ДИМИТЪР БЛАГОЕВ ПРЕД СЪДА НА ИСТОРИЯТА*

0
321

Роден през 1930 г. в гр. Пазарджик. Професор по естетика, доктор по филология, работил дълги години в института по философия на БАН. Бил е политически помощник на акад. Тодор Павлов. Автор на книгите “Естетичността”, “Естетизираният човек”, “Сравнителна естетика”, “Акад. Тодор Павлов – научнотворческо и педагогическо дело” и други, на много статии, както и на художествено-документални произведения. Съпредседател на Демократичния антинацистки клуб “Майор Франк Томпсън”.
ВОДЕЩИЯТ СЛЕДСТВИЕТО: В енциклопедията на братя Данчови, издадена през 1936 г., за Димитър Благоев се казва: “Родоначалник на научния социализъм и патриарх на комунизма в България. Икономист, политик, философ, народен трибун. До края на живота си той остана искрен приятел на всички поробени и угнетени народи и класи.”

ЗАЩИТНИКЪТ (на Димитров): Димитър Благоев, естествено, си е запазил в аналите на историята името на пръв български марксист и основател на революционното социалистическо движение в България. Угнетен от икономическата и културната изостаналост на България, възмутен от несправедливия социален ред, той посвещава целия си живот на борбата за социализъм. Днес обаче, след световноисторическия провал на “революционния” марксизъм, след провала на “победилия” социализъм и в България, не можем да не преоценим и делото, и личностните качества на Дядото. Днес ние сме свободни и сме длъжни да кажем цялата истина за “патриарха” на българските комунисти, под чието ръководство развива политическата си дейност младият Георги Димитров.

Двубоят Димитър Благоев – Янко Сакъзов,
или кой е виновен за разцеплението
на българската социалдемокрация

Аналогичният на християнството марксизъм не можеше рано или късно да не се разцепи на “ортодоксален” и “еретичен”, при което първият да бъде присъщ предимно на Изтока, а вторият – предимно на Запада. Вътрешно присъщото на учението на самия Маркс раздвоение дава след смъртта на Енгелс начало на формено разцепление на световното социалистическо движение. Това начало поставя Едуард Бернщайн – най-видният след Енгелс теоретик на марксизма, на когото самият Енгелс завещава правото да се разпорежда с неговото и с Марксовото литературно наследство. През 1898 г. Бернщайн публикува в списанието на германските социалдемократи “Ди нойе цайт” (”Новото време”) серия статии под заглавие “Проблемите на социализма”, които на следната година издава в книжка под заглавие “Предпоставките на социализма и задачите на социалната демокрация”. Бернщайн изрича думи, които прозвучават кощунствено за ортодоксалните революционни марксисти:

“За мен движението е всичко, а онова, което обикновено наричат крайна цел на социализма, е нищо. А щом е така, то на пролетариата не остава друго, освен да замени класовата борба с класово сътрудничество за реформи, които ще доведат до мирното врастване на социализма в капитализма. Сътрудничеството на класите е името на едно общо национално дело, защото с избирателната бюлетина, демонстрациите и с др. подобни средства ние днес прокарваме такива реформи, за които преди сто години са били потребни кървави революции.”

ВОДЕЩИЯТ: Тази “дясна” ревизия на революционния марксизъм е посрещната с масово несъгласие от социалдемократите в Европа, но тяхната реакция към личността на “еретика” е различна. Макар че публикува обстойна “антикритика” на Бернщайн, Карл Кауцки заявява: “Аз съвсем не изпитвам потребност във връзка с неговата книга да крещя за предателство и да възбуждам против него всеобщо негодувание.” Ленин обаче нарича бернщайнианците “слуги на буржоазията”, а Димитър Благоев направо ги заклеймява като “предатели” на социализма. Как да си обясним от гледище на социалната психология разликата в отношението на повечето западни и на повечето източни социалдемократи към Бернщайн и въобще към опитите да се ревизират основните положения на марксизма?

ЗАЩИТНИКЪТ: Отговор на този въпрос ни дава Николай Бердяев:

“За руската интелигенция, в която преобладават социалните мотиви и революционните настроения, която поражда тип човек с единствена специалност – революцията, е характерен крайният догматизъм, към какъвто русите са склонни открай време. Това, което на Запад е научна теория, подлежаща на критика, хипотеза или във всеки случай относителна, частична истина, която не претендира за всеобхватност, при руските интелигенти се превръща в догматика, в нещо като религиозно откровение. Русите са склонни да възприемат всичко по тоталитарен начин, за тях е чужд скептичният критицизъм на западните хора… Руската радикална интелигенция има идолопоклонническо отношение към самата наука. Когато руският интелигент става дарвинист, за него дарвинизмът не е биологична теория, която подлежи на критичен оглед, на спор, а догма, и възниква морално съмнение към всекиго, който не приема тази догма, например към привърженика на ламаркизма.”

Смятам, че в тези наблюдения на Бердяев има много истина. Като философ на историята обаче, Бердяев е идеалист мистик и затова може само да описва проявите на “руската душа” и на руската революционно-интелигентска психика, но не и да посочи корените им. А те не са толкова “тайнствени”, ако си послужим с методологическия ключ на марксисткия исторически материализъм.

Работата е в това, че Западът е буржоазен, следренесансов, той е победил Средновековието, той е индустриализиран, в него господства рационалистичният светоглед. Западът е свят на индивидуализма, на развитата личност, на свободно и широкомислещия човек. Тук е школуван българинът Янко Сакъзов, който ще стане лидер на “широките” социалисти. Тук ще се школуват един след друг и Владимир Улянов – Ленин, и Георги Димитров, които ще имат възможност години наред да пребивават в Западна Европа, да усвояват западноевропейски езици и да се запознават с писанията на Маркс и Енгелс в оригинал, ще контактуват със западноевропейската лява интелигенция, ще дишат въздуха на западноевропейската цивилизация и ще се учат на западноевропейско културно мислене.

Докато Изтокът – византийско и руско-славянски православен – независимо че поема вече по пътя на капитализма, е все още в плен на Средновековието, на ирационализма и мистиката, на догматизма и сектантската непримиримост към разномислието, на фанатичното заслепление от идеята, на робското преклонение пред вождовете и на култа към техните персони, на безличния човек със стадни инстинкти и групова психика. Тук ще бъде школуван, тук ще израсне и ще се развихри Йосиф Джугашвили – Сталин.

Маркс е западноевропеец, неговото учение е клон от дървото на западноевропейската култура. Макар животът да опроверга неговите идеологически и политически илюзии, концептуалното философско-социологическо ядро на марксизма е интегрирано в тази култура и си остава плодоносно. За Маркс социализмът е въпрос на икономически рационално и нравствено справедливо решение на социалните проблеми, при което партията е само средство към целта. Затова той може без излишни скрупули да разпусне Съюза на комунистите, когато съществуването му става нецелесъобразно, а след дванадесет години да създаде нова работническа организация. (Така и в наши дни един Ариел Шарон може дори да напусне партията, на която е лидер, и да създаде нова партия с чисто прагматичната цел да доведе докрай делото на мира и благоденствието на своя народ.) За хората с източен манталитет обаче социализмът е секуларизирана религия, партията – аналог на светата църква. Те превръщат диктатурата на пролетариата, съветите, обществената форма на собственост в “светини”. За западноевропейския човек лидерът на партията е неин делови ръководител и представител, чиято смяна след загубени избори е в реда на нещата. Патриархално-патерналисткото азиатско мислене обаче превръща лидера на партията в “баща” и “учител”, в пророка Мохамед, който е некритикуем и несменяем и на когото партийните членове трябва да бъдат лично верни и предани. Макар че Маркс е брадат, западноевропейските комунисти никога, дори и в напредналата му възраст, едва ли биха го нарекли Дядо, още по-малко “Папа” (Патриарх) на комунизма. Това за тях би било не комплимент, а подигравка с него.

А що се отнася до Димитър Благоев, той е руски възпитаник и сам заявява: “Аз съм руски социалдемократ от 1880 година.” Неслучайно най-яростна борба срещу социалреформизма се води в Русия и в България, най-дълбоко и необратимо разцепление между социалдемократите има тук и пак тук в наше време сталинизмът има най-многобройни привърженици.

ВОДЕЩИЯТ: А кой всъщност е Янко Сакъзов и как изглежда днес дългогодишната борба между него и Димитър Благоев?

ЗАЩИТНИКЪТ: Десетилетия наред на българина се предлагаше само апологетична литература за Благоев, в която, както и в претендиращите за “академична обективност” историографии на България и на БКП, фактите се нагласяват и често фалшифицират, както е угодно на авторите, а неугодното се премълчава. Например, хвалят Благоев, че владеел толкова добре немски, че превел “Капиталът” на Маркс на български, но премълчават, че го е превел не от оригинала, а от руския превод. Или приписват на “тесните” социалисти организацията на работнически стачки, които всъщност са били стихийни или са дело на “широките” социалисти…

Едва след 1989 г. започнаха да се появяват публикации, в които взема думата “другата страна”. Такава е книгата на Марин Калинов “Един дух широк и свободен” (Шумен, 2000 г.).

Тук научаваме, че роденият през 1860 г. в Шумен Янко Сакъзов, син на средна ръка търговец, е изпратен от баща си да учи в Одеската духовна семинария, където попада в един клас с Димитър Благоев, четири години по-възрастен от него. Религиозното училище се оказва неприемливо и за двамата и те го напускат още първата година, но докато Благоев отива да търси препитание и образование в Петербург, Сакъзов поема на Запад, за да изучава естествени науки и право в Германия, Англия и Франция. През лятото на 1886 г. младият Сакъзов, учител в Шумен, среща Благоев в София и му помага да получи и той учителско място в Шумен – помощ, за която Благоев премълчава в своите автобиографични бележки. В края на учебната година и двамата са уволнени за опозиционно на Стамболовия режим поведение.

Три години Сакъзов е помощник-прокурор в Шумен, но отново е уволнен за нелоялност към режима. От януари 1891 г. започва да издава социалистически ориентираното сп. “Ден”, което през август същата година ще бъде утвърдено за теоретичен орган на новоучредената на връх Бузлуджа Българска социалдемократическа партия. (Янко Сакъзов отсъства от историческата сбирка на Бузлуджа не само защото е болен, но и защото е под надзора на полицията, която му забранява да напуска Шумен (единствен той от социалистите). По-късно Благоев ще отбелязва това отсъствие на своя опонент като негов “минус”, премълчавайки за причините.)

През февруари 1892 г. Благоев пристига в Шумен и се настанява в дома на Сакъзов. Двамата намират печатница, в която се печатат сп. “Ден”, в. “Работник” и книги от социалистическа библиотека. (След като през 1893 г. Сакъзов става официално лидер на отцепилите се “съюзисти”, Благоев ще премести печатницата в Търново.)

След падането на Стамболовата тирания Сакъзов се установява в София и се отдава на социалистическа политическа дейност. Ето как го вижда в спомените си за това време известният казанлъшки социалист К. Бозвелиев: “Направи ми той впечатление преди всичко със своята външност – красив мъж, с буйни черни коси и с такава също брада, което му придаваше особена изразителност; а сетне със своята стройна и сладкодумна реч… Той се издигаше цял ръст над нас с познаването на чужди езици и със своята ерудиция в социалистическата литература – тъй оскъдна в първите години на социализма у нас.”

Янко Сакъзов е организатор на първото честване на Първи май в София – “по подобие на социалистите в странство, тържествено и със знамена” – пише столичният кмет М. Йорданов, добавяйки, че “той е лицето, без което тукашните социалисти не биха могли да имат оня проповедник в работническото си дружество, който им постоянно подържа духа.” Организатор е на вечерни работнически училища, на вечеринки, на сказки. Дело на Сакъзов е и първата работническа петиция с искания за по-добри условия за труд, подадена в Народното събрание.

Сакъзов е за широка пропаганда на идеите, за дискусиите по тях, за новите гледни точки и за привличане на хора от различни социални групи и слоеве в тези дискусии и най-вече – в практическото приложение на социализма. За него социалният идеал е част от общонационалното развитие. Той дори произнася еретичната от марксическа гледна точка мисъл: “България има нужда от фабрики, но не да създава пролетариат, а да създава заможни хора…”

Срещу този истински творец на българската социална демокрация се изправя Димитър Благоев. Неназованата и досега главна причина е – кой да води “бащината дружина”.

Благоев напада Сакъзов още след книжка седма на сп. “Ден” от 1892 г.

От първия до четвъртия конгрес на БРСДП (1894-1897 г.), твърди Благоев, партията “се управляваше всъщност еднолично, прикрито, самодържавно от една личност… Но всичко това водеше до изродяване на социализма в един дребнобуржоазен и селски радикализъм.” Личността е официално избираният на конгресите секретар Янко Сакъзов… Според Благоев, Сакъзов е “човек, който не само не беше в състояние да разбере характера и задачите на работническата социалдемократическа партия, но и абсолютно без всякакви творчески способности и с чорбаджийска природа.”

Да, първата стъпка в подобни битки оттогава и досега е да започнеш да дискредитираш и да унижаваш противника си. Инсинуацията е предпочитано оръжие за тази цел…

ВОДЕЩИЯТ: Разногласията са почти по всички въпроси, освен по общата програмна цел – социализма…

ЗАЩИТНИКЪТ: Сакъзов вижда, че тази цел е много далечна, а сега изостанала България трябва да се индустриализира и модернизира. Задачата на социалистите е да съдействат на този процес, като защитават жизнените интереси на безимотните и на разоряваните от капитала дребни собственици. В този смисъл дейността на партията трябва да бъде едновременно и тясна, и широка.

Благоев смята, че не е работа на социалистите да съдействат на буржоазното предприемачество, нито да бранят дребните собственици, защото колкото по-бързо капиталът ги разори, толкова по-бързо ще нарасне пролетариатът, който ще събори капитализма и ще донесе истинско освобождение и трайно благоденствие за всички. Затова и партията трябва да бъде строго пролетарска по състав, да не приема в редовете си “дребнобуржоазни елементи”, които я отклоняват от пътя на революционния марксизъм. Благоев е недоволен, че селяните гласуват за социалдемократическите кандидати за депутати – това са “аномалии”, зад такива депутати “не стои социалистическа армия”, те се избират само с агитацията на сакъзовци за минималните искания на партията, а не с пропаганда на крайната програмна цел.

В Народното събрание Благоев говори с хъс, че социализмът означава премахване на всяка частна собственост, но Сакъзов излиза веднага след него на трибуната да успокоява буржоазните депутати, че левицата няма намерение да посяга на имотите на хората и особено на трудовата частна собственост. Сакъзов държи на това, че депутатите социалисти са отговорни пред своите избиратели, а Благоев настоява, че те са подчинени на партийното ръководство.

Според Сакъзов в България липсва “демократическа сила”, годна да се противопостави на реакционните режими на княз Фердинанд, затова иска обединяване на всички “производящи слоеве” срещу реакцията, в защита на конституционните свободи. Защото, за да се води успешна класова борба за специфичните интереси на трудовите класи, първо трябва да се осигури демокрацията.

Според Благоев “демократичната сила” на Сакъзов е “дребнобуржоазна утопия”, тя ще бъде негодна за нищо сериозно, защото интересите на “производящите слоеве”, които ще влязат в нея, са различни и противоположни. Сакъзов погрешно смята, че между класите има преди всичко сътрудничество, а после борба, и затова отлага класовата борба за след възстановяването на демокрацията. Сакъзов не забелязва “слона” – Българската социалдемократическа партия, която е единствената истински демократична сила. Тя обаче ще се бори срещу Радославовия режим самостоятелно, а няма да помага на друга буржоазна партия да дойде на власт…

Типична ляводоктринерска глупост! Защото социалдемократическата партия тогава още съвсем не е “слон”, а мъниче, и на власт няма да дойдат благоевци с техните трима депутати, ще дойде пак буржоазна партия или коалиция. Социалистите са заинтересувани тя да бъде по-малко лоша, обаче за Благоев е по-важно да пази политическата “девственост” на сектата…

ВОДЕЩИЯТ: Дълбоки са разногласията и за синдикалното движение…

ЗАЩИТНИКЪТ: Да, Благоев иска “революционни” синдикати, които ще бранят не само икономическите интереси на труда, но ще учат работниците на марксизъм и ще водят преди всичко политическа класова борба за социализъм. Само чрез изостряне на класовата борба буржоазията ще бъде заставяна да прави и дребни отстъпки на пролетариата. Т.е. синдикатите ще бъдат всъщност втора, по-масова социалдемократическа партия, подчинена на първата.

Сакъзов е за автономни от всякакви партии синдикати, не иска “да се плашат работниците с философията на марксизма”, иска синдикати, които ще обединяват най-широките работни маси. Нещо повече – неговият млад съратник Димитър Димитров, който превежда Бернщайн и кори Благоев, че не възприема нищо ново, твърди, че марксизмът като идеология не трябва да бъде задължителен и за членовете на партията.

Благоевци водят люта борба срещу “опортюнистите”, които “тласкат” работническото движение по пътя на трейдюнионизма.

Марин Калинов отбелязва: “Благоев полага всички усилия да лиши Сакъзов от достъпа му до партийните издания. Най-напред измъква от ръцете му сп. “Ден”, като твърди, че “от тичане по избори и нови борби, Я. Сакъзов се отказва от редактирането и издателството на сп. “Ден”.” По-късно Благоев прокарва конгресно решение, според което никой член или местен комитет “няма право да издава политически вестник без разрешение на партийния конгрес”. Така лишава Сакъзов от всяка печатна трибуна.

ВОДЕЩИЯТ: След излизане на скандалната книга на Бернщайн в Париж е свикан конгрес на Интернационала. Подир бурни дебати мнозинството делегати приема предложената от Кауцки резолюция, която разрешава “временно и по изключение” с оглед на “местните условия” и само по “тактически съображения” социалдемократите да се коалират с други партии и да дават министри в буржоазни правителства…

ЗАЩИТНИКЪТ: Тази “каучукова” резолюция успокоява страстите на цивилизованите западни социалдемократи, но развързва ръцете на източните за братоубийствена борба. Веднага след закриването на конгреса, още през септември 1899 г., Янко Сакъзов пуска първия брой на свое самостоятелно списание “Общо дело” с уводна статия под заглавие “Положението”. Визирайки Радославовия режим, който тъпче конституционните свободи и ограбва държавата и народа, Сакъзов призовава към единение на всички “производителни слоеве” за възстановяване на демокрацията.

Само след две седмици Димитър Благоев ще публикува в издаваното от него “Ново време” статия под заглавие “Pro domo sua”, последвана от поредица статии на негови съмишленици, които ще настояват категорично: “Нашата деятелност трябва да бъде социалдемократическа, а не демократическа!”.

Марин Калинов отбелязва, че “при всички стълкновения в публичното пространство Сакъзов запазва по европейски добрия тон”. В този отговор той за пръв път си позволява да каже нещо против Благоев, но ето как внимателно прави това:

“Нашият добър приятел има един особен начин на разбиране на обществените учения, който изключва всякакво развитие, разширяване и задълбочаване на самото учение, който го изсушава и свежда до няколко едва ли не безжизнени формули. После, крайно сложният живот на обществата приема у него един твърде опростен схематичен характер и едва ли не се явява само въплъщение на дадените формули.” И деликатно обяснява защо така догматично мисли “нашият добър приятел”: “Разумява се, тук играят значителна роля личните предразположения и качества, но ние не можем да влизаме в оценката на причини от такова субективно и интимно естество.”

Усилията да се нагнети негативизъм в настроението срещу Сакъзов остават напразни. На конгресите делегатите продължават да избират “бай Янко” за член на Централния комитет. И като няма какво друго да сторят, противниците му (всъщност Благоев) обявяват на Четвъртия партиен конгрес в Габрово, че той е изключен от Софийската организация из редовете на партията заради “пълна дезинтересованост от партийните работи, отказване на молбите на работниците да държи сказки…”

А всички знаят, че Сакъзов е основател на столичната партийна организация, както и на работническото дружество “Братство”. Негов е планът за създаване на вечерно работническо училище с преподаватели студенти – социалисти, негова е и учебната му програма. Съвременници свидетелстват, че от редовно посещаващите училището работници излизат най-активните синдикални дейци, а работническите синдикати изникват като гъби. И инициаторът на всичко това се “изключва” от партията и се подлага на публично обругаване… Като контрапункт и пълна ирония на изключването обаче делегатите на конгреса отново избират Янко Сакъзов в състава на Централния комитет на БСДП.

На Деветия конгрес се разиграва последната инсинуация. Но точно онази точка от резолюцията, която касае осъждането на цялото течение около “Общо дело”, не се гласува. Янко Сакъзов пожелал да излезе със специална брошура, в която да се изясни и да защити публично позицията си. Делегатите отново застанали на негова страна.

ВОДЕЩИЯТ: Конгресът избира Централен комитет с мнозинство от привърженици на Благоев, но включва и Сакъзов, и неговия съмишленик Евтим Дабев, когото избира за секретар-касиер на ЦК. Скоро обаче тези двамата ще бъдат обвинени от Благоев, че са се опитали да извършат преврат и да завземат ръководството на партията…

ЗАЩИТНИКЪТ: Истината е друга. Привържениците на Благоев в Софийската партийна организация, които са малцинство, отказват да се подчиняват на мнозинството и напускат организацията, а благоевското мнозинство в ЦК ги утвърждава за Софийска организация. Сакъзов и Дабев на свой ред отказват да признаят решението на благоевските разколници и се обръщат с писмо към партийните организации, в което призовават конфликтът да се реши на предстоящия годишен конгрес. Естествено, Дабев отказва да отстъпи на благоевци поста, който е получил от конгреса, както и архива и партийните средства, за които отговаря също пред конгреса. Ето затова Благоев ги нарича “превратаджии” и “престъпници”, обявява ги за изключени от ЦК и организира кампания за “очистване” на партията от техните привърженици още преди новия конгрес.

ВОДЕЩИЯТ: Каква е истината за разцеплението на българската социалдемокрация през 1903 г.?

ЗАЩИТНИКЪТ: Обещаната от Сакъзов брошура под заглавие “Тревога за призраци (Нашето отстъпничество или тяхното недомислие)” излиза от печат в навечерието на Х конгрес, който е свикан през юли 1903 г. в Русе. Призивът на автора на брошурата да не се прави гибелна крачка към разцепление не е чут от благоевския вече по състав висш партиен форум. Конгресът гласува решение: “Обявяват се за изключени от партията бившите членове на Централния комитет Янко Сакъзов и Евтим Дабев, защото са злоупотребили с доверието на партията и са нарушили партийните принципи и дисциплина.” Така битката на “революционните марксисти” срещу “опортюнистите”, която се води три години, завършва – според първите – с “очистване на партията” от “предателите”, а според вторите – с разцепление на две партии.

ВОДЕЩИЯТ: След конгреса Благоев отговаря на Сакъзов със статия в “Ново време” под заглавие: “Призраци или действителност”. За да си съставим по-точна представа за тезите, а също и за етиката на двете страни, нека ги чуем накратко.

Сакъзов: “Ако за да водиш война, е потребно умение, изкуство, познаване своите сили и силите на врага, то колко повече знание и умение е потребно при обществената борба на една класа, която има за цел да запази себе си от израждане, да нарасне и наякне, да превземе и заварди първите необходими позиции, да проведе борба на широка линия, като вмъкне в редовете на борците и близкостоящите измъчени класи, и тъй от победа към победа да води страдащото човечество към окончателно освобождение? А за да се добие това необходимо знание и умение, потребни са сили, владеещи еднакво и теорията, и практиката, които точно и подробно да изучават всекидневно изменящите се условия на борбата.

При тази необходима работа в полза на партията естествени са различията в схващането, оценяването и разбирането на условията, които може да се явят между издирвачите, естествени са и различията на техните заключения, а, следователно, и различията в препоръчваните от тях мерки. Една партия, съставена от мислещи хора, няма що да се бои от съществуването на тези различия. Тя може само да се ползува и учи от тях…”

Благоев: “Брошурата на г-н Сакъзов представлява една жалка размазня на безпомощно бръщолевене и жалки усилия да издигне пред света своята “покрусена” персона. Затова, можало би да се остави тя без всякакво разглеждане. Обаче цялата жалка размазня и всичките жалки усилия на г-н Сакъзова са разчитани на това – да “разжалоби”, да разчувства сантименталните натури и по такъв начин да ги разположи, за да му повярват, че неговите безпомощни бръщолевения са онова “широко” и “дълбоко” разбиране на социализма и “българската действителност”, които го заведоха всъщност към пълно отстъпничество от социализма, от партийните принципи и тактика и към явната измяна на пролетариата. Предвид на всичко това, брошурата на г-н Сакъзова не можем да оставим без разглеждане…”

Сакъзов: “Колкото повече боравим с общи формули и общи фрази, толкова повече единомислие ще имаме, а също и колкото по-общи акции предприемаме, толкова повече единодействие ще имаме. Колкото повече се отричаме да мислим конкретно, толкова по-голямо е единомислието ни, колкото повече се отричаме да действаме конкретно, толкова по-сплотено ще бъде единодействието ни. Ограничаването на мисълта – ето ви пълно единомислие; ограничаването на деятелността – ето ви пълно единодействие. Затъпените от езуитите испански народни маси – ето ви образец на единомислещи хора. Стадото овце, които прескачат една подир друга на едно равно място – ето ви образец на единодействие.

Идеалът на една мислеща и действаща социалистическа партия не може да бъде единомислието и единодействието на хипнотизираните тълпи.”

Благоев: “То се разбира, че г-н Сакъзов тука визира нас, “шаблонните” марксисти. Те не са негови оригинални мисли; той ги е взел от “великото” и “премъдрото” съчинение на своя интимен, таен и любим свой учител Е. Бернщайн, името на когото Сакъзов от “тънка” политика старателно избягва да упомене от оня фатален за него момент насам, когато “крайното Бернщайнианско учение” беше провъзгласил за “широко” и “дълбоко” разбиране на Марксовото учение. Ние ще отговорим на него с думите на “учителя” на нашите широки опортюнисти, когото те парадират за свой “учител” винаги, когато трябва да скрият своите отстъпничества зад неговия авторитет. Думата ми е за Кауцки: “Но, ще ни извикат, не искате ли вие да свържете духа в испански ботуш, не искате ли да предпишете всекиму как той е длъжен да мисли? Това възражение почива върху смесването на партия и държава. От държавата ние трябва да изискваме, щото тя да търпи всички възрения, да не служи държавната власт на никаква черква, да не се бори с никоя партия… Напротив, една партия е организация, в която еднакво мислящите се съединяват за общо действие, за да увеличат с това своите сили. Единството в мислите и действията на нейните членове е предварително условие за нейното успешно действие. Тя е организация, създадена за борба срещу другите партии. Една партия се създава свободно и един честен и ясно гледащ човек никога не ще иска да принадлежи към една партия, чийто възгледи той не споделя.”

ЗАЩИТНИКЪТ: В цитираните думи на Кауцки има или неразбиране на материята, или съзнателна софистична подмяна на понятията. Разбира се, че една истинска, т.е. демократична партия представлява доброволен съюз на единомишленици за единни действия в името на общи цели. Само че има различни равнища на единомислието и единодействието. На “горното” равнище са програмните и стратегическите постановки и цели, както и основните тактически и организационни принципи на партията. Те са задължителни за всеки желаещ да принадлежи към тази партия, макар че и те не са “вечни” и неизменни, а се подлагат периодично на дискусия, преоценка, обновление и ново общо приемане.

За да изпълнява обаче партията своята програма, за да реагира като жив организъм на живия живот, тя трябва да подлага този живот на всекидневен конкретен анализ, да взема конкретни решения. Пита се – кой ще върши всичко това – само вождът, само ръководството, само тесен кръг активисти или в цялата тази работа ще участва цялата партия, за да може осъществяването на конкретните цели да бъде съзнателно колективно дело?

Ако ще сравняваме партията с държавата, то разликата е тъкмо в това, че държавата може да мобилизира гражданите и да ги заставя насила да изпълняват наредбите на правителството, докато демократичната партия не признава йерархичната подчиненост и не може да застави никой свой член да върши нещо, с което той не е съгласен. Прав е Сакъзов, когато казва: “Социалистическите дейци нямат нищо общо с лишените от своя мисъл и от своя воля казармени войници, които сляпо вървят и сляпо изпълняват чужди и неразбрани заповеди. Излизайки от една обща теоретична и програмна основа, социалистическата партия мисли със всяка своя мислителна единица и като разумно цяло насочва своя предварително и от множество лица обмислен и от единични действия и опит извлечен цялостен удар.”

Още Енгелс казва, че строгата дисциплина е присъща на сектите, а социалдемократическата партия трябва да бъде толкова по-демократична, колкото е по-масова. Благоев обаче твърди обратното: “Колкото по-голямо става работническото движение, толкова и централизмът в партията ще става по-строг.” (виж “Приносът към историята на социализма в България”). Нима не е ясно, че по този въпрос Сакъзов е на прогресивна демократична, а Благоев – на реакционна сектантска позиция? Възгледите за партията като централизирана организация с йерархично подчинение и “желязна дисциплина” са уместни само за една нелегална военна организация, каквато беше например националната революционна организация на Васил Левски, но не и за една легална политическа партия.

ВОДЕЩИЯТ: Да чуем по-нататък двамата.

Сакъзов: “Ние видяхме, че големите национални задачи съставляват една належаща нужда на българския народ, но при липсванието на една обществена класа у нас, която да се яви техен носител, тази нужда се усеща малко или много повече във всички останали съсловия и слоеве на народа. Ето защо ние в първия брой още посочихме на известни елементи в работническата, земеделческата, еснафско-занаятчийската и търговско-индустриалната среда, които ще могат, при известна организация, и докато трае този момент, да се явят заместници на оная липсваща у нас обществена сила, на която по право се пада ролята на възродителка на българския живот.”

Благоев: “Не е ли ясно от тази цитата, че г-н Сакъзов проповядва “общо дело” на “производящите слоеве” и че следователно, проповядва напускание почвата на класовата борба? Не е ли ясно, че Сакъзов проповядва да създадем от известни елементи из работническата, земледелческата, еснафско-занаятчийската и търговско-индустриалната среда една особена организация, сила, партия, които елементи, така организирани и “докато трае този момент”, да се явят “заместници на оная липсваща у нас обществена сила, на която по право се пада ролята на възродителка на българския живот”?

Не значи ли това да проповядваш “общо дело” на “производящите слоеве” и не само за “момента”, докато трае “черкезкият режим”, а докато се яви “липсващата у нас обществена сила” – “възродителката на българския живот”? Защото очевидно е, че “възродителката”, “обществената класа”, която според г-н Сакъзова, липсва у нас, не може да се яви, като гъба след дъжд, хемен след падането на черкезкия режим… Но ето че той сега, след като се видя заедно с “общото дело” вън от партията, безсрамно ви обявява, че той “никога и никъде” не бил проповядвал “общо дело” и напускание почвата на класовата борба.”

ЗАЩИТНИКЪТ: Благоев изопачава думите на своя опонент. Сакъзов говори за “известна организация” на народните елементи, без каквато те не могат да предприемат обща акция срещу реакционния режим, а Благоев му приписва, че предлага да се създаде от тях нова партия(!). Сакъзов изрично говори в статиите си, че става въпрос само за временна акция за събаряне на Радославовия режим, а Благоев упорито му приписва желание да замени не временно, а завинаги класовата борба с класово сътрудничество.

ВОДЕЩИЯТ: Благоев цитира собствените си думи от “Pro domo sua”: “Ако в една страна съществува известен политически режим, то съществуването му се обуславя от икономическата организация, която господства в тази страна, и неговото премахване зависи от изменението на основата му, на икономическата организация.”

ЗАЩИТНИКЪТ: На това Сакъзов отговаря:

“Управлението на Стамболов, отначало посрещнато с отдъхване подир размирните години 1886-1887, се преобърна постепенно в един нечуван дотогава грабителски и насилнически режим, поддържан и подкрепян с всички модерни средства на партийна, шпионска, полицейска и държавно-войскова организация.

Помнят ли българските социалисти как се подкопа този режим и как той биде най-сетне разсипан? Дали българският народ чака, според “марксизма” на Благоев, да се изменят “производствените му отношения” (икономическата организация), че тогава да се измени режимът, или пък чака кефа на княз Фердинанд да измени политиката си и тъй да свали Стамболов? Нито едното, нито другото… Специфичните класови интереси се притулиха на по-заден план и налице изпъкнаха “някакви си общи интереси” – свобода на личността, свобода на словото, на печата, на изборите, някаква си обща, желана от всички справедлива финансова и икономическа политика, строга отговорност на всички обществени служители и т.н. Принципът на класовата борба… се вдига и се разширява при едни ненормални разрушителни режими в обща за няколко класи или дори в обща национална борба срещу един вътрешен разрушител или външен завоевател.

Без да съм съветвал тогава за напущане на социалистическото знаме (класовата борба) от страна на работниците, аз съм имал предвид, че широката разрушителност на режима изтиква на преден план общите интереси между известни производителни слоеве, с осъществяването на които се заема оная класа, която има най-голям интерес за въдворяване на един правилен граждански живот.

…От 1894 г. насам, когато поради неравната борба със Стамболовия режим нашата партия излезе извън руслото си, ние на всеки следващ конгрес, подчертавайки пролетарския характер на нашето движение, посочвайки естествената ни пролетарска среда, сме се мъчили да отдръпнем социалистическата деятелност от обкръжаващата ни дребнобуржоазна смесица. Въпреки явното ни дърпане назад, ние спечелихме повече от 10 хиляди гласа и 6 депутатски мандата. Този факт, казвах аз, би трябвало да ни накара да се замислим – дали това излизане извън работническата среда не е една необходимост, налагана от заобикалящите условия и ако не им се подчиним, рискуваме да си навлечем върху нашата партия презрението и проклятието на работните маси. Обаянието, което си спечелихме сред населението, да, сред населението изобщо, страхът, опасението и почитта, които внушихме на другите партии – всичко това хилядократно ни възнагради за неотдавна преживените унижения, когато гледахме нашата партийна разнебитеност, когато чувствахме индиферентността на масите и присмеха на противниците.

…Читателят има вече пред себе си изложението по спорните въпроси и нашето мнение по тях. Той вижда, че тъй гръмко разтръбеното из цялата партия напущане от нас на класовата борба и насила натрапеното ни сътрудничене на класите, не са нищо друго, освен призраци, които незрялата мисъл, шибана от болезнени честолюбия, е създала за плашене на невежите и за оправдание на собственото лекомислие. Цялата партия бе проглушена с нашето отстъпничество от социализма и сега излиза, че всичко това, да употребя израза на нашия учител Плеханов, е една голяма лъжа, съставена от ред малки лъжи. Само едно слабо разбиране на марксизма, само непознаването на чудно заплетения механизъм на общественото реформиране е могло да накара моите противници да говорят за отстъпничество. Неразбирането, казва Плеханов, е много лош съветник; а неразбирането, съединено с озлобеност и с недобросъвестност, водят към най-големите пакости.

Голямо самомнение ще проявя, ако се надявам, че тези страници ще подействат на ума и сърцето на моите противници и ще породят у тях съзнанието, доколко безсмислено и престъпно е тяхното начинание. Jacta alea est, стрелата е хвърлена, писаха те в своето окръжно, което предизвести разцеплението. Да, хвърлена е от тях стрелата и не ще се върне вече. Ударът е нанесен и нашата партия знае и ще помни кой хвърли стрелата, кой вдигна светотатствена ръка, за да нанесе удара… Но нима извън тези неколцината няма свят, който да мисли, който да чувства и който да се възпре с мисъл и страх пред бъдещето?”

ВОДЕЩИЯТ: Ето и заключителните думи на Благоев: В страни, в които пролетариатът е тъй още слаб и по организация, и по съзнание, в които работниците едвам току-що се отделят от дребнобуржоазната среда и нейните понятия, както у нас, и в които социалистическите партии са тъй млади както нашата, единствената най-главна тяхна задача и за едно дълго време не може да бъде друга, освен рязкото им отделяне от всички буржоазни партии. Разбира се, такава “тясна”, “шаблонна”, “окостеняла” дейност не може да направи от Сакъзовци български Милерановци и Жоресовци, т.е. не може да направи от Сакъзовци “вершители судеб” в България, не може да ги изкачи до министерските и подпредседателските кресла. А всъщност интимното желание и на нашите Милерановци е именно час по-скоро да се видят в ролята на “вершители судеб”, на високата клечка на буржоазната държава. Но пита се: какво общо има работническата социалдемократическа партия с бълнуванията, с интимните желания на Сакъзовци? Абсолютно нищо! Тяхното място не беше и не е в редовете на една млада пролетарска партия. Нашата партия може със задоволство да поздрави себе си, че те сами й дадоха възможност да се отърве от тях и от техните “съвети”… Клетвите и плановете им сега, че не са отстъпвали от нищо, че признавали всичко: и класова борба, и крайна цел, и тактика и т. н., са фалшиви, са вероломни клетви и плачове… В брошурата си г-н Сакъзов проповядва същите отстъпничества, “теоретизира” същото “общо дело”, организирането на една “народна партия” под фирмата “социалдемократическа”, същата измяна към работническата социалдемократическа партия.”

ЗАЩИТНИКЪТ: Доколко Сакъзов се е домогвал “тайно” до министерски постове, се вижда от по-сетнешния му жизнен път, разказан от Марин Калинов под заглавието “Държавникът”: “Когато обвинява бившия си съмишленик в тежки грехове и престъпления, Димитър Благоев е прав само за едно – Янко Сакъзов е готов на всякакви “съглашения” заради просперитета на народа си, на “производящите слоеве”, както нарича работните хора от двете страни на Стара планина. По-широко скроен и с европейски разбирания за политиката и държавността, той се чувства неудобно и потиснато в партийните “калъпи”, те ограничават мисълта, деятелността му. Социализмът, който той изповядва, е открит, ведър, толерантен и достъпен за всички, а със собствения си пример, с работата си го прави и привлекателен. Над всичко обаче е държавността! “Една нация – пише той в сп. “Общо дело” през 1900 година – напредва и процъфтява, когато съставящите я обществени класи, пазейки нейното единство и независимост, имат достатъчно условия да проявяват свободно и в най-различна форма изникващите между тях противоречия и борби.” Колко актуална е тази мисъл!

Сърцевината на своето кредо като държавник Янко Сакъзов най-добре изразява от трибуната на Петото Велико народно събрание, свикано във Велико Търново през 1911 г. да промени чл. 17 от Търновската конституция, като даде право на монарха да сключва международни договори, без да пита парламента.

Цели пет часа народните представители, забравили за юлската жега, слушат като омаяни словото на Янко Сакъзов от името на депутатите социалдемократи против исканата промяна. Слуша го и Фердинанд. В едно време, когато личният режим на Кобурга е във възход, Сакъзов заявява: “На мястото на един неотговорен държавен глава, който е ограбил правата на българския народ да се самоуправлява вътрешно и да насочва своите съдбини, на това място днес, когато ни викате да изменим конституцията, искаме да поставим един държавен глава, избран из средата на българското общество, един председател на БЪЛГАРСКАТА ДЕМОКРАТИЧЕСКА РЕПУБЛИКА…”

Янко Сакъзов е избиран 11 пъти за народен представител – от 1894 до 1934 г. Почти винаги е в опозиция. Когато на 20 юни 1913 г. Фердинанд лично го кани за министър, той категорично отказва. През 1917 повторно не приема царската покана. След като обаче Фердинанд абдикира, като оставя зад гърба си една победена, изтерзана и унижена страна, Янко Сакъзов като истински родолюбец тръгва да помага според силите си. Поема министерството на търговията, промишлеността и труда и го оглавява в три правителствени кабинета, макар и за кратко време.

Наред с другите си грижи и тегоби, Сакъзов подготвя и успява да убеди членовете на правителството да приемат първия в следосвобожденската история на България Указ за въвеждане на 8-часов работен ден. Така от 24 юни 1919 г. трудовите хора в нашата страна имат една от най-ярките европейски придобивки! По негова инициатива се приемат мерки за защита на детския и женския труд, започва изграждането на първите държавни жилища за миньори…

Вярно е, че Сакъзов споделя много от вижданията на Бернщайн, но той смята за “краен” неговия девиз “Движението е всичко, целта е нищо”. Сакъзов е искрен и убеден “центрист”. Благоев и благоевци обаче упорито го обявяват за “прикрит бернщайнианец”, приписват му “коварни помисли”, “неискреност”, “съзнателно заблуждаване” на партията, “заговорничество” срещу ръководството. Не е трудно да се дочуят в техните езуитски обвинения към “общоделските агенти на буржоазията” отгласи от бъдещите речи на Андрей Вишински срещу “дяснотроцкистките агенти на фашизма”. Тази сектантска омраза на “революционните” марксисти към най-близките в борбата срещу общия враг – умерените социалдемократи, а по-късно на сталинистите към левите социалдемократи – ще се окаже гибелна за световния социализъм.

Сакъзов, който е най-интелигентният, широко мислещ и “конкуриращ” Благоев по влияние в партията член на ЦК, не иска разцепление. Опитите му да вразуми сектантите обаче остават напразни – те организират зад гърба му през 1903 г. партийния конгрес в Русе с тяхно мнозинство, което “изгонва” от партията “общоделските опортюнисти”. С една дума, днес трябва да признаем, че за разцеплението на българската социалдемокрация – това и глупаво, и пакостно дело – са виновни не толкова “общоделците”, колкото Благоев и неговите привърженици.

Защо трябва да бъде демитологизиран
Димитър Благоев, но не и да бъдат
възвеличени “широките” социалисти

ЗАЩИТНИКЪТ: “Пролетарският революционер” Димитър Благоев е повече кабинетна личност, той чете и пише полемики срещу различно мислещи от него автори, съчинява партийни директиви. Той е учител, чиновник, издател на списания. “Вождът” на “пролетарската” партия малко общува с работници, не посещава фабрики и мини, още по-малко села, не оглавява лично стачни митинги и протестни шествия. Не е особено изявен и в Народното събрание – там блестят като оратори социалистите Янко Сакъзов, Георги Кирков, Георги Димитров.

Благоев е догматик от източноправославен тип, но по-голям от руските, защото налага Марксовата догма върху една не само социално, но и национално неадекватна действителност.

Сам той казва, че е вдигнал знамето на социализма в страна, в която още няма работническа класа, т. е. исторически преждевременно. Защото в следосвобожденска България доминира още феодалният начин на производство, макар и без феодали, т.е. преобладава дребното натурално, непазарно селско стопанство. Като вземем предвид, че нашите млади социалисти, вместо да съчувстват на изнемогващите от труд дребни собственици, се държат надменно към “еснафите” и нарочно ги епатират, ходейки с разрошени дълги коси и бради, с екстравагантно обърнати крачоли на панталоните, с вдигнати яки и нарочно смачкани капели – не е чудно, че сами си навличат тяхната неприязън и подигравки.

Но макар и исторически преждевременно появило се в България, социалистическото движение би могло успешно да се адаптира, ако беше почакало с класовата борба за социализъм и беше се заело да защитава демокрацията срещу реакцията, както и непосредствените интереси на трудещия се и ограбван народ, т. е. ако беше следвало пътя на Янко-Сакъзовия “широк” социализъм.

Руският възпитаник Благоев обаче остава в плен на догмата, че създадената от него партия трябва да върши само социалдемократическа, но не и демократическа дейност.

ВОДЕЩИЯТ: А в какво се изразява националната неадекватност на “тесняшката” догма?

ЗАЩИТНИКЪТ: Тя се състои в това, че по времето на Бузлуджанския конгрес половината българи и половината български земи са още под турско робство, което означава, че на България още е нужен Левски, а Маркс може още да почака.

Както комунистът анархист Христо Ботев загърбва социалния си общочовешки идеал, повеждайки чета да се бие за освобождението на поробена България, така и революционният марксист Димитър Благоев е бил длъжен да вдигне националното знаме и да го носи по-високо от червеното, докато не бъдат освободени и останалите българи, защото те стенат под двойно робство – и социално, и чуждоземно. Нищо, че към Македония и Тракия има и користни буржоазни домогвания – империалистически завоевателни интереси е имал и руският царизъм, но това не помрачава делото на българското освобождение. Самите Маркс и Енгелс изтъкват, че националната независимост е предварително условие за успешна социалдемократическа дейност в дадената страна.

Благоев обаче не отдава необходимото внимание на националната идея. Вярно е, че редица “тесни” социалисти се включват в движението за освобождение на Македония и Одринско, но самият Благоев не е сред тях, пък и те наблягат повече на класовия интернационализъм и федерализма, отколкото на българската национална кауза.

Доктринерското загърбване на националната идея от Благоев ще се прояви и по време на Балканската война през 1912 г. Лозунгът на “тесните” социалисти срещу войната, за решаване на междунационалните противоречия чрез федериране на балканските държави е красив, но утопичен. Защото на Балканите работническото движение е още съвсем слабо, за да наложи федерирането, а в Турция изобщо липсва демократично движение.

Докато дори вождът на руските болшевики Ленин смята, че турският феодализъм на Балканите може да бъде премахнат и поробените все още българи да получат свободата си само с военни средства, докато самият български народ иска да се бие, “тесняците” застават на пацифистка позиция. Но все пак не бива да бъдат съдени прекалено строго, защото не призовават към неподчинение и бунт, нито към “побратимяване” с “класовите братя” в турската армия, а участват в тази втора Освободителна война наравно с всички българи и умират за България.

Доктринерско и неправилно е отношението на “тесните” социалисти и към ролята на България в Първата световна война. Техните лозунги против войната, за мирно решаване на териториалните спорове чрез създаване на Балканска федерация не само са утопични, но и (обективно) служат на заграбилите български земи съседни държави. Благоев не си дава сметка, че докато почти всички участници в тази война проливат кръв за интересите на своя едър капитал, поради което Ленин има основание да призове войниците и от двете страни на фронтовата линия да се побратимят и да обърнат оръжията си срещу собствените престъпни правителства, то за България въпросът не стои така. Тя има историческо и морално право и задължение да воюва за освобождението на поробените братя в Македония, Тракия и Добруджа. Друг въпрос е, че социалистите е трябвало да се опълчат срещу присъединяването на България към безперспективните Централни сили, с което австро-германецът Фердинанд я обрича на ново катастрофално поражение. Друг въпрос е, че е трябвало да искат и българската буржоазия да плати съответната цена за обединението на Отечеството, а не да се обогатява от войната.

Но неправилното отношение на Благоев към общодемократическите ценности ще се прояви и по-късно. Известно е, че когато през септември 1918 г. доблестният земеделски водач Райко Даскалов провъзгласява в Радомир републиката и повежда въстаналите войници към София, вождът на “тесните” социалисти Димитър Благоев казва, че това е една “жакерия”, т. е. селски бунт, и отхвърля предложението на Георги Димитров, както и на тесни социалисти фронтоваци, партията да подкрепи републиканците. Апологетите на Благоев оправдават неговия отказ с опасността от военна намеса на мощната и антиболшевишки настроена Антанта. Такава намеса обаче едва ли е щяло да има, защото е ставало въпрос не за съветска, а за демократическа република. Така, поради левичарския опортюнизъм на Благоев, благоприятният момент България да се отърве от анахроничната властваща монархия и от престъпната чуждоземна династия е пропуснат. По аналогичен начин водената от Благоев и нарекла се вече Комунистическа партия ще откаже да се намеси в защита на БЗНС след преврата срещу земеделското правителство на 9 юни 1923 г. – под предлог, че “това е битка между градската и селската буржоазия”. Това ще струва скъпо и на земеделците, и на комунистите.

ВОДЕЩИЯТ: Никой обаче още не е обяснил докрай причините за неадекватното поведение на Благоев в подобни съдбоносни за партията моменти. Само на доктринерския догматизъм и на неприязънта на “революционния марксист” към дребната буржоазия и специално към селячеството ли се дължи то? А не се ли дължи най-вече на… липсата на лично мъжество у него?

ЗАЩИТНИКЪТ: Наистина, като студент в Петербург Благоев рискува да си навлече арест и дори заточение за организиране на кръжоци за пропаганда на социализма. Но този риск е несравним с опасността, която носи оглавяването на едно въоръжено въстание.

(Впрочем, нещо странно има в неговото поведение още по времето на Руско-турската война, за което разказва самият той в “Кратки бележки из моя живот”: “Край Стара Загора останаха да пресрещнат и да се опитат да задържат, доколкото могат, първите турски нападения българските дружини. Биха се храбро. Аз бях около тях в началото на сражението; носех вода и хляб на сражаващите се, помагах на ранените. Помня и до днес пищенето на куршумите, които хвърчаха край ушите ми. По едно време се върнах в града да видя какво става в къщи и с другарите ми…”( подч. мое. – А.А.)

В този текст апологетите на Благоев намират “доказателство” за “доблестното” участие на младия българин в Освободителната война. Така ли е обаче? Нека напомним, че по това време Благоев е 22-годишен. Той се оказва сред опълченците по чиста случайност, но не му минава мисъл да остане с тях, а участва само “в началото на сражението”, след което “се връща в града”, или казано направо, офейква. С потока бежанци Благоев минава Балкана и се озовава в… Свищов. И докато неговите връстници се бият и мрат на Шипка, главната грижа е да намери начин да замине за Русия да учи, което и успява да направи.)

ВОДЕЩИЯТ: След победата на болшевиките в Русия Благоев и младите му последователи захвърлят “изцапаната социалдемократическа риза” (Ленин), преименуват тясносоциалистическата партия на “комунистическа” и решават да се превъоръжат с идейните и програмните оръжия на болшевизма…

ЗАЩИТНИКЪТ: Това е лявосектантска грешка, която ще обрече партията на тежки поражения и в края на ХХ век ще я доведе до пълен провал и безславен отказ от болшевизма и от комунистическото име.

Като приема на своя конгрес през 1919 г. Програмна декларация, в която заявява открито, че целта на комунистите е чрез ескалация на класовата борба от улични демонстрации до общонационална стачка и въоръжено въстание да установят съветска власт, БКП фактически обявява война не само на десните буржоазни партии, но и на Земеделския съюз. Не е чудно, че земеделците, които имат много повече привърженици и държат на парламентарната демокрация, ще отговорят на комунистическото предизвикателство с мерки, стигащи до терор.

Благоев проповядва в комунистическия печат, че съветската власт е “по-висша” форма на държавно устройство от “умиращата” парламентарна демокрация, но доказателствата му са неубедителни (ако буржоазията свежда парламентарната демокрация до чиста формалност, а фашизмът направо я ликвидира, оттук не следва, че тя трябва да бъде отречена; а що се отнася до съветите, те може да са подходяща форма за народна волеизява при извънредни ситуации, но те са твърде примитивна форма на демокрация в сравнение с основаната върху принципите на всеобщото, равно, пряко и тайно избирателно право и на разделението на властите.)

Благоевци искат правителство на “работниците и селяните (бедните)”, т. е. не и на занаятчиите, интелигенцията, чиновничеството, на дребната и средната буржоазия, да не говорим за спазващото законите едро предприемачество. По тяхната формула всички други класи и съсловия, освен работниците и бедните селяни, остават вън от властта, т. е. обявяват се за хора от втора категория. Тази иначе субективно благородна (целяща реабилитацията на досега най-ограбваните трудещи се) програмна цел е обективно зловредна, тя води до… социално-класов расизъм.

Ето в каква историческа обстановка и с какви мисловно-емоционални нагласи сварва превратът на 9 юни 1923 г. ръководството на Българската комунистическа партия (тесни социалисти), което Димитър Благоев оглавява, макар и вече сериозно болен, и в което участва и Георги Димитров (формално на заден план като най-млад негов член, но с авторитет на лидер на Общия работнически синдикален съюз – ОРСС и член на изпълкома на Профинтерна, а също и на секретар на Балканската комунистическа федерация).

ВОДЕЩИЯТ: След преврата обаче Стамболийски е вече вън от играта, вън от играта е и конституцията, теренът е разчистен за самостоятелно действие на комунистите – нали те искат да установят работническо-селска власт? Защо благоевци не използват редкия шанс, когато превратаджиите, нямащи масова социална база, нито дори голяма военна сила, могат да бъдат пометени от разполагащите с немалък боен ресурс комунисти и леви земеделци, при това вече стихийно надигнали се за отпор в редица градове и в много села? Нещо повече – дори и след като “неутралитетът” се осъжда остро не само от Москва, но и от множество местни партийни организации, Благоев е против курса на въоръжена съпротива. Въпросът има и морална страна – само преди месеци комунистическото ръководство е заявило, че партията ще се противопостави с оръжие на всеки опит за преврат, а когато превратът е факт, Благоев “забравя” обещаното. Само с доктринерството ли си обяснявате всичко това?

ЗАЩИТНИКЪТ: Уви, мисля, че тук отново стигаме до констатацията за малодушието на Благоев, за недостига на онова лично мъжество, което е задължително за лидера на всяка и особено на една комунистическа партия. Лошото здравословно състояние може да бъде оправдание за малодушието на един редови комунист, но не и на един партиен водач, от чиито решения и действия зависи съдбата на много хора. Остарелият, заболелият, изоставащият от времето или допусналият сериозни грешки водач би трябвало да се оттегли от поста, но това не е прието на Изток, особено за самия създател на една партия – той трябва, подобно на църковния патриарх, да остане на поста си и да “ръководи”, докато умре.

ВОДЕЩИЯТ: Биографите на Благоев твърдят, че той е приел критиката на Коминтерна за деветоюнската грешка и е подкрепил курса на ЦК към въоръжено въстание. Така ли е?

ЗАЩИТНИКЪТ: Не съвсем. Те пишат, че “когато Васил Коларов пристига от Москва, Благоев специално се връща в София, за да се срещне с него, да научи новините от съветската страна, да изрази становището си по мнението на ИККИ за събитията в България.” Само че, както в криминален роман с продължение, прекъсват разказа на най-интересното място – не казват какво именно становище е изразил Дядото пред пратеника на Коминтерна. Не казват, защото не им отърва да кажат, че Благоев не е съгласен с мнението на ИККИ.

ВОДЕЩИЯТ: В началото на март 1924 г. министърът на правосъдието, позовавайки се на новоприетия Закон за защита на държавата, внася предложение във Върховния касационен съд за разтуряне на Комунистическата партия и нейните поделения. По този повод Благоев подписва Обяснение на БКП, в което се призовава съдът да отхвърли искането на тези, “които като буря разнебитиха целия обществен и политически живот, унищожиха партията на селяните, искат унищожаването на партията на работниците, разнебитиха старите политически партии и с камшик, терор и беззакония управляват страната.”

Що се отнася до въстанието през септември 1923 г., в Обяснението се казва: “Масите видяха, че пътят за легалната борба е окончателно задръстен, затова се вдигнаха да се бранят с оръжие в ръка. БКП, като партия на широките народни маси, даде тогава паролата комунистите да бъдат в първите редове на въоръжената борба. Тя се бори, тя бе ударена, но тя беше в своята законна самоотбрана. Отговорността носят тези, които предизвикаха масите на гражданска война.”

Въпросът се поставя и по-широко: “Историята ни учи, че класовата борба е стимулът на развитието на обществата, че изострянето на класовите борби достига до гражданска война… Пролетариатът и селяните в процеса на борбата видяха и разбраха, че ако желаят своето спасение, ще трябва да завладеят държавния апарат и че за това са нужни не фрази, а оръжие… Заявяваме, че Българската комунистическа партия (тесни социалисти) и днес поддържа своята програмна декларация. Тя в нищо не е отстъпила от нея и не намира нищо, което трябва да се промени. БКП като интернационална организация е във връзка с Третия комунистически интернационал. Партията и днес поддържа възгледите си, че пълно национално обединение на Балканите ще стане само с установяването на балканска социалистическа федеративна съветска република и че само чрез диктатурата на пролетариата, защитавана от Червената армия, ще се осъществи социализмът.”

Биографите наричат подписването на това Обяснение “доблестен, мъжествен акт на Благоев”. Вашият коментар?

ЗАЩИТНИКЪТ: Благоев признава грешката си на 9 юни и, макар и постфактум, взема под защита Септемврийското въстание и това му прави чест. И все пак той отново показва, че е смел в думите, в лявата фраза, но не и в действията си. Само че казаното в самото това Обяснение – че комунистите си поставят за цел да завладеят държавата с оръжие и да установят своя диктатура – е повече от достатъчно основание не само за един фашистки, но и за всеки демократичен съд да забрани БКП като антидемократична, екстремистка, тоталитарна партия.

Димитър Благоев си остава същият ляв сектант и доктринер, какъвто е бил и до 9 юни. Вождът на БКП не си дава сметка, че радикалната промяна на политическата обстановка изисква радикална промяна на партийната стратегия и тактика. Докато животът налага властно новата формула “фашизъм-антифашизъм”, той си остава пленник на догмата “капитализъм-социализъм”, класова борба срещу буржоазията за съветска власт. Димитър Благоев нищо ново не научава и нищо старо не забравя. И след фаталния 9 юни, и през цялата 1923 г., и до смъртта си през май 1924 г. Дядото отстоява същите сектантско-доктринерски формули: “буржоазия срещу пролетариат”, “никакви коалиции с други партии или единен фронт само с тяхната членска маса, ако тя… се нареди под нашето партийно знаме.”

Да извади партията от тази мъртва хватка на левичарския догматизъм, се заема Георги Димитров.

През август и в началото на септември 1923 г. той публикува седем статии в “Работнически вестник”, станали известни като “статиите за единния фронт”. Тук Димитров казва нова дума не само в българското, но и в международното комунистическо движение.

ВОДЕЩИЯТ: Някои днешни автори (например публицистката Велислава Дърева във в. “Дума” от 3 август 2003 г.) възхваляват Благоев и теснячеството като носители на “социалдемократическата традиция” в българското работническо движение…

ЗАЩИТНИКЪТ: Тези автори бъркат адресите и лицата – Димитър Благоев никога не е бил социалдемократ в точния смисъл на думата, т. е. реформист. Обратно, още от Русия и от Бузлуджа нататък той воюва тъкмо срещу реформизма, негов главен враг са “широките” социалисти, т.е. истинските социалдемократи. Още от самото начало Благоев е “революционен марксист”, т. е. комунист. Тесняците са в лявото, т. е. комунистическото крило на Втория интернационал. След Първата световна война “теснячеството” ще бъде подложено на критика отляво – болшевиките ще го обвиняват за “неизживян социалдемократизъм” и “десен” опортюнизъм, но не заради реформизъм, който не му е присъщ, а заради революционност само на думи във време, когато според тях трябва да се говори с езика на оръжието. Така че ако някои днес държат на “социалдемократическата традиция” в България, те трябва да я търсят не у Димитър Благоев, а при Янко Сакъзов. Идейни предшественици на днешната БСП, която вече членува в Социалистическия интернационал и в Партията на европейските социалисти, са не “тесните”, а “широките” социалисти.

Днес ние разбираме, че полемиката между “тесни” и “широки” социалисти е била един схоластичен сблъсък без изход, защото подобен спор се решава не чрез “наддумване”, а от историята. И тя го реши по един повече от категоричен начин.

Ние видяхме как историята подложи на проверка грандиозния опит на Маркс и на марксистите да съединят социализма с работническото движение и как този опит, след огромни организаторски и пропагандни усилия, включително държавни, положени в продължение на много десетилетия, в края на краищата се провали безславно. Работническата класа отхвърли революционния социализъм. Отхвърли го, защото той закономерно се изроди и сигурно и занапред ще се изражда в сталинистки казармен лъжесоциализъм, който я превръща в мним “колективен собственик” на средствата за производство, докато с тях реално и произволно се разпорежда една диктаторска върхушка. Отхвърли го, защото не желае да си остане наемническа, а иска да стане средна собственическа класа.

Днес е ясно, че формите на собственост са само средство, а не цел, затова може да бъдат всякакви, стига да носят ефективност на икономиката и да служат на общонародния интерес. Както казва Дън Сяопин – не е важен цветът на котката, важно е да тя да лови мишки…

ВОДЕЩИЯТ: След 1989 г. официална приемничка на “тесните” социалисти и на БКП стана Българската социалистическа партия. Тя декларира отказа си от агресивна класова борба и от социална революция за установяване на диктатура на пролетариата, дори от претенцията си да бъде партия на работническата класа, призна принципите на парламентарната демокрация и приоритета на общонационалните ценности, с една дума – възприе началата на “широкия” социализъм и “общоделството”, т. е. онова, което Благоев клеймеше като “предателство” и срещу което воюваше на живот и смърт. Но ето че същата БСП продължава да се афишира като партия на… Димитър Благоев и се “срамува” да споменава името на Янко Сакъзов. Вашият коментар?

ЗАЩИТНИКЪТ: Трудно е да се възрази на онези, които не без подигравка говорят, че днес БСП е в “разкрачено положение”. Тя е наистина смешно “разкрачена” между Димитър Благоев и Янко Сакъзов, между убиеца Сталин и неговата жертва Георги Димитров. Днес под един покрив съжителстват ръководството на БСП, което приветства юбилея на полската антикомунистическа “Солидарност” и води проевроатлантическа политика, и ръководството на БАС, което ненавижда социалдемокрацията, но приветства победата на БСП в изборите; което на първата страница на своя вестник слага портрета на Сергей Станишев, но на следващите славослови с още по-голям портрет Сталин и обявява предоставянето на бази на НАТО (от същия Станишев) за “национално предателство”. Този перверзен брак по сметка (материална издръжка срещу електорална подкрепа) не може да бъде дълготраен, ако ръководителите на БСП не искат да останат генерали без армия.

Съвсем очевидно е, че БСП, почитайки и занапред Димитър Благоев като пионер на социалистическото движение в България, не може да продължи да се афишира като партия на Димитър Благоев, щом държи да я смятат за модерна социалдемократическа партия. Същевременно, ако лявосектантското доктринерство и неговото сталинистко продължение, които проиграха шанса на социализма, днес са световно посрамени, това не означава че “широките” социалисти трябва да бъдат качени на пиедестал и окичени с лаврови венци. Защото ако “тесните” и сталинистите имат тежки грехове, “широките” също имат немалко и немалки грехове

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук