитието на проблема. Както е известно, Общата селскостопанска политика на Европейския съюз изрично фаворизира сектор, обявяван за второстепенен от теоретиците на икономическата ефективност, и налива в него близо 60% от бюджета на съюза. Очевидно съображенията за това не се крият в очакване на печалба от земеделието, колкото в едно разбиране за национална и европейска идентичност, минало през неизброими перипетии, но здраво стъпило върху селото и социално-политическото му значение. Освен че финансира собственото си земеделие, ЕС субсидира и земеделието на страните-кандидатки за членство в него чрез програми като САПАРД, за които вече доста българи знаят, че са свързани с усвояване на огромни средства.

Неслучайно някои политически сили у нас вече се ориентират към изработване на селскостопански програми и посвещават заседания на ръководните си органи на тази проблематика. Засилва се и активността на различните земеделски политически фракции, чиято роля вероятно ще расте с наближаване на присъединяването ни към ЕС. Разбира се, тази активност на мнозина се струва смешна, както са смешни въпросните формации, техните лидери и въобще идеята българското селячество като социална група да претендира за самостоятелно участие в политическия живот на страната и дори да го ръководи. В българското масово съзнание, а и в това на интелектуалците, битува един доста устойчив образ на БЗНС, който няма нищо общо с историите на нашата евроинтеграция, но добива нов смисъл в нейния контекст.

Образът на БЗНС

В “История на нова България” на Никола Станев, написана от десни позиции и публикувана за първи път през 1925 г., претенцията за безпристрастност е въплътена в следната оценка за земеделския лидер Александър Стамболийски: “Неопитен обществено и политически, без достатъчни и дълбоки познания в науката, буен и несдържан по темперамент, грандоман.” Текстът за самостоятелното управление на БЗНС в книгата може да се сведе до две части: изстъпленията на селските орди по време на това управление и готвеният от Стамболийски преврат, с който ще унищожи партиите, ликвидира монархията и установи постоянна селска власт. За да попречи на този преврат, един Народен сговор се нагърбва с хуманната задача да отстрани правителството “по най-безболезнен начин” и след кратка (предполага се и честна) битка премиерът загива в борбата.

Това е десният възглед. А ето и левият, какъвто можем да прочетем в официалната еднотомна “Кратка история на България”, издадена по случай 1300-годишнината на българската държава. Обяснява се, че дребните производители са основна класова формация в българското село и че земеделското движение има дребнобуржоазен характер. Социалистите го правят обект на “сдържана критика”, защото “още не познават ленинската идея за съюз между работническата класа и селячеството”. Въпреки наличието на тази идея, се констатира, че БЗНС не е в състояние да удовлетвори коренните интереси на селячеството и че самата мисъл за самостоятелна селска власт и увековечаване на дребната собственост е утопична. По времето на Стамболийски пред БЗНС е имало два пътя – да върви или с буржоазията, като отклонява трудещите се от революцията, или в съюз с комунистическата партия за борба против буржоазния строй. На бъдещия политически съюзник не е оставен друг избор.

Би могло да се предполага, че с избухването на демокрацията крайните оценки за Земеделския съюз ще намалеят и ще отстъпят място на една по-балансирана и по-научна позиция. Да видим как новият вариант на обща история на България, подготвен от авторитетни изследователи, интерпретира земеделското управление. В началото се подчертава, че възгледите на Стамболийски са “доста еклектично и нескопосано обосновани в теоретично отношение”, откриват “възможност за приложение на един фантастичен социален експеримент” и крият опасност от “установяване на селска диктатура – антибуржоазна, антипролетарска и на всичкото отгоре антиинтелектуална”.

Признава се, че тези възгледи не са чак толкова “опропастителни” като марксистките, но това в никакъв случай не ги прави “перспективни”. Що се отнася до самото властване, то според въпросния труд постоянно е вървяло в посока на болшевизация. Основните примери, които са приведени за периода 1920-1923 г., имат за цел да докажат тезата за завършване на “процеса на неизповяданото превъоръжаване на съюза с идеите на ленинизма”. За да не остане никакво съмнение в близостта на БЗНС до зловещите тоталитаризми на ХХ в., се изтъква, че съюзът с политическото си поведение предизвиква фашизирането на определени среди, каквито в България по-рано не е имало. Заключителният акорд, който разглежда българската външна политика тогава като движение по ръба на националното предателство, финализира силно отрицателната равносметка за земеделския режим.

Спряхме се на интерпретациите за идеите и управлението на Александър Стамболийски не за да възраждаме исторически спорове. Идеите и управлението на Стамболийски са интересни с това, че те извеждат отведнъж, рязко и категорично и фокусират в себе си спецификите на българската селска идеология и нейните организационни форми, включително и до ден днешен. Практически няма друга политическа сила в новата ни история, чието присъствие в обществения живот и образ в общественото съзнание до такава степен да зависят от начина на възприемане на кратък и отдалечен във времето период на управление. Показате-лно е, че още по времето на земеделския режим са изработени и наложени идеологемите, през чиято призма поколения граждани (но и историци!) ще оценяват това политическо явление.

Какъв образ на БЗНС се изгражда през годините? Ако погледнем отляво, виждаме организация на дребната буржоазия, която по необходимост, някак имплицитно, без да иска, гравитира към разбиранията и практиката на фашизма. Ако погледнем отдясно, виждаме интелектуално и всякак ограничена маса от хора, обединени в своята омраза към града и градската култура и възпроизвеждащи по собствения си примитивен аршин техниките на болшевизма.

Водещо е убеждението, че БЗНС не е в състояние да се проникне от жизненоважните императиви на епохата, а именно модерното индустриално стопанство, и ратува за пагубно самокапсулиране в аграрните традиции. БЗНС в този ракурс изостава изобщо от всички параметри на модерността. Липсвала му модерна институционална култура и затова тактиката на цепениците и заплахите доминира над рационалното използване на конституционните механизми. И досега с презрение и надменност се коментира случаят със сбирката на десните партии в Търново, където привърженици на режима режат брадите на достолепните политици; естествено никой не обръща внимание на моралния въпрос на тогавашния просветен министър Стоян Омарчевски за рязането на бради и рязането на глави.

На БЗНС липсвала и модерна организационна култура и затова още в междувоенно време усилено се тиражират подигравките за БЗНС-тата, които бродят по всичките земни кълбета. Може би още по-голяма роля играе и модерното самочувствие и самосъзнание на българина като гражданин. Земеделците са дружбаши, селяни, дори селяндури, чиято простащина е контрапункт на високата култура и възпитание на градския човек. На това няма какво да се възрази освен със съмненията в реалността на нашата културна революция, въплътени във фразата, че всеки българин може да открие на тавана цървулите на дядо си. А колкото до антиинтелектуалността на земеделския режим, добре е да се припомни, че просветата от самото начало заема приоритетно място в програмата и на партията, и на правителството, и това може да се проследи например по откриването на 311 нови основни училища и над 800 прогимназии само за периода 1920 -1923 г.

Така или иначе е факт, че след Стамболийски земеделците дават достатъчно много основания за критики срещу себе си и със своята политическа неориентираност и грандомания, и със своите разцепления, и с програмната си безпомощност. Едва ли има друга политическа сила, която да се е отказала от собствената си програма и да е приела програмата на друга партия, както прави БЗНС при социализма, приемайки безрезервно програмата на комунистическата партия. Своеобразен връх на партийно и личностно обезличаване достига съюзният секретар Петър Танчев – достатъчно хора си спомнят неговото поведение от недалечното минало; аз ще се огранича само да отбележа, че е малко странно лидер на една партийна формация да поставя на книгите си заглавия като “За единодействието между БКП и БЗНС” (1983) или “БЗНС – верен съюзник в борбата за социализъм и мир” (1986).

Лишен от физиономия при социализма, Земеделският съюз неизбежно се лишава и от съдържание до степен, че с идването на демокрацията се оказва неспособен да формулира единна линия, да я отстоява и да подчини на нея кадровите претенции на водачите си. Резултатът е добре известен днес. Не е известен единствено броят на съществуващите понастоящем земеделски формации, още повече когато в голямата си част те представляват комбинации от рода на “БЗНС в СДС извън СДС”. Така за пореден път фактите потвърждават идеологически налагания образ на БЗНС.

Земеделският съюз като стратегия, политика и резултати

Разбира се, в рамките на един кратък текст не можем да обхванем различните измерения на земеделската стратегия и политика, разгърнати в течение на един век. Отново ще се ограничим със самобитността на режима на Стамболийски, който, както вече посочихме, извежда и фокусира в себе си самобитността на аграрната организация. Тази самобитност няма свои аналози сред другите партии. Още в книгата си “Политически партии или съсловни организации?” (1909) Стамболийски развива една концепция за историята, политиката, човешката природа и общество, която е нова, смела и (мисля) доста умело аргументирана. Критиките, че тази теория е еклектична, че в нея прозират “стихиен материализъм” и “социален дарвинизъм”, формално може и да отговарят на истината. Въпросът е, че тя добре подхожда на конкретните български условия и се вписва в конкретните български нагласи към този момент от историята. Благодарение на нея създадената организация печели социална база, която ще й позволи да предприеме реформи, невиждани и немислими преди това. Тези реформи съвсем не могат толкова безпроблемно да се приведат под знаменателя на неуспешното “фантастично експериментаторство”, както настояват изследователите.Ще цитирам част от резултатите:

А като става дума за социализма, проблемът за БЗНС през този период не бива да се разглежда еднозначно. За кой БЗНС говорим, за “задграничния” или за “казионния”? “Задграничният” бил малък и служел като пропаганден инструмент на западни правителства и разузнавания; “казионният” бил верен слуга на комунистическата власт. Може обаче да се възрази, че “задграничният” БЗНС стои в основата на българската атлантическа интеграция, защото именно шефът му д-р Г.М.Димитров сформира първия български (емигрантски) батальон на разположение на НАТО за Корейската война. Или че в международен план отношението към “казионния” БЗНС не се покрива с представата ни за отношение към сателитна формация, като пример – на ХХХV му конгрес (1986) са присъствали 126 делегации от 81 държави от всички континенти, водени от 42-ма председатели на партии, 51 генерални секретари, 16 заместник-председатели, министри и бивши министри, депутати и бивши депутати. Това е международно признание, на което не се е радвала никоя политическа сила в българската история без изключение.

Въпросът за разцепленията също има различни аспекти. Въпреки непрекъснатото си роене БЗНС може да се похвали с това, че осигурява необичайна за българската традиция на постоянно късане с миналото кадрова приемственост на поколенията в партийните ръководства. Например при социализма в ръководните органи на БЗНС участват хора като Милена Стамболийска (внучка на Александър Стамболийски), Светла Даскалова (дъщеря на Райко Даскалов), Виктор Вълков (син на Георги Вълков); на работа в организацията или земеделски представители в парламента са наследници на Янко Забунов, Цанко Церковски, Спас Дупаринов. Даже днес парламентарно представеният БЗНС се ръководи от дъщерята на д-р Г.М.Димитров Анастасия Мозер. За подобна приемственост донякъде може да претендира само БСП, макар там тя да е доста по-слабо изразена.

Кой се страхува от БЗНС?

Въпреки готовността на много от земеделските водачи да поощряват с действията си негативния образ на БЗНС, прави впечатление разминаването между този образ и реално съществуващите политика, стратегия и резултати. Причината според нас е нежеланието на българските политически сили и отляво, и отдясно да приемат БЗНС като свой партньор. Това нежелание на свой ред се дължи на българската автентичност на съюза и трудността той да бъде автоматично ситуиран на скалата на политическия спектър ляво-дясно.

Както е известно, ляво-дясното деление отразява една западноевропейска историческа традиция на мислене и представяне на политическите противопоставяния по социално-икономически признак. Партийната система на Запад се е изградила на основата на тези противопоставяния и изразяването на носещите ги интереси. Трудно в този спектър намират място формации, в които социално-икономическият интерес от западен (класов) тип не е водещ принцип на конституиране – като да речем, зелените партии или организациите на регионална основа. Аграрните партии са в същото положение. Макар да са свързани с определен тип икономическа дейност, те не се основават на нейните статусни характеристики. По тази причина едни аграрни партии могат да принадлежат към консервативната десница, други могат да гравитират към радикалната левица. Самата им позиция освен на местни особености почива и на различно развили се исторически и ситуационно отношения с другите политически сили. Пренесен на източноевропейска почва, този модел повече произвежда неопределености, отколкото внася ясноти. Нерядко в историята на източноевропейските народи една партия не може да се фиксира като лява или дясна другояче освен чрез наименованието и някои програмни постулати. Какво остава за земеделските партии, които в различните национални формати покриват почти целия политически спектър!

Отново ще повторя – в българския случай БЗНС е сякаш единствената автентична национална политическа сила, възникнала като организационна форма на защитаване на реално съществуващи и вече структурирани интереси в обществото. Това се приема от основателите на съюза като нормален и логичен политически акт, за разлика от алтернативното политическо действие – такива интереси да бъдат тепърва създавани, отглеждани и моделирани по чужди образци и по стереотипите на някакво догонване.

И в програмните си постановки, и в теоретичните си принципи БЗНС стои настрана от “догонващата” философия на другите политически сили, от амбицията им да постигнат социалните и икономическите успехи на западните страни посредством копиране на техния политически и институционален опит. Напротив, БЗНС се концентрира в усилията за развитие на българското селячество като най-многобройно съсловие на българския народ и от самото начало стъпва върху съществуващи традиции още от Възраждането (като селските задруги, еснафските организации, самоуправляващите се общини и пр., описани блестящо от Иван Хаджийски). В този смисъл БЗНС прокарва една приемственост в нашата социална микроистория.

Шансът тази приемственост на съюза да бъде закрепена чрез институциите на държавната власт се дължи на поражението на страната в Първата световна война, което е и поражение на българската буржоазия като способна да формулира и отстои една национална политическа доктрина. Понеже буржоазията традиционно е смятана за дясна, то възходът на Земеделския съюз като неин опонент е възприеман като израз на европейската лява вълна. Въпросният стереотип на мислене ще бъде продължен по отношение на БЗНС “Пладне”, който още повече се доближава до идеята за лява партия по отношение на “казионния” БЗНС, който като сателит на управляващата комунистическа партия не може да бъде друг освен ляв по отношение на част от днешните БЗНС-та и в частност тези от тях, които носят в названията си името на Стамболийски.

След като Стамболийски по този начин е определен като ляв политик, е логично да се предположи, че в многобройните си разцепления съюзът ще проникне и в десния спектър. Така “задграничният” БЗНС, за да се различава от “казионния”, получава печата на дясна партия, и този пример е последван от онези днешни земеделски формации, които са приели за свой патрон Никола Петков или Г.М.Димитров. Аргументи и в едната, и в другата посока има достатъчно. Българското земеделие е дребно, не е укрупнено, и затова политическото му представителство трябва да бъде ляво. Или: обвързаността със земята е израз на консервативни традиции и трябва да взима десни политически форми.

Раздробеността не само в организационен, но и в идеологически план не е случайна. Тя цели да внуши неспособността на земеделските съюзи да защитават единни, последователни и ефективни позиции в политическата си дейност. Това е средството на българската левица и десница да обезличат и изместят аграрните организации от политическия живот, като ги прекарат през формите на собствената си идентификация. Българската левица и десница нямат нужда от БЗНС като свой балансьор и коректив дори само защото той е много по-български от тях и има най-голяма потенциална електорална база. Ляво-дясната перфидност стига дотам да разпределя разроените земеделски съюзи в зоните на влияние на другите основни политически сили и така да ги превръща във вторичен легитимиращ фактор на нечия чужда политика по отношение на българското село. Оказва се изключително важно в поредната внесена отвън политическа конфигурация, тази на демократичния преход, БЗНС да не получи възможността да балансира политическия модел.

Такава възможност действително е имало през цялата 1990 г. в най-различни измерения, като се започне от организационния потенциал, мине се през много удобната формула за правителствено участие и се дойде до реалния шанс Виктор Вълков да бъде предложен за президент от Великото народно събрание. Още в края на предходната година, обаче, определени среди в тогавашната БКП започват операция по мощно финансиране и техническо обезпечаване на “алтернативния” БЗНС “Никола Петков”, призван постоянно да торпилира идеята за земеделско единство и да делегитимира “официалния” БЗНС. А две години след това безумната “аграрна реформа” на кабинета на Филип Димитров, насочена към връщане на земята в реални граници, неумолимо ликвидира не само кооперативите, но и базата за ефективно земеделско организиране. Със съвместните усилия на левица и десница възможността е провалена, и то окончателно. Българският преход протича с друг балансьор, с друг политически център.

Защото, колкото и вредно да е за БЗНС полагането му в политически спектър от типа ляво-дясно, печеливш ход има и това е акцентирането на центризма. За отбелязване е, че в хода на международната дейност на “казионния” БЗНС мнозинството контакти са се провеждали с центристки политически сили от Европа и Америка. Те са представлявали естествените външнополитически партньори на българската аграрна формация. Независимо от вариантите на едро и дребно земеделие аграрните партии по света постепенно са гравитирали към центъра. Ако вземем за пример Финландия, страна с една от най-силните и най-дълго управлявали аграрни партии, от даден момент тази партия приема името Партия на центъра. Ето защо въпросът за неосъществените възможности на БЗНС по време на прехода може да се мисли и като въпрос за неосъществения български център.

Когато се изправим пред стената от неразбиране, манипулации и високомерие, която прегражда пътя на научния и безпристрастния поглед към БЗНС, няма как да не се удивим от обстоятелството, че може би най-точната обобщаваща оценка върху това явление е дадена не от българин, а от американец. В книгата си за Стамболийски американският историк и политолог проф. Джон Д. Бел пише: “Съвременният свят не прояви великодушие към селяните. Те рядко са се ползвали напълно от материалния напредък, на който се радват други съсловия. Твърде често те са ставали жертви на слепи стопански сили или на социални експериментатори, които ги обричали на изчезване като обществена група. Българският селянин чувствал, макар да не разбирал напълно, че Стамболийски се стремял да го изведе в бъдещето на много по-ниска цена, отколкото обикновено трябвало да плащат селяните. Ето защо неговите идеи не загинаха със смъртта му.”

Именно в това е основният въпрос. Рязката и скокообразна модернизация във вида, в който са я схващали адептите на догонващото развитие, на привнесените модели на конструиране на настоящето и бъдещето, много често пренебрегва човешкия фактор и върви към статистически показатели, чужди на всякакво внимание към отделния човек. Затова и в нашето, българско догонване, големи социални групи са били жертвани с лека ръка пред олтара на следващи, по-висши цели. Селячеството е пожертвано нееднократно и на него му е била вменявана задачата да изнесе на плещите си модернизационните домогвания на държавата. Със закриването на заводи и деиндустриализацията на страната по време на прехода бе пожертвана и така наречената работническа класа. Българският народ сякаш не фигурира като променлива в уравнението на бъдещото абстрактно благосъстояние на родината. И с приближаването на европейското членство е редно да се замислим с какво се опитваме да влезем в Европейския съюз, ако не с потенциала си като народ и традиция – неизменна част от нашата българска и европейска идентичност.

Литература:

1. Станев, Никола. История на нова България 1878-1941. Ново издание. С., изд.център Иван Вазов, 1992.
2. Кратка история на България. Под ред. на Илчо Димитров. С., Наука и изкуство, 1981.
3. История на България през погледа на историците Ив.Божилов, В.Мутафчиева, К.Косев, А.Пантев, Ст.Грънчаров. С., Христо Ботев, 1993.
4. Стамболийски, Александър. Политически партии или съсловни организации? Второ издание. С., печатница “Земледелско знаме”, 1920.
5. Бел, Джон Д. Александър Стамболийски и Българският земеделски народен съюз 1899-1923. С., Детелина 6, 1993.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук