ФАСАДА И ЕЛИТ

0
183

Петър Калинов е роден в София през 1977 година. Завършил е Испанската гимназия в София, а след това – Факултета по журналистика и масови комуникации в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, специалност “Връзки с обществеността”.
“Пазарна икономика – да, пазарно общество – в никакъв случай” Лионел Жоспен, бивш министър-председател на Франция, социалист.

Гладно куче върви по тротоара. Гледа. Оглежда се. Проси с поглед храна. Не върти опашка. Не му дават храна. Гладното куче продължава да върви. Пресича улицата. Блъска го една кола. Квичи. Блъска го втора кола. Умира. Шофьорът слиза. Хваща трупа на животното и го захвърля в близка кофа за боклук, качва се на колата и потегля.
Нещо подобно са жителите на софийския център. Ако не въртят опашки, гладни стоят. Ако не са достатъчно бързи , загиват.
Това, което липсва в цялата картина, е свистенето на спирачки. Няма кой да ги натисне.

1. Сердика – Средец – София

Ако така наречените софиянци имаха поне малко представа за историята на града, едва ли щяха да имат претенциите на граждани и едва ли щяха да си крият действителните родни места. Освен ако не са потомци на римляните, което е малко вероятно.

Според преброяването от 1880 година, две години след Освобождението на България, макар и вече столица на страната, София съвсем не е най-големият български град. Освобождението заварва София с 8 до 11 хиляди жители, необходимостта от свежа чиновническа маса за новосформираната държавна администрация нараства до 20 000 през споменатата 1880 година. Големи градове и цветущи икономически центрове тогава са Пловдив (в границите на Източна Румелия) с население от 33 000 души, Русе (Русчук) – 27 000 души, Варна – 25 000 души, Шумен – 23 000 души, Сливен – 21 000 души. Други вече утвърдени градове, макар и с по-малко население са Свищов – 12 000 души, Стара Загора – 15 000, Видин 13 000, Велико Търново – 12 000, и т.н. Т. е. за разлика от тези български градове с изградена градска икономическа основа, с характерна градска битова среда, градски междуличностни и културни взаимоотношения София в следосвобожденския си вариант почти от нулата започва да гради урбанистични параметри. И в това не би имало нищо лошо, ако беше спазен еволюционният подход на развитие. За жалост, още тогава се налага държавната политика, базирана на тезата “Цяла България трябва да работи за София”. И цяла България работи до ден днешен независимо от политическата конюнктура, за да придобие столичният град добър фасаден вид. Управници от различни поколения насочват неимоверни финансови и човешки ресурси, за да могат чрез излъсканото лице на столицата да пропагандират цветущото състояние на ръководената от тях държава.

Всяка историческа епоха оставя характерен свой белег на българската фасада. От сградата на парламента до Партийния дом, от паметника на цар Освободител през паметника на Съветската армия до култовата статуя на “Света София”, която изглежда почти толкова свято, колкото и предходния паметник на Ленин. От първата трамвайна мотриса до вагоните на метрото. Изчислят ли се парите, хвърлени за благосъстоянието на София, финансистите ще си скъсат дипломите от яд. Не е ясно каква е сумата, но със сигурност би била достатъчна да се построят петнайсет Българии, в които населението ще закусва с черен хайвер и шампанско. И проблем не е стойността на сделката. Проблем е липсата на инвестиция. Парите, хвърлени за София, са обикновено донорство, дарение. Те нямат възвръщаемост. Голяма част от построените в София предприятия се оказват нерентабилни. Нормално, София не притежава нито полезни изкопаеми, нито плодородна земя, нито стратегически, работещи транспортни коридори.

Заради нарастващото си население, заето основно с чиновническа работа, столицата чисто и просто се превръща във всеяден консуматор, който с невъздържаното си консуматорство десетилетия наред цеди силите на цялата страна. Цифрите отново са категорични. Ако през 1880 г. населението на София се съотнася към населението на страната в пропорция 6:1000 (20 000 за София, 3 100 000 за България + Източна Румелия) през 1940 съотношението е вече 5:100 (300 000 София, 6 700 000 България), през 1985 13:100 (1 114 000 за София, 8 900 000 за България), то през 2003г. се получава стряскащата цифра 15:100 (1 200 000 за София, 7 900 000 за България), т. е. всеки 7 жител на Република България живее в столицата. За сведение, територията на Кралство Нидерландия е 41 хиляди кв. км, населението надхвърля 15 милиона и 900 хиляди души. Въпреки очевидната липса на пространство, в официалната столица Амстердам живеят 710 хиляди души, в административната столица Хага живеят по-малко от 450 хиляди души. Това не пречи на Нидерландия да е една от най-високоразвитите индустриално аграрни страни с естествен прираст на населението 3% годишно.

В България при територия от 111 хиляди кв. км и постоянно намаляващо население повече от 1/7 от хората са се забили в практически доказалото неефективността си Софийско равно поле. Това си е жива проба недоразумение, или още по-лошо казано, разхищение. И най-доброто решение в случая е да се донабутат и останалите български граждани в столицата, а в бездруго пустеещата останала територия да се настанят холандците. Те определено заслужават това.

2. Население

Ако демографската картина за София е представителна извадка на демографската картина за страната, то 85% от сегашното население на столицата е със селски произход. Справка – данните за структурата на населението в страната и миграционните процеси, съпътстващи периода след 1944 г.(преброяване 1940 г. – при 6 700 000 общо население за страната, 85% обитават селата, преброяване 2001г. – при 7 900 000 население за страната, 71% обитават градовете, естественият прираст на България до 1985 година не надминава годишна стойност по-висока от 1%, а след 1989 година е с отрицателен знак). Банална истина. Хората бягат от тежката селска работа в търсене на лесна чиновническа служба, която да осигури повече свободно време за забавления. Разказът на Иван Вазов “От оралото до урата”, писан през 1899 г. е напълно валиден за 2003 г. и ще бъде валиден и през 2103г., ако тогава изобщо има София и България. Всъщност София най-вероятно ще има.

3. Гражданско общество

Структурите на гражданското общество това, структурите на гражданското общество онова – тръбят медии, политици, интелектуалци, умни глави, още малко и ще кажат, че гражданското общество има и лидер и той е еди кой си.

Гражданско общество в София и изобщо в България няма, не е и имало! Гражданско общество има в Прага и в Чехия! Гражданското общество не е партийна организация, че да има структури. Гражданското общество няма и лидер, ако някой иска да бъде лидер на гражданско общество, нека да си основе партия с подобно име. Гражданското общество е спонтанен акт на спонтанно обединени хора, спонтанно защитаващи общия си интерес. “Нежната революция” през 1989 г. се осъществи на територията на тогавашна Република Чехословакия и най-вече в град Прага. Защитата на старото ръководство на Чешката обществена телевизия от преди няколко години отново беше с център Прага. Град Прага не е град София. И ако в град Прага има гражданско общество, то в град София никога не е имало. Няма такива софийски жители, които, без да са под шапката на някаква организация, спонтанно, индивидуално или групово, да излязат на улицата и да защитят интереса си. Защото да станеш жител на еди-кой си град, съвсем не означава да станеш гражданин веднага. Формирането на градско самосъзнание е труден и продължителен процес, траещ десетилетия, понякога и столетия. От градско да придобиеш гражданско самосъзнание е още по-дълъг процес. И ако все пак градско самосъзнание е вече формирано в някои стари български градове като Русе, Пловдив, Варна, гражданско самосъзнание са проявявали по-често българските селяни. Пример за това е не само национално-освободителното движение, но и всекидневният къртовски труд, плащащ човешката и финансовата цена за проявената от повечето български управници грандоманщина при лъскането на фасадата.

4. Елит

В София живеят 1 200 000 двуноги същества, наречени хора. Делят се на две групи. Елит и всички останали. Елитът обитава центъра, някои от всички останали също, но повечето “всички останали” обитават крайните квартали. Елитът е съставен от няколко взаимно допълващи се и взаимно поддържащи се подгрупи, т. нар. политическа класа, интелектуалци, бизнесмени, публични личности, PR-и, рекламни агенти, представители на масмедиите, висши държавни чиновници, средни администратори и обикновени служители. Всички останали оцеляват под формата на обслужващ персонал за елита. Елитът живее, за да си поживее. Всички останали живеят, за да доживеят живота на елита.

5. Политическа класа

Уж трябва да са обслужващ персонал, но всъщност твърдят, че са класа. Преди май бяхме безкласово общество или пък класово, но с водеща класа, а станахме изобщо класово общество. Това с класите не е много ясно. Но има първа класа и втора класа като във влаковете. Политическата класа е първа класа и пътува в първа класа. Обитава най-монументалните сгради в софийския център – парламент, Министерски съвет, Президентство, бивш Партиен дом. Всички централи на политическите партии се намират в Центъра. “Раковски”, “Позитано”, “Стамболийски”, “Врабча” и т. н. са все централни софийски улици. Наемът на помещенията според пазарните цени би трябвало да се измерва с хиляди на месец. Дрехите на политическата класа също се измерват с хиляди, все вносни, все маркови, все от елитните софийски бутици, представителства на световноизвестни модни дизайнери. Политическата класа носи скъпи обувки, храни се в скъпи ресторанти, пие в скъпи заведения, вози се на скъпи коли, преспива в елитни хотели или собствени домове в елитни столични местности.
Политическата класа общува само помежду си. Междуличностно. С всички останали общува чрез медиите. Опосредствано. Едни и същи думи, едни и същи думички, с години. Политическата класа отдавна не говори за хляб, явно не го консумира. Говори за цивилизационен избор, геостратегическа предопределеност, южен фланг и още един куп военно-футболни термини. От толкова много думи не й остава време за действия. Но пък за консумиране на блага и привилегии време колкото щеш. Политическата класа дори не се занимава с политика или някакви други общественополезни дейности. Иначе нямаше да допусне глупостта да говори за цивилизационен избор, при положение че много отдавна България е част от определена цивилизация (според Арнолд Тойнби България принадлежи към източноевропейската цивилизация, клон Византия, православно-християнска) и не само е част от тази цивилизация, но е и градивна единица, която би трябвало да има по-сериозно самочувствие за оставеното от нея нравствено и културно наследство. Политическата класа съвсем не се интересува от подобни дребни глупости. Политическата класа се интересува от себе си и своите си забавления. Тя дава основен тон за консуматорство. И изобщо не се притеснява, че е избрана за обслужващ персонал.

Тогава не е ли по-лесно вместо със сложното наименование “политическа класа”, да се нарече с далеч по-популярното “аристокрация”. Да се нарече аристокрация и от висините на “богоподобното” си поведение още с по-голяма сила да втълпява чрез масмедиите, че българинът, видите ли, е мързелив, непредприемчив, все чака на някой друг, не е достатъчно инициативен. Българинът това, българинът онова. Политическата класа не се свени да говори от името на всички българи, не се свени да твърди, че нейното мнение е показателно за всички българи, не се свени да вижда себе си като обобщен образ на всички българи. И Сталин не си е позволявал да направи подобно безумие. Може би, защото е бил грузинец сред руснаци.

6. Интелектуалци

-Ваш съм! Ваш съм! – крещи интелектуалецът, рони сълзи, реди прочувствени думици. Избраната политическа сила идва на власт, ще има трапези, ордени, отличия, привилегии. Ще има пари, представяне в медиите, интелектуалецът ще казва позицията си по даден проблем.

Не съм ваш, не ми е до вас, те са! – интелектуалецът сменя политическото си кредо, но важното е, че ще го публикуват, ще го четат, ще му се радват. Той го прави за хората, не търси личната изхода. Не е важно дали седиш на трапезата на бай Тошо, или бай Пешо, важното е интелектуалецът да бъде близо до хората, съпричастен с мъките им, навътре в проблемите им. Богатите също плачат. И тяхната не е лесна. Обича ги интелектуалецът, искрено ги обича, нали затова е интелектуалец. Ако не е на власт, кой ще се вслуша в думите му, кой изобщо ще го допусне да си каже мнението.

Това е той. Интелектуалец. Чудно ли е тогава, че при неприятни събития и моменти, в които обикновените хора смутено свеждат глави, интелектуалците цъфват по телевизията и започват да си доказват един на друг кой е по-умен и кой е по-заслужил. И приказват, приказват, приказват. От многото приказване забравиха да пишат книги и пиеси, забравиха да правят кино и театър, забравиха за операта и балета. А в Софийската опера вече не пускат, ако не си официално облечен. И правилно. Верди очевидно е писал музика за костюми, а не за хора. Това си е истината.

7. Бизнесмени

“Едно е да ти се иска, друго – да можеш, а пък трето и четвърто – да го направиш.” Диви разкази”, “Мъжки времена”- Николай Хайтов.

Маргина, Клюна, Самоковеца, Барона, Златистия. Покойните Васил Илиев, Илия Павлов, Крушата, Лисицата. Едни и същи имена. Повече от десет години. Въртят се в новините, полицейските сводки, в устата на хората. Ако докажат произхода на парите си, наистина ще се превърнат в бизнесмени. Ако не ги докажат!? Не е проблем. Даже има нещо симпатично. Искали са момчетата хубави къщи, хубави коли, хубави жени, много пари, сложили са си главите в торбата, рискували са, успели са. Мъжествено е. Въпросът е за онези, които имаха същите желания, но не им стигна смелост.

Публични личности, творци, хора на изкуството, шоумени, чиновници стояха на крака около масите на гореспоменатите, целуваха им ръка, коленичеха, гледаха ги жално-милно в очите с надеждата, че трохички от богатата трапеза ще стигнат и до тях. И стигаха. Някоя мацка, някоя колица, някоя къщица. Едно не може да им се отрече на бизнесмените, щедри са, особено когато виждат покорство. Не бива да се пропускат и имитаторите, изхарчили не едно и две състояния на бедните си родители, с ясната цел поне малко да се доближат до жизнения стандарт и напереното поведение на героите. Днес хранениците, усетили слабостта на довчерашните си хранители, първи започнаха да плюят и да грачат. Бизнесмените това, бизнесмените онова. Какво са ви виновни бизнесмените и с какво вашите мечти са по-различни от техните? Истината е, че те са постигнали всичко на една, ако не достойна, то поне независима цена, а вие за стотна от тяхното постигане сте продали душите си. Защото- нека думата да бъде на този велик българин Николай Хайтов и нека, изобщо, по-често да му се чува думата, макар и посмъртно:

“За разбойник са иска дупе, ала не тричаво като моето и твоето.”
Николай Хайтов – “Диви разкази”, Ибрям Али”

8. РR

Ако попитате PR-специалиста с какво се занимава и каква е същността на PR-а, едва ли ще ви отговори. И вината определено няма да е в него, а в онези, които са го обучавали. Дефинициите за PR са толкова отвлечени, че приличат на PR-обяснения за PR-а. PR-специалистът не знае какво всъщност работи, но много добре знае какъв точно трябва да бъде. Безскрупулен, отдаден на философията на организацията, която го храни, лишен от всякакви хуманни ценности, противоречащи на споменатата философия. Иначе е добре облечен, заможен, поддържа имидж, проповядва life style и приказва много, като използва сложни изречения, изпъстрени с чуждици.

Преведено на разбираем език, PR означава пропаганда, а PR-специалист означава обикновен лъжец, оформящ съобщенията на едрите лъжци и търсещ канали за изявата им. Първият познат съвременен PR-специалист е безспорно Владимир Илич Ленин, който по време на Октомврийската революция усеща силата на въздействие на масмедиите (по онова време основно печатни) върху общественото мнение, влага усилия да ги подчини, след което умело ги използва за разпространение на собствените си идеи. Други характерни за Ленин PR-техники са манифестациите (сега се наричат промоции), с които успява да отклони общественото внимание от наболелите въпроси за прехраната, успява да демонстрира сила и да приобщи аудиторията. Последователи на Ленин са и Сталин, и Гьобелс, и всички останали, които през годините чрез скрита или открита комуникация, използвайки медийните канали, стари и нововъзникнали (радиото, телевизията, Интернет), промиват мозъците на хората, манипулират ги с единствената цел да ги подчинят и да ги превърнат в оръжие за осъществяване на собствени користни стремежи.

Основната идея на PR-а се съдържа в прословутата Гьобелсова реплика: “Една лъжа, изречена сто пъти, се превръща в истина.” Т. е. не е важно какво, а как е поднесено. Естествено, в наши дни PR-специалистите обслужват интересите на елита по простата причина, че там се намират парите.

Постепенно се обезличава чистата журналистика. И какъв е смисълът да се пусне някакъв материал на някой си, на когото трябва и да се плати известна сума, след като PR-ите пускат готови, качествени материали, за които на всичкото отгоре си плащат. Медиите имат изгода от PR-новини, PR-предавания, PR-промоции, защото оттам идват свежи пари, перото “разход” с магическа пръчка се превръща в “приход”. PR-ите също имат изгода, пробутват съобщенията си, техните шефове им плащат. Изгода нямат единствено зрителите, читателите и слушателите. Изгода нямат хората. Намаляват новините, намаляват журналистическите разследвания, намаляват дискусиите по наболели, обществено важни въпроси. И никой не се усеща, че PR-ът предлага лъскава опаковка, в която няма никакво съдържание, лъскава опаковка в която лежи добре или зле съшита лъжа. Хората обаче забелязват опаковката и въобще не се сещат, че вътре няма нищо. Допреди 5-6 години известен столичен всекидневник излизаше в 32 страници и съдържаше около 90% новини, коментари, анализи, 90% журналистическа информация. Само на първата страница биваха тропосани между 8 и 12 водещи заглавия на новини. Същият този вестник сега излиза в 40 страници, съдържа около 60% снимков материал, 2 страници некролози, 5-6 страници малки обяви. На първата страница водещите заглавия варират от 1 до 5.

За сметка на това промоциите са много повече; игри с награди и други подобни шмекерии гарантират изчерпването на тиража на вестника. Известни публични личности цъфват на страниците на изданието и говорят ласкави думи. Това е PR в действие. Добре подплатена митология, липсва същността. Контрата остава в масовата аудитория. Иначе парите се въртят в затворен кръг, консумират се и отиват в канализацията.

Това е глобалната цел на българския PR. Т. е. това е глобалната цел на елита, реализирана последователно чрез PR-действия. Предлага се лъскава опаковка, за да не се забележи, че това, което някога е било вътре, сега отдавна е излапано. Не са останали дори и трохички. Над празното поле се прокарват наченките на новите ценности. Игри с големи награди окупират най-гледаното телевизионно време. Култът към парите надминава култа към разни други неща, характерни за едно отричано време. Оформя се същността на пазарния индивид, който ще живее, за да консумира и ще консумира, за да гледа телевизия. Не толкова явно PR-техниките са напреднали, PR-каналите са се разширили. Основно оръжие вече не е тоягата, а въдицата. Важното е да се намери добра стръв.

9. Реклама

Вярва ли някой, че тази лелка, която предлага определени перилни препарати по телевизията, е искрена? Много ясно, че ако не й плащаха от дадената фирма за участието в рекламния клип, тя едва ли толкова ентусиазирано щеше да рекламира продукта. Рекламата е допълнение към PR-а с тази разлика, че издига в култ продукта, а не неговия производител. Целта е ясна – да се купува. Нужни и ненужни неща, качествени и некачествени, полезни и безполезни. Има логика. Да се купува. Въртят се парите, върти се колелото на икономиката. Ако освен да се купува, се и произвеждаше… 70% от рекламния пазар е зает от чуждестранни продукти. Вървят скъпи клипове, висят огромни билбордове, лепят се плакати, раздават се брошури, стикери, дипляни, греят светещи тела.

Вечер центърът на столицата прилича на огромен лунапарк. Известни марки и лица гледат вървящите хора и ласкаво ги мамят. Купи си! Купи си! Купи ме! Но освен елита, другите не са особено стойностни купувачи. Нямат парички, бедните. Мизерници, крещи елитът. Какви хора са, като не могат да си купят елементарни неща. Елементарни продукти на известни марки.

Рекламата разделя хората, отдавна разделени на елит и всички останали. Всички останали гледат на рекламата като на нещо досадно, което прекъсва футболния мач или филма, което дразни с кичозността си погледа на гражданина, видял контраста между двуметровия постер и дрипавия просяк, протегнал ръка под него. За елита рекламата е изкуство, шик, модно ревю, начин на живот, бизнес. Тя не дразни, напротив, гали възприятията му. В рекламата елитът вижда потвърждение на собствените си ценности, на вътрешните си виждания, на културата си. Покупките оправдават рекламата, рекламата оправдава покупките. И всичко е прекрасно.

Но не се ли сеща някой, че за да има рекламен пазар и изобщо някаква полза от рекламата, трябва да има определена покупателна способност, характерна за средния софиянец, за средния българин. При липсата на такава покупателна способност парите, хвърлени за реклама, са отново пари, хвърлени на вятъра. Или в най-добрия случай те отново попадат в споменатия затворен кръг, а оттам и в канализацията. Защото, каквито и да са претенциите на елита, те все пак са най-обикновени хора и за разлика от Алф нямат седем стомаха, а само един. Колкото и да купуват, каквото и да купуват, винаги ще остава по нещо недокоснато. Остане ли нещо недокоснато, рекламната кампания се брои за неуспешна, рекламата се оказва неефективна, не успее ли да продаде планирано количество продукти. А по тази схема съвсем скоро би трябвало да намалеят и приходите за медиите, защото съответният инвеститор види ли, че неговият продукт не се продава, както му се иска, ще спре да финансира рекламирането му. Или поне такава е логиката. В противен случай остава съмнението за нещо нередно. Слаб пазар, пък шумно рекламиране. Какъв е смисълът?

10. Централна икономическа философия (ЦИФ)

Купиш ли си българска стока, директно реинвестираш в предприятието, което я е произвело. Така би трябвало да бъде. Нормален икономически цикъл. Работиш нещо, произвеждаш, получаваш някакво възнаграждение, отделяш пари за български продукт, тези пари отиват в графата “печалба” на даденото дружество, разбира се, след като се отделят разходите. От графата “печалба” парите стигат до данъчните, покриват се държавните разходи, отделят се средства за образование и здравеопазване например, а остатъкът се влага в разширяване на производството и подобряване на битовото състояние на работниците. Подобна схема е работеща за много от т. нар.развити страни.

В София картината е различна. Първо, производство няма. Второ, предпочитат се вносните продукти. Трето, всеки избира алтернативата да консумира дадени пари, отколкото изработени. Софиянци до такава степен са свикнали с мисълта, че на тях някой е задължен да им дава, че изобщо и не се замислят да изработват. Офиси, фондации, дружества, организации. Хора, седнали в мека мебел зад компютърен екран. Тонове хартия, формуляри, бланки, записи, нареждания. Обичайна гледка за работеща София. Вярно, парите не са много, но в сравнение с останалата част на България стигат. За вносни луксозни дрехи, парфюмерия, козметика, забавления. Лесни пари за лесни удоволствия. Повечето общински фирми работят на загуба. Голяма работа. Пари се намират. Чуждестранни дарители, разни бизнесмени, местни данъци и такси.

За фасадата пари се намират. Вярно, капиталите са чужди, но какво от това? Какъв е смисълът да развиваш собствени средства, при положение че получаваш финанси наготово.

Психологията на софиянеца е желязна. Той не се замисля, когато завистливо поглежда в паницата на другия, не се замисля, когато подава ръка за подаяния, той изобщо не се замисля. Труд, това е вредна дума, непозната. По-добре нахранен роб на някой, отколкото изморен, гладен и независим да скиташ по улиците. Парите са си пари, независимо откъде идват. По тяхното количество се измерва твоето място в обществената стълбица. Че си се понавел малко, за да ти дадат, чудо голямо, по-добре наведен и луксозно облечен, отколкото изправен с овехтял пуловер.

PR-ът отдавна е обяснил на софиянци, че те всъщност са десни. Десни. Макар и с празни джобове. Десни. Макар и обикновени служители. Макар и с леви очаквания. “Работа и сигурност”. Плакати с това послание бяха разлепени през 2001 година по столичните улици в подкрепа на най-влиятелната дясна българска партия. “Работа и сигурност”. Такива неща не обещават и маоистите във Франция. Но не са важни детайлите. Софиянци са десни. Убедено размахват ръце, громят комунистите, псуват. Без да си дадат сметка, че те самите са създадени от бившите комунисти и тяхната лапаческа икономическа философия е дело на всички онези донори, които през годините са наливали огромни количества пари само и само България да се сдобие с подходяща фасада. И никой не е предвидил, че тази фасада ще приобщи милиони хора, ще мутира принципите им, ще ги превърне в заложници на една безполезна и непроизводителна среда. Простият въпрос е, хубаво, София внася всичко и отвсякъде, може би така е редно, но какво изнася София, за да покрие разходите по вноса?

11. Забавления

Нощни клубове, дискотеки, кафенета, стриптийз, барове, пицарии, ресторанти, кръчми. За всекиго по нещо. Различна музика. Рап. Чалга. Рок. Естрада. Техно. За всеки вкус. Витрини. Аквариуми. Златни рибки. Луксозна обстановка. Сервитьори. Привличат те. Влизаш. Обслужване. Е, гледат те недоброжелателно, кафето е левче, красив като дизайн столът, на който седиш, е неудобен. Понася се. Важното е, че си вече част от средата. Чувстваш се някой. Преминал на по-високо ниво в компютърната игра. Дискотеката е шик. Блестят осветителни тела. Гъмжило. Хората едвам се разминават. Лъха враждебност, възможни са конфликти. Струва си. Забелязват те. Можеш да си хванеш мадама или пък мъж. Ако имаш пари. Можеш да изпиеш питие. Да танцуваш. Да се кълчотиш. Усещаш вкуса на живота. Там, откъдето идваш, няма такива неща или не са толкова бляскави. Там трябва и да работиш. По-трудно е. Не ти остава време. Тук и да осъмнеш в дискотеката, не е страшно. Работата не ти е кой знае колко сложна, ще пиеш кафе, ще дремнеш час-два на бюрото, до компютъра. Няма да те забележат дори. Всички го правят. Важното е да има купон. Забавление. Омайваш се. Голата мацка от таблото на входа весело ти намига. Твоя е. Харесва те. Достъпна цена. Самочувствие. Увличаш се. Можеш да си намериш и наркотици, ако поискаш. Наркотиците сами те намират – екстази, кокаин, хероин. Опа, хероинът е вреден за здравето. Нощна София е красавицата или красавецът, които търсиш. Намираш ги. Твои са. Стига да имаш енергия. Пари. Ако не стигат, намират се. Не е важно дали е легално или нелегално, важното е да е доходно. За всичко останало има време. Утре. Работа. Семейство. Градене. Утре. Днес принадлежи на живота. Животът тук и сега. Утре ще е късно. Това е животът. Нощни клубове. Дискотеки. Кафенета. Стриптийз. Барове. Пицарии. Ресторанти. Кръчми. Лукс. Естрада. Техно. Рап. Чалга. Лукс. Сервитьори. Обслужване. Лукс. Витрини. Дрехи. Скъпи коли. Евтини мъже и жени. Лукс.
12. Коли

Летят по “Цариградско шосе”. Бясна скорост. Най-нови модели на елитни западни марки. Стари таратайки. Летят. Полицията приближава шосето. Размахват палки. Отклоняват движението. Държат пешеходците на разстояние. За минути булевардът е опразнен. Тишина. След това ескорт. Моторизирани полицаи. Автомобили със сини лампи. Черни лимузини. Привилегированите преминават. С достойнство. Като в някакъв стар филм за мафията. Затишие. Постепенно трафикът се възстановява. Пешеходците продължават по пътя си. Очаровани от величествената гледка на плаващите лимузини. Как да не ти се прииска? Толкова хора ще се грижат за тебе. Път ще ти правят. Другите с други очи ще те гледат.

Привилегията. Основна градивна единица във философията на индивида, обитаващ софийския център. Привилегията е мечта. Осъществен блян на личната изгода. Държавата хвърля пари за личната ти сигурност. Ти самият не плащаш нищо. Далавера. Ако държавата хвърляше същите пари за сигурността на отделния гражданин, сигурно и престъпността щеше да бъде с по-други параметри. Само че обикновеният гражданин не е елит, та да бъдат полагани грижи за него. Разделението на класи е потресаващо. Социалният дисбаланс е очебиен. Финансите, обаче, са в ръцете на елита. Какво от това, че това са пари, взети от обикновените данъкоплатци. Който плаща, той поръчва музиката. Макар и с чужди средства.

Преди месеци в Швеция убиха външния министър Ана Линд. Госпожата отивала на пазар. Без охрана. Шведските държавници ходят без охрана. Наръгва я някакъв с нож. Ана Линд умря от раните си. Международен тероризъм? Глупости. Престъплението минава в графата “битово”. “Нужно е да се отдели по-голямо внимание на сигурността за гражданите, за да не се допускат подобни инциденти и в бъдеще.” И толкова. Подобно убийство в Швеция имаше и през 1984 г. Убит бе министър-председателят Улоф Палме. Същата реакция. Шведската държава не дели политиците от обикновените граждани. Всички са равнопоставени пред закона. Има ли престъпления, търсят се извършителите, анализират се причините, вземат се мерки. Но не такива, каквито си мислите. Шведските държавници продължават да вървят без охрана и сутрин отиват на работа с личните си автомобили, градския транспорт или просто пеша. При демократично управление незаменими хора няма. Случващите се нещастия са неприятни, но не от политическа, а от човешка гледна точка.

Чудно ли е тогава, че българските управници се самозабравят, окрилени от приятна грандоманщина, след като за тях се грижат повече, отколкото за Мадарския конник, Панагюрското съкровище и всички останали български културни и исторически ценности и забележителности взети заедно.

13. Охрана

Най-разпространената работа в Софийския център. Охранява се всичко. Млади спретнати хора стоят пред всеки що-годе по-голям офис и пазят. Денем и нощем. Гледат ту тъпо, ту страшно. Съвестно изпълняват задълженията си. Днес са охрана на офис, утре, дай боже, на фондация, вдругиден на политик. Има си йерархия на пазенето. Най-скъпо се заплаща охраната на висши държавни чиновници, най-евтино – на складовете. Добри пари се вземат, ако пазиш дискотека, стриптийз бар, нощен клуб. Хубаво е и да си телохранител на бизнесмен, шоумен, или каквато и да е публична личност. Изобщо:
– Какво работиш?
– Охрана.
– Какво правиш?
– Пазя
– Какво пазиш?
– Пазя.
– Добре де, ама какво пазиш?
– И аз не знам, но пазя. Остави ме да си гледам работата!

14. Книги

Наредени в кашони от банани. Проснати на сгъваеми сергийки. Лежат книги, красяли някога нечия библиотека. Има ги навсякъде. Около Орлов мост и градинката при “Кристал”, площад “Славейков” в дъното и Синьото кафе. Книги. За по 1 лев, за 2, за 3, рядко достигат до 5 лева. Намира се всичко. Томове с твърди корици на Достоевски, Стайнбек, Хенри Джеймс, Фокнър, Сервантес. Малки книжлета на Оруел, Селинджър, Гарсиа Маркес. Намира се всичко. Евтино се продават иначе безценни неща. Хора се спират, оглеждат, купуват. За тях е изгодно. В книжарниците освен лъскавите подвързии на “Красива всеки ден”, “Как се печелят пари”, “Здравни съвети”, “Яжте зеленчуци” и “Тайната история на богатия Рич” рядко се намират качествени книги. А и цените обикновено надминават десет лева.

А тук, на уличната сергийка, е евтино. “Записки по българските въстания” – 1 лев, “Железният светилник” – 1 лев, “Хайка за вълци” -1 лев, “Старопланински легенди” -1 лев, “Осъдени души” -1 лев. Тези са по левче, защото никой не ги купува. Иначе в съседство има павилион за CD-та: Азис -12 лв., Глория -12 лв., Ивана -12 лв., Екстра Пена -12 лв., Супер Гошо -12 лв. Добре опаковани СD-та, с хубави картинки отпред. Модерните технологии явно напредват.

15. Изкуство

То, че са скъпи билетите за театър и кино, скъпи са, но не е само там причината.

В последните години в българското изкуство мощно навлезе със зъби и нокти течението на постмодерния онанизъм. Така нареклите се творци правят сами разни неща, сами си ги разбират, сами си ги налагат, сами си ги гледат, сами си ги оценяват, сами им се възхищават. През останалото време хората на изкуството реват по медиите, че нямат пари, пробиват си път с лакти в определени среди, бутат се на бизнесменски партита, просят, дават им и след това успокоени се прибират по домовете си, обзаведени луксозно-екстравагантно, сядат на арт-диванчета и затварят цикъла с вечерна доза онанизъм. После се отбиват в местата за забавления, тресват няколко питиета и плюят българите, които всъщност били много прости и нищо не разбирали от тяхното изкуство. Вярно, нещата не били дообработени, но капиталите са малко, а и субсидиите не стигат. Интересно, ако Сервантес разполагаше с държавна субсидия, щеше ли да напише по-добре “Дон Кихот”? Иначе онанизмът е приятно нещо, но писва, а и оставя чувство за вина. А държавни пари за изкуство дават само “комунистите”.

16. Всички останали

Ходят си в сивотата. Кога нахранени, кога не. Сгушени в дрехите си, разминават се, разменят си мнителни погледи. Обковали са жилищата си с железни решетки, сложили са на входовете блиндирани врати. Ходят. Оглеждат витрините на лъскавите магазини, ако имат пари, влизат, купуват скъп парцал или маркови обувки, ако нямат, отминават. Страхуват се да си кажат мнението, страхуват се да се запознаят с някой, живеят самотни, изолирани, чезнещи. Парите не стигат за желаните луксове. Вярно, старият GSM-апарат върши работа, но новият модел на фирмата Х предлага такива екстри, че лигите ти потичат. Друго си е и да пиеш уиски, вместо евтина шльокавица. Друго си е някой деликатес да попадне на масата. Друго си е да си елит.

Мечтата на всички останали. Да са елит. Да ползват привилегии, да ги дават по телевизията, да имат много пари, скъпи коли, хубава къща, слугиня. Тези мечти крепят “всички останали”. И те се борят всекидневно, молят се да преминат на по-горното ниво в играта. Ценности?! Децата да му мислят. Нека растат самостоятелни. Независими. В училище ги наглеждат. Средства за спорт? Изтънял е бюджетът. Средства за театър? Няма. Пък и какво толкова ще гледат? Кино? Няма нужда. Купил съм компютър. Там да виси и да се учи. Екскурзии? Почивки? Забравени луксове. За какво са му на детето, нека се учи да не си губи времето, а да се учи как се правят пари, как се става богат. Това са важните знания. Останалото е вятър. И да четат книги, и да не четат, все тая, само си пълнят главите с щуротии. Книгите не учат на това как се изкарват пари.

Ходят си в сивотата “всички останали”. Мечтаят и продължават напред с надеждата, че един ден ще станат част от елита.

17. Финал

“Пазарна икономика – да, пазарно общество – в никакъв случай.”

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук