ОЩЕ ЗА СОЦИАЛНАТА И ПОЛИТИЧЕСКАТА ХАРАКТЕРИСТИКА НА СОЦИАЛИЗМА

0
185

Панко Анчев е литературен критик и историк на българската литература. Интересите му са насочени към социалнополитическите идеи в литературата от Възраждането до наши дни. Автор е на книгите “Творци и слово”, “Човекът в словото” и “Съвестта на думите”, както и на много студии, статии и рецензии.
Враждебната на социализма пропаганда, намерила свободно проявление в България след 1989 г., определя социалистическото общество като тоталитарно, а социализма – като тоталитарна идеология и практика. Така тя му приписва криминален характер, осъжда го като историческо явление и го отрича напълно като възможност за обществено устройство в бъдеще. Такава сурова присъда може да се издава само от пропагандни подбуди, но тя не може да бъде научно мотивирана, ако не се основава на проникновен анализ на същността на социализма, на причините за неговата поява, а и тези на неговото поражение.

Социалистическата революция реши проблемите за властта, собствеността и ликвидацията на буржоазията като класа. Тя премахна дълбоки социално-политически противоречия, съществуващи в буржоазното общество от Ренесанса до наши дни. Но ликвидирането на антагонизма между буржоазията и пролетариата чрез унищожаване на буржоазията като класа не премахна конфликтите в социалистическото общество, нито пък го консолидира достатъчно, за да бъде то способно да преодолява идващите отвън и отвътре заплахи за неговото съществуване. По своята същност социалистическата икономика е стоково-парична, колкото и да се пренебрегват законите на стоково-паричното обращение. Такъв тип икономика не може да поддържа, а и самата тя да произведе безкласово общество или социален организъм, съставен от неантагонистични класи. Вярно е, че принадената стойност при социализма не се присвоява от капиталиста, но и реално не се консумира от работника. Формално погледнато, от нея се ползва държавата; тя изземва принадената стойност, произведена от труда на работника. Вярно е, че му я връща под формата на социални и здравни осигуровки, дотации за поддържане на ниски цени и т.н., т.е. за изпълнение на определени социални програми. Но голяма част от нея отива и за издръжката и задоволяване интересите на огромния пропаганден и репресивен апарат, на управляващата прослойка. Трябва да прибавим и цялата маса от консуматори, числящи се към различните структури на властта. Това е бюрокрация, която набъбва и се обособява като социална прослойка с оформящо се класово съзнание. Наричат я номенклатура, партокрация и др.п., но важното е, че тя все повече се превръща в класа, и то господстваща и влизаща в противоречие с останалото общество.

Господстващата класа трябва да постави в подчинение другата класа, да я накара да й служи и да не й позволява промяна в структурата на обществото и в установения ред. Нейната “частна” собственост е властта, макар тази собственост юридически да принадлежи на “подчинената” класа. Властта е нейната печалба, страстта й към печалба. Но властта, колкото и да е нещо реално, не е средство за производство, не е икономически лост. Затова и притежанието й не стимулира грижи за производството, за неговото обновяване и интензифициране. Тя може да породи единствено паразитна привързаност към реалностите, но не и органични чувства. По този начин инициативата и предприемчивостта, така необходими за здравето на обществото, се убиват. Работниците, които фактически отдават труда си на собственика на властта, също губят интерес да работят повече и по-интензивно и рационално, защото срещу отдадеността си не получават нищо. Отчуждението от труда е отчуждение и от властта, защото самата власт не умее да използва този труд за производство на нови блага. Системата залинява, губи еластичност и се самозадушава от незаинтересоваността на господстващата класа.

Никой не се лишава доброволно от своята частна собственост. Затова и властта в социалистическото общество не е обикновено управление, чрез което се прилагат в практиката политически платформи за устройството на живота, а обект на притежание. Именно властта и отношението към нея дислоцира социалните прослойки и йерархизира тяхното място в обществото. Но тя поражда и инстинкт за самосъхранение у господстващата класа. Тази класа не е в състояние да позволи естествената смяна на властта чрез демократични избори, защото това би означавало да позволи и легализира преврати и революции срещу себе си. През 1990 г. тя най-сетне разреши такива избори и резултатът не изненада никого.

Разделянето и противопоставянето на съставните части на обществото изисква адекватна организация. Политическата власт се концентрира в едно лице, заобиколено от свои съратници и сътрудници. Надолу се разполагат структури, които ще потвърждават правилността на решенията от върха, ще ги доразвиват и конкретизират, но никога не ще ги оспорят или ще се усъмнят в тях. Тези структури служат за елиминиране на съмнения и непокорства, за потискане на лични мнения, когато са в противоречие с върховното. Концентрацията прави властта силна, защитена от трусовете, пораждани от евентуалните промени, диктаторска, но и доста тромава, прекалено затворена, нечувствителна към потребностите на живота и поради това уязвима от неочакваните обрати в разположението на силите в апарата и номенклатурата. Властта обаче има опора единствено в себе си и макар да изисква постоянни доказателства за лоялност и преданост от всички, не вярва на никого. Създава се огромна машина за политически репресии; въвеждат се разрешителни режими за почти всички сфери на личния живот на хората. Всеки е длъжен да помни, че може да прави само онова, което му е позволено и разрешено.

Властта при социализма е наистина вид частна собственост, принадлежаща на господстващата класа на апарата и номенклатурата. Тази собственост обаче не се възпроизвежда в капитали или в друга собственост, поради което обществото не се разслоява толкова отчетливо и класите не заживяват в толкова остри конфликти. Следователно причината за липсата на вълнения, открити недоволства, политически брожения и т.н. не е в диктатурата, в широката мрежа на службите на държавната сигурност, а в относителната хомогенност на обществото, на малката имуществена разлика както между класите, така и между отделните личности. Господстващата класа експлоатира колкото другата класа, толкова и себе си, защото няма други източници на доходи освен личното участие в процеса на труда. Т.е. тя също продава своята работна сила.Това ги изравнява в някаква степен, прави ги солидарни и еднакви в невъзможността си да станат богати.

Трябва ли тогава да определяме социалистическото общество като тоталитарно, а идеологията, върху която е изградено – тоталитарна? Хана Аренд, а и всички либерални изследователи на историята преди всичко на СССР, наблягат на това, че съветският (т.е. социалистическият) режим е патологично жесток; че репресиите, които налага, са заради самите репресии; че убийствата и лагерите са израз на Сталиновата ненаситност да измъчва хората. В този план са и сочените сходства или пълно равенство между фашизма и комунизма. Но Хана Аренд забелязва, цитирайки руски емигрантски източници, че мнозина измежду попадналите в ГУЛАГ са убедени комунисти, докато жертвите на Хитлер са негови политически противници. С това тя иска да подчертае, че тоталитарният комунизъм е по-страшен от тоталитарния фашизъм и националсоциализъм. Би било много просто и лесно такова тълкуване.

Историята на българския реален социализъм почти няма примери на подобни на Сталиновите репресии. Няма ги и в другите държави от Източна Европа. Факт е обаче, че и в България, и в Източна Европа социализмът се установява след Втората световна война, когато в СССР са решени много от основните проблеми на социалистическата система – най-вече този за властта. България е малка страна, етнически чиста и монолитна, свободна от дезинтеграционни процеси. Властта не е застрашена, не е саботирана; тя се справя успешно с инакомислещите, като ги отдалечава от себе си и ги лишава от всякакви предимства и облаги. Затова и не се налага да си служи с физически репресии. СССР по времето на Сталин постоянно трябваше да решава проблема за властта в условията на външни заплахи, необходимост от милитаризиране на икономиката и обществото с оглед предстоящата световна война, неспособността на съветското стопанство, както и обективните пречки, стоящи пред него, за да заработи интензивно и да задоволи потребностите на населението от стоки и услуги. Ниското равнище, от което тръгна съветският социализъм, му придаде статуса на догонващ, ускоряващ се и постоянно изоставащ. Страхът бе мобилизационният мотив на икономиката и обществото. Но страхът мобилизираше и самата власт. Това, в крайна сметка, се оказа верен извод, направен от Сталин. Този извод доказа правилността си през Отечествената война, когато буквално всички народи на огромната многонационална държава се обединиха срещу Германия и успяха да я победят. Войната бе за господство на Германия в света, но и за унищожаване на социализма. Сталин разбираше, че подобна война рано или късно ще избухне – все едно дали ще я провокират Германия или Англия, Франция или САЩ. И той внуши на хората, че войната, а не охолният живот ще бъде критерият за надеждността на системата.

Вярно е, че цената на тази надеждност е прекалено висока, но нали става дума за исторически реалности, за избор на историята, а не за лични предпочитания. Социалистическата революция в СССР продължи твърде дълго и взе много жертви, но едва ли са повече от жертвите на Френската буржоазна революция. В България революцията приключи бързо и не се проля чак толкова кръв, нито измъчи физически значителна част от населението. Не е редно обаче оценката за тези процеси да се прави от гледна точка на либералното благополучие, самото то постигнато след мъчителни конвулсии, насилие и жертви и поради това, че за него е работил целият свят в продължение на векове.

Системата обаче наложи друг тип насилие – пропагандно-идеологическото. И то именно би следвало да бъде предмет на по-задълбочени анализи и изследвания.
Няма власт, която да не желае да бъде подкрепяна от мнозинството. Дори и диктаторите мечтаят да бъдат обичани. Социализмът като идеология на общността, солидарността и социалната справедливост се нуждае от подкрепата на тези, заради чиито интереси съществува и се налага в устройството на обществото. Той обаче иска непременно да го харесват и подкрепят безрезервно. Нарцисизмът на властта и нейният страх пораждат особен тип пропаганда. Това е пропаганда, която цели да откаже хората от убежденията им. Дори не толкова да ги откажат, колкото да ги принудят да го направят открито, пред всички, признавайки величието и правилността на официалната идеология. Декларацията за лоялност към тази идеология е своего рода индулгенция. От друга страна обаче тази декларация трябва да убеди останалите в нейните твърдения. Ако разгърнете вестниците от края на 40-те години на ХХ век, ще прочетете много подобни заявления на видни интелектуалци, които с покорност, но и с възторг, доказват какво значение има за тях усвояването на марксизма-ленинизма; колко той ги е обогатил духовно и как им е помогнал да се ориентират правилно в сложния свят. За да стигнат обаче до това заявление, те преминават през различни форми на политическо обучение и превъзпитание.

Властта обича да доказва, че е права в своите решения и че те се взимат в полза на народа. На нея й е неловко да налага силово правила и промени, които правят живота по-труден. Колкото повече запада социалистическата икономика, толкова повече се активизира пропагандата, за да доказва, че “положението на народа се подобрява”. Всички виждат как стоките изчезват по магазините или поскъпват, но медиите тръбят, че производителността на труда расте и се увеличават темповете на икономическото развитие – дори че България вече заема водещо място в Европа и света именно по темпове на развитие. Пропагандата стига до откровени лъжи и заблуди, надявайки се, че е възможно бялото да стане черно. Тя се самозаблуждава, че й вярват. Най-лошото е, че и властта го вярва, защото не вижда, че основата, върху която стои, все повече се подкопава и отслабва.

Колкото повече господстващата класа губи енергията и изобретателността в управлението на икономиката и става ленива, защото няма интерес да бъде инициативна и да трупа печалби, толкова повече е безпомощна да прикрие тази леност и провала си чрез пропагандата. Нещо повече: тя самата се заразява от насмешката, иронията и сарказма на потиснатата класа, която отговаря на официалните версии с остроумни анекдоти и притчи. И как иначе, когато всички започват да живеят трудно; липсите и недоимъците засягат цялото общество, макар че са по-тежки за “обикновените” му членове. Но когато бе въведен режим на електропотреблението, страдаха всички и всички недоволстваха – може би номенклатурата и апаратът повече от останалите.

Спецификата на социалистическото общество, неговата структура, интереси, движещи сили и начин на функциониране разболяват господстващата класа от неизлечима болест – илюзията, че е винаги права и че вечно ще й вярват и че сама е способна да създава обективни закони за общественото развитие. Отказът от богатства, липсата на стремеж към тяхното постигане и притежаване пораждат страст към илюзията и кокоша слепота за собствения си вид и състояние. Това я направи тромава, несъобразителна и негодна да понесе историческите задачи, които обществените закономерности й възложиха. Въпросът е дали това заболяване е вродено, вътрешно присъщо на социализма, което го прави недълголетен и дори илюзорен, или се придобива в резултат на сложните обстоятелства, в които съществува; дали причината не е в субективния фактор, който поради високата степен на централизация е решаващ. Отговорът е важен, защото “предсказва” бъдещето на социализма, неговата историческа перспективност и способност да разрешава успешно социалните противоречия на човечеството.

Социализмът се роди върху, а не вътре в утробата на капитализма. Той разруши капитализма, а не произлезе от него, не се подхрани, докато дойде време да се роди, от неговите жизнени сокове – както стори това от своя предшественик капитализмът. В утробата на капитализма се роди недоволството от несправедливостите и съзнанието, че е възможно да се създаде общество на солидарността и социалната справедливост. Роди се представата за това общество, неговият образ и идеално подобие, но не и самото то. Роди се, най-сетне, идеологията му, която увлече след себе си толкова много хора по цялото земно кълбо. Когато в резултат на революцията тази представа доби материален израз, трябваше в ход да се изработват реалните принципи на общественото устройство. Общите постановки, дадени от Маркс и Енгелс, изискваха детайлна конкретизация и внимателно приложение. Но то не стана веднага, а историческият период за установяването и устройването на социалистическото общество бе твърде кратък за доказване на тези и контратези. Борбата за самодоказване (икономическо, идеологическо и военно) на социализма пред капитализма бе твърде изтощителна и не му позволи да разгърне изцяло възможностите си. Когато осъзна наследствената си връзка с пазара и стоково-паричните отношения, бе късно за пренастройване и догонване на пропуснатото. Нямаше време за прилагане на тези отношения и за пренареждане на социалната структура.

Дори и да имаше такова историческо време, както това се получава в Китай, въпрос на точен и обективен анализ е дали пак е възможно да се осъществи на практика социалистическата идея. Защото стоково-паричните отношения неминуемо водят до голяма социална диференциация, до превръщането на едни в собственици, а другите – в наемни работници. Тези отношения произвеждат богатствата за едни, а за другите – заплащане в рамките на екзистенц-минимум. Появява се отново буржоазията. А това означава ново социално неравенство, което създава политически конфликти, борба за власт, жажда за още печалби. А при съвременното състояние на производствените отношения, на производителността на труда и структурата на обществото социалната справедливост може да се осъществява единствено в рамките на синдикализма. Богатата класа в един момент ще поиска цялата политическа власт и ще провежда своя политика, която няма как да не бъде насочена срещу интересите на наемния труд. Частната собственост ще обсеби държавата и ще намали нейната функция на регулатор на обществените отношения. Обществото постепенно ще се деидеологизира и ще престане да подкрепя държавата в тези й задължения.

Социализмът трябва да бъде готов за собственото си съществуване. Той трябва да е наясно със себе си, със своите основни характеристики, с дефиницията си дори, за да е в състояние да изпълни историческата мисия, която му е отредена. В противен случай той ще си остане една социална утопия, илюзия, заблуда за хората.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук