АЛЕФ

0
128


Вървях си по улицата и сърдитото слънце ме удряше ядно през клепачите. Не мислех за нищо. Не, всъщност се сетих за прекрасна историйка, която ми разказа мой приятел наскоро. А тя е следната:

На една скъпа улица, в моден и шикозен бар, се срещнали двама приятели. Бизнесмени, юпита, борсови посредници. Неприлично богати. Единият от тях бил облечен в перфектното сако. Материя, цвят, дължина. Шедьовър. Нещо неповторимо. Приятелят му го огледал възхитен и попитал: „Откъде си купи това сако? Изумително е!” „О-о-о, не съм го купувал, ти пък. Шиха ми го по поръчка.”„Кой ти го уши?” „Е, как кой? Най-добрият шивач в града. Майстор Моше, разбира се.” „И аз искам нещо такова. Дай ми адреса на този факир на иглата!”

Взел адреса и на другия ден бил пред ателието. Влязъл бавно, като в църква. Срещу него се изправил побелял старец с гърбав нос и слаби, нежни ръце.

– С какво да ви помогна? – запитал старецът.

– Вие ли сте майстор Моше?

– Да, аз съм.

– Преди няколко дена сте ушили великолепно сако на мой приятел. Искам и аз такова.

– О, сещам се. Ами, разбира се, ще ви ушия. Ще е готово след три седмици. Елате тогава. И нито ден по-рано.

Старият евреин му взел мерките, бизнесменът си тръгнал с усмивка на лицето и въздишка в портфейла.

Трите седмици изтекли бързо. Отново бил пред ателието и прекрачил с трепет прага.

– Ох, съжалявам любезни господине, но сакото ви не е готово. Просто една важна поръчка за френски дипломат се проточи много дълго. Моля ви, елате след седмица.

Бизнесменът си тръгнал унил. Спрял да разказва на колегите си какво сако е поръчал, как цветът му щял да бъде в пълен унисон със златната му Master Card или пък как посребрените ръбчета на визитката му ще се подават ефектно на един сантиметър от джобчето на сакото.

След седмица отговорът на шивача бил същият:

– Простете любезни господине, но не ми остана никакво време. Наложи се да изпълня много спешна министерска поръчка. Моля ви, елате след седмица. Обещавам да е готово.

Бизнесменът си тръгнал съкрушен за пореден път.

Точно след седем дни богаташът влязъл със замах в ателието. Майстор Моше погледнал учудено иззад очилата, познал го и лицето му грейнало.

– Готово е!

Шмугнал се зад големите платнени завеси и след малко ги разтворил. В ръцете му било сакото, носел го внимателно и пристъпвал бавно, като че ли пренася първия ръкопис на Тората. Бизнесменът видял, че е още по-прекрасно, отколкото си го е представял и очите му се напълнили с издайническа влага. Майстор Моше му го подал.

– Ех, майстор Моше, – казал – ти едно сако шиеш за пет седмици, а вашият Господ Бог е направил целия свят само за шест дни.

Евреинът го погледнал, въздъхнал едва чуто и отвърнал:

– Да, и виж какво стана с него.

Продължих да скитам. Вървях нанякъде, не знам накъде. Не исках да си призная, че просто се шляех. Забелязах изтърканата синя боя на будката за сода. Със сигурност там е старият Ицхак, добър човек. Винаги, когато имах възможност, спирах да побъбрим. Има много мъдрост зад побелелите му вежди. Приближих се към теления прозорец и отново хвърлих поглед към бялата пластмасова табелка, на която пишеше: „Ако вие можете да живеете без моята газирана вода, то купувайте я, за да мога да живея аз.”

Разбира се, той отново бе вътре. Понякога идваше седемнадесетгодишната му дъщеря Сара, но бързо я изпращаше да се прибира. Не се обиждах.

– О, поете, кога се завърна от Голямата суша? – попита ме той, имаше предвид Щатите.

– Преди няколко седмици -отговорих аз.

– И чак сега се сети за стария евреин?- усетих укора в гласа му.

– Ами знаеш как е. Това – онова. Разни работи.

Кимна ми разбиращо. Изправи се, без да каже нищо, шмугна се в задната част на будката и се върна, стиснал за гърлото бутилка маркова водка. Извади чаши изпод тезгяха и две соди. Отвинти капачката с бавни и плавни движения, напълни чашата ми догоре, а на себе си наля един пръст. Вдигна я и каза:

– Лехайм.

– Лехайм – отговорих и изпих съдържанието на екс.

Ицхак едва докосна с устни неговата чашка. След това напълни отново моята до горния ръб и отвори бутилката с газирана вода.

– Е, хайде, какво чакаш, разказвай как е там – помоли ме Ицхак.

– Ами добре е, предполагам, стига да харесваш да работиш денонощно без почивка и да няма близки хора около теб, тогава ще се чувстваш добре.

– Ех, ама и ти, хлапе. Теб и в двореца на цар Соломон да те настанят, пак ще намериш за какво да се оплакваш – каза старецът и ме плесна приятелски по бедрото.

Усмихнах се и му разказах за живота ми в Америка. За работата, за цените, за пътуванията ми, за стиховете ми. Слушаше внимателно, но виждах във воднистите му очи, че думите му напират в гърлото. И аз знаех точно кои. Историята на рода Леви. Спрях да говоря и той промълви:

– Ела и седни тук, за да ти разкажа една история. Историята на моя род.

Бях я чувал няколко пъти вече, но не казах нищо, защото винаги бе хубаво да слушам мекия му тембър как трепери, докато я разказва.

„Първите сведения, които имаме за нашия род, са отпреди 200 години. Държавата е Полша, градът – Краков. Там е живял пра-прадядо ми Яков, заселил се в едно много размирно време. Но оцелял. Тогава хората били силни, вкопчени в живота. Захванал търговия с платове и му потръгнало. Имали са много деца с жена си. Били едни от най-важните и големи Ашкенази в Полша, почитани от всички големи фамилии. Дори и от далечните Мизрахи и Сефаради.

След това следите им се загубили, но ги откриваме в Русия. Не се знае причината, поради която са емигрирали там, и то точно тогава, когато започнали гоненията, но отново устояли на натиска. И така минават много години в странстване. През 1941 г. баща ми Хайм и жена му ги залавят, докато се опитвахме да прекосим границата на Унгария, искахме да стигнем до България. Но ние децата успяхме – първо в Русе, след това в София. Родителите ми ги изпратили в „Дахау”. Никога не чухме повече за тях.”

Тук старецът се задави и седна на стола. Извади една копринена кърпичка от вътрешния джоб на сакото, свали си очилата и избърса рукналите сълзи. Винаги, когато ми разказваше тази история, се разплакваше. Аз мълчах, а и какво бих могъл да кажа? Не исках да продължи, затова го попитах:

– Да ти разкажа ли историята за Майстор Моше?

Старецът ме погледна учуден.

– Моше?

– Най – добрият шивач на света – отвърнах.

– Така е, няма по – добри шивачи от нас.

Старецът изслуша внимателно разказа ми и се усмихна.

– Да – заключи той. – Прав е Моше. В какво се е превърнал този свят!

Умълча се за няколко минути и заговори:

– А сега чуй следната притча. За един млад евреин. Ти си я тълкувай както искаш. Преди много години млад евреин на име Сабатай прекосявал една голяма пустиня с 30 магарета, натоварени с цялото му богатство и покъщнина. Но се загубил. Опитвал се да намери верния път, но навлизал все повече и повече навътре в пустинята. След няколко седмично скитане, когато всичките му запаси с вода били на привършване, пред него се появил оазис. Сабатай огледал всичката тази зеленина, извора и езерото с кристално чистата вода и решил да остане там. Нямало смисъл да продължава да търси пътеките, оставени от другите кервани. И той се заселил в оазиса. И за да покаже, че тази земя е негова, започнал да строи… След дълги години една войска, която прекосявала пустинята, за да нападне друга армия в съседна държава, открила оазиса. И какво било учудването им, когато на това девствено място имало от едната страна малка кирпичена колиба, а от другата – две големи синагоги. Генералът, следван от подчинените си офицери, влязъл в едната синагога. В тази, пред която имало отпечатъци от човешки стъпки в пясъка. Вътре съзрели беловлас, молещ се старец. Генералът го изчакал да свърши с молитвата, която сякаш се проточила с часове, бутнал го леко по рамото и му казал: „Здравей, добри ми човече, какво правиш тук?” „Моля се на Бог, господине.”„Виждам, виждам, но обясни ми, защо си построил две синагоги?” „За да се моля в едната и да не стъпвам никога в другата”, рекъл Сабатай.

Ицхак млъкна. Аз също не казах нищо. Мъдрите му очи отново се навлажниха и той ги избърса с копринената кърпичка. Сложи отново очилата си, погледна през мръсния прозорец към небето, все едно търсеше нещо там горе и попита:

– Кажи ми какво е небето над Америка?

– Ами каквото е навсякъде, синьо и необятно. Но нощите в Ню Йорк са красиви заради смога от изгорелите газове на автомобилите и фабричния пушек. От тях се образува светлосив облак, който през нощта пада бавно над града и оцветява небето в пурпурни нюанси.

– А аз цял живот съм слушал от роднини и приятели какво е небето над Йерусалим, но никога не съм го виждал. Дано успея да го зърна преди Господ да ме е прибрал – и замълча.

– Вчера се случи нещо много лошо – заговори Ицхак отново. – Тъкмо преди да затворя, дойде едно младо момче като теб и ми каза: „Старче, дай пет бутилки сода, че се стопли водката.”- Дадох му и тъкмо да си плати, момчето отправи поглед нагоре и видя нарисуваната звезда върху будката и изсъска с омраза: „ Ти евреин ли си?”„ Да”- отговорих. „Вие, евреите, сте виновни за нещастията по целия свят. През последните сто години от човешката история какво сте дали на света?! Най-големите ви умове: Айнщайн, Маркс, Фройд, атомната бомба, комунизма и инфантилната сексуалност. Точно така. Пак ще се видим, деденце!”. Като каза това, момчето строши всички бутилки в земята и си тръгна.

Навън бе започнало да се здрачава. Допих си водката и станах. Сложих ръката си върху треперещото старческо рамо.

– Не се притеснявай, Ицхак. Глупаците са навсякъде. Просто ги забравяй колкото се може по – бързо. Аз така правя.

Старецът отново се загледа в небето. Промълвих едно тихо „Шалом” и излязох в нощта. През следващите часове Ицхак и неговите истории не ме оставиха на мира.

След няколко дни се събудих с ужасен махмурлук, реших да купя две бири и да посетя стареца. Излязох и тръгнах към будката. Оградена бе с жълта лента. Двама полицаи я оглеждаха. Един цивилен разговаряше с някакво момиче, облечено в черно – Сара, дъщеря му. Полицаят я потупа по рамото, тя се обърна и тръгна. Позна ме в тълпата и се насочи разплакана към мен.

– Какво се е случило?- попитах я.

Тя ме погледна с големите си черни очи и каза:
– Снощи, малко преди да затвори, някакви момчета започнали да блъскат по прозорците, да ритат вратата и през цялото време крещели расистки обиди. От съседното заведение се обадили в полицията, но момчетата избягали в тъмнината. Мярнали само силуетите им. Намерили татко вътре, свлякъл се между бутилките. Сърцето му не издържало. Получил е удар.

Последната дума едва я чух, защото я прегърнах силно и тя зарида неудържимо на гърдите ми. Не знаех какво да кажа. Погледнах нагоре, към небето. По-грозно никога не бях го виждал!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук