НАСЛЕДНИЦИТЕ НА БАТБАЯН ЗАЛЯГАТ НАД АМЕРИКАНСКИЯ АНГЛИЙСКИ

0
140

Роден на 3 август 1956 година в град Елхово. Завършил специалността “Българска филология” в СУ “Св. Климент Охридски”, работил е последователно във вестниците “Марица – изток”, “Септември”, “Днес”, “Домино”, “Континент”, “Стандарт”, “Земя”, “Сега”, “Дума” и “Република”. В момента е кореспондент на вестник “Пари” за Старозагорска област. Автор на документално-публицистичната книга “Стъпала към хоризонта”, посветена на енергийно-промишления комплекс “Марица – изток”. Член на СБЖ.
Жителите на ямболското село Безмер (според лингвисти и специалисти по топонимия Безмер е буквален превод от името на най-големия кубратов син Батбаян, който след смъртта на великия си отец управлявал Велика България, преди падането й под властта на Хазарския хаганат) залягат усърдно над учебници по американски английски, съобщи национален всекидневник, часове преди държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс да кацне на летище София.

Според автора на дописката внезапното влечение на безмерци към чуждия език било не от любов към знанието, а заради очакваното обявяване на летището край селото за съвместно ползвано (от нашенци и натовци) военно съоръжение.
“За българските селяни базите на НАТО означават работа”, под това пък заглавие американскиятInternational Herald Tribune помества бележките на специалния си пратеник Матю Брънуосър в същото това Безмер.

Чужденецът прилежно отбелязва: “За политиците споразумението за откриване на три американски бази в България е завършек на дългогодишни трудни дипломатически преговори; за националистите в София то е повод за протести. Но за местните хора в този много беден земеделски район в Югоизточна България споразумението означава нещо много по-важно: бизнес…” и допълва с мненията на анкетирани на място жители, които изразяват надежда, че американските солджъри ще създадат поминък и ще потегнат пътищата и рухващите от десетилетия насам сгради.

“Който не си храни собствената армия, храни чужд аскер!”, отсече отдавна отписан от армейския резерв старшина, прекарал четвърт век по чукарите на полигона край сливенското Ново село, което също е включено сред нужните на НАТО български територии.

Дали е прав старшинката и с основание ли се надяват на благоденствие от рога на Пентагона безмерци, тепърва ще се разбира, но вече май е ясно, че слънцето на партия “Атака” и нейния лидер Волен Сидеров безвъзвратно е тръгнало накъмто заник.

От партия с трета по многолюдност парламентарна група и радваща се на близо 35-процентово електорално одобрение “Атака” за една нощ се срина до… маргинална формация. Като вината този път трябва да се търси не във всемогъщата ръка на бившата ДС, а в… голямата уста на лидера.

Който, воден от мерака да влезе във вестникарските колони, сбърка мечтаното с реалностите и загори тенджерата, в която 12 месеца къкреше национал-популистката яхния.

Иначе април на 2006-а не беше белязан от кой знае какви любопитни за широката публика събития.

Вярно е, че Дунав преля и пролетното топене на снеговете в планината Шварцвалд докара ядове на хората, заселили се от векове и за векове по бреговете на великата река, но едва ли едно ежегодно природно явление може да бъде наречено събитие.

Едва ли, но не и за политиците от десния спектър, които решиха, че точно речното пълноводие е модус вивендито за бленуваното им обединение. Та спретнаха точно в този момент първия за управляващата тройна коалиция вот на недоверие. С мотива, че правителството се оплело като пате в кълчища при… миналогодишните наводнения.

Резултатът от гласуването беше предопределен: на 19 април 2006-а 166 депутати натиснаха бутончето в полза на БСП-НДСВ-ДПС, 61 бяха за оставка на кабинета, един пък се въздържа. Къде бяха в този час останалите 12 избранници, не стана ясно, но пък телевизионните камери прилежно показаха, че лидерът на партията мандатоносител ДПС Доган е на мястото си. Нищо, че го спрягат за възможно най-недисциплинирания.

Ама го нямаше президентът Първанов, който е пряко отговорен за състава на този кабинет, сърдито размаха пръст лидерът на стигналата почти дъното на доверие СДС Петър Стоянов.

Без да припомня присъствал ли е той самият на поредицата от вотове срещу кабинета на Иван Костов.

Кой да пита, пък и кой да помни, след като от онова време изтекоха милиони и милиони кубици вода помежду бреговете на някога синия Дунав?

А докато в парламента ечаха заклинания в духа на “Емел е виновна!” и “Станишев е заложник!”, лидерите на роилите се до половин дузина десни партии редяха сложен пъзел. Кой да е човекът, зад чийто гръб да се подредят легионите им за предстоящите президентски избори.

Току пред 1 май имената на водачите наместо да намаляват се множат, а шансовете десен кандидат да стигне до балотаж срещу Първанов наесен се топят като лански сняг, призна под сурдинка председателят на Демократическата партия Праматарски. Който едва ли някога ще преглътне името на Веселин Методиев, подхвърлено като горещ картоф на масата на преговорите от експремиера и настоящ лидер на ДСБ Иван Костов.

Че и други са споходени от мислите на Праматарски може да се разбере от интервю на харесвания (уж!) от СДС проф. Георги Бакалов, дето в прав текст заявява: “Нека не се вземаме съвсем на сериозно…”.

Казва си го човекът, ама кой да чете и да си взема бележки?
Поне това впечатление оставят действията на столичния градоначалник Бойко Борисов, който преди да е изпълнил едно макар от многото си предизборни обещания, вече се напъна да прескочи от изпълнителната власт в политиката.

И набързо учреди уж неполитическа, но с опция за партийна регистрация формация ГЕРБ.В чиято поява вездесъща социоложка провидя победителя на евентуални предсрочни парламентарни избори.

Да се чуди човек дали да се смее, или да плаче по повод реченото от същия Бойко Борисов, но в битността му на главен секретар на МВР: “Да правиш политика в България е като да обвиваш в целофан… лайно!”

Днес генералът се изразява далеч по-деликатно – спешното асфалтиране на столичните улици например според него нямало нищо общо с… неформалната среща на външните министри от страните членки на НАТО. Просто съвпадение във времето.

Как да не се сетиш за репликата на един друг, вече преселил се в отвъдното генерал. Дето, като го питаха, що щяха български войници през 1968-а в Чехословакия, с тъжна усмивка обясняваше: “Ами времето беше такова…”.
Като пропускаше да обясни какви са били нравите в онези, другите времена…

29 април 2006 година

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук