ЗАЩО БСП ТРЯБВА ДА ОСТАНЕ ПРОГРАМНА ПАРТИЯ В НОВИТЕ РЕАЛНОСТИ

0
143


Юрий Борисов е доктор по философия. Работил е като учител, университетски преподавател (1980-1990), народен представител (1991-1997), председател на Комисията по образование и наука на 37-то Народно събрание, политически наблюдател на в. “Земя”, изпълнителен директор и първи зам.- главен редактор на в. “Дума”.

Главен редактор на сп. “Ново време” и на българското издание на “Le Monde diplomatique”.

Отговорът на въпроса, поставен в заглавието, е много по-труден, отколкото отговора на въпроса “Защо в новите реалности на БСП й е нужна нова програма?”. За да се отговори на втория въпрос, е достатъчно да се посочат основни моменти в действащата програма, които или не отчитат фундаментални промени в българската, европейската и световната реалност, или основават своите анализи на вече несъществуващи реалности, или предлагат вече неизпълними решения.

Заглавието-въпрос предполага първо, че е възможно една партия да не е програмна. Кога една партия не е програмна? Когато няма своя политическа философия? Когато не формулира общи политически ценности? Когато това, което говори, има само краткосрочен хоризонт? Когато изцяло се концентрира върху прагматични решения, без да ги обвързва с някаква обща идейна концепция? Или просто тогава, когато не е разписала своя програма? Твърдя с увереност, че:

няма сериозна партия, без програмен документ

Независимо дали тази партия е лява, дясна или центристка. Независимо дали този документ се нарича Програма, Програмна декларация, Декларация на принципите, Харта или по друг начин. Тук обемът на документа не е от решаващо значение. Всяка партия по необходимост обявява свои ценности, своя интерпретация на общочовешки ценности, свой анализ на реалността, в която се бори за власт, и принципните си виждания за развитието на своята страна, на своя регион или на света като цяло. Разликите в партиите по линия на критерия демократичност също не дават храна за разграничението “програмност – непрограмност”. Тоталитарните партии по правило имат обширни програми. Ще си спестя обяснението “защо”. При демократичните партии самите вътрешнопартийни взаимо-отношения, борбата за вътрешнопартийната власт, задължително минава през ценностни, идейни, стратегически ориентирани дискусии, тоест през програмни дискусии. Друга теза, в която съм убеден е, че

няма практическо политическо действие, което да е лишено от ценностна, философска основа

независимо дали тя се артикулира. Дори самото деклариране на прагматичност е с програмен характер. И това не е игра на думи. Призивът за прагматичност е призив за отказ от остарели, неработещи, неясни, утопични и прочие програмни постановки. Този призив е призив за адекватност, а не за отказ от програмност. В този смисъл разбирам следния текст от нашата действаща програма: “Нашата позиция е ясна – ние отдаваме приоритет на практическите програми и именно на тази прагматична основа целим единството на левицата” (“Нови времена, нова България, нова БСП”, стр.74).

Често като пример за липса на програмност се посочва английската Лейбъристка партия. Вярно е, че като се отвори сайтът на тази партия, не може да се открие програма – той е наситен с разработки за политики в конкретни области. Всички тези политики обаче имат своя политико-философска основа. Когато Блеър говори, че трябва да се следва и съблазнява middle England (Англия на средната класа), неговото говорене е програмно. Когато новите лейбъристи обявяват, че са привърженици на индивидуалната отговорност; че виждат достойн-ствата на икономическия либерализъм; че са резервирани към данъците като основно оръдие на лявата политика; че обръщат гръб на държавния дирижизъм; че разглеждат постоянната реформа като единствен двигател за печелене от новата световна игра; че тяхна основна политическа задача е да формират “култура на резултата”; че идеалът на английската социалдемокрация е “меритокрацията” (господство на тези, които имат заслуги за развитието) и прочие, те стоят на програмна основа.

Ако това не е вярно, по-добре е една партия да не е програмна, за разлика от твърде натоварените с програмни постановки френски партии – в Англия безработицата е под 5%, а във Франция тя е над 10%; във Франция инфлацията е по-висока от тази в Англия, а доходите на глава от населението са по-ниски (вж. статията на Жан Демец “Защо успя Тони Блеър?”, сп. “Ново време” 2005, бр. 6).

Само че изводът за непрограмност на Лейбъристката пария е твърде спорен. Самата разработка, известна като Третия път, е програма и всички критики към нея имат програмен характер.

Ще дам два примера със значително по-бедни страни.

Когато уругвайският президент Табаре Васкес, на власт от 1 март 2005 г., вдига бюджета на образованието с 50%, това негово прагматично действие е обосновано и ценностно, и от определено програмно виждане за бъдещето на страната и за средствата, чрез които трябва да бъдат решавани основните проблеми на неговото общество.

Когато на 4 януари т.г. Нестор Кирхнер взе заеми, за да изплати целия остатък от аржентинския дълг към МВФ (близо 10 млрд. долара), неговото действие има програмна основа дори само заради това, че общата задлъжнялост на страната не намаля. Сякаш президентът е следвал следния текст от нашата Програма: “…..в сътрудничеството с международните финансови институции трябва да се отстояват по-ефикасно интересите на страната…..Някои от препоръките на тези организации и налаганите изисквания се разминават с нашите интереси”. (стр. 41)

Колкото и да говорим за прагматичност, за конкретика, всяка политическа задача има поне две различни решения; всяка конкретна политическа ситуация позволява поне две различни поведения. Кое определя избора? Разбира се, че ценностите, програмният фон, независимо дали се изговарят или се виждат. (От анализа изключвам действия, които са продиктувани от личния интерес на ръководни кадри. Те би трябвало да бъдат изключения, а не правило.)

Ще дам пример и от нашата лява действителност. Ръководството на Политическо движение “Социалдемократи” (ПДС) обвинява БСП, че води дясна политика, допускайки съотношението между преки и косвени данъци да е едно към четири. Известно е, че такова съотношение облагодетелства богатите – данъчната тежест се стоварва преди всичко върху масовото потребление. ПДС твърди, че нормалната европейска практика е съотношението едно към едно. Зад каквото и да е било съотношение стои интерпретацията на ценностите “справедливост” и “солидарност”, отношението към труда и капитала, виждане за “локомотива” на икономическото ни развитие и прочие. (Ако е възможно да се спори кой е прав, не може да се спори по констатацията, че в този пункт БСП се е отказала от своята програма – на стр. 3 е записано “Социалистите държат основната данъчна тежест да се поема от приходите на стопанските субекти, а не от доходите на гражданите и домакинствата”. )

Просто няма отърване от програмната обусловеност на всяко политическо действие.

Като човек с философско образование, се изкушавам да дам великия пример с позитивизма на ХIХ век. Тази мощна парадигма бе създадена със задачата да обясни, че краят на философията е дошъл, и доказвайки своята теза, стана една от най-мощните философски системи на хилядолетието. Доказването, от когото и да било, че не е необходима партийна програма, има очевиден програмен характер.

Ако казаното е вярно, при какви обстоятелства една партия не е програмна? Не ми остава нищо друго освен да формулирам тезата, че

една партия не е програмна, когато в поведението си не се съобразява със свои разписани програмни документи

От гледна точка на това разбиране БСП програмна партия ли е? В редица отношения – да, особено в частта, в която говори за демократичност, конституционализъм, републиканизъм, верска търпимост, стремеж към европейските структури и прочие. Тази програмност обаче не е пълна (впрочем едва ли има партия, която да е 100% програмна от гледна точка на предложеното виждане).

Има редица програмни постановки, които останаха на книга, защото се оказаха неадекватни на световните тенденции. Всички намерения, които са основани на извода, че ”Свободната” пазарна икономика е изминал етап в напредналите страни. Съвременният неолиберализъм залязва…”(стр.13) са неадекватни, защото изводът е опроверган от живота. Тази неадекватност обяснява и утопичността на задачи, при изпълнението на които “до 15 -20 години…България участва равностойно в международното разпределение на труда…” (стр.35)

Пример на средно ниво на абстрактност: “…..българските социалисти държат тя (държавата – б.м.) да защитава интересите на националните производители чрез умерен и избирателен протек-ционизъм” (стр. 35).

Още по-конкретен пример: няма как БСП вече да обещава кредитни облекчения за кооперации или за млади семейства при закупуване на жилища (вж. стр. 47) дори само поради факта, че банковата система е в частни ръце, и то предимно чуждестранни.

Други постановки не се следват. Ще дам само един пример. В нашата програма мирът е обявен за абсолютна ценност. Една ценност е абсолютна тогава, когато не познава компромиси, когато не допуска изключения, базирани на някакви конюнктурни съображения. Ние участвахме във войната в Ирак и с това поведение показахме, че мирът за нас не е абсолютна ценност. Дори моята интерпретация на смисъла на “абсолютна ценност” да е спорна, имаме и еднозначен текст: “Българската социалистическа партия е против използването на наши въоръжени сили и във военни конфликти, несвързани пряко със защитата на страната” (стр. 69).

Тук изобщо не давам фактическа оценка на това разминаване. За да бъде програмна партия обаче в това отношение, БСП трябва или да се откаже от тази програмна постановка, или да се откаже от поведението си, което е в противоречие с нея. Наличието и на двете – на обявената постановка (ценност) и на реалното поведение, говори за непрограмност.

Примерите са много, но те предполагам ще бъдат предмет на специални дискусии. Тук използвам само два-три, за да подкрепя тезата си, че

БСП трябва да остане програмна партия, ако иска да има гарантирано бъдеще

Не мога да се освободя от усещането, че когато приемахме Програмата си, повече се съобразявахме с това, което искат да чуят нашите избиратели, отколкото с това, което можеха да обрисуват сериозните експерти.

Само един пример. И в Програмата, и във всички следващи документи от програмно естество отреждаме приоритетно място на образоването и науката. Без тази приоритетност икономиката ни ще бъде безсилна. Без тази приоритетност не можем да постигнем конкурентоспособност, няма да имаме достойно бъдеще и т.н. Реално за нас образованието и науката никога през последните 16 години не са били приоритет. Масовата приватизация като приоритет – да, но науката – не. Семейното подоходно облагане – да, но образованието – не. Тук обаче не смея да бъда нито много категоричен в оценките си, нито много строг в отсъждането си. От тези 16 години само две години и половина са подходящи за изводи за истинските ни приоритети.

Елементите на текстови флирт обаче с избирателите в бъдеще няма да ни вършат сериозна работа. Мисля, че всеки адекватен избирател вече знае, че страната ни е изправена пред много трудности, много опасности, много несигурности. Убеден съм, че висша политическа ценност за избирателя вече е искреността, откровеността. Именно тази ценност в бъдеще ще задържа и ще привлича симпатизанти, защото войнишката вярност към партията постепенно ще отиде в историята.

Връщайки се към английската Лейбъристка партия – любим пример на мнозина социалисти за предателство към социалистическите ценности, не е лошо да помним следното. Тази партия беше в опозиция 18 години, за да се деидеологизира (в тесния партиен смисъл на понятието). И днес е възнаградена с трети управленски мандат.

Простичко казано, гарантираното бъдеще на БСП, освен в успешните конкретни политики, е и в съответствието между думи и дела. Така тя ще запази своята програмност. Затова в новите условия тя трябва да остане програмна партия.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук