През пролетта на 1943 г. между Вашингтон и Лондон се активизира дискусията относно предпочитан маршрут за нахлуване в окупираната от нацистите Европа. Именно в този момент, според американския историк Майкъл Бол (1), се поставя въпросът за възможно откъсване на България от нацистката ос.
След разгрома на хитлеристите при Сталинград цар Борис ІІІ започва индиректни контакти със западните съюзници. Макар предпазливи и плахи, сигналите, предавани от дипломатическите ни мисии в неутрални държави, се оценяват от разузнавателните служби на съюзниците като “нарастващо желание на царя за излизане от войната” (2). Особено показателно е преместването на пълномощния министър Драганов от Берлин в неутрален Мадрид. Първан Драганов, за когото се мълви, че е полубрат на Борис ІІІ , е един от най-доверените царски хора и няма съмнение, че новата му мисия е свързана изцяло със сондиране съюзническите намерения спрямо България.
Доверени дипломати и лично приближени на царя лица установяват преки контакти с представители на САЩ. Г. Кьосеиванов – пълномощен министър в Берн и бивш министър-председател, и М. Милев – български консул в Женева разговарят с ръководителя на американското разузнаването Алън Дълес; Л. Пулев – личен пратеник на царя – с бившия американски пълномощен министър в София Дж. Ърл, който се оказва в Анкара; другият личен пратеник на царя Г. Киселов – с американски консулски служители в Истанбул.
По сведение на проф. Н. Орен през февруари 1943 г. царят се среща тайно със стария социалдемократически водач Кр. Пастухов и му възлага да състави списък на един антигермански кабинет, чрез който да може да се отдръпне от предишната си лоялност към Берлин. Такъв списък е представен, потвърждава и М. Бол (3). Спира и депортирането на българските евреи, което също се оценява като положителен жест спрямо съюзниците.
След успешния десант на Съюзническите войски в Южна Италия Балканите се очертават като следващ подходящ стратегически плацдарм. Впрочем, още през май 1943 г. президентът Рузвелт нарежда на военните ръководители да разгледат възможността Германия да бъде атакувана през България, Румъния и Турция.
Планът “Донован”
В началото на август Уилям Донован, вече шеф на УСС и произведен в чин генерал, представя на Обединения комитет на началник-щабовете на САЩ меморандум, озаглавен: “План на УСС за отцепване на България от Оста”. В него се подчертава развитието на събитията в Италия след свалянето на Мусолини, поемането на цялата власт от крал Виктор Емануил и връзката на тези събития с България, чиято царица е дъщеря на италианския крал. Планът допуска, че излизането на Италия от войната може да принуди германците да създадат нова отбранителна линия от долината на р. По до Трансилвания и Карпатите, което ще постави България извън периметъра на активната германска отбрана. Подобно действие би улеснило излизането от войната на България, а нейните 700 хиляди войници биха имали неоценимо значение за съюзниците. За да се постигне този обрат обаче, Донован предлага съгласувано въздействие върху царя и установяване на връзки с българския Генерален щаб и с църквата.
След като получава изричното одобрение на държавния секретар К. Хъл, планът е утвърден от американския президент. На 7 септември 1943 г. Обединеният комитет на началник-щабовете упълномощава УСС да действа. Очевидно става въпрос за стратегически план на САЩ, не за евентуални намерения на отделни военни чинове. Целите, заложени в плана са:
а) отказ на България от военни действия срещу съюзниците;
б) активни бойни операции на българската войска срещу германските сили;
в) организиране и ръководство на партизанско движение срещу германските сили в България;
г) други форми на действие срещу германците (4).
Английската реакция
У. Чърчил е неприятно изненадан от плана на ген. Донован. Тревогата му произтича най-вече от обстоятелството, че американците искат да стъпят на Балканите, смятани традиционно за английска сфера на влияние. Вместо активни военни действия, английският премиер предлага чрез масирани въздушни нападения да се притисне българското правителство да скъса с Оста. И декларира: “Не може да търпим повече действията на тези български чакали, независимо от извиненията, че се намират под петата на германците”.
Според Чърчил дневните нападения над София трябва да бъдат последвани от нощни и да включват пускането на позиви, които да информират българското население за съдбата на Хамбург и Хановер. Според меморандума на английския съвет на началник-щабовете България трябва да бъде принудена да капитулира, за да се отвори къс път до Русия по море. Това можело да бъде постигнато чрез:
а) въздушни нападения;
б) руски дипломатически и диверсионни действия;
в) психологическият ефект от превръщането на Турция в активен съюзник на Обединените нации (5).
Докато планът на ген. Донован отчита фундаментални предимства като
– сондажите на направляваната от царя българска дипломация през пролетта и лятото на 1943 г.;
– фактическата капитулация на Италия през юли-август 1943 г.;
– окончателният обрат на Източния фронт след разгрома на хитлеристката армия при Курск през юли-август 1943 г.
и отразява стратегическите разбирания на президента Рузвелт за по-скорошно приключване на войната чрез изтощаване на германската военна машина едновременно на няколко фронта, разбиранията на У. Чърчил отразяват стратегическите британски намерения за следвоенната подредба на Европа. Британският премиер желае по-скоро изтощаване на съветската военна машина, а обещаното мащабно включване на съюзниците във войната да се отлага колкото се може по-дълго. Тази негова стратегия ще му изиграе лоша шега: само година по-късно У. Чърчил ще се опитва да спасява каквото е останало от британското влияние, търсейки съгласието на Й. Сталин за подялба на сферите на влияние в следвоенна Европа (6).
Съветското съгласие
През декември 1943 г. ген. Донован пристига в Москва, за да получи съветска подкрепа за плана. По време на двуседмичния си престой той постига договореност за тясно сътрудничество и съвместни операции със съветските служби. Шефът на УСС е приет лично от Молотов, който веднага му урежда срещи със съответните чинове в НКВД.
“Всичко беше санкционирано и одобрено от най-високите етажи на властта”, отбелязва тогавашният американски посланик в Москва У. Аверил Хариман.
На 27 декември в. “Правда” публикува статията “Кризата в България”. Авторът й – Георги Димитров, е ръководител на Задграничното бюро на българските комунисти и генерален секретар на Коминтерна (международно обединение на комунистическите партии). В статията се застъпва гледището, че националните интереси на България могат да бъдат осигурени само чрез незабавно скъсване с Хитлер и преговори с балканските съседи за бъдещето на спорните територии. Очевидно статията идва да потвърди съветското съгласие с българския план на американците.
“Казах му (на Молотов), че двамата с Донован прочетохме статията с голям интерес и бяхме поразени от сходството между нашите възгледи и тези, изразени в статията. В отговор на моето запитване Молотов потвърди, че е напълно съгласен с казаното в статията”, докладва американският посланик (7).
Планиране бъдещето на България
През август 1943 г. новосъздаденият Отдел по гражданските въпроси към Военното министерство на САЩ подготвя меморандум по проблемите на военновременното управление на България. Документът съдържа около 40 страници и предвижда съвместна американско-британска окупация, стабилизиране на вътрешното икономическо и политическо положение, включително мерки за управление на частната собственост, религиозните институции, културните дружества и пр. Специален раздел е посветен на установяване на реален обменен курс между долара и обезценения лев. Документът е одобрен окончателно от Обединения комитет на началник-щабовете и му е поставена сигнатура WS-58.
Държавният департамент пристъпва към дългосрочно планиране бъдещето на България. Документ със заглавие “Дългосрочни интереси и цели на Съединените щати” е разработен от Комитета за следвоенни програми към Държавния департамент и представлява списък от 17 задачи, които САЩ си поставят за непосредствено осъществяване в България. Като основна цел е посочено създаването на демократично представително управление и връщане на страната в руслото на следвоенния международен живот. Проявено е съчувствено разбиране за коригиране на границите, включително възможността България да получи излаз на Егейско море чрез свободно ползване на пристанищни съоръжения в гръцкия град Солун . България ще бъде насърчавана да развива своята търговия на равна основа с всички държави и в рамките на онези международни икономически организации, които ще бъдат създадени. Икономическото развитие и политическата стабилност ще бъдат гарантирани чрез участието на страната в регионални групировки. Американците освен това ще подкрепят независима прозападна ориентация на страната. По време на преходния период след капитулацията ще бъде дадена възможност за установяване на временно правителство, представляващо демократичните групи в България, като най-добро средство за осигуряване на трайно управление с представителен характер (8).
“Финансовата комисия” на Анжело Куюмджийски
В центъра на българската инициатива на ген. Донован е проектът „К”. Като специален емисар начело на “финансова комисия” в Турция е изпратен Анжело Куюмджийски – най-влиятелният български банкер и търговец от периода между двете световни войни (9). Прототип на герой от романа “Тютюн” на Д. Димов, в края на 30-те години на ХХ в. Куюмджийски бързо се ориентира в обстановката на нарастващ антисемитизъм и напуска България. През 1943 г. вече е американски гражданин, произведен в чин полковник от американската армия. Едва ли Донован е могъл да подбере по-подходящ емисар: благодарение на контактите си в най-високите делови и политически кръгове в Турция и България Куюмджийски може да дърпа – от резидентския си пост в Анкара и Цариград – конците за отцепването на България от нацистка Германия.
Междувременно, на 28 август 1943 г., “при мистериозни обстоятелства след посещение в Германия”, умира цар Борис ІІІ – “единствената най-важна индивидуална фигура в американския план” (10). Внезапната му смърт и до днес е обект на спекулации в историческата и мемоарната литература. Важно е, разбира се, да се знае от какво е умрял българският цар, но не по-маловажно обаче е да се установи кой е имал изгода от смъртта на монарха.
Неоспорим факт е, че след 1935 г. всички сфери на българския политически живот започват да се контролират непосредствено от царя. Дълго преди Деветнадесетомайския преврат (1934 г.) в официалната пропаганда преобладават призиви към силна корпоративна държава посредством властта на силен национален водач. Подражавайки все по-убедително на нацизма, в България започва да се налага култ към личността на Борис III. Царят е представен за национален, надпартиен водач, по-късно за национален обединител на територии, за присъединяването на които никога не е получавано признание от факторите на реалната политика, т.е. от страна на Великите сили. Армията и полицията, парламентът и политическите партии, промишлеността и банките, църквата и обществените организации са поставени под тоталитарен контрол и на възловите места са хора от непосредственото обкръжение на царя. Така Борис ІІІ се оказва единственият водач в състояние да наложи поврат – в една или в друга посока.
След отмятането на италианския крал Виктор Емануил от съюза му с Хитлер през юли 1943 г. нараства вероятността българският му зет да го последва. Това отчита както ген. Донован, така и нацистите. Без значение е дали царят е имал намерение действително да скъса с Оста. Важното в случая е, че само той е бил в състояние да реализира подобна хипотеза. С неговата кончина умира и възможността за подобна реализация.
Усилията на американските служби обаче не секват. Анжело Куюмджийски и неговата “финансова комисия” – гръбнакът на плана на Донован за отцепването на България от Оста – пристигат в Кайро през ноември 1943 г., за да получат инструкции от ген. Дийн, току-що завърнал се от консултации с Москва. Ако България се откъсне от Оста, генералът обещава да осигури на българската армия американски субсидии, равни на тези, получавани дотогава от германците. На 1 декември 1943 г. Куюмджийски пристига в Турция и незабавно установява тайни контакти със стари приятели и бизнес сътрудници, използвайки каналите на УСС. На среща с пълномощния министър Н. Балабанов, също стар негов приятел, Куюмджийски настоява министър-председателят Д. Божилов незабавно да командирова в Истанбул авторитетни представители за започване на преговори. Посочва и лицата: К. Гунев – управител на Българската народна банка, и ген. В. Попов – управител на Добруджа. Според доклада на пълномощния министър от 18 декември 1943 г. Куюмджийски имал основание да смята, че можел да спаси България “и стопански, и политически, и отчасти териториално”. Като доказателство за своето влияние Куюмджийски изтъкнал, че лично уредил спирането на бомбардировките над София за една седмица (11).
Българската реакция
Българските управници обаче бавят. Предлогът е запазване на всички новоприсъединени земи. САЩ и Великобритания обаче са категорични: те не могат да търгуват с територии на балканските си съюзници Югославия и Гърция. Неподозирайки съветското съгласие с плана “Донован”, регентът Б. Филов се обръща към съветския представител в София Ал. Лавришчев с молба за посредничество, но получава категоричен отказ: СССР би се застъпил само ако България изтегли своите окупационни войски от Гърция и Югославия.
Надявайки се на добрите връзки на Н. Балабанов със съветския посланик в Анкара С. Виноградов, Б. Филов възлага на българския пълномощен министър да сондира отново за евентуална съветска подкрепа. Но получава отново разочароващ отговор: Русия не може да разбере слепотата на България; поражението на нацистка Германия е неизбежно и София не трябва да чака със скръстени ръце приближаващата катастрофа; перспективите биха се подобрили обаче, ако България се откъсне навреме от Оста, категоричен е Виноградов. В този смисъл на 27 януари 1944 г. София получава от правителствата на САЩ, Великобритания и Съветския съюз остра нота, в която се настоява за прекратяване на всякаква помощ за нацистка Германия, отказ от Тристранния пакт и изтегляне на всички окупационни части от чуждите територии (12).
Официален отговор от София обаче не последва. Българските управници отново протакат. Колебанията им могат да бъдат обяснени само отчасти с германския натиск. След декември 1943 г. потокът от доклади на германския пълномощен министър в София Адолф-Хайнц Бекерле до Берлин, касаещи преговорите, водени в Турция, става все по-интензивен. За Хитлер няма съмнение, че българските му съюзници опитват да сондират начини за измъкване от съюза си с Германия. И през март регентите получават настойчива покана за среща с Фюрера в Залцбург. Разговорите, проведени на 16 и 17 март 1944 г. с Хитлер, ген. Йодл, фелдмаршал Кайтел и външния министър на Райха Фон Рибентроп, стъписват българските регенти и ги карат да бъдат още по-предпазливи. Хитлер набляга върху огромната опасност, която една съветска победа би представлявала за европейската цивилизация и изисква от сателитите да посветят на целите на войната всичките си морални и военни усилия. Но най-важният сигнал за българите се отнася до преговорите им със Запада. В дневника си ген. Михов отбелязва: “Целта на разговора беше да ни внуши, че воденето на преговори за мир и установяването на условия, предлагани от неприятеля, е голяма грешка… Внезапно той (Хитлер) каза, че имал да реши важен въпрос с регента (на Унгария) Хорти. По-късно разбрахме какво означава това.”
Два дена след завръщането си в София, регентите разбират какво е имал предвид Хитлер, когато е сипел заплахи срещу всеки, който се опитва да преговаря със съюзниците. На 19 април 1944 г. нацистки войски окупират Унгария и по-късно създават марионетно правителство, начело с ултрафашиста Салаши (13).
На 12 май с. г. съюзниците изпращат ново остро предупреждение до правителствата на България, Унгария, Румъния и Финландия с ултимативното искане тези страни да прекратят сътрудничеството си с хитлеристка Германия и да се противопоставят на нацизма с всички сили, с които разполагат.
Провалената алтернатива или синдромът българска работа
След като от София не пристига никакъв отговор в продължение на близо половин година, интересът към плана “Донован” започва да заглъхва. За държавния секретар Кордъл Хъл остава непонятно защо усилията на Съветския съюз да тласне българското правителство към преговори със Запада предизвиква криза в българския кабинет и осуетява обсъждането на съюзническите предупреждения. Разочарована от официалната българска позиция, американската страна пренасочва усилията си изцяло към десанта в Нормандия. През май 1944 г. Обединеният комитет на началник-щабовете стига до заключението: “Вече може да се смята за ясно установено, че Съединените щати нямат намерение да участват в окупирането и контрола на България по същия начин, както в окупирането и контрола на Германия” (14).
Така за по-малко от година позицията на САЩ спрямо България се променя диаметрално: от потенциален съюзник в антихитлеристката война и евентуален дългосрочен партньор се превръща в ненадежден субект, с който не може дори да се преговаря.
Какви биха били обаче възможните перспективи, ако планът на ген. Донован, респективно стратегическият замисъл на президента Рузвелт за по-скорошно приключване на войната чрез изтощаване на германската военна машина едновременно на няколко фронта, бе започнал да се реализира в края на 1943 г.? След колко месеца нацистка Германия щеше да капитулира, ако й бе наложено да воюва на четири фронта – Източен, Италиански, Балкански и Западен и срещу вътрешните фронтове на френското, югославското, полското и другите съпротивителни движения в поробените европейски държави? Дали войната нямаше да приключи една година по-рано, т.е. към лятото на 1944 г.?
Какви биха били политическите последици за Европа и света при евентуално подобно развитие? Щеше ли да има рязко противопоставяне между доскорошните съюзници? Атомна бомба? Студена война? Каква би била следвоенната съдба на България, ако се бе приобщила към антихитлеристката коалиция още в края на 1943 г.?
Подобни екстраполации в науката, разбира се, са антиисторически. Но те имат все пак някаква стойност от гледна точка на анализиране вариантите на едно възможно политическо развитие при наличието на същите изходни данни.
Историята обаче е безпощадно безалтернативна. Става само това, което е трябвало да стане. Колебанията и обструкциите на София провалят намеренията на ген. Донован за откъсване на България от Оста. Българските властници продължават да обслужват нацистката кауза до септември 1944 г. Националните интереси на българския народ отново са загърбени. България следва губещата страна до самата си капитулация.
Дали пък синдромът “българска работа” не е препятствал и този път възможностите за по-различен ход на историческия процес?
Използвана литература:
(1) BOLL, Michael (1984), The Cold War in the Balkans: American Foreign Policy and the Emergence of Communist Bulgaria, 1943-1947; Kentucky University Press, Lexington; бълг. превод на доц. Румен Генов: Студената война на Балканите. Американската външна политика и възникването на комунистическа България (1943-1947), изд. на фондация “Българска наука и култура”, София,1999.
(2) Цит. съч., с. 43-44.
(3) OREN, Nissan (1971), Bulgarian Communism. The Road to Power 1934-1944, Columbia University Press, New York and London.; също М. Бол, цит. съч., с. 44-46.
(4) М. Бол, цит. съч., с. 48-50.
(5) Пак там, с. 56.
(6) RESIS, Albert (1978), The Churchill-Stalin Percentages Agreement on the Balkans, Moscow, October 1944, in: American Historical Review, Vol. 8 (April), рр. 368-387.
(7) М. Бол, цит. съч. , с. 57-58.
(8) Пак там, с. 66-68; 89-91.
(9) Пак там, с. 50.
(10) Пак там, с. 58.
(11) Пак там, с. 60-61.
(12) Пак там, с. 62-63.
(13) Пак там, с. 68-69.
(14) Пак там, с. 69-70.
Бележки
Първан Драганов е незаконен син на Фердинанд от връзката му с придворна дама. Завършва Военно училище. През войните е командир на артилерийска батарея. През 1920-1932 г. е флигел-адютант на цар Борис ІІІ; военно аташе в Берлин (1932-1934 г.), съветник в Париж (1935 г.), пълномощен министър във Виена (1936-1938 г.), в Берлин (1938-1942 г.), в Мадрид (1942-1юни1944 г.), външен министър в правителството на Иван Багрянов.
Управлението на стратегическите служби (УСС) по-късно прераства в ЦРУ.
Г. Димитров е генерален секретар на тази международна организация от 1935 г. до 1943 г., когато по настояване на Сталин Коминтернът се разпуска.
Макар подобна клауза да фигурира в Ньойския договор, България никога не получава свободно ползване на съоръжения в гръцко пристанище.
