ТРИ ЕСЕТА ЗА РУМЪНИЯ

0
162


ИМА СТРАНИ…

На този свят има страни, които се радват на някакво особено благоволение – на тях всичко им се удава, дори паденията, дори катастрофите! Но има и други, които не могат нищо да постигнат – техните триумфи са всъщност провали. Поискат ли да се утвърдят и да направят скок, някаква външна неизбежна сила се намесва, сломява ги, връща ги в началното им положение. На тези страни са им отнети всички възможности, дори и шанса да се проявят като комични!

Да, да бъдеш французин е само един неоспорим факт: човек не страда от него, не може и да му се зарадва – той просто разполага с една увереност, оправдаваща стария въпрос: “Как е възможно човек да бъде персиец?” (Монтескьо)

Парадоксът да бъдеш персиец (в нашия случай румънец) си е едно мъчение, което човек би трябвало да умее да използва добре, един недостатък, от който да има изгода. Аз признавам, че преди години изпитвах срам от факта, че принадлежа към някаква си националност, към една общност на неуспели хора, за чийто произход никой не хранеше никакви илюзии. Аз вярвах, а може би и се лъжех, че ние, румънците, произлизаме от утайката на варварските народи, от сметта на великите Завоеватели, от онези, които, неуспели да продължат напред, към Запада, са останали между Карпатите и Дунава, за да се натикат там, тълпа от предатели-дезертьори от края на Империята, измет, поръсена с пудрата на латинщината. Да, каквото миналото, такова и настоящето! Такова и бъдещето. Какво изпитание за моята нагла и безпардонна младост!

“Как е възможно човек да бъде румънец?” беше за мен въпрос, на който не можех да отговоря, без да се почувствам унизен. Тогава мразех своите, своята страна, тези селяни, дошли сякаш извън Времето, вцепенени и затъпели… И аз се изчервявах при мисълта, че идвам от тях, отричах ги, отказвах се от тяхната “подвечност”, от тяхната увереност на вкаменени ларви, от тяхната геологическа задрямалост. Напусто търсех в техните черти някакъв трепет, някаква поза за бунт. Уви! В тях съзирах залеза на маймуната. Дали не произхождаха те от минералите?

Като не знаех как да ги помръдна, да ги съживя, започнах да мечтая за… тяхното унищожение. Камъните не ги убиват. Представлението, което те ми предлагаха, оправдаваше и смущаваше, подхранваше и отвращаваше моята истерия. Непрестанно проклинах жестоката случайност – да се родя сред тях. А те бяха обсебени от една велика идея: Съдбата. Аз пък я прогонвах с всички сили, защото виждах в нея само някакви хитрини на измамници, извинения за всички бягства, израз на здравия смисъл и на неговата злокобна философия.

Да, за какво трябваше да се захвана? Моята родна страна, чието съществуване очевидно нямаше никакъв смисъл, ми напомняше за нещо като резюме на Небитието или на материализация на Невъзможното, като някаква Испания, но без своя златен век, без конквистадорите и завоеванията й, без лудостите и без Дон Кихот на нашите разочарования. Да принадлежа на тази страна (Румъния), да съм част от нея, какъв урок по унижение и по сарказъм, каква беда, каква болест!

Да, бях доста самоуверен, доста дързък, за да проумея голямата идея, която властваше там, да разбера произхода й, опита или дълбочината, системата от беди, които тя предполагаше. Доста по-късно разбрах всичко това. И когато най-сетне успях трезво да я усетя, аз се помирих със своята родина и тя изведнъж престана да ме обсебва.

За да си спестят действието, поробените народи, като моя, се оставят на произвола на Съдбата – това е едно спасение, но заедно с това и начин да се тълкуват събитията: философия на историята за всеки ден, детерминистичен поглед върху сензитивна основа, метафизика на обстоятелствата…

Мисля, че ако германците също са чувствителни към Съдбата, те сигурно не виждат в нея някаква външна сила, а сили, излъчващи се от тяхната собствена воля. И тези сили накрая се изскубват от властта им, обръщат се срещу самите тях, готови да ги смажат и унищожат. Т.е., с други думи, всичко това зависи донякъде и от самите тях.

Отчаянието, което аз някога изпитвах, когато пред мен споменаваха (независимо по какъв повод!) думата “съдба”, сега ми се струва смешно и детинско. Но тогава не знаех, че ще стигна дотам да реагирам по същия този начин, когато, скрит зад този звук, ще му отдавам успехите и неуспехите си, а също и всички подробности на щастието и нещастието, че ще се захвана още по-здраво в Неизбежността с екстаза на корабокрушенец, и че ще й отправям първите си мисли, преди да се изправя пред ужаса на новия ден. “Ти ще изчезнеш в Пространството, о, моя Русия”, писал поетът Фьодор Тютчев през ХІХ век. Аз бих могъл да използвам същите думи и с още по-голямо основание за моята страна, създадена да изчезне по друг начин, перфектно организирана, за да бъде унищожена, притежаваща всички качества на анонимната жертва. Навикът на непрекъснатото страдание, завършеността на упадъка – само какъв стаж в училището на смазаните племена!

Първият румънски историк започва своята прочута хроника с думите:
“Не човекът заповядва на Времето, а Времето заповядва на човека…” Глупава формулировка, програма и надгробен надпис за един далечен край на Европа. За да се усети тонът на народната чувствителност от държавите на Югоизтока, мисля че трябва да си припомним оплакванията на Хора в древногръцките трагедии. По една странна традиция едно цяло етническо пространство е белязано от нея. Рутина на воплите, на нещастието, плач на малките народи пред зверството на големите народи!

Но да не се оплакваме толкова! Утешително е, все пак, че можем да противопоставим на хаоса по света компактността на нашите страдания и провали. Нали притежаваме утехата, че по отношение на болката ние сме компетентни като анатомичните манекени и ерудитите?

УСЕЩАНЕТО ЗА ТРАГИЧНОТО В РУМЪНИЯ

Една от причините за моята дълбока тъга е, че не мога да оценя нашата действителност по друг начин, освен негативно. Ентусиазмът и лековатостта намират оправдание само в обществен и политически аспект ; докато в духовен план една тотална празнота води след себе си дълбок песимизъм и сериозно недоверие. Затова е ясно, че сега аз не бих могъл да говоря за едно чувство – за трагичното у всички в Румъния (което днес ни владее изцяло и създава определена атмосфера), а да имам предвид само някои личности. А това е много тъжно и може да компрометира всяко благородно усилие.

Без съмнение, плодовитостта и продуктивността на едно явление зависят от дълбоките, ирационални сфери, от които то произлиза, а не от енергията и динамизма на отделни индивиди, формирали се (по тяхно желание) от други култури.

Рязкото разграничаване между образованите лица и селяните не е резултат от превъзходството на първите (за което можем само да съжаляваме!); напротив, невежеството на нашето селячество се дължи по-скоро на незаинтересоваността и самодоволството на интелектуалците в днешна Румъния.

В Испания този момент на разделение, на диференциране на социални слоеве предизвика не особено благоприятна ситуация, въпреки твърденията на философа Ортега-И-Гасет, свикнал да говори за непрекъснатия упадък на своята страна, от основаването й до днес. За всеки, който има поне малко усет за историята, е напълно ясно, че тъкмо ние, румънците, сме живели в едно непрекъснато небитие.

Моето дълбоко убеждение (на което държа много), е че различията в историческата еволюция могат да се обяснят от някои специфични съставни и структурни елементи. При еднакви условия и социални конфигурации Испания е дала на света Свети Йоан (Хуан) де ла Крус (от Кръста) и Света Тереза, докато нашата Румъния все още не е “произвела” нито един светец.

Нежеланието на румънеца да проумее живота като трагедия, е резултат от един негов важен недостатък – вродена слабост и определена психическа нагласа.

Трагизмът на нашето положение е в това, че ние не можем да говорим за духовно течение или за морална позиция, без да се преброим, без да сумираме броя на отделните личности и стойности. Това обяснява факта, че явлението се преживява чрез отделни лица, които са изолирани, и че то има “прекъснат характер”, че е без “общозначимо участие”. Тук все пак ще трябва да спомена няколко важни имена: Лучиан Блага, Мирча Елиаде, Петре Манолиу, Йоан Холбан. Затова мисля, че не бихме могли да определим трагичното като нещо същностно. Тук става дума само за индивидуални изрази, частни форми на реализация.

И ако в предвоенното поколение трагичното бе резултат от безпокойството и комплекса от антиномии, свързани с историческото битие на човека, с обществените конфликти и антагонизми, с неприспособимостта, в нашата генерация това чувство се дължи на доста по-сериозни конфликти; неговата метафизична оцветеност е по-отчетлива и по-ярка, а структурата му може да се свърже с универсалността на нашия живот.

Но трагедията на старото поколение беше до известна степен външна, защото се основаваше предимно върху дуализма на индивида и обществото, при безспорен превес на второто, защото на него бе отредена по-истинската реалност и плътност, докато в нашите разбирания същността на трагедията (резултат от парадоксалното напрежение и сила на дуализма на Човека и Битието!/ се обяснява с драматизма на метафизичната екзистенция на личността. Ще подчертая, че тази трагедия се преживява само от онези, които са способни да усетят присъствието на невъзвратимото в диалектиката на живота, и които, при все че съзнават това, не искат да се откажат. Да, животът може да бъде преживян като драма и трагедия само от онези, за които неговите негативни страни не са проблем; онези, които считат, че фатална е не самата смърт, а мисълта и пътят, водещи до нея…

Сп. “Дискобол”, бр.1,1934

РУМЪНИЯ, ВИДЯНА ОТ ЧУЖДЕНЕЦА

Докато бях в Мюнхен и Берлин, срещнах много чужденци, които ме заинтригуваха не толкова с начина си на мислене, колкото с мненията и впечатленията си за моята страна. За съжаление, всичко, което чух тогава от тези хора, бе потискащо, тъжно. Не бих написал тази статия, ако не вярвах, че не всичко е изгубено, че жизнеността на моята страна един ден ще се възвърне, че нашето минало и настояще са ни сервирали премного горчивини, за да не се стигне един ден до взрив, готов да ни разтърси и преобрази. Говоря ли за Румъния, аз неизменно се проявявам като песимист, но вярвам, че животът все пак е доста ирационален и затова ще съумее да извади от коловоза една толкова объркана история и печална участ като нашата.

Но стигна ли до убеждението, че преображението на Румъния е илюзия, румънският въпрос ще престане да ме измъчва.

Мисля, че главната морална и политическа мисия на нашата младеж днес трябва да я принуди да стегне волята си, за да промени страната, да преустрои до основи румънския начин на живот; да започне да живее по-драматично, дори с известна доза ожесточение!

Ако повярваме на древната мъдрост, че историята не се движи на скокове, наистина, би трябвало да сложим край на живота си. Но нашият пророчески инстинкт, страстта у нас, нашата воля ще ни помогнат да се поучим от всички, не само от древните мъдреци. Ако не сме способни на скок, сигурно ще изгубим смисъла на нашия живот…

Всъщност, ние, румънците, никога не сме имали волята да извършим една истинска, голяма промяна. Недоволството от нашата съдба никога не е надхвърляло неясната и аморфна форма на скептицизма. А той, скептицизмът, е първата степен от скáлата на процеса на преобразувание, първият момент, способен да пробуди съзнанието ни. Тъкмо той ни позволява да се погледнем и отстрани, да преценим своите собствени сили, своята историческа позиция. Мисля, че това е причината за нашата румънска повърхностност – ние просто не успяхме да надминем тази първа степен, защото действахме като пасивни наблюдатели на своята инерция, дори се самоиронизирахме в тази наша безнадеждна национална агония. Да, румънецът е способен да се надсмее, да се пародира…

Ние не изживяваме своята съдба драматично – винаги ме е учудвало и възмущавало това, че се държим като безучастни зрители, които гледат отстрани.

Ако се бяхме обединили в страданията, ако се бяхме отчаяли заради своята незначителност, може би благодарение на някой от тези морални катаклизми, които се случват само по високите върхове, днес сигурно щяхме да сме прекрачили прага на Историята. Румънците все още не са прекрачили първото стъпало на себеотрицанието и себеизвисяването. Нашият вътрешен пламък трябва да се превърне в пожар; да се устремиш нагоре и напред, а миналите ни загуби и поражения да бъдат забравени.

Ще успеем само ако приемем тази реалност с необходимата тържественост: Румъния е страна без “прозорци”, или по-ясно казано – страна, в която все още никой не е изживявал бъдещето като нещо сегашно и действително, като настояще; страна, в която никой не е бил обсебен от трепета на една голяма, истинска национална мисия. Затова нека да си дадем дума, че ще се променим, ще пламнем в огъня на един сляп фанатизъм, ще се въодушевим от един друг образ, от една друга мисъл, мисълта за една нова, различна Румъния. Но ако продължим да следваме досегашната линия на нашата история, бавно и сигурно ще стигнем до своя фатален край…

Нужна ни е тотална промяна, дълбоко преустройство на целия живот, на всичко около нас. Трябва да се откажем от онази наша “прозорливост”, откриваща ни само непреодолимите пречки, за да съумеем дори и слепи (!) да завладеем Светлината, от която ни е отделила същата тази “прозорливост”.

Убеден съм, че бъдещето готви пред нашата страна една нова реалност. А нашето минало?…Отсъствие на всякаква свобода, на гордост и достойнство, на истинска мисия. Минало без събития, което трябва да погребем! Та ние едва сега започваме истински да живеем. Затова нека да не се учудваме защо чужденците не знаят почти нищо за нас и за нашия “живот”.

И все пак, тяхното невежество в това отношение е тъй голямо, че ние имаме законното право да се възмущаваме. Презрението на повечето чужденци към нас е тъй голямо, че това ни отврати веднъж завинаги от тях. Зная мнозина, които дори не знаят за съществуването на нашата страна или ако случайно са чували за нея, не знаят къде се намира!

Ако направя списък с въпросите, които са ми задавали за Румъния, вярвам, че от възмущение или от срам, никой от нас не би излязъл извън страната. Виждал съм как румънците се смеят на подобни глупави, нелепи въпроси. Но те са и много тъжни…

Каквито и да са нашите грехове, ние, румънците, все пак не сме на толкова ниско равнище, колкото се смята в чужбина.

Сп. “Дискобол”, бр.9, 1933

ЗА ФЕРДИНАНД БРУКНЕР

Изключителният успех, на който се радва драматургията на Фердинанд Брукнер, бих обяснил сега не толкова с революционната му техника, колкото с духа и атмосферата на неговите опуси, тъй съзвучни с нашето време.Имам предвид преди всичко драмата му “Болестта на младежта” (1924), където духът на днешното младо поколение – измъчено, раздвоено и склонно към перверзии – е намерил своя истински драматичен изказ. Онова, което ни представя и философията на Мартин Хайдегер, с прозренията за Живота, Небитието и Смъртта (в метафизичен план), с не по-малка интензивност, можем да открием и у Фердинанд Брукнер.

Но защо в Париж успехът на този тъй интересен и силен австрийски драматург бе по-скромен, отколкото в Берлин? Мисля, че онези, които познават добре атмосферата в днешна интелектуална Франция ще разберат защо. Сравнена с немската младеж, френската не е така неспокойна и отчаяна. Лично аз ненавиждам атмосферата на лекомисления и повърхностен Париж – един склерозирал, неадекватен град. Наистина, какво би могъл да разбере един французин за категории като “страдание” и “отчаяние”?

За него те са нещо изключително скучно.
Трябва да се подчертае – по доста категоричен начин! – че немската младеж все пак не стигна до ирационализма, декадентството и халюцинирането, въпреки влиянието на някои “естети”, които, изчерпили идеите си в нормалния живот, се обръщат към девиантното, перверзното…

Фердинанд Брукнер ни показа гнилото в своята епоха, в поколението, не- успяло да заживее щастливо и хармонично. Песимизмът на този автор е разрушителен и оставя една празнина, която ни носи единствено отчаяние. Неговата ирония, тъй отчетлива (особено в прочутата му драма “Елизабет, кралицата на Англия”) няма нищо общо с лекотата и спонтанността на модните салонни пиеси, които заливат днес театрите на Европа. Тя е по-скоро една горчива усмивка. Тук се налага сравнението с Франк Ведекинд. Преди няколко десетилетия този немски драматург ни порази със своите драми, в които хиперболата стигаше до гротеска, а напрежението беше като в криминален филм. Но при автора на “Пробуждането на пролетта” трагичното е преди всичко в сексуалността, докато при Фердинанд Брукнер е в чувството за живота. Но и двамата, разбира се, по свой, дълбоко индивидуален начин, са изразили несигурността на времето.

В творчеството на Брукнер има и друг интересен момент. Имам предвид женските типажи в “Болестта на младежта”. Те са измъчени, лишени от всякаква наивност, дори перверзни. Според този автор модерната жена на Запад днес преживява сексуална криза, докато мъжът – социална. И всичко е въпрос на сексуалност и култура – две основни категории, които са в центъра на Брукнеровото творчество.

10.ХII.1932
Букурещ
Превод от румънски Огнян Стамболиев

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук