ЗА “СПРАВЕДЛИВАТА ВОЙНА”, НАШИТЕ “ТАМПЛИЕРИ” И МЕЧТАТА ЗА “МЕСОПОТАМИЯ”

0
222

Магистър по “Право”, Магистър по “Охрана на обществения ред” – Висш институт за подготовка на офицерски кадри и научноизследователска дейност /ВИПОНД/.
Магистър по “Сравнително конституционно право и защита на човешките права” – Централноевропейски университет /ЦЕУ – Будапеща/;
Докторант по “Наказателен процес” – Институт по правни науки към БАН.

Войната отмина – петролът остана – така може да се обобщи последното развитие по Иракската криза. Остана обаче и реалността на разрушена от поредните военни действия страна и виктимологизирано население, чието бъдеще произволно се разиграва “на карта”. Остана и фактът на участието на България в трагичните събития, независимо от несъгласието на мнозинството от българските граждани и неяснотата на нашия статус като член на “коалицията”. Остана и нееднозначността на обществената интерпретация на гореизложените факти – продължава дебата за правилната морално политическа квалификация на едностранното ни правителствено обвързване с анти – иракската страна.
За съжаление, ако се съди от развоя на събитията и липсата на достатъчно сериозни обществени протести в нашата страна, дебатът е печално закъснял, но все пак необходим за проясняване на виждането за собствената ни отговорност и бъдещо политическо поведение. Като част от този дебат следва да се разглежда и настоящото изложение, задаващо личната ми гражданска и професионална позиция по въпроса.

По същество, спорните въпроси в ситуацията гравитират около три основни пункта:
I. Дефинитивния – за международноправната характеристика и условия за използването на военна сила в междудържавните отношения при настоящата система на международни отношения, изградена около Хартата на ООН.
II. Нормативно – оценъчния – за правилната международноправна квалификация на конкретната военна интервенция.
III. Национално – референтния – въпроса за националната ни отговорност за предприетите официални постъпки на държавна политика и обосноваността на същите.

С оглед на правилното постулиране на позициите ще започна с няколко кратки пояснения за настоящия международноправен режим за използването на военна сила срещу друга държава, като се опитам да отделя спорното от безспорното и схематизирам различните доминиращи на “международната арена” становища.
В първата категория поставям анализа на съотносимото “позитивно” /писано/ международно публично право.

Прегледът, разбира се започва с основополагащия текст на чл. 2, ал. 4 от Хартата на ООН установяващ изричната забрана за осъществяване на заплаха или използване на военна сила в междудържавните отношения, насочена срещу териториалната неприкосновеност и политическа независимост на друга държава. В същия нормативен инструмент се указват експлицитно две изключения от изведения принцип:

1. Използването на сила срещу друга държава, като последно средство за запазване или възстановяване на международния ред и сигурност. Същото може да се основава от своя страна на две групи нормативни основания:
а. Чл. 42 във вр. с чл. 39 от хартата, като съгласно чл. 25 от същата резолюциите на Съвета за сигурност са със задължителна сила за всички адресирани държави. Или
б. Чл. 53, ал. 1 от Хартата, установяваща правото на Съвета за сигурност за изрично оторизиране /оправомощаване/ на регионални организации за осъществяване на “изпълнителни” действия по решения на Съвета за сигурност. /Тази хипотеза е една от избраните от членовете на “коалицията” за оправдаване на инвазията в Ирак, но в конкретния случай НЕ СА НАЛИЦЕ две групи основания за подобна квалификация. НАТО като организация не участва в операцията и ЛИПСВА ИЗРИЧНА ОТОРИЗАЦИЯ на Съвета за сигурност за ИЗПОЛЗВАНЕ НА ВОЕННА СИЛА/.

2. Другото изключение изведено в нормативната рамка е установеното в чл. 51 от хартата – правото на една държава да използва военна сила в самозащита, но само до приемането на съответно решение по казуса от страна на Съвета за сигурност, след което последният има думата за средствата за решаване на конфликта.

3. Извън горепосочените изключения като утвърден институт на международното право съществува и правото на “интервенция по покана”, като в такъв случай “поканата” следва да изхожда от законното и легитимно правителство и де факто представлява искане за военно съдействие за преустановяването на определен конфликт, тоест остава извън обсега на изследваната тема, тъй като в хипотезата няма междудържавен сблъсък.

В общи линии това са безспорните положения по отношение на регулативния режим за използване на военна сила в международните отношения.
По-голям интерес за настоящата дискусия представлява въпроса дали изведените по-горе хипотези на санкциониране използването на военна сила в междудържавните отношения имат характера на изключително определени клаузи, недопускащи съществуването на други, неуказани в тази група, да претендират за “законосъобразност”.
Привържениците на становището за изключителния и ограничителен характер на изричните предписания на Хартата на ООН условно ще нарека “легалисти”, а другата група – подкрепяща тезата за непълния характер на предвидения от Хартата регулативен режим, ще нарека условно “анархо – реалисти” /Първата част от наименованието е във връзка с доктрината за “анархичния характер на международната система, поради отсъствието на централна власт, която да упражнява нормативен контрол”, развита въз основа на политическата философия на аглийския философ от 17 век Томас Хобс. Въз основа на същата се развива през 19 в. втората доктрина – на “реалистите”, за това че при отсъствието на такъв нормативен авторитет в международната система, единствения меродавен факт за конституирането на позициите в нея остава “суровата” сила /военна, икономическа и политическа/ на съответните държави/.
Първоначално ще запозная читателя с позицията на “анархо – реалистите”.

Основният им постулат е че международното публично право и по специално хуманитарно право не демонстрира достатъчна степен на концептуална зрялост поради което същото е предмет на “перманентна еволюция”. Приема се, че тази тенденция следва да засегне и процеса на тълкуване на основните нормативни инструменти, регулиращи междудържавните отношения, не на последно място поради необходимостта да се запълват съществуващите “празнини в правото”. На въпросната плоскост Хартата на ООН се разглежда като един несъвършен инструмент, обременен нормативно от историческата политизация на следвоенната обстановка, характеризираща неговото създаване в периода след II Световна Война, както и че нейните предписания са неизчерпателни, поради развитието на глобалната обществено – политическа ситуация, след нейното влизане в сила. Така се приема, че с развитието на стандартите в сферата на човешките права и непълната пригоденост на Хартата на ООН да гарантира тяхното повсеместно отстояване неформално се е развил и кореспондиращия институт на “хуманитарната интервенция”. Тоест като институт на “обичайното” международно право, основано на “прецедента” или с други думи на практиката и нейната последваща легитимация на базата на позитивната оценка за нея на международната общественост, с което й се отрежда статуса на норма за международно поведение.

В тази насока “хуманитарна интервенция” следва да се разбира като ЛЕГИТИМНО използване на военна сила от една или няколко държави на територията на друга държава, представляваща театър на военни действия, за гарантиране осъществяването на определени хуманитарни цели, БЕЗ НАДЛЕЖНА ОТОРИЗАЦИЯ ОТ СЪВЕТА ЗА СИГУРНОСТ./като такива могат да се упоменат предотвратяването на системни или масови престъпления срещу човечеството – срещу цивилното население, като геноцид, “етническо прочистване” или военни престъпления, унищожаване на военнопленници, използването на забранени от международното право методи и стандарти на водене на конфликта и пр./. Легитимността на същата за “анархо-реалистите”, както споменах, се основава от необходимостта за по – голяма гъвкавост на международната правозащитна система от сега предлаганата от структурата на ООН, както и от повишената чувствителност на международната общественост за заклеймяване и предотвратяване на крупни нарушения на човешките права от военнополитически характер. Като успешен пример за такава “хуманитарна интервенция” се визира акцията срещу бившата ФРЮ от натовски държави за разрешаването на Косовския проблем.

От другата “страна на барикадата” са легалистите. Същите извеждат три групи от много сериозни аргументи:
– За изключителния характер на основанията предвидени в Хартата на ООН за използване на военна сила, изхождайки от презумптативно водещия характер на ООН като единствената универсална глобална междуправителствена институция с мандат гравитиращ именно около контрола на използване на сила. Тоест тяхното становище, базирано на стриктното тълкувание на предвидените по – горе норми от Хартата отрича наличието на неуредени в нея правни алтернативи, оправомощаващи използване на сила. Всякакви аргументи в такава насока се третират като опити за делегитимиране на ООН и дерогация на действащото международно право /позиция максимално оправдана и от “законодателната” история на документа/.

Тяхната аргументация напълно се подкрепя и от редица други инструменти на международното право, третиращи въпросната проблематика, например Декларация № 2625 от 24 октомври 1970 на генералната асамблея на ООН, наименована достатъчно красноречиво – “Принципи на международното право за дружествени отношения между държавите в съответствие с Хартата на ООН”.

Същата гласи – “Нито една държава или група държави няма правото да се намесва, пряко или непряко, на каквито и да било основания, във вътрешните и външни работи на друга държава. Съответно, военната или други форми на интервенция или други опити за заплахи срещу международния статус на държавата, както и срещу нейните политически, икономически и културни аспекти са в нарушение на международното право.
Тази забрана е нормативно подкрепена от нормата на чл. 3, ал. 2 от II допълнителен протокол към Женевските конвенции, приложим към “вътрешни” национални конфликти.
“Нищо в този протокол няма да се тълкува като оправдание за интервенция, пряка или непряка, на каквото и да е основание, във вътрешния конфликт или във външните работи на Договаряща страна, на чиято територия се развива конфликта”.

В допълнение изричните забранителни норми се подкрепят и от преобладаващата практика на Международния съд, а именно от решенията по казуса Корфу от 1949 г. и казуса Никарагуа /1986 г., в които също така изрично се извежда позицията за незаконността на всякаква военна мярка в международните отношения, дори и с претенция за отстояване на “хуманитарни цели”, без изрична санкция на ООН.
В обобщение, въз основа на гореизложеното може да се направи извода за категоричното “позитивно” отрицание на “хуманитарната интервенция” като институт от международното право.

Освен “формалните” правни основания за подкрепата на такава позиция обаче, същата се радва на доминиращо одобрение от международната общност и поради нейното съответствие с принципите на политическата целесъобразност.
Привържениците на ограничителната по отношение на милитаризма доктрина с право предупреждават срещу възможните дестабилизиращи за световния мир и ред политически ефекти от безотговорното й подриване при липсата на алтернативни контролни, основани на обективни критерии механизми за използването на военна сила в международните отношения. Като меродавно в тази посока се очертава мнението, че дори и да се признае несъвършенството на настоящата нормативна рамка, структурирана около хартата на ООН, същата е доказала своята оперативна стойност и потенциал за конструктивна еволюция през периода на Студената война. Затова следва да се отъждествим с надеждата, че и бъдещите реформистки опити ще са логично продължение на вече “кодифицираното” договорно хуманитарно международно право, а не да се рискува напълно необосновано с “анархистичния” метод на налагане субективизирания институт на “хуманитарната интервенция”.

Достатъчни аргументи в отрицание на последния са зададените при неговото прилагане възможност за злоупотреба от страна на “силните”; последващата “обезценка” на стойността на консенсусната политика на международно ниво, тоест ефективната дезинтеграция на международната общност; предоставената възможност за диктат на нелигитимни “партикуларистични”, но военно обезпечени интереси и не на последно място – неминуемата ескалация на и без това критичното ниво на насилие в глобален мащаб, с налагането като меродавна на “силовата” парадигма на общностно поведение. Ефекти, които дори и поотделно, но в още по-голяма степен сумарно надвишават обещаните изгоди за “мира и човечеството” от неговото застъпничество.
Накрая откровенността изисква да се признае, че самия базисен аргумент на “анархо – реалистите” за критика срещу съществуващата система на ООН, а именно за дезинтересирането й от проблемите на превенцията и разрешаването на хуманитарни кризи с военно – политически характер е фрапантно погрешен. Точно обратното е вече факт, като в резултат на сравнително дълга институционално – функционална еволюция международната организация разви потенциала и за подобен род контролно – подпомагаща дейност, потвърден от редица многозначителни примери за безспорен успех на съответните операции. Такива са предходната интервенция в Ирак през 1991 г. за защита на кюрдското малцинство, френската интервенция в Руанда – 1994 г., португалската в Източен Тимор – 1999 г., да споменем само някои. Всички те, проведени чрез ООН, ефективно лишават “силовия” лагер и от основното му оправдание за деконструктивната по отношение на мандата на ООН и на настоящия международноправен режим в цялост политика.
II. Нека сега да видим в каква степен гореизложените теоретични положения са в състояние да предложат необходимата за правилната квалификация на настоящата Иракска криза нормативна рамка.

За инвазията САЩ и “съюзници” наведоха две групи от доводи:
1. “Формалното” – Режимът на Саддам е заплаха за световния ред с притежаването на оръжия за масово поразяване и отказа за разоръжаване, в разрез с предписанията на резолюция № 1441, издадена от Съвета за сигурност под гл. 7 от Хартата. Затова в тази част няма позоваване на института на “хуманитарната интервенция”, а на действащата позитивна правна система.
2. “Хуманитарното” – паралелно с дипломатическото развитие на кризата се изясни и втората, “секретна” част от стратегическите планове на администрацията на Буш. Началното нормативно основание, недостатъчно да оправдае самата военна операция, а още по-малко – следвоенната окупация, трябваше да се модифицира като в започнатата пропагадна кампания спрямо иракските власти се издигна тезата за “неизмеримите страдания на иракския народ под диктаторския режим” или с други думи се размаха “хуманитарната карта”, удобна и като оправдание за осъществяването на оповестената програма за “следвоенно демократично преустройство на Ирак” с “временна” американски спонсорирана администрация.

И двете групи аргументи, независимо от привидната им състоятелност са неоснователни и необосновани.
От правна страна резолюция 1441 на съвета за сигурност няма окончателен, подлежащ на силово изпълнение характер, а оперативен – за оказване на дипломатико – политически натиск върху Иракския режим. Факт за това е знаменателното отсъствие от нейния текст на оправомощаване на “мироопазващите” държави за използване на военна сила и предвидена възможност за допълнителни консултации. На второ място в нея санкционните последици са само бланкетно – сигнално упоменати /”сериозни последствия”/. Това още веднъж доказва нуждата от нов акт на Съвета за сигурност за констатиране не само на факта, но и степента на неизпълнение на нейните диспозитивни предписания, както и за конкретизация на евентуални санкционни мерки. /чл. 11 от Резолюцията/. Съответното тълкувание се подкрепя от цялостната практика по отношение на отдаване на мандат от ООН за използването на военна сила, като решенията на Съвета за сигурност в такава насока не са неограничено дискреционни, а с обвързана с целите на Хартата на ООН компетентност. Тоест съществуват “външни” за самата резолюция ограничения върху правомощията на Съвета за сигурност въобще, и последният не би могъл да постанови използването на военна сила при условие, че липсват надлежните материални предпоставки
– имаше частично изпълнение, а не “незачитане” на диспозитива на Резолюция 1441, съгласно оправомощения за такава преценка орган – специализираната Оръжейна инспекция;
– липсваше непосредствена опасност за международния ред и сигурност;
– не бяха изчерпани всички по-малко “обременителни” средства за натиск – дипломатически, политически и икономически, тоест предприетите мерки от “коалицията” освен нелегитимни са и “непропорционални” – неоправдани с оглед на начално оповестените цели на “мироопазващата” операция.

Въпросът за “пропорционалността” на мерките е свързан и с обезсилването на втората група от “защити” на интервенцията – “хуманитарната”. Връзката е в съществените условия, които международноправната общност поставя като предпоставка за извеждане на претенция за съществуващо право на “хуманитарна интервенция” спрямо конкретна ситуация. Така, напълно консенсусно, се отсъжда, че за да е налице легитимна “хуманитарна интервенция” трябва:
– Операцията да преследва първостепенно и основно реализацията на определени “хуманитарни цели”. Последните са описани ограничително в доктрината с оглед създаването на обективни, твърди критерии – като такива се приемат предотвратяването на непосредствени заплахи срещу масово унищожение на цивилно население и грижа за неговото обезпечаване с медицинска и продоволствена помощ от първа необходимост; или прекратяването на съществуващи военни действия, създаващи опасност за масово унищожение с методите за тяхното водене. Всичко друго, което не предствалява опит за конкретно предотвратяване или преустановяване на непосредствена заплаха излиза извън обсега на “хуманитарната интервенция” и е злоупотреба с международно право.
– От гореизложеното произлиза и второто условие. “Хуманитарната интервенция”, поради ограничено целевия й характер следва да бъде и “пропорционална”, като това качество трябва да се докаже от “миротворците” по обективно съществуващ и задължителен тест за съответствие между оповестените цели и средствата за тяхното постигане. Напълно недопустимо е причиняването на неприемливи човешки жертви за хипотетичното “освобождаване” на групите, обект на “хуманитарните” действия.

Въз основа на гореизложеното формулирам и крайния извод спрямо Иракската криза, а именно за незаконността и за нелигитимността на операцията, представляваща флагрантно нарушение на международното право.

1. Операцията не е насочена към разрешаването на ясно формулиран за международния ред и сигурност проблем, още по-малко на “непосредствен”, а се демонстрира тактиката на “подвижните цели”, като първоначално прокламираното “разоръжаване на режима” се превърна в “установяване и преустройство на иракското общество на демократични принципи”.

2. Акцията на “коалицията”, както стана ясно в хода на нейната политико – дипломатическа подготовка няма и ясно определени хуманитарни цели, а бланкетно декларираните основания визират събития отпреди 10 години. Тоест, възможно е да се приеме, че хуманитарни основания за евентуален ултиматум срещу управлението на Саддам Хюсеин са съществували при бруталното му потушаване на кюрдските вълнения през 1991 г., когато е бил налице критерият “непосредствена опасност” за населението, отсъстващ към днешна дата. Показателен в това отношение е факта, че през предишната кампания, извън мандата на ООН, САЩ и Великобритания едностранно установяват т. н. “зони, свободни от полети” за иракските военни сили в Северен и Южен Ирак – тактика имаща основната функция да подсигури стратегически плацдарм за последната кампания.
От друга страна всякакви претенции за легитимност се опровергават от наличието на допълнителни, несъвместими с автентична “хуманитарна” операция цели на интервениращите, включително за намеса във вътрешния икономически и най – вече политически живот на суверенна държава (видно от обявените планове за “след военна реконструкция). В тази насока явно американските стратези се опитват да се позоват на хипотетичното “право на демократично управление”, като “колективно човешко право”, но същото няма ясен позитивен статут в международноправната доктрина с оглед на отсътвието на съдържателна правна дефиниция за него, както и изричния му разрез с основни принципи на международното право за националния и държавен суверенитет.

3. Най – сериозният порок на операцията в Залива обаче, е по отношение на баланса между обявените хуманитарни и политически цели и средствата за тяхното постигане, като:
– Не се прекратява, а предизвиква и ескалира конфликт;
– Парадоксът на “ХУМАНИТАРНА” ОПЕРАЦИЯ, в която за втори път след Косовската криза в нарушение на международното хуманитарно право се използва необосновано ОРЪЖИЕ ЗА МАСОВО ПОРАЗЯВАНЕ, при това от страна на “миротворците”. /Изрично доказателство в тази насока са масовите бомбардировки на жилищни райони, осъществени от коалицията като част от стратегията, озаглавена красноречиво “ШОК И УЖАС”, осъществени с “касетъчни” бомби/.

На основата на гореизложеното може с пълна категоричност да се установи, че претендираната “мироопазваща” и “хуманитарна” операция не покрива обективните критерии, съответно е осъществена в нарушение на установения международноправен ред.

Самият характер на нарушението – необоснованото използване на военна сила в грандиозни мащаби срещу друга държава и нейното население, дава основание за различна, по – аргументирана международноправна квалификация на съответното поведение, а именно – АКТ НА АГРЕСИЯ СПРЯМО СУВЕРЕННА ДЪРЖАВА.

Една от основополагащите дефиниции на “агресията” в международноправната доктрина задава специалната Резолюция за дефинирането на състава на агресията, приета от Генералната асамблея на ООН на 14 декември 1974:

Член 1, в съответствие с чл.2, ал. 4 от Хартата на ООН, приповтаря нормативния извод, че агресия е всяко “използване на въоръжена сила срещу суверенитета, териториалната цялост и политическата независимост на друга държава или за други цели, несъвместими с Хартата на ООН.

Член 2 от резолюцията продължава, че упражняването на “първи удар” ще представлява достатъчно доказателство за акт на агресия, освен в случаите, когато този акт може да бъде оправдан с оглед на останалите обстоятелства по казуса, но такова “саниране” на военната акция може да бъде направено само от Съвета за сигурност.

Член 3 задава подробен, но не и изчерпателен лист на формите на “агресия”, като:
– Инвазия или атака срещу въоръжените сили на друга държава или срещу нейна територия; или всякаква форма на военна окупация, дори и временна такава, резултат от инвазия или военна атака, както и анексирането със сила на територии от друга държава.
– Бомбардирането от въоръжените сили на една държава на територията на друга такава или използването на каквито и да било оръжия за нанасяне на поражения на обекти, намиращи се на територията на друга държава;
– Атака от въоръжените сили на една страна по земя, море или въздух срещу въоръжените сили на друга страна;
– Използването на въоръжените сили на една страна на територията на друга страна, въз основа на начално споразумение, но в разрез с предписанията на споразумението или след неговото изтичане;
– Действията на една страна, отдаваща своята територия на разположение на друга държава, за използване от последната за осъществяване на агресия срещу трета държава;
– Изпращането от или със съдействието на една държава на въоръжени групи, които осъществяват въоръжени атаки срещу друга държава, с интензитет, достатъчен да се квалифицира като изброените в предишните точки действия.
Член 5 закрепва материалноправните гаранции срещу извършването на международни актове на агресия:
– Никакви основания от какъвто и да било характер – политически, икономически или военни, не могат да служат като оправдание за осъществяването на агресия;
– Актът на агресия е престъпление срещу международния мир. Констатирането на такива действия дава основание за подвеждането на отговорните под правилата на международната отговорност.
– Никакви териториални придобивки или други специални привилегии, резултат от агресия, няма да се признаят за правомерни.

От своя страна, юридическото съдържание на понятието “политическа независимост”, въздигнато със съответната норма в ценност на международното право, се изразява с правото на една държава, нейното вътрешнополитическо развитие да бъде свободно от външно наложени ограничения върху населението да формира държавно правителство или по отношение на санкционирането на конкретни политически стратегии /Декларация за принципите на международното право, свързани с дружествените отношения между държавите, членки на ООН, приета с Резолюция № 2625/1970 г. на Генералната асамблея на ООН/.

От цитираното става ясно, че акцията срещу Ирак осъществи по-голямата част от “изпълнителните състави” на “агресия”, визирани в предишния параграф. В защита на моето становище ще отбележа, че САЩ нееднократно са били обвинявани на най-високи международни форуми за средствата, използвани от тях за постигането на външнополитическите им интереси. Оставям настрана небеизвестния пример за агресията във Виетнам и все още спорния казус за агресията спрямо бившата Република Югославия във връзка с “Косовската криза”. Дори и без последните, достатъчно красноречиви примери, остават няколко други случая, илюстриращи по азбучен начин несъстоятелността на опитите за подмяна на целите на Хартата на ООН, основани на концепциите за международен мир, сигурност и върховенство на човешките права – с де факто техен антипод, основан на старата, но изглежда все още актуална “политика на канонерките”. (Същата се сумира като политика, основана на превъзхождащата военнополитическа сила, с която САЩ се опитват да легитимират доминиращата си международна позиция след края на Студената война на познатия ни от филмовото изкуство анекдотичен принцип – “С пистолет и добра дума се постига много повече отколкото само с добра дума”). Горчиво потвърждение на тази за съжаление остаряла, но до момента непреоценена стратегическа концепция са редица печални събития от последния четвърт век -интервенции в Доминиканската република /1965 г./, Гренада /1983 г./ и Панама /1989 г./ и бомбардировки над Либия /1986 г./ които по различни причини са изключително ценни за разбирането на настоящата ситуация с възможността им да демонстрират критикуваната “приемственост” на американската глобална “мироопазваща” политика и “борбата с тероризма”.
По отношение на първото основание – мироопазване, с подобни цели са промоцирани първите две от упоменатите горе операции, разкриващи редица важни паралели въпреки времевата разлика между реализацията на същите. Така и в двата случая се говори за “интервенция по покана” за преустановяването на вътрешнополитически конфликти, отличаващи се с висока степен на въоръжено насилие, но и в двата случая остават под въпрос легитимните правомощия на издалите искането за помощ вътрешни политически субекти. В допълнение един от водещите капацитети в сферата на международното право, американският учен правист Оскар Шахтер заключава на основание на визираните по-горе текстове на резолюцията за дефинирането на “агресия”, че може да се констатира нарушение на чл. 2, ал. 4 от Хартата на ООН, ако интервениращата сила ограничи или повлияе на упражняването на политическите свободи на завареното цивилно население. Именно такива са обвиненията срещу САЩ за споменатите епизоди, вследствие на реализираните и в двата случая временни окупации (за период от около 1 – 1.5 г. всяка), достатъчни за установяването на трайно американско политическо влияние върху местните управленски режими. (О. Шахтер, Правото на държавите да използват въоръжена сила, Michigan legal Review 1620, p. 1644, 1984). Изрични аргументи в тази насока не липсват. Показателно по отношение на първия казус е персоналното изказване на президента Джонсън, че “Американската нация не може да позволи установяването на друг комунистически режим в Западното полукълбо” /Бюлетин на Американския държавен департамент, 1965 г., стр. 745 – 746/. Втората интервенция – в Гренада, е осъдена от Генералната асамблея на ООН с Резолюция 38/7 от 10 ноември 1983 г.

Още по-интересно доказателство за абсурда на доктриналното отрицание от страна на САЩ на правото на национален суверенитет за сметка на интересите на “борбата срещу международния тероризъм и организирана престъпност” представлява прецедентът на нападението над Панама през 1989 г.

Така реалният интерес от запазването на контрола над Панамския канал, оправдал мащабна военна инвазия, се замаскира повърхностно с претекста за упражняването на американската наказателна юрисдикция екстериториално за залавянето и предаването на ген. Нориега на щатското федерално правосъдие за наркотрафик. По този повод Луис Хенкин – друг водещ американски юрист, специалист по международно публично право заключава, че “с нападението над Панама САЩ са нарушили базисните норми на Хартата на ООН, на която се е разчитало да даде рамката за нов, по-прогресивен световен ред, като за съжаление не са се постарали да дадат дори и символично оправдание за своите действия” (Л. Хенкин, Нападението над Панама през призмата на международното право; 29 Columbia Journal of International law; 1991 г).

Накрая да потърсим аналог на “Иракската криза” с друга санкция на САЩ срещу “световния тероризъм” – бомбардировките над цивилни обекти в Либия 1986 г. Същите дават повод за приемане на Декларация на Генералната асамблея на ООН за осъждане на въздушната и морска атака срещу Социалистическата народна либийска арабска джамахирия от САЩ през април 1986 г, със следния текст:
“1. Осъжда атаката, извършена от САЩ, представляваща нарушение на Хартата на ООН и международното право.
1. Призовава правителството на САЩ да се въздържа от заплахи за използването на сила при уреждането на споровете си с либийската джамахирия и да пристъпи към решаване на спорните ситуации с мирни средства в съответствие с хартата на ООН.
2. Призовава всички останали държави да се въздържат от разширяването на всякакво сътрудничество със САЩ, насочено към реализацията на агресивни действия спрямо Либийската джамахирия.
3. Потвърждава правото на Либийската джамахирия да получи компенсация за причинените материални и човешки загуби, които са й причинени от атаките”.

Като любопитна информация по казуса, въз основа на същата тази декларация Съветът за сигурност обсъжда и проект за резолюция със сходно съдържание, за която правилно е гласувало и нашето тогавашно правителство. Същата, разбира се, е спряна с упражненото право на “вето” на САЩ, Обединеното кралство и Франция, която за щастие доказва, че е преразгледала своите международноправни ориентири две десетилетия по-късно.
В обобщение, разгледаните примери доказват по убедителен начин, че използването на сила в международните отношения има своя прецедент и преди настоящата криза в Залива, като реакциите на голяма част от международната общественост са традиционно и оправдано крайно осъдителни спрямо подобен род мерки.

При установяването на тази преобладаващо негативна спрямо феномена нагласа легитимно се откроява въпроса за предвидените компенсаторно правни механизми и “санкционни” последици за превенцията на такова международно поведение, които могат да бъдат активирани и срещу нашата страна като участница в “коалицията”.

На първо място в тази насока следва да се упомене последователната дейност на международната правна общност за по-нататъшно доразвиване и “кодифициране” на института на “агресията”. Водеща в тази дейност е Международната правна комисия, асоциирана към ООН, която работи върху проект за кодифициране на “международни държавни престъпления” и за развиването на доктрината за “международна държавна наказателна отговорност” като специфична форма на “корпоративна” отговорност /субект на такава става организационната съвкупност на държавата в своята цялост/.

От друга страна, дори и без тази конструктивна модификация на съществуващия регулативен режим институтът на държавната отговорност за нарушения на международноправния ред предлага достатъчно нормативни ориентири за прогнозиране на бъдещата преценка и евентуално компетентно осъждане по отношение на легалността на военната операция и съответните правни последици за страните агресори при много по нисък праг на отговорност и доказване.

Така в Типовите правила за отговорността на държавата чл. 1 – 3 постановяват, че всяко “действие” или “бездействие” на легитимни държавни органи или други лица или организационни структури, натоварени с упражняването на държавно-властнически функции, представляващо нарушение на международноправно задължение, поето от съответната държава, ще може да поражда отговорност за същата, съгласно относимите принципи и институти на международното право.
В допълнение чл. 27 установява, че една държава може да бъде счетена за “отговорна” и за акт на “подпомагане” или “асистиране” на друга държава за осъществяването на поведение, представляващо такова международноправно задължение. Тоест, дори и само подсигуряването на “логистичната подкрепа” от България е достатъчна да ангажира нашата отговорност за военното развитие на Иракската криза. /Съответното правило само възпроизвежда обичайна норма на международното право, отразена в решението на Международния съд по т. нар. дело “Никарагуа”, по което САЩ бяха осъдени за помощта, предоставяна от тях на никарагуанските “контри”/.

Най-неприятната за нас част обаче е, че по-нататък правилата предвиждат и конкретни правно-имуществени форми за осъществяване на съответната юридическа отговорност, като особено болезнено отекват понятията “репарации, реституция и компенсация”, като на обезщетяване при евентуално нарушение подлежат и “моралните” вреди, резултат от неправомерното поведение. /чл. 41 – 45 от Правилата/.
На трето място, динамично развитие получава и института на индивидуалната наказателна отговорност, насочена срещу длъжностните лица, отговорни на персонално ниво за оформянето и осъществяването на акта на агресия, както и на свързаните с него престъпления срещу “мира и човечеството”. Съответното материално наказателно право е вече кодифицирано в Типовия кодекс за престъпленията срещу мира и сигурността на човечеството от визираната по-горе Международна правна комисия към ООН през 1998 г. Релевантен за нашия казус е текстът на чл. 16 от кодекса, предвиждащ, че лице, което като ръководител или организатор /независимо от “функционалния” му или “персонален” имунитет/ активно участва или заповядва планирането, подготовката или осъществяването на държавна агресия ще носи отговорност за международното престъпление на агресия.

Положителен импулс за доктриналната зрялост на института, /обикновено свързван с “наследството на Нюрнбергските процеси”/ дава работата на международните наказателни трибунали за бивша Югославия и за Руанда, както и влизането в сила на Статута за Международния наказателен съд, в чиято структура “агресията” влиза като конститутивно престъпление. /Засега като бланкетна норма, но подлежаща на прецизация в 5 г. срок от влизането на Статута в сила – чл. 5, ал. 2 от Римския статут.
След изясняване на общата нормативна рамка, регулираща отношенията и субектите имащи място в разиващата се военна криза, в края на изследването ще насоча вниманието към анализа на българската позиция по нея и възможните правни последици за страната и отговорните за развитието длъжностни лица.

В обобщение на гореизложеното, България като страна, отдала въздушното си и сухопътно пространство е осъществила акт на агресия, съгласно съответните хипотези, описани в чл. 3 от Резолюцията на Генералната асамблея на ООН за дефинирането на “агресия”. Затова българската позиция е не само несъвместима с целите на “опазването на мира и сигурността”, но в явно нарушение на чл. 2 от Хартата на ООН.

По тази причина считам, че решението на Народното събрание от 9 март е не само незаконосъбразно, но и ПРОТИВОКОНСТИТУЦИОННО, като взето в нарушение на императивни международно правни норми, съответно инкорпорирани като базисни норми на вътрешното ни право и като такива имащи приоритет пред противоречащи им законодателни и други юридически и политически практики. /по аргумент от чл. 5, ал. 4 от К/. В допълнение решението и последващите действия, изпълнени въз основа на същото, в частта относно използването на български военен контингент в операцията, са с порок на противоконституционност и на основание чл. 9 от К, във връзка с чл. 100, ал. 5 от К, описващи хипотезите и правомощията за оторизиране използването на българските въоръжени сили, като текстуалния анализ демонстрира явно отбранителния характер на техните функции и необходимата роля на Президента за санкциониране на такива действия. / “Въоръжените сили гарантират суверенитета, сигурността, независимостта на държавата и защитават нейната териториална цялост” – чл. 9 от К/. Затова, при доказаното отсъствие на такава санкция и появилите се сигнали за поети такива ангажименти, без съответна резолюция на Съвета за сигурност, считам че всякакви постъпки от страна на други държавни институции към военното ни ангажиране на страната на коалицията са явно противоконституционни, като взети в нарушение на принципа за “разделение на властите”. /С оглед липсата на достатъчно информация не анализирам възможността за други “процедурни” проблеми свързани с оформянето на въпросните управленски мерки/. Може ли тогава правителствената политика да се обоснове с още по-абсурдния аргумент за въображаеми задължения на членство в международна организация със /специална компетентност/ като тази на НАТО, като последните трябва да оправдаят нарушаването на базисни норми на международното право. Още повече “кандидат членство” е нещо съвсем различно от членство. Така по Виенската конвенция за договорното право ние сме задължени в най-добрия случай да не преследваме цели, които експлецитно /открито и явно/ противоречат на устава на организацията, но това е “негативно” задължение, което евентуално следва да се спази с “бездействие”, а не с “действие” на участие в офанзивни военни операции, които между впрочем по никакъв начин не се вписват с официално прокламираните цели на също така дефанзивния алианс за колективна сигурност.

Така се изчерпва и последният аргумент на пропонентите за нашето участие в интервенцията, което ми дава основание да поставя и комплиментарния въпрос за законосъобразността на активирането на персоналната политическа и правна отговорност на въпросните длъжностни лица, осъществили отречените политико-юридически действия, довели до въвличането ни в конфликта и за пореден път посели разединение в българското общество. В тази насока само ще припомня изказванията на г – н Паси от 17 февруари и 2 март по “Си Ен Ен”, осъществени в качеството му на министър на външните работи на Р България, с които се изказва подкрепа на военната операция чрез банални нападки, чиято достоверност няма да оценявам, за тоталитарния характер на иракския режим и авторитарния стил на неговия ръководител като същите се считат за достатъчно основание за първоначален военен удар срещу тях. Това, което обаче г – н Паси спести е че в траншеите, бункерите и окопите, пазарите и площадите загина не Саддам Хюсеин, а десетки хиляди невинни иракчани, за чиято нелегитимна смъртна присъда той се подписа от името на България с въпросните изявления, последван от премиера с поредното му знаменателно мълчание.
В тази връзка без допълнителен коментар ще цитирам текстовете на няколко състава от НК, като оставя читателите да се ориентират в характера на съответните действия.
Чл. 407. Който върши по какъвто и да е начин пропаганда за война, се наказва с лишаване от свобода до осем години.
Чл. 408. Който пряко или косвено, чрез печат, слово, радио или по друг начин, се стреми да предизвика въоръжено нападение от една държава върху друга, се наказва за подстрекателство към война с лишаване от свобода от три до десет години.

Чл. 409. Който планира, подготвя или води агресивна война, се наказва с лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години или с доживотен затвор без замяна.
Завършвам с надеждата, че гласът не само на разума, но и на правото ще бъде чут и интервенцията осъдена, като в тази насока и ние можем да помогнем със собствения си вот. За тази цел обаче трябва да разберем, че това наше право упражняваме не за оправдаването на Саддам или неговия режим, с които имаше възможност да се справят много по-ефикасно с други мерки, а заради десетките хиляди евентуални “колатерални” иракски жертви и не на последно място – за нашето собствено самоуважение и души.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук