От само себе си се подразбира, че случващото се в САЩ има огромно отражение върху останалия свят. И обратно – онова, което става в останалия свят, не може да не се отрази по различни начини върху САЩ.
Първо, то поставя ограничения върху това, което дори най-могъщата държава може да направи. И второ – влияе върху вътрешния, американски компонент на
“втората суперсила”
Така “Ню Йорк Таймс” печално назовава световното обществено мнение след големите протести, предхождали инвазията в Ирак. Тези протести бяха изключително важно историческо събитие не само с безпрецедентните си мащаби, но и защото в историческото развитие на Европа и нейните потомци в Северна Америка това беше първият от стотици години случай, в който срещу една война се протестира масово, дори преди да е официално обявена.
За сравнение можем да си припомним войната срещу Южен Виетнам, която Джон Кенеди започна през 1962 г.Тя беше брутална и варварска от самото начало: бомбардировки, химическа война за унищожаване на земеделските култури, за да бъде притисната с глад гражданската подкрепа за вътрешната съпротива, програми за вкарване на милиони хора във фактически концентрационни лагери или градски бедняшки квартали, за да се елиминира популярността на тази съпротива. Високоуважаваният и водещ специалист по Виетнам и военен историк Бърнард Фол даже изрази съмнение дали “Виетнам, като културна и историческа общност”, ще избегне “пълно унищожение”, след като “вътрешността на страната буквално умира под ударите на най-голямата военна машина, разгръщала се някога на такава територия” – по-специално Южен Виетнам, основна цел на американското нападение. И когато най-накрая, години по-късно и с огромно закъснение, протес-тът се разрасна, той беше насочен срещу периферните престъпления – разширяването на войната срещу Юга към останалата част на Индокитай – също отврати-телни престъпления, но все пак по-малки.
Много е важно да помним колко се е променил светът оттогава. Както винаги, не в резултат на подаръци от великодушни политици, а чрез силно ангажирана обществена борба. Доста закъсняла в развитието си, но в крайна сметка ефективна.
Едно от последствията тогава беше, че правителството на САЩ не можеше да обяви извънредно положение, което щеше да е здравословно за икономиката, както по време на Втората световна война, когато обществената подкрепа беше много висока. Джонсън трябваше да води война “с жило и мед”, купувайки едно неохотно настроено население, причинявайки вреда на икономиката и накрая – принуждавайки бизнескласата да се обърне срещу войната като прекалено скъпоструваща. (А новогодишната офанзива във Виетнам през януари 1968 г. показа, че тя ще продължи дълго.) Между другото, мемоарите на икономическия крал на Хитлер Албърт Спиър описват подобен проблем – нацистите нямали доверие в населението си и затова не могли да водят толкова дисциплинирана война, както техните демократични врагове, и това вероятно сериозно се е отразило на изхода от нея, като се има предвид водещото им място от технологична гледна точка.
Налице е била и загриженост сред елита на САЩ по отношение на надигащото се социално и политическо съзнание, стимулирано от активността през 60-те години. В голямата си част тази активност бе реакция срещу грозните престъпления в Индокитай, които най-накрая предизвикаха общественото възмущение. От последните раздели на “Доклади на Пентагона” става ясно, че след новогодишната офанзива военното командване не е било склонно да се съгласи с президентския призив за по-нататъшно разполагане на войски; искало да е сигурно, че “все пак ще останат на разположение достатъчно сили за контрол на обществения ред” в САЩ и се опасявало, че ескалацията рискува да “провокира вътрешна криза с безпрецедентни размери.”
Администрацията на Рейгън – самата администрация или нейните най-приближени ментори – приеха, че проблемът с надигналото се независимо население е преодолян и очевидно планираха да последват модела на Кенеди от началото на 60-те години, този път в Централна Америка. Изправени пред лицето на неочакван обществен протест обаче, отстъпиха и се обърнаха към “тайната война” – с наемни смъртоносни сили за сигурност и огромна международна терористична мрежа. Последствията бяха ужасяващи, но не толкова колкото B-52 и подобни операции за масови убийства, които взимаха връх, когато Джон Кери навлезе дълбоко в делтата на Меконг във вече силно опустошенияЮжен Виетнам.
Обществената реакция срещу “тайната война”, както я наричат, отвори съвсем нови пространства. Движенията за солидарност с Централна Америка, които днес се наблюдават в много части на света, са също нещо ново в историята на Запада.
Държавните управници не могат да не обръщат внимание на такива неща. Рутинно всеки новоизбран президент изисква оценка на разузнаването за ситуацията в света. През 1989 г., когато Буш Първи пое властта, част от тази оценка се разчу. В нея се предупреждаваше, че когато се атакуват “много по-слаби врагове” (единствената смислена цел ) САЩ трябва да побеждават “решително и бързо”. Отлагането може “да подкопае политическата подкрепа”. Тя на свой ред е оценена като слаба, много променена от годините на Кенеди – Джонсън, когато нападението на Индокитай, поради непопулярност, в продължение на години предизвикваше слаба реакция.
Светът е достатъчно ужасен днес, но е далеч по-добър от вчера не само от гледна точка на нежеланието да се толерира агресията, но и по много други начини, които сега сме склонни да приемаме като даденост. Има много важни поуки, които трябва винаги да бъдат на първо място в нашето съзнание. Макар че по същата причина те биват потискани в културата на елита.
Да си спомним за момент ролята на Канада във войните в Индокитай. Канада беше член на Международната контролна комисия за Индокитай, на теория неутрална, но в действителност шпионираща за агресорите. От наскоро отворени канадски архиви научаваме, че Канада изпитвала “известни опасения за някои специфични военни мерки на САЩ срещу Северен Виетнам”, но “подкрепя целите и задачите на политиката на САЩ” в противодействието им на северно-виетнамската “агресия от специален тип”. Не бива да се допуска тази виетнамска агресия срещу Виетнам да успее не само заради възможните последствия във Виетнам, който по това време все още не е изправен пред заплахата от “унищожение”, но и защото ако Виетнам оцелее “като жизнеспособна културна и историческа общност”, агресията на виетнамците може да заложи прецедент “за други т. нар. освободителни войни”. Концепцията за виетнамската агресия във Виетнам срещу американските защитници на страната има интересни прецеденти, които от учтивост няма да спомена. Тя е особено поразяваща, тъй като канадските наблюдатели със сигурност са били наясно, че по онова време американските наемници в Южен Виетнам, като част от нахлуващата армия на САЩ, са повече от северновиетнамците – дори и да приемем, че по някакъв начин северновиетнамците не са допускани във Виетнам. А американските наемници, заедно с далеч по-голямата американска армия, заплашваха Южен Виетнам с “унищожение” чрез масови терористични операции право в сърцето на страната, докато северновиетнамските “агресори” бяха в периферията, опитвайки се главно да изтеглят нахлуващите сили към границите, докато Северен Виетнам също беше бомбардиран. Според Пентагона това продължи да бъде истина и доста години след тези доклади на канадското правителство.
Историците на дипломацията, изследвали канадските архиви, не са докладвали за каквито и да било опасения за атаката срещу Южен Виетнам, която до момента на тези вътрешни комуникации разкъсва страната.
Изтъкнатият държавник Лестър Пиърсън отива много по-далеч. Той информира Долната камара в началото на 50-те години, че “агресията” на виетнамците срещу Франция във Виетнам е само един елемент от “комунистическата агресия” по света и че “съветската колониална власт в Индокитай”, изглежда, е по-силна от тази на Франция. Това е по времето, когато Франция се опитва (с подкрепата на САЩ) да завладее отново предишните си индокитайски колонии. Без нито един руснак в съседство, дори и без никакви връзки за контакт, както ЦРУ е принудено да признае след отчаян опит да ги намери. Човек трябва доста да търси, за да намери израз на по-пламенна преданост към имперските престъпления от декларациите на Пиърсън.
Без да забравяме много важния прогрес към по-цивилизовани общества през последните години, както и причините за това, нека все пак се концентрираме върху настоящето и върху
понятията за имперски суверенитет, които днес се изработват
Не е изненадващо, че докато населението става по-цивилизовано, силовите системи стават по-крайни в усилията си да контролират “големия звяр” (както Бащите наричат народа). А големият звяр наистина е страшен.
Концепцията за президентски суверенитет, изработена от радикалните реакционери на администрацията на Буш, е толкова крайна, че предизвика безпрецедентно критично отношение в най-трезвите и уважавани висши кръгове. Тези идеи бяха предадени на президента чрез новоназначения главен прокурор Алберто Гонзалес, когото пресата описва като умерен. Те са разгледани от уважавания професор по конституционно право Санфорд Левинсън в списанието на Американската академия за изкуство и наука. Левинсън пише, че концепцията се базира на принципа: “Не съществува норма, която да е приложима към хаоса.” Цитатът е на Карл Шмит – водещият немски философ по право по време на нацистите, когото Левинсън описва като “истинското доверено лице и таен съветник на админи-страцията на Буш.” Админи-страцията, съветвана от Гонзалес, изработи “визия за президентска власт, която като цяло е прекалено близка до могъществото, което Шмит иска да даде на своя собствен Фюрер”, пише Левинсън. Човек рядко чува такива думи от сърцето на върхушката.
Същият брой на списанието включва и статия на двама изтъкнати стратегически анализатори върху “трансформацията на милитаризма” – централен компонент на новите доктрини за имперски суверенитет. Става дума за бързото разрастване на защитните въоръжения, включително военизиране на Космоса, към което очевидно се присъединява Канада, и други мерки, с които да бъде поставен целият свят пред риск за мигновено унищожение. Те вече предизвикаха очакваните реакции от Русия и напоследък Китай. Анализаторите заключават, че тези програми на САЩ могат да доведат до “крайна гибел”. И изразяват надеждата си за обединение в една коалиция на миролюбиви държави, начело с Китай, като противовес на американския милитаризъм и агресия. Стигнали сме до положение, в което подобни мнения се чуват в умерени уважавани кръгове, без да става дума за хиперболи. И когато вярата в американската демокрация е толкова крехка, че се обръща поглед към Китай, който да ни спаси от марша към “крайната гибел”, от “втората суперсила” (общественото мнение) зависи да реши дали презрението към “големия звяр” (народа) може да бъде гарантирано.
Но да се върнем към Гонзалес – той предава на Буш изводите на правосъдното министерство, че президентът има властта да анулира Женевската конвенция. Тази конвенция е върховният закон на планетата, основата на съвременното международно хуманитарно право. И Гонзалес, по това време юридически съветник на Буш, го съветва, че отхвърлянето на Конвенцията би било добра идея, тъй като “съществено ограничава заплахата от вътрешно съдебно преследване (на длъжностните лица от администрацията) според Закона за военните престъпления от 1996 г.” Закон, с който се постановява смъртно наказание за “грубо нарушаване” на Женевската конвенция.
Още на първите страници на вестниците днес можем да видим защо Министерството на правосъдието е загрижено, че президентът и неговите съветници могат да бъдат обект на смъртно наказание според законите, приети от републиканския конгрес през 1996 г. И разбира се, според принципите на Нюрнбергския трибунал, ако някой ги приема сериозно.
Преди известно време “Ню Йорк Таймс” публикува на първата си страница статия за завладяването на главната болница във Фалуджа. В нея се казваше, че “пациенти и болнични служители са били изкарани от стаите от въоръжени войници и им е било заповядано да седят или лежат на пода, докато войниците връзват ръцете им зад гърба.” Снимка към материала показваше сцената. Това беше представено като важно постижение. “Освен това офанзивата затвори онова, което офицерите наричаха пропагандно оръжие на съпротивата: главната болница във Фалуджа с нейния поток от съобщения за цивилни жертви.” И тези “надути фигури” – надути, защото нашият любим лидер заявява така – “разпалват отношение из страната” и региона, повишавайки “политическата цена на конфликта”. Думата “конфликт” е познат евфемизъм за агресията на САЩ, който срещаме и когато четем на същите страници, че сега САЩ трябва да построи отново “това, което конфликтът току-що разруши”: просто “конфликтът”, безлично, бездействащо лице, нещо като ураган.
Да се върнем на снимката и статията за затваряне на “пропа-гандното оръжие”. Съществуват съответни документи, включително и Женевската конвенция, които постановяват: “Постоянни сгради и подвижни медицински единици на Медицинската служба не трябва при никакви обстоятелства да бъдат нападани, а трябва по всяко време да бъдат опазвани и защитавани от страните в конфликта.” Така първа страница на най-големия вестник в света радостно описва военни престъпления, за които политическото ръководство може да бъде осъдено на смърт по законите на САЩ. Нищо чудно, че умереният главен прокурор предупреди президента, че трябва да използва консти-туционната власт, измислена от Министерството на правосъдието, за да анулира върховния закон на планетата (Женевската конвенция), и да приеме концепцията за президентски суверенитет, измислена, както вече стана дума, от главния юридически съветник на Хитлер Шмит – “истинското доверено лице и таен съветник на админист-рацията на Буш”, по думите на изтъкнатия консервативен авторитет по конституционно право Левинсън.
Най-големият вестник в света също така ни казва, че военните на САЩ “са постигнали почти всички свои цели много преди поставените срокове”, като са оставили “по-голямата част от града в димящи руини.” Но това не беше пълен успех. Налице са малко доказателства за мъртви “бандити” в техните “развъдници” или по улиците, което остава “трайна загадка”. Подставените репортери наистина намериха тялото на умряла жена, макар “да не се знае дали беше иракчанка или чужденка”(явно единственият въпрос, който изниква).
Първа страница цитира командир от флотата, който казва: “Това трябва да влезе в историческите книги”. Може би трябва. Ако е така, ние знаем на коя страница от историята ще влезе и кой ще стои на съседната, заедно с тези, които го хвалят или дори толерират. Поне това го знаем, ако сме способни да бъдем честни.
Можем да споменем и някои от последните аналози, които веднага ни идват наум, като унищожаването на Грозни в Русия преди 10 години, град, подобен по големина. Или Сребреница, почти универсално описвана на Запад като “геноцид”. В този случай, както знаем с подробности от доклада на холандското правителство и други източници, неадекватно защитеният мюсюлманският анклав в сръбската територия беше използван като основа за атаки срещу сръбски села. И когато се появи очакваната реакция, беше ужасяващо. Сърбите изкарваха навън всички освен мъжете, годни за военна служба, след което влизаха, за да ги убият. Има разлики със случилото се във Фалуджа. В Сребреница жените и децата не бяха бомбардирани, а бяха извозени. И няма да бъдат положени огромни усилия, за да бъде ексхумиран и последният труп на “бандити” в техните “развъдници”, както във Фалуджа. Има и други разлики, но те не се признават в полза на сърбите.
Може да се спори, че всичко това е несъвместимо. Нюрнбергският трибунал, позовавайки се на Хартата на ООН, заяви, че подпалването на война на агресия е “най-върховното международно престъпление, което се отличава от другите военни престъпления по това, че съдържа в себе си цялото натрупано зло”. Оттук и военните престъпления във Фалуджа и “Абу Гариб”, удвояването на хроничното недохранване сред децата след инвазията (днес на нивото на Бурунди и много по-високо от Хаити или Уганда), както и всички останали жестокости. Онези, поради това, че са играли някаква роля във върховното престъпление, например немският външен министър, бяха осъдени на смърт чрез обесване. Трибуналът в Токио беше далеч по-суров. Има една много значима книга на тази тема от канадския международен съдия Майкъл Мендъл, който с убедителни подробности прави преглед на това
как могъщите са се самоимунизирали срещу международното право
Всъщност, самият Нюрнбергски трибунал установи този принцип. За да бъде наложено правосъдие за престъпленията на нацистите, беше необходимо да се измислят определения като “военно престъпление” и “престъпление срещу човечеството”. Как беше направено това, обяснява Телфорд Тейлър, главен прокурорски съветник и изтъкнат международен адвокат и историк:
След като и двете страни във Втората световна война бяха играли ужасната игра на разрушаване на градове (съюзниците много по-успешно), нямаше никакви основания за присъди за престъпления срещу немците или японците. И всъщност не бяха издадени никакви такива присъди. Бомбардировките бяха използвани мащабно и безпощадно, както от страна на съюзниците, така и от страна на Оста. Така че нито в Нюрнберг, нито в Токио този факт беше включен в процесите.
Оперативното определение за “престъпление” е: “Престъпление, което вие сте извършили, но ние не сме.” Нацистките военнопрестъпници бяха освобождавани, ако защитата можеше да докаже, че американците от другата страна са извършили същите престъпления. Тейлър заключава, че “да накажеш врага, особено победения враг, за поведение, което и ти си имал, е толкова неспра-ведливо, колкото да пренебрегнеш самите закони.” Това е вярно, но оперативното определение също пренебрегва самите закони, заедно с всички последвали трибунали. Тейлър дава тази основа като част от обяснението си защо бомбардирането на Виетнам от страна на САЩ не беше военно престъпление. Аргументът му е правдоподобен и още повече пренебрегва самите закони. Някои от последвалите съдебни разследвания са дискредитирани по може би още по-екстремни начини, като делото на Югославия срещу НАТО в Международния съд. САЩ бяха извинени, и правилно, на базата на неговия аргумент, че това не е предмет на правораздаването на съда в този случай. Причината е, че когато САЩ накрая подписаха Конвенцията за геноцида след 40 години, те го направиха с особено мнение, постановяващо, че тя не е приложима за САЩ.
В яростен коментар на усилията на юристите от Министерството на правосъдието да демонстрират, че президентът има право да узакони изтезанията, деканът на правния факултет на Йейл Хауърд Ко заяви: “Да се твърди, че президентът има конституционното право да разрешава изтезания, е все едно да се каже, че той има конституционната власт да извършва геноцид.” Юридическите съветници на президента и новият главен прокурор няма да имат особени затруднения да твърдят, че президентът всъщност има това право, ако “втората суперсила” му позволи да го упражнява.
Свещената доктрина на самоимунизиране със сигурност ще издържи на процеса срещу Саддам Хюсеин, ако изобщо се състои такъв. Виждаме, че всеки път, когато Буш, Блеър и други фактори в правителството и коментатори се оплакват от чудовищните престъпления на Саддам Хюсеин, смело пропускат думите: “с наша помощ, защото ние не обръщахме внимание”. Със сигурност на никой трибунал няма да бъде позволено да се обърне с лице към факта, че президентите на САЩ от Кенеди до днес, заедно с френските президенти и британските премиери, както и западният бизнес, са били съучастници в престъпленията на Саддам, понякога по ужасяващи начини. При организирането на трибунал за Саддам Държавният департамент се консултира с юридическия експерт на САЩ проф. Шериф Басиуни, наскоро цитиран да казва: “Всички усилия бяха положени, за да има трибунал, чието правораздаване не е независимо, а контролирано. Под контролирано имам предвид, че политическите манипулатори на трибунала трябва да са сигурни, че САЩ и други западни сили няма да бъдат въвлечени в делото. Така той изглежда като отмъщение на победителя: като самоцелен, нагласен, несправедлив. Той е едно увъртане.” Едва ли е необходимо да ни бъде казано.
Претекстът за агресията на САЩ и Великобритания в Ирак е
това, което наричат “изпреварваща самозащита” или “превантивна война”
в радикално изопачаване на това понятие. Правото на предварителна самозащита беше потвърдено официално в Стратегията за национална сигурност на администрацията на Буш от септември 2002 г. В нея се заявява правото на Вашингтон да използва сила за отстраняване на каквото и да е възможно предизвикателство към световното му господство. Стратегията за национална сигурност беше обширно критикувана сред външнополитическия елит, като се започна със статия в списанието на главната върхушка “Форин ъфеърз”. В нея се предупреждаваше, че “новата имперска грандстратегия” може да бъде много опасна. Критиката продължи, отново на безпрецедентно ниво, но в по-тесни граници: не че самата доктрина е неправилна, но по-скоро стилът й и начинът на представяне са такива.
Държавният секретар на Клинтън Мадлин Олбрайт обобщи точно критиките, също в сп. “Форин ъфеърс”. Тя изтъкна, че всеки президент има такава доктрина в задния си джоб, но е глупаво тя да се тика в лицето на хората и да се прилага по начин, който ще вбеси дори съюзниците. Тя заплашва интересите на САЩ и затова е погрешна. Олбрайт знае, разбира се, че и Клинтън имаше подобна доктрина. Неговата доктрината прокарваше “универсално използване на военна сила” за защита на жизненоважни интереси, като “осигуряване без задръжки на достъп до ключови пазари, енергийни доставки и стратегически ресурси”, без дори претекстите, измислени от Буш и Блеър. Доктрината на Клинтън беше всъщност по-експанзивна от Стратегията за национална сигурност на Буш. Но беше слабо огласена, представена с правилния стил и приложена не толкова нагло.
Хенри Кисинджър описва доктрината на Буш като “революционна”, изтъквайки, че тя подрива системата за световен ред от Вестфалия през ХVII в. и разбира се Хартата на ООН и международното право. Той одобрява доктрината, но с резерви относно стила и тактиката и с една много важна квалификация: това не може да бъде универсален принцип, достъпен за всяка нация. По-скоро правото на агресия може за бъде запазено за САЩ, може би делегирано на избрани клиенти. Трябва убедително да отхвърлим принципа на универсалността – че прилагаме към себе си същите стандарти, които към другите. Кисинджър трябва да бъде оценен за своята честност да произнесе на глас доминиращата доктрина, обикновено скрита в професии с благородни намерения и изопачено придържане съм закона. И той разбира своята образована публика. Както несъмнено е очаквал , реакция не последва.
Неговото разбиране на аудиторията беше демонстрирано отново доста драматично миналия май, когато бяха извадени записите Кисинджър-Никсън, въпреки силното противопоставяне на Кисинджър. Появи се статия в най-големия вестник в света. В нея се споменават заповедите за бомбардиране на Камбоджа, които Кисинджър предава от Никсън на военните командири с думите: “Масирани бомбардировки в Камбоджа. От всичко, което лети, по всичко, което се движи.” Рядко един призив за чудовищни военни престъпления (които не бихме се поколебали да наречем “геноцид”, ако други бяха отговорни за тях) може да е толкова твърд и очевиден. Ще бъде интересно да се провери дали в архивите съществува нещо подобно. Публикацията не предизвика никаква реакция. Очевидно културата на елита приема за даденост, че президентът и съветникът по национална сигурност имат право да разпореждат извършването на геноцид.
Представете си реакциятана трибунла в Хага, ако обвинителите на Милошевич можеха да открият нещо макар и много далеч наподобяващо това. Те щяха да бъдат преизпълнени с радост, процесът щеше приключи, Милошевич да получи сурови доживотни присъди или смъртно наказание, ако този съд се придържа към законодателството на САЩ. Но това са те, не ние. Това разграничение е основен принцип в елитната интелектуална култура на Запада. А всъщност и в историята, най-общо погледнато.
Принципът на универсалността е изначален от гледна точка на морала на общоприетите истини. Той е в основата на “Теорията за справедлива война”, както и на всяка нравствена система, и затова заслужава всичко друго, но не презрение. Отхвърлянето на морала на общоприетите истини е толкова дълбоко вкоренен в интелектуалната култура, че остава невидим. За да илюстрираме отново колко дълбоко е вплетен в нея, нека се върнем към принципа за “изпреварващата самозащита”, приет като легитимен и от двете политически организации на САЩ, и фактически в целия спектър от изразявани мнения, без крайните. От този принцип произтичат няколко бързи извода. Ако САЩ имат правото на “изпреварваща самозащита” срещу терора, тогава без съмнение Куба, Никарагуа и множество други страни отдавна са в правото си да извършват терористични актове срещу Съединените щати, тъй като не съществува и сянка на съмнение за американско участие в наистина сериозни терористични атаки срещу тях. Те са обширно документирани в безпогрешни източници, а в случая с Никарагуа – дори заклеймени от Световния съд и Съвета за сигурност (в две резолюции, които САЩ отхвърлиха, а Великобритания се въздържа от лоялност). Изводът, че Куба и Никарагуа, заедно с много други, отдавна имат право да извършват терористични жестокости срещу САЩ, е разбира се съвършено чудовищен и не се подкрепя от никого. И благодарение на имунитета спрямо морала на общовалидните истини, които сами сме си предоставили, не се страхуваме, че някой действително ще стигне до тези чудовищни изводи.
Могат да бъдат направени и още по-чудовищни изводи. Например, никой не отбелязва деня на нападението над Пърл Харбър, за да аплодира фашистките лидери на имперска Япония. Но според нашите стандарти бомбардирането на военни бази в колоните на САЩ като Хаити и Филипините изглежда съвсем безобидно. Японските лидери са знаели, че от производствените линии на „Боинг” излизат “летящите крепости” B-17 и със сигурност са били наясно с публичните дискусии в САЩ, в които се е обяснявало как те ще бъдат използвани за изпепелявяне на дървените японски градове в една унищожителна война, излитайки от базите в Хаваите и Филипините, “за да опожарят индустриалното сърце на империята с бомбардировки по гъмжащия като мравки народ”. Това през 1940 г. препоръчва генералът в оставка от военновъздушните сили Ченолт. Предложение, което “просто предизвикало наслада” у президента Рузвелт. Това е далеч по-мощно оправдание на изпреварващата самозащита от всяко друго заклинание на Буш-Блеър и техните съюзници, което се възприема, с известни тактически резерви, от мнозинството изразявани мнения.
За щастие ние отново сме защитени от такива неправилни от политическа гледна точка изводи чрез принципното отхвърляне на елементарния морал на общовалидните истини.
Примери могат да бъдат дадени буквално напосоки. Нека добавим един последен: неотдавнашният акт на агресия на НАТО – бомбардировките срещу Сърбия през 1999 г., преди инвазията на САЩ и Великобритания в Ирак. Оправданието сигурно е липсата на възможности за дипломатически ходове и необходимостта да бъде спрян разрастващият се геноцид. Не е трудно да се направи преоценка на тези твърдения.
Що се отнася до дипломатическите възможности, когато бомбардировките започваха, на масата на преговорите имаше две предложения – едно на НАТО и едно на Сърбия. И след 78 дни на въздушни атаки всъщност бе постигнат компромис между тях. Така че формално, този компромис бе в първия момент пренебрегнат от НАТО. В ограничената степен, в която този конфликт бе отразен, всичко това бързо се разми в мъглата на неудобната история.
А какво да кажем за разрастващия се геноцид (ако използваме термина, който се появи стотици пъти в пресата), когато НАТО задвижи механизма на войната? Това е необикновено лесно да бъде проучено. Съществуват две големи доказателствени изследвания на Държавния департамент, направени, за да оправдаят бомбардировките, заедно с обширни доказателствени доклади на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), НАТО и други западни източници, както и подробно парламентарно разследване на британския парламент. Всички те са единодушни по основните факти – че жестокостите са били следствие от бомбардировките, а не причината за тях. Нещо, което бе предсказано от командването на НАТО и за което генерал Уесли Кларк информира пресата предварително, а след това го потвърди с повече подробности в своите мемоари.
Обвинението срещу Милошевич, предявено по време на бомбардировките, базиращо се на данни на американо-английското разузнаване, както беше обявено веднага, поражда същия извод: фактически всички обвинения идват след бомбардировките. Такива “неприятности” са лесни за отстраняване – подобна документация на Запад обикновено се заличава в медиите и в научната литература. А хронологията бива редовно и изцяло преобръщана, така че очакваните последици от бомбардировките се превръщат в причината за тях. И друг път съм се спирал в подробности на тази мръсна измишльотина, затова сега ще я пропусна.
Има, разбира се, и жестокости, предхождали бомбардировките – около 2000 са убити в годината преди бомбардировките от март 1999 г., според западни източници. Британците, най-големият “ястреб” в коалицията, излизат с учудващо твърдение (трудно за вярване именно поради баланса на силите) – че до януари 1999 г. повечето от убийствата са извършени от албанската Армия за освобождение на Косово. Тя нападала цивилни и войници при трансгранични набези, с цел да предизвика груб ответен удар от страна на сърбите, който да бъде използван на Запад за пропагандни цели, както те открито признават, изглежда не без подкрепата на ЦРУ през последните месеци.
Западните източници не показаха никаква съществена промяна, докато не бяха обявени бомбардировките и не бяха изтеглени наблюдателите, няколко дни преди въздушното нападение през март. В една от малкото научни работи, в която дори се споменава необикновено богатата документална информация, Николас Уилър заключава, че 500 от 2000-те са били убити от сърбите. Той подкрепя бомбардировките с основанието, че ако НАТО не били бомбардирали, сръбските жестокости щели да са още по-големи, предизвиквайки очакваните престъпления.
Това е най-сериозната научна работа. Пресата и повечето анализатори избират по-лекия начин – на игнориране на документите, с които разполага Западът, и на преобръщане на хронологията. Това е впечатляваща работа. И поучителна, поне за онези, които са загрижени за своята страна.
Много лесно е да продължим. Но, неприятно логично, докладът оставя открит един въпрос от изключително значение:
Как реагира “големият звяр” – вътрешният компонент на “втората суперсила”?
Конвенциалният отговор е, че населението одобрява всичко това, както се видя с избора на Джордж Буш. Но както в повечето случаи, добре е да погледнем по-дълбоко.
Всеки кандидат получи около 30 % от избирателните гласове – Буш малко повече, Кери малко по-малко. Общите избирателни модели бяха близо до изборите през 2000 г., почти същите “червени” и “сини” щатове, ако използваме конвенционалната метафора. Малко процентно отклонение във вота щеше да означава, че Кери влиза в Белия дом. Нито един от резултатите нямаше да ни каже нищо съществено за настроението на страната, дори и на избирателите. Както обикновено, съществените въпроси не бяха включени в кампанията, или пък бяха представяни толкова неясно, че малцина можеха да разберат нещо.
Важно е да се има предвид, че политическите кампании са измислени от същите хора, които продават паста за зъби и автомобили. Тяхната професионална грижа в обичайната им работа е да не предоставят информация. Целта им е по-скоро да лъжат, да подронват концепцията за пазари, които сме научени да уважаваме като информирани клиенти, които правят разумен избор . По-скоро потребителите трябва да бъдат лъгани с идоли. Едва ли е изненадващо, че същата отдаденост на лъжата и подобни техники преобладават, когато тяхна задача е да продават кандидати, както и да подронват демокрацията.
Това едва ли е тайна. Корпорациите не харчат стотици милиарди долари за реклама всяка година, за да информират обществото за фактите – например за предимствата на новите модели, които ще излязат догодина. Както би трябвало да бъде в едно неизмислено пазарно общество, базирано на разумния избор от страна на информирани потребители. Съблюдаването на тази доктрина на доверието би било лесно и евтино. Докато лъжата е твърде скъпа: сложни графики, показващи автомобила със сексапилна актриса или спортен герой в него, или такъв, който катери стръмна скала, или някакъв друг похват, изграждащ образ, който може да излъже потребителя да купи точно тази кола, вместо буквално същата, произведена от конкурента.
Същото важи и за изборите, движени от същата PR-индустрия. Целта е да се натрапят образи и да се излъже публиката да ги приеме, оставяйки встрани проблемите – по причини, към които ще се върна по-нататък.
Населението, изглежда, приема охотно естеството на представлението. Точно преди изборите през 2000 г. около 75% ги смятаха за буквално безсмислени – някаква игра на богати дарители, партийни ръководители и кандидати, обучени да представят образи, които крият проблемите, но могат да печелят гласове. Вероятно поради това “откраднатият вот” беше грижа на елита, която изглежда не предизвиква публичен интерес. Ако изборите имат поне толкова значение, колкото хвърлянето на ези-тура за избор на крал, кой го е грижа дали монетата е била подправена?
Непосредствено преди изборите през 2004 г. около 10% от гласоподавателите казаха, че изборът им ще се базира на “програмата/идеите/ платформите/целите” на кандидатите – 6% от избирателите на Буш и 13% от тези на Кери. За останалите изборът щеше да бъде базиран на това, което индустрията нарича “качества” и “ценности”. Проектира ли кандидатът образа на силен лидер, дали той е типът човек, когото би искал да срещнеш в бара, някой, който наистина е загрижен за теб и е точно като теб? Не е изненадващо да научим, че Буш е внимателно обучен да казва “ядърена” и “неодооценявам”, както и други глупости, на които интелектуалците обичат да се смеят. Това вероятно е почти толкова истинско, колкото ранчото, построено за него, както и останалите му простонародни обноски. В крайна сметка няма да свърши работа, ако беше представен като разглезено момче от студентското братство на Йейл, което става богато и могъщо благодарение на своите богати и могъщи връзки. По-скоро образът трябва да е на обикновен човек, точно като нас, който ще ни защити и който споделя нашите “морални ценности”, отколкото на гонещ вятъра празноглавец, който може да бъде обвинен, че е фалшифицирал отличията си. Буш получи голямо мнозинство сред избирателите, които заявиха, че са загрижени преди всичко
за “моралните ценности” и “тероризма”
Научаваме всичко, което трябва да знаем за моралните ценности на администрацията, като четем страниците на бизнеспресата в деня след изборите, описваща “еуфорията” в заседателните зали ( не защото висши управленци са се противопоставили на браковете между гейове). Или като наблюдаваме зле прикривания принцип, че много сериозните разходи за кампанията на Буш, направени от тези, които са я планирали във вярна служба на властта и богатството, ще бъдат прехвърлени на нашите деца и внуци. Това включва финансови разходи, унищожаване на околната среда и може би “крайна гибел”. Това са моралните ценности, казани високо и ясно.
Обвързването на стратезите на Буш със “защита срещу тероризма” се илюстрира най-драматично може би с решението им да ескалират заплахата от терор, както беше предсказано дори от техните собствени разузнавателни агенции. Не защото те се радват на терористични атаки срещу американците, а защото това е просто слаб приоритет за тях. Със сигурност по-слаб в сравнение с такива цели като разполагане на военни бази в зависима клиентелска държава в сърцето на световните енергийни ресурси, определена след Втората световна война като “стратегически най-важната зона в света”, “поразителен източник на стратегическа сила и една от най-големите материални примамки в историята на света.”
Изключително важно е да се осигурят “несметни печалби”, които да текат в правилната посока: към енергийните корпорации на САЩ, Министерството на финансите, високите технологии (военизирани) на САЩ и огромните строителни фирми и т.н. А още по-важна е поразяващата стратегическа мощ. Да си сложил твърдо ръка върху кранчето, гарантира “силата на ветото” над съперниците, както отбеляза преди 50 години Джордж Кенън. В същия ред на мисли наскоро Збигнев Бжежински написа, че контролът над Ирак дава на САЩ “критично преимущество” над европейските и азиатски икономики, основна грижа на стратезите след Втората световна война.
Съперниците трябва да се придържат към своите “регионални отговорности” в “цялостната рамка на реда”, ръководена от САЩ, както Кисинджър ги инструктира в своето обръщение за “Годината на Европа” преди 30 години. Днес това е още по-наложително, тъй като главните съперници заплашват да поемат независим курс, може би дори обединени. ЕС и Китай станаха водещи търговски партньори един за друг през 2004 г. и тези връзки стават все по-тесни, включвайки и втората най-голяма икономика в света – Япония. Критичното преимущество е по-важно отвсякога за контрола в триполюсния свят, който се разви в продължение на 30 години.
За сравнение, заплахата от терор е по-второстепенна грижа, макар да се знае, че тя е страховита. Много преди 11 септември се осъзнаваше, че рано или късно джихадският терор, организиран от САЩ и техните съюзници през 80-те години, е вероятно да се съчетае с оръжия за масово унищожение с ужасяващи последствия.
Забележете, че основният въпрос, свързан с петрола в Близкия изток (около 2/3 от изчислените световни запаси и обикновено лесен за вадене) е контрол, а не достъп. Политиката на САЩ към Близкия изток беше същата, когато той беше чист износител на петрол. Тя остава такава и днес, когато разузнаването на САЩ предвижда, че самите Щати ще разчитат на по-стабилни запаси в Атлантическия басейн, включително Канада, която загуби правото си да контролира собствените си запаси в NAFTA. Политиките вероятно биха били същите, ако САЩ трябваше да се обърнат към възстановима енергия. Нуждата да се контролира “поразителният източник на стратегическа енергия” и да се получават “несметни печалби” би останала налице. Маневрите над Централна Азия и петролопроводите отразяват подобна загриженост.
Има достатъчно други илюстрации на същото подреждане на приорите-тите. Да споменем една – Министерството на финан-сите има бюро – OFAC (Офис за контрол на чуждестранните капитали), чиято задача е да разследва съмнителни финансови трансфери, основен компонент във “войната срещу тероризма.” В него работят 120 служители. Миналия април Белият дом информира Конгреса, че четирима от тях са определени да проследят финансите на Осама Бин Ладен и Саддам Хюсеин, докато почти две дузини са се отдали на налагане на ембаргото срещу Куба (между другото обявено за незаконно от всяка надеждна международна организация, дори и от обичайно съглашателската Организация на американските щати). От въпросния офис информираха още Конгреса, че за периода от 1990 до 2003 г. е имало 93 разследвания, свързани с тероризъм, при които са похарчени 9000 долара, и 11 000 разследвания, свързани с Куба, за които са похарчени 8 милиона. Това не пробуди никакъв интерес у тези, които сега размишляват върху загадъчния въпрос дали администрацията на Буш и неговите предшественици не подцениха войната срещу тероризма в полза на други приоритети.
Защо трябва Министерството на финансите да отдаде далеч повече усилия, за да задушава Куба, отколкото за войната срещу тероризма? САЩ е изключително отворено общество, затова ние имаме много информация за държавните планове. Основните причини бяха обяснени в секретни документи преди 40 години, когато администрацията на Кенеди се помъчи да докара на Куба “всички ужаси на земята”. Както историкът и довереник на Кенеди Артур Шлезингер разказа в своята биография за Робърт Кенеди, който ръководеше терористичните операции като свой най-висок приоритет.
Стратезите на Държавния департамент предупредиха, че “самото съществуване” на режима на Кастро, а не руснаците, вече е “успех в незачитането” на политиките на САЩ през последните 150 години, чак до доктрината “Монро”. То е непоносимо неподчинение за господаря на половината земно кълбо. Още повече, че това неподчинение окуражава и други, които могат да бъдат заразени с “идеята на Кастро да вземат нещата в собствени ръце”, предупреждава Шлезингер встъпващия в длъжност президент Кенеди в доклад за латиноамериканската мисия на президента. Тази опасност е изключително сериозна, доразвива мисълта си Шлезингер, “когато разпределението на земята и другите форми на национално богатство облагодетелстват най-вече класата на собствениците, а бедните и онеправданите, стимулирани от примера на Кубинската революция, искат сега възможности за по-добър живот.” Цялата система на господство може да се разпадне, ако идеята да вземеш нещата в свои ръце разпростре грозните си пипала.
Спомнете си имащите подобни корени опасения на канадските “неутрални наблюдатели” в Международния наказателен съд за възможността да се повтори прецедентът на виетнамската агресия във Виетнам. И твърде общите черти между агресията, подривната дейност и спонсорирания от държавата международен тероризъм, маскиран зад риториката на Студената война, когато тези претекстове бяха годни.
“Успешното неподчинение” остава непоносимо и заема далеч по-високо място като приоритет спрямо борбата с тероризма – това е още един пример за принципите, които са трайно установени, вътрешно рационални, достатъчно ясни за жертвите, но неосезаеми сред факторите, които описват събитията и обсъждат причините. Шумът, който хора отвътре (Кларк, О’Нийл) вдигнаха във връзка с разкритията за приоритетите на администрацията на Буш и продължителните разпити във Вашингтон за 11 септември, са само още една илюстрация на тази любопитна неспособност да доловиш очевидното, дори да го приемеш като възможно.
Нека се върнем към „големия звяр”. Общественото мнение в САЩ се изследва с голяма загриженост и дълбочина. Изследванията, оповестени непосредствено преди изборите, показаха, че тези, които са планирали да гласуват за Буш, приемат, че Републиканската партия споделя техните възгледи, макар и партията категорично да ги отхвърля. Същото спокойно можеше да се каже и за поддръжниците на Кери, ако не дадем много благосклонна интерпретация на случайните неясни становища, които повечето избиратели вероятно дори и въобще не чуха. Поддръжниците на Кери бяха загрижени главно за икономиката и здравеопазването и те приемаха, че той споделя техните възгледи по тези въпроси, също както избирателите на Буш приемат, с подобно оправдание, че републиканците споделят техните възгледи.
Накратко, тези, които си направиха труда да гласуват, най-вече приеха образа, измислен от пиарската индустрия, а той има само едва доловима прилика с действителността. Това не важи за по-богатите, които са склонни да гласуват за своите класови интереси. Разумно е да се предположи, че богатите може да са изразили благодарността си към своите благодетели в Белия дом с повече гласове за тях през 2004 г., отколкото през 2000 г., на което вероятно се дължат малките разлики.
Какво да кажем за реалното обществено мнение? Непосредствено преди изборите отново бяха публикувани важни изследвания за него. И когато погледнем към резултатите, веднага разбираме защо е добра идея да базираш изборите на лъжа, както във фалшивите пазари на доктринерската система. Ето няколко примера.
Значителното мнозинство вярва, че САЩ трябва да приемат правораздаването на Международния наказателен съд и Световния съд; да подпишат договора от Киото; да позволят на ООН да поемат ръководството на международните кризи (включително сигурността, възстановяването и политическия преход на Ирак); да разчитат повече на дипломатически и икономически мерки, отколкото на военните във “войната с тероризма”; да използват сила, само ако има “солидно доказателство, че над страната е надвиснала опасност да бъде нападната”, като така отхвърлят двупартийния консенсус за “предварителна война” и приемат по-конвенционална интерпретация на Хартата на ООН. Мнозинство дори подкрепя отказ от ветото на Съвета за сигурност. Други подкрепят разработването на чисто вътрешни програми – преди всичко в здравеопазването (80 %), както и помощ за образованието и социалната сигурност. Подобни резултати отдавна можеха да бъдат намерени в изследвания на най-авторитетните организации, които следят общественото мнение.
В различни изследвания около 80 % подкрепят гарантирано здравеопазване, дори това да наложи повишаване на таксите (национална система за здравеопазване вероятно ще намали значително разходите, избягвайки тежките разходи за бюрокрация, контрол, документация и т.н., някои от факторите, които правят приватизираната система на САЩ най-неефективната в индустриалния свят). Общественото мнение беше подобно от дълго време насам, с различни цифри в зависимост от това как се задават въпросите. Фактите понякога се обсъждат в пресата, като обществените предпочитания се отбелязват, но се подминават като “политически невъзможни”. Това се случи отново в навечерието на изборите през 2004 г. Няколко дни преди това, на 31 октомври, “Ню Йорк Таймс” писа, че “политическата подкрепа за намеса на държавата в пазара на здравеопазването в САЩ е толкова малка, че сенатор Джон Кери положи големи усилия в кандидат-президентските дебати да обясни, че неговият план за разширяване на достъпа до здравни осигуровки няма да създаде нова правителствена програма”, каквато повечето хора искат, както изглежда. Но това е политически невъзможно и има прекалено малка политическа подкрепа, което означава, че застрахователните компании, фармацевтичната индустрия, Уолстрийт и т.н. се противопоставят.
Тези виждания се поддържат от хора във фактическа изолация. Те рядко ги чуват и въпреки че въпросът не се задава при публикуването на проучванията на общественото мнение, вероятно е отговарящите по този начин да смятат своите собствени възгледи за особени. Техните предпочитания не влизат в политическите кампании и се засягат бегло като изразено мнение в медиите и списанията.
Същото се отнася до други сфери, което повдига важни въпроси относно “дефицита на демокрация” (да използваме фразата, която използваме за другите) в най-важната държава в света.
Какви щяха да бъдат резултатите на изборите, ако всяка една от партиите беше пожелала да изрази загрижеността на хората по въпроси, които те смятат за жизненоважни? Или ако тези въпроси можеха да влязат в публичните дискусии? Можем само да разсъждаваме, но знаем, че това не се случи и че фактите едва ли дори са огласени. Изглежда логично да предположим, че страхът от „големия звяр” е доста дълбок.
Оперативната концепция за демокрацията
се разкрива много ясно и по други начини. Може би най-необичайният е разделението на Стара и Нова Европа в подготовката на войната в Ирак. Критерият за принадлежност беше толкова остър и ясен, че трябваше голяма дисциплина, за да го пропуснеш.
Стара Европа – лошите, бяха страните, които заеха позицията на по-голямата част от населението. Нова Европа – вълнуващата надежда за демократично бъдеще, бяха Чърчиловите лидери като Берлускони и Аснар, които пренебрегнаха дори по-големи мнозинства от населението и подчинено получаваха заповеди от Крофорд в Тексас.
Най-драматичният случай беше Турция, където за всеобща изненада правителството реално последва волята на 95 % от населението. Умереният политик от администрацията Колин Пауъл веднага обяви сурово наказание за това престъпление. Турция беше горчиво обвинена в националната преса за липса на “демократични акредитиви”. Най-крайният пример беше Пол Уолфовиц, който смъмри турските военни за това, че не могли да заставят правителството да следва заповедите на Вашингтон и поиска те да се извинят и публично да заявят, че целта на добре функциониращата демокрация е да помага на Америка. Не е много чудно, че либералната преса го приветства като “главния идеалист”, който води кръстоносен поход към демокрацията (Дейвид Игнатиус, старши кореспондент на “Вашингтон пост” и редактор), призвание, внимателно прикрито в останалата част от неговата мракобесна статия.
И в други случаи оперативната концепция за демокрацията е едва прикрита. Водещият коментар в “Ню Йорк Таймс” за смъртта на Ясер Арафат започваше с думите “ерата след Арафат ще бъде най-новият тест за същинските американски убеждения, че изборите предоставят законност дори и на най-крехките институции.” На следващата страница, в последния параграф четем, че Вашингтон “се противопостави на нови национални избори сред палестинците”, тъй като Арафат би спечелил и получил “по-свеж мандат”, а изборите “могат да дадат доверие и власт на Хамас” също така. С други думи, демокрацията е добра, ако резултатите излизат както трябва, иначе – в огъня. Това са “същинските американски убеждения”. Доказателството е толкова поразително, че е безсмислено дори да го анализираме – поне за тези, които се интересуват от такива въпроси като исторически факт, или от това, което дори се признава публично.
Да вземем само един важен настоящ пример за същите доктрини. Преди една година, след като рухнаха други претекстове за нападение на Ирак, съветниците на Буш, които му пишат речите, трябваше да измислят нещо, с което да ги заменят. Спряха се на онова, което свободомислещата преса нарича “месианското виждане на президента да докара демокрацията” в Ирак, Близкия изток, целия свят. Реакциите бяха интригуващи и варираха от възторжени одобрения за схващането, което доказваше, че това е най-благородната война в историята (Игнатиус), до критики, които се съгласяваха, че виждането е благородно и вдъхновяващо, но може би е отвъд нашите възможности: иракската култура просто не е готова за такъв прогрес към нашите цивилизовани ценности. Ние трябва да смекчим месианския идеализъм на Буш и Блеър с известна доза трезв реализъм, съветваше лондонският “Файненшъл Таймс”.
Интересен е фактът, че безкритично беше прието за даденост, че именно месианското виждане трябва да бъде целта на инвазията, не онези глупави истории с оръжия за масово унищожение и „Ал Кайда”, на които елитът вече не вярваше. Какво е доказателството, че САЩ и Великобритания се ръководят от месианско виждане? Наистина има доказателство, едно единствено: нашите лидери го обявиха. Какво повече е необходимо?
Има един сектор на мнения, който изразява друго виждане – иракското. Също както месианското беше разкрито във Вашингтон, с почтително одобрение, така беше оповестено проучване на общественото мнение на жителите на Багдад, проведено от американци. Някои се съгласяваха с единодушната позиция на елита на Запада, че целта на инвазията беше да донесе демокрация на Ирак. Един процент. Пет процента смятаха, че целта е да се помогне на иракчаните. Мнозинството разбираше очевидното: САЩ искат да контролират ресурсите на Ирак и да използват базата там, за да реорганизират региона в свой интерес. Жителите на Багдад се съгласяваха, че има проблем с културното изоставане, но на Запада, а не на Ирак.
Всъщност техните мнения бяха по-нюансирани. Макар 1 % да вярваха, че целта на инвазията е да се докара демокрация, около половината бяха на мнение, че САЩ искат демокрация, но няма да позволят на иракчаните да управляват своята демокрация “без натиска и влиянието на САЩ”. Те разбираха много добре същината на американските убеждения, може би защото това беше същината и на британските убеждения, по времето когато британският ботуш беше стъпил на врата им. Те нямат нужда да познават историята на идеализма на Уилсън, нито британското й благородно съответствие, нито цивилизационната мисия на Франция, нито дори по-екзалтираното виждане на японските фашисти, както и много други – може би също близки до една исторически обща идея. Техният собствен опит е достатъчен.
Не е необичайно тези откъм лошия край на сопата да имат по-ясна представа за действителността, от онези, които я размахват.
В началото споменах забележителните успехи на народните борби в миналите десетилетия, много ясни, ако малко се замислим, но рядко дискутирани, поради причини, които не е трудно да различим. Както историята напоследък, така и обществените нагласи, предполагат някои доста недвусмислени и консервативни стратегии за краткосрочна активност от страна на тези, които не искат да чакат Китай да ни спаси от “крайната гибел”.
Радваме се на големи привилегии и свобода, забележителни според сравнителните и историческите стандарти. Наследството обаче не ни е паднало отгоре: то е спечелено с всеотдайна борба. Което не намалява нуждата през няколко години да бъде упражняван натиск.
Разбира се, можем да изоставим това наследство и да поемем по лесния път на песимизма – всичко е безнадеждно, така че аз се отказвам. Или пък можем да използваме това наследство, за да създаваме, отчасти пресъздаваме, основите за една функционираща демократична култура, в която обществото играе някаква роля в определяне на политиката, не само на политическата арена, от която до голяма степен е изключено, но също и на важната икономическа арена, от която е изключено по принцип.
Това едва ли са радикални идеи. Те бяха изразени ясно, например, от водещия социален философ на ХХ век в САЩ Джон Дюи, който изтъкна, че след като “индустриалният феодализъм” бива изместван от “индустриална демокрация”, политиката ще остане “сянката, хвърляна от големия бизнес върху обществото”.
Дюи беше “американец, колкото е ябълковият пай”, както се казва в познатия израз. Всъщност той черпеше идеи от една дълга традиция в мисленето и действията, развила се независимо като култура на работническата класа в недрата на индустриалната революция – близо до Бостън, точно където живея аз. Такива идеи остават непосредствено под повърхността и могат да се превърнат в жизнената част на нашите общества, култури и институции.
Но както и други спечелени битки за справедливост и свобода през вековете, това няма да се случи от само себе си. Един от най-ясните уроци на историята, включително и най-новата, е че правата не се дават – те се взимат. Останалото зависи от нас.
“Канадиън дименшън”,
януари/февруари 2005, том 39, брой 1
На базата на разговор, проведен в Торонто на 4 ноември 2004 г.
*****
“За хората, които искат да променят света” – определя още под заглавието си своята аудитория независимото социалистическо списание “Канадиън дименшън” (в превод “Канадски измерения”). То започва да излиза през 1963 г. и вече 42 години е форум за дебат на левите течения в Канада.
“Ние сме издание, което показва, че съществува алтернатива на корпоративния дневен ред и на диктата на глобалния пазар; че мечтата за по-добро общество е още жива”, са написали в електронния му сайт (www.canadiandimension.com) неговите издатели. На страниците му, както те посочват, си дават среща “червени” и “зелени” идеи, феминистки и социалистически, социалистически и социалдемократични, “белите чуват туземците”, “активисти информират от всички краища на Канада”, профсъюзни членове споделят опита си от “фронтовата линия”. Списанието представя и рецензира много нови книги, филми, видео и компактдискове.
“Канадиън дименшън” излиза 6 пъти годишно, в това число и в два двойни броя. Редакцията му е в Уинипег, столица на канадската провинция Манитоба. От 2005 г. изданието излиза в CD-формат, с цел да включи повече мнения, лични възгледи и кратки рецензии, заедно с обзорните му статии.
Създадено от Кай Гоник (Cy Gonick), от 1975 г. вече се ръководи от редколегия, в която са привлечени авторитети от целия свят. Сред водещите му автори са такива ветерани на различните тенденции в лявото мислене като Грег Албо, Грегъри Баум, Варда Бърстин, Майкъл Чосудовски, Сем Гиндин, Джоан Кайек, Брайан Палмър, Лио Панич, Джуди Ребик, Джим Станфорд, Джек Уорнък. То привлича и млади, напористи автори като Кетрин Браун, Самир Гандеша, Андерс Хайдън, Мег Холдън, Алекс Рослин.
Разбира се, за годините на своето съществуване списанието търпи еволюция, заедно с драматичните промени в самата дефиниция на лявата политика и нейния обхват, посочват още издателите му. Но остава това, което винаги е било – независим форум на лявото политическо мислене и левия дебат в Канада, както и по света.
