Атанас Ждребев e роден на 1 януари 1981 г. Завършил е Националната гимназия за древни езици и култури “Константин Кирил Философ”. Бакалавър по политология – СУ “Св. Климент Охридски” . Продължава образованието си в магистърската степен на същата специалност. Владее английски език.
В навечерието на предстоящите парламентарни избори отново придобива актуалност проблемът за начина, по който функционира българската политическа система. Управлението на кабинета “Сакскобургготски” легитимира неглижирането на институционал-ната рамка в ситуации, в които се отдава приоритет на канализирането на тeснопартийни интереси на държавно равнище. Най-естественият резултат от такава практика е генерирането на институционален дефицит. В днешните български условия той се проявява при всеки опит от страна на управляващите за ситуационно манипулиране с наличните властови ресурси, което влиза в противоречие със съществуващата правно-нормативна уредба на механизмите за вземане на решения в държавните институции.
Могат да бъдат посочени конкретни примери от управлението на НДСВ, при които генерирането на институционален дефицит се екстраполира като публично релевантно политическо действие.
В началото на своя мандат правителството обсъждаше как да заобиколи Закона за обществените поръчки, за да сключи договора с “Crown Agents”. Премиерът не се съобрази с решенията на Народното събрание и с позицията на предишното правителство, изказвайки се за затваряне на блоковете на АЕЦ “Козлодуй”. Той не можа да постигне вътрешен консенсус в рамките на собствената си парламентарна група при налагане на определен политически стил на поведение.
Симптоми от такъв порядък наблюдавахме и в развитието на последната парламентарна криза от зимата на 2005 г. Тя започна с погазване на практиката парламентът да упражнява контрол върху дейността на изпълнителната власт. Нейна същностна характеристика е, че се вписва в очертанията на новопоявилата се рамка на девиантно политическо поведение. В този смисъл се налага по-задълбочено изследване на нейните параметри, тъй като тя не е епизод, останал в миналото, а тенденция, която ще продължи да се проявява при всяка нова ситуация на генериране на институционален дефицит.
В случая с кризата се появи един допълнителен доминиращ фактор, свързан с теснопартийните интереси на парламентарно представените политически сили и усилията им да извличат максимална изгода от създалата се ситуация. По този начин дискурсът на тяхното поведение се натоварва с вътрешна противоречивост, защото трябва да съчетава в себе си както институционално релевантното, така и конюнктурно утилитарното за всяка една партия. Отсъствието на политическа воля за дефиниране на ясно очертан общ интерес ги затруднява да калкулират в своя полза възникналия институционален дефицит и да реализират успешно промяна в статуквото.
Политическата воля е изместена от лобистки и конюнктурни интереси,
които се оказват водещи за поведението на партиите. Това довежда до размиване на институционалната рамка на парламентарната криза и способства за инструменталната й употреба като функция на определени политически цели.
Политическият прецедент да се нарушават правилата, легитимиран през последните години от Симеон Сакскобургготски, се мултиплицира и поради необходимостта да получи база за политическа реализация. Това засяга начина, по който се прави политика въобще от страна на управляващите. Оказва се, че институционалните гафове на Сакскобургготски още от началото на неговия мандат не са продукт на неопитността му във властовите структури, а част от целенасочена стратегия за принизяване на ролята на формалните правила като движещи сили на институционалната ефективност.
Девиантният стил в отношението на Сакскобургготски към сферата на политическото се репродуцира и в парламентарната практика на НДСВ и ДПС.
Тази тенденция получи персонифициран политически израз чрез неправомерните действия на председателя на Народното събрание Огнян Герджиков в последните дни на неговия мандат. Герджиков се оказа проводник на партийната линия на НДСВ, отдаде й приоритетно значение пред изпълнението на институционалните си задължения и разми образа на безпристрастния спикер, призван да съблюдава нормите на парламентарния ред. Неговото поведение при изпълнение на поверените му функции се прояви като огледално отражение на стила на Симеон Сакскобургготски. То направи възможна реализацията на една негативна тенденция, прокарана при управлението на НДСВ, а именно – заобикаляне на правната рамка, когато частният корпоративен интерес на премиера и неговите министри й противоречи при вземане на определени управленски решения.
Герджиков позволи тази порочна практика да бъде пренесена на терена на парламентарната дейност. Управляващите предизвикаха напълно логичната остра реакция от страна на опозицията, която не остана безучастна към погазването на конституционните норми. Искането на оставката на председателя на Народното събрание бе опит за персонализация на отговорността за възникналия институционален хаос. Казано с други думи, то бе продиктувано от необходимостта да се намери изкупителна жертва, която да понесе негативите на кризисната ситуация.
Базисният политически проблем на НДСВ в този случай е, че мотивите за исканата оставка на Огнян Герджиков са идентични с тези, предизвикващи критики към институционалното поведение на Симеон Сакскобургготски. По този начин омаловажаването на въпроса за оставката на парламентарния председател придоби ключово значение за НДСВ, защото евентуалното признаване, че Герджиков не изпълнява институционалните си задължения, би било равнозначно на признание за институционалния провал на Симеон Сакскобургготски.
След освобождаването на Огнян Герджиков от председателския пост в НДСВ възникна типичният за централизираната лидерска партия вакуум. Той е обусловен от статута на незаменимост на личността с водеща позиция, чиято роля е да институционализира теснопартийния интерес, опитвайки се да му придаде легитимността на всеобщ.
За партията лоялността на личността към нея при налагане на даден стил за водене на политика е индикатор за управленския потенциал и надеждност от гледна точка на отстояване на партийната линия. Но тази лоялност се оказва водещият политически мотив за отстраняване на парламентарния председател Така пред НДСВ възникна дилемата дали да издигне отново кандидатурата на Герджиков и по този начин да го реабилитира, или да преустанови нарушаването на парламентарния ред. Кризисният характер на ситуацията не позволи на партията да приеме една от двете крайни алтернативи и тя бе принудена да намери баланса между тях. Компромисното решение бе издигането на кандидатурата на Борислав Великов, човек, който, от една страна, е от близкото обкръжение на Герджиков, а от друга, е диалогична и консенсусна фигура и ново лице без политически негативи. Така НДСВ създаде впечатление за последователност и приемственост в своя политически курс и излезе от създалата се ситуация, без да изменя на партийната кауза.
Политическата лоялност към лицата,на които е делегиран властови ресурс
с оглед на реализацията на партийните интереси на равнището на държавните институции, се проявява като специфична характеристика на управлението на Симеон Сакскобургготски.
Посоченият пример с председателя на Народното събрание Огнян Герджиков има прецедент като механизъм на политическо действие в случая с Пламен Панайотов. До лятото на 2003 г. тогавашният председател на ПГ на НДСВ бе използван като проводник на твърдия политически курс на Сакскобургготски. В условията на незачитане на демократичните парламентарни правила това генерира вътрешнопартийно напрежение сред жълтите депутати. Пламен Панайотов бе отстранен от ръководството на парламентарната група и скоро след това избран за вицепремиер.
Наблюдават се някои общи черти на двете политически ситуации както при пораждането, така и при решаването на възникналия проблем. И в двата случая представители на НДСВ, заемащи ключово важни и отговорни политически позиции, бяха принудени да нарушат нормалната институционална логика на политическия процес, за да обслужат личния интерес на Симеон Сакскобургготски. И в двата случая резултатът бе тежък институционален гаф, налагащ търсенето на персонална отговорност. Но Сакскобургготски, който не изменя на стила си да запазва лоялност към своите приближени, намери решения едновременно възстановяващи нарушения институционален порядък и реабилитиращи уронения авторитет на съответната личност. По този начин той утвърждава визията за непогрешимост на девиантното политическо поведение, което сам налага.
Откроената тенденция за преекспониране на политическия авторитет се прояви и в изявлението на Сакскобургготски по повод правителствените промени и в частност оставката на Лидия Шулева. То бе направено с цел да наблегне на факта, че върху министър-председателя е оказана някаква принуда и той няма друга алтернатива. Сакскобургготски демонстрира безусловната си лоялност към Шулева и към нейните политически ходове. Отказът му да обясни конкретните политически мотиви за освобождаването й е инспириран от индиректната му политическа подкрепа към определен
стил на правене на политика, на който са присъщи непубличните и задкулисните действия
директно обслужващи определени политически и икономически интереси. Приемайки оставката, Сакскобургготски постигна няколко важни политически ефекта.
Необходимостта да овладее острия кризисен момент налагаше персонализиране на отговорността за провала на сделката с “Булгартабак”. Това удовлетворяваше желанието на ДПС да няма сделка и позволяваше да се съхрани крехкото парламентарно мнозинство. Сакскобургготски осъзна, че ако не запази лоялността си към Шулева, ще заплати недопустимо висока цена за собственото си политическо оцеляване. Подобен акт би бил отстъпление от неговия специфичен управленски маниер. Намирането на друг подходящ пост за Шулева като ръководител на предизборния щаб на НДСВ бе успешно решение не само на проблема с лоялността, но и на проблема за изхода от парламентарната криза.
Въпросът за лоялността се явява специфична доминанта в управленския стил на Симеон Сакскобургготски, която оказва рефлективно деструктуриращо въздействие и генерира институционален дефицит. Сакскобургготски я привнася като екстраординерен фактор спрямо начина на взимане на управленски и кадрови решения, подчинява я на собствената си субективна воля и така деформира стандартизираната визия за институционално действие.
От всичко казано дотук става ясно, че поведението на НДСВ и ДПС в периода на тяхното съвместно управление е ориентирано по-скоро към обслужване на теснопартийните интереси и към извличане на максимална политическа изгода, отколкото към разрешаване на проблемите, които поражда институционалният дефицит.
За НДСВ е важно да си осигури стабилност до изборите, за да може успешно да приключи своя мандат. За Сакскобургготски не е приемливо да бъде накърнен имиджът на ключови фигури в неговото управление, защото това би било отстъпление от принципа на политическата лоялност. НДСВ отчита, че обвързването с несигурни партньори е предпоставка за възникване на напрежение. До края на мандата на настоящия парламент НДСВ се нуждае от подкрепата на ДПС и Новото време. Тези две формации си дават сметка, че единственият път за институционално канализиране на техните теснопартийни интереси минава през взаимодействието с НДСВ. Симеон Сакскобургготски се намира в изключително деликатна ситуация. Той не може директно да се разграничи от партньори, чиято лоялност се оказва чисто конюнктурна. Още повече че решението на Политическия съвет на НДСВ за самостоятелно явяване на изборите дава индикации за осигуряване на по-широки възможности за следизборно коалиране не само в рамките на Либералния алианс.
Ситуацията пред ДПС е не по-малко сложна. Ахмед Доган винаги се е стремял да разшири участието във властта на своята партия, без да се ръководи от някакви ценностно обосновани политически цели. Напълно издържана в този дух бе популистката стратегия за провал на сделката с “Булгартабак”, като се вмени персонална вина за това на Лидия Шулева. По този начин между НДСВ и ДПС възникна конфликт на интереси, а неговото преодоляване на фона на предстоящите парламентарни избори изглежда като conditio sine qua non. Както вече беше споменато, ДПС, използвайки инструментите на грубия политически натиск, постави Сакскобургготски пред дилемата да избере приоритетна лоялност – към Шулева или към Доган. Премиерът не бе в състояние самостоятелно да вземе рационално решение, съответстващо на институционалната логика, а трябваше да се съобрази с интересите на ДПС. Доган затвържди изградения в периода на прехода образ на ненадежден партньор, който действа конюнктурно и е способен неочаквано да нанесе тежки политически удари под кръста при всеки опит да бъде пренебрегната неговата воля. Именно безпринципното поведение на Доган провокира началото на парламентарната криза, а в основата на това негово поведение бе интересът на ДПС да няма сделка за “Булгартабак” и да бъдат извити ръцете на НДСВ. ДПС до такава степен усложни политическата обстановка, че запазването на равновесието в управляващата коалиция стана немислимо без съответните компромисни промени. Така ДПС се сдоби с властови ресурс да оказва въздействие и при попълването на овакантени постове като омбудсман и шеф на Сметната палата. Получи се изместване на центъра на тежестта на управлението по посока от НДСВ към ДПС. Това автоматично доведе до отслабване на доминиращата позиция на Симеон Сакскобургготски в него.
Зоната на политическите интереси на ДПС донякъде се припокрива с тази на Новото време. Пред Новото време стои въпросът да разшири сферата на своето електорално влияние като се дистанцира от негативите на управлението или като вземе по-активно участие в политическия процес. От момента на обособяването си като ключов политически играч Новото време упражнява натиск върху НДСВ за прокарване на определени закони в Народното събрание като условие за осигуряване на необходимата парламентарна подкрепа за управлениет. Установеното посткризисно статукво увеличи шансовете му да шантажира парламентарните групи на НДСВ и ДПС. Новото време успя да изтъргува и включването на свой министър в състава на правителството, без да пресметне достатъчно рационално плюсовете и минусите от присъединяването си към властта в края на мандата.
От своя страна Симеон Сакскобургготски намери изход за излизане от кризата, използвайки тайните задкулисни преговори като средство да възстанови политическата лоялност на ДПС и Новото време към себе си. В публичното пространство останаха неясни действителните мотиви за промяната на позициите на политическите сили от т. нар. либерален център при сключването на сделката за оцеляването на кабинета. Но е очевидно, че техните действия доведоха до институционално сътресение, което усложни нормалното функциониране на политическата система.
Съвместното управление на НДСВ, ДПС и Новото време затвърди негативната тенденция обслужване на теснопартийните и корпоративни интереси, както и заобикалянето на нормативно установените институционални правила, да навлезе като политическа практика във висшите ешелони на властта.
Теснопартийните интереси на Новото време са свързани и с прокарването на
манипулативната теза, че само Либералният алианс може да спре БСП по пътя към властта
Тази теза обаче не отчита реалното съотношение на силите, което се очертава в бъдещия парламент.
Управление с участието на НДСВ и ДПС е немислимо без парламентарната подкрепа на БСП в условията на ясно дистанциране от страна на десните партии към една такава алтернатива.
Освен това като резултат от преплитането на разнопосочните интереси на парламентарните партии в публичното пространство изкристализират априори заложените конфликтни зони, стоящи в основата на междупартийната конфронтация в конкурентни политически битки. Отново изпъкват на преден план тенденции, съпътстващи целия преходен период.
Отказът на СДС и Народен съюз да влязат в коалиция с БСП и ДПС е естествено продължение на твърдия политически курс на тези формации. Не по-малко логично обосновано е и нежеланието им за сътрудничество с НДСВ.
БСП също не изменя на установената през годините тактика да търси консенсусни алтернативи за изход от кризисни ситуации. В случая с кризата опцията за участие в експертно правителство в най-голяма степен съответства на нейните интереси. От една страна, БСП получава възможност да се разграничи предизборно от управлението на Симеон Сакскобургготски, а от друга – не прекъсва мостовете към по-късно сътрудничество, при положение че не си осигури парламентарно мнозинство.
Единствено ДСБ в качеството си на нова партия дефинира своя интерес да се конфронтира с всички останали като възможност за собственото си утвърждаване. За ДСБ участието в изборите ще бъде особено важно, защото това ще бъде своеобразен тест за неговата жизнеспособност. Евентуалният неуспех на ДСБ да прескочи четирипроцентната бариера за влизане в парламента може да постави под въпрос политическото оцеляване на тази партия в по-дългосрочна перспектива.
Влизането на Симеон Сакскобургготски в българския политически живот промени традиционната логика на развитие на процесите и генерира политическа непредсказуемост. Утвърди се практиката на несъобразяване с възприетия начин на действие на държавните институции. Усложни се взаимодействието между изпълнителната и законодателната власт поради динамичния характер на парламентарното мнозинство. По този начин се трасира пътят на една тенденция на преход от двуполюсен към консенсусен политически модел с нестабилност на статуквото. Това ще породи необходимостта от създаване на тематични коалиции и респективно ще увеличи възможността за налагане на лобистки интереси от страна на различни политически сили.
