Доктор на историческите науки. От 1992 до 1999 г. е главен редактор на сп. “Военноисторически сборник”. От 1999 г. преподава политология в УНСС, София. Автор на 12 монографии /“Македонобългарският централен комитет в САЩ”, “Българската емиграция в Америка и борбите за освобождението на Македония”, “Широкият социализъм”, “Основи на политическата наука”, “Американският юнионизъм и българските еселписти в САЩ (Идеология и политическа практика)” и др., 80 научноизследователски студии и статии и над 250 популярни публикации. През 1988 г. спечелва стипендия на американската фондация “Фулбрайт” и специализира в Станфордския университет в Калифорния. През 1990, 1995 и 2001 г. работи по различни научни проекти в САЩ.
За век и четвърт свободен политически живот българската нация преживя четири драматични политически прехода – след Освобождението, след Първата световна война, след Втората световна война и след края на 80-те години. Ако резултатите от тях се разгледат в съпоставителен план ще се види, че два от преходите /тези след 1878 и след 1989 г./ са извършени в името на демокрацията. В техния ход се създават обективни условия за развитието на българското общество по демократичен начин: приема се демократична конституция; започва да функционира демократична политическа система; установява се плурализъм във формите на собственост и в сферата на обществения живот. Останалите два прехода /тези след Първата и Втората световна война/ обаче, са преходи в чиито ход постепенно надделява антидемократичната насоченост: след тях българската демократична политическа система навлиза в криза – до пълна ликвидация; в резултат се ограничава или премахва напълно демократичната конституция; драматично се деформира демократичният политически процес и се посяга върху гражданските свободи.
Казано по друг начин двата прехода “по средата” на свободното политическо битие на българите в ново време ограничават и дори унищожават демокрацията на българската политическа сцена. На практика те обезсмислят това, което е дал на нацията “първият демократичен преход” след 1878 г. и по същество формулират същия тип задачи, които трябва да изпълни “вторият демократичен преход” – този след 1989 г. Или за един век българската нация “се върти” в нещо като “омагьосан политически кръг”. Тя преминава един напълно “затворил се “ политически цикъл, като в последна сметка се оказва, че “тъпче на място” политически: Тръгва по демократичен път, преминава през авторитарна и тоталитарна фаза, така че в края на краищата българите отново практически са изправени пред необходимостта да започнат онова, с което се занимава първия демократичен политически преход след 1878 година.
Впрочем факти от подобно естество не са изключение от практиката на европейската демокрация. Френската нация например, преминава през последните два века още “по-зигзагообразно” пътя до стабилността на модерната си демокрация. Тя тръгва от републиката, минава през империята, отново се връща монархията, за втори път империя, пак република и пр. – така до днес, когато във Франция управлява т.н. “пета република” на генерал Де Гол. Известни са също така сложните пътеки, по които преминава модерната демокрация в Германия, Италия, Испания, където също демократичните преходи се редуват с не една криза на демокрацията. Фактът обаче, че резултатите и от първия български демократичен преход са се оказали нетрайни, че е било възможно те да бъдат елиминирани напълно показва, че в хода на самия български демократичен преход политиците са допуснали и някакви специфични грешки. В резултат на тях са се наложили тенденции, които в последна сметка са обезсмислили същността на първия преход към демокрация на българска земя.
Впрочем както показват и европейските примери, и българския случай, трайното налагане на представителната демокрация през индустриалната епоха е един сложен и дълъг политически процес. Особено за народите с драматична историческа съдба, като нашата. Почти повсеместно, като отрязък от време, процедурата е отнела минимум едно столетие! Затова е наложително да се изучава практика на преходите към демокрация, изобщо и специално, разбира се българските преходи в това направление. Така ще се формулират изводи, които да съдействат при съвременния демократичен политически преход да се избегнат слабостите, които веднъж вече са се оказали препятствие за трайното налагане на демокрацията на българската политическа сцена. Затова през последните години интересът на обществознанието по темата “преходи” се засили неимоверно много.
Сравненията между първия /след 1878 г./ и втория
/след 1989 г./ български преходи към демокрация могат да се извършат на базата на различни критерии. В нашия случай ще приемем като основа за съпоставката устройството, властовите рамки и спецификата на основните елементи на демократичната политическа система, изграждана в България. Естествено е най-напред да се спрем на нейния гръбнак – държавната институция.
Общото между българската държавност в двата ни демократични прехода – след 1878 и след 1989 г. е, че и в двата случая тя е базирана върху принципите на представителната демокрация. Това означава, че основният общ белег, който обединява държавността ни след 1878 г. и след 1989 г. е разделението на властите – законодателната от изпълнителната и съдебната. /при антидемократичните преходи след Първата световна война, този принцип постепенно е погазен, а след Втората световна война, направо е подменен с теорията за “единството на държавната власт”. /Разликата в българската демократична държавност след 1878 г. и след 1989 г. е във формата на представителната демокрация. В първия случай България е конституционна монархия, а във втория е парламентарна република. Съответно в първия, държавният глава е княз, а във втория е президент. Иначе логиката и правилата за формиране на държавните институции са същите: Всичко започва с парламентарните избори, мнозинствата в Народното събрание излъчват изпълнителната власт /правителствата/, върховен закон е Конституцията и т.н.
И в двете разглеждани ситуации обаче, когато бащите на българската демокрация правят демократичните ни конституции през 1879 и 1991 г., те не успяват да намерят разумните граници за реалната политическа власт, която се предоставя на държавния ни глава в демократичната политическа система. При конституционната монархия след 1879 г., князът получава право да разпуска Парламента по своя преценка. Презумцията тогава е, че все още неопитната българска политическа интелигенция би трябвало да може да се контролира, за да не злоупотребява с властта. На практика обаче и тримата монарси, изпълнявали длъжността държавен глава от 1879 до 1943 г., използват правата си да се намесват и грубо, без сериозни основания в работата на законодателната и изпълнителната власт.
И тримата отстраняват тенденциозно парламенти, посочват кои партии да формират следващите правителства – дори сами ръководят изпълнителна власт (примерно 1881 -1882 г)! В резултат през епохата на първия си демократичен преход българската нация не е оставена спокойно, по естествен път сама “да се научи” как се управлява демократично. Още Аристотел е отбелязал, че при установяването на демократичен режим народът не е в състояние веднага да се управлява ефективно и му е необходимо време, за да овладее политическото изкуство. Манипулирани от силния монарх, политическите партии в следосвобожденска България не могат да преодолеят сами неизбежните “детски болести”на демокрацията, като нейни политически инструменти. Те не “възмъжават” нормално, учейки се от собствения си опит, за да се иновират и в последна сметка да наложат трайно един стабилен демократичен политически процес.
При втория български преход към демокрация държавният глава при парламентарната ни република пък има предимно представителни функции. Президентът на България сега засега не е в състояние да оказва реално влияние върху дейността на останалите държавни институции. Дори, когато на политическата сцена пребивава едно слабо Народно събрание, излъчило безпомощно правителство, а съдебната власт буквално отказва да работи в полза за обществото.
На пръв поглед може да изглежда, че в двата случая става дума за два различни типа политическа ситуация. На практика обаче не е така. Между тези две ситуации съществува взаимозависимост. Точно тук е “пряката връзка” между държавността в двата демократични прехода от политическия живот на нова България. Тя се изразява в следното: Страхът от “безконтролното поведение” е на вече изявявали се “силен” държавен глава, по време на първия български демократичен преход, тласна политическото махало в другата крайност. Създателите на Конституцията от 1991 г. измислиха един “фигуративен тип”, безвластен държавен глава, за да не би той да усвои прийомите на държавния глава от първия ни демократичен преход!
На практика по своите крайни последици и двете ситуации при българските демократични преходи дават еднородни резултати – недостатъчно балансиран и затова по същество некачествен демократичен политически процес. Следователно, това което обединява държавната власт в двата български демократични прехода е неспособността на бащите на конституциите ни и от 1879 г., и 1991 г. да разрешат удовлетворително най-напред проблема за осигуряването на разумната “независимост” с оглед “реалния баланс” между разделените власти в държавата.
Демократичната политическа наука признава нуждата от “отделно” действие на трите суверенни политически власти в държавата – законодателната, изпълнителната и съдебната. Тоест – независимостта им. Тя обаче категорично отрича тяхното “отделено” действие. Казано иначе – признава се, че те трябва да бъдат свободни в сферата на компетенциите си. Едната институция да не може да иззема прерогативи на другите. Но в същото време всички заедно трябва взаимно “да се допълват”. Да са в състояние и да се “коригират” една друга. При това във всички случаи – и когато някоя власт излезе извън конституционните си рамки, и при положение, че някоя от разделените власти не изпълнява конституционните си задължения. Ето това липсва в държавната институция при българските демократични преходи и след 1878 г., и след 1989 година.
В първия случай балансът страда, поради възможността на една държавна институция да пренебрегва независимостта на останалите власти. А във втория балансът страда заради абсолютизирането на независимостта на трите власти. /Случаят с безконтролната съдебна власт днес/. Така че и в двата политически прехода към демократична обществена система в структурата на българската държава отсъства механизъм, чрез които да се синхронизира дейността на властите до нивото на една уравновесена, полезна за обществото, единна демократична държавна власт. Затова крайният резултат е сходен – и в двата български демократични прехода, държавните власти не действат дълго по посока единствено на възхождащото национално развитие. Следователно тази съпоставка сочи, че при предстоящата ревизия на конституцията е наложително най-напред разумно да се балансират властите в българската демократична държава.
Вторият фундаментален проблем, свързан с държавата в рамките на българските демократични преходи се отнася до границите между “властта на държавата” и “властта на гражданина”, в обществения живот. За какво трябва да отговаря държавата? Колко “силна” трябва да бъде тя? В какво и доколко може да се намесва правителството и парламентът? Съответно кои сфери да се предоставят само и единствено на гражданите? И т.н. При първия български демократичен преход, държавата не поема достатъчно социални ангажименти по отношение на човека. /Няколко социални закона в България са гласувани след 1905 г., но множество проблеми в тази сфера на живота остават законово нерегламентирани/. Това обстоятелство в добавка със сравнително трудното развитие на модерната капиталистическа икономика в български условия, предопределят част от обективните причини за бедността на българския народ. Така че вторият голям, нерешен проблем на българската демократична държавност при условията на демокрацията е : как да се премахне бедността сред народа, когато му се предостави пълна политическа свобода?
Още от времето на Аристотел е известно, че сред бедно общество демокрацията не може да бъде стабилна. Практиката и от първия демократичен преход в България потвърждава правилото, при появата на кризисни процеси в демокрацията, под влияние на бедността, сериозни обществени контингенти в държавата се ориентират към теорията и практиката на политически партии, които обещават повече държавна намеса и трайни бюджетни ангажименти по отношение стандарта на живот за личността. Едва ли е случайно, че огромната селска маса в следосвобожденска България още в началото на ХХ в., се отдръпва от либералните демократични партии и се прелива в редовете на БЗНС? В началото на 30-те години т.н. “Национално социално движение” на проф. Александър Цанков, което преведе на български език програмата на хитлеристката партия в Германия, само за 2-3 години събра под знамената си над 100 000 бедни българи, защото
обеща държавна подкрепа. Независимо от факта, че лидерът носеше прозвището “кръволок” заради ролята му в събитията след 9 юни 1923 г.! Или известният пример след 9 септември 1944 г.: Само за няколко месеца членската маса на БРП/к/ тогава нараства от 20 000 души на около половин милион, въпреки че от септември 1944 г. до февруари 1945 г. в България отново изчезват хиляди граждани т.н.
Демократичната политическа мисъл в България традиционно или не разбира, или подценява “отговорностите” на демократичната държава в български условия. Тази ситуация се повтаря и при втория демократичен политически преход след 1989 година. В официалната държавна политика и през 90-те години на ХХ в. отново доминира либералният подход. Той е свързан с усилия за “пълно дистанциране” на държавата от сферите на частния живот на гражданите. Следователно факт е, че демократичната политическа мисъл сред българите все още не е намерила “оптималната граница. Крайно време е да се разбере, че демократизацията, преодоляването на тоталитарния политически модел, елиминирането на “свръхдържавата” в български условия не изисква непременно и пълно отдръпване на държавата от социалните проблеми на човека. Точно това каза българската нация през 2001 г., при първите признаци за криза в общественото доверие и по отношение на съвременните демократични политически сили. Тогава 50% от гласоподавателите в държавата подкрепят НДСВ в изборите на Народно събрание. А и след това продължава да се чува доста силен обществен повик за “повече държава” в икономическия живот на народа.
Българските държавници, ръководещи съвременния български демократичен политически преход, са в състояние сега да избегнат грешките от първия демократичен преход. Те трябва да намерят разумните позиции за държавата “около личния живот” на човешкото същество. Факт е, че сериозни обществени слоеве и в миналото и днес са разчитали и продължават да разчитат на подкрепа от страна на държавата по отношение на жизнения си стандарт. Това “народно искане” нито е случайно, нито е плод на някаква традиционна “стопанска леност” у българина. Не е проява и на страх от предприемаческия риск! Просто в България трудно се прави сериозен, успешен бизнес по честен начин. Защо? Причините са много: България въобще не е богата държава на природни суровини. Тя е със силно ограничени водни ресурси. Малък е националният й пазар и съответната му поглъщателна възможност. Крайно недостатъчен е бил и е националния ни капитал. И в миналото, и днес отвън действа смазващата конкуренция на развитите държави и т.н. Затова “масовият българин” се чувства направо безпомощен да започне успешен частен бизнес. В резултат огромни слоеве се оказват в тежко материално битие. Точно заради това те очакват подкрепа от страна на държавата. А за да може да бъде тяхна опора, държавата в България очевидно трябва да запази повече собственост в структороопределящите отрасли на националната икономика. Подобен подход въобще не би бил някакъв невиждан уникат. Достатъчно е да се види какво прави в това отношение една Франция например.
Казано обобщено съпоставката между държавността от епохата на българските демократични преходи, показва, че грешките не бива повече да се повтарят. При липсата на разумен /реален/ баланс между независимите власти и при “абдикация” на държавата от сферата на материално-производствения сектор, осигуряващ трудовата заетост, неизбежно бързо назрява нестабилност в българския демократичен политически процес. При условията на демокрацията, с доминираща частна собственост у нас, бедните обществени слоеве не са в състояние да си създадат сами висок жизнен стандарт. Затова тези слоеве – тоест народът, не натрупва трайна демократична политическа култура, просто защото бързо се ориентира към подкрепата на партии обещаващи “държавна подкрепа”. В такива ситуации фактът, че българинът се ползва от политическа свобода, не оказва абсолютно никакво “въздържащо” действие в неговата практическа политическа ориентация. Дори точно обратно – спомага за нарастване подкрепата за партията заиграваща със силната държава. Казано просто бедният гражданин се чувства несигурен и без реална перспектива пред себе си. Затова щом властовите институции на демократичната държава “зациклят” в една несинхронизирана изява “ползата от държавата” намалее, значителни обществени слоеве възприемат недемократични политически идеи.
Основната причина във всички случаи е била, че носителите им обещават по-голяма намеса на държавата в областта на трудовата заетост. Затова не бива да звучи парадоксално, ако се каже, че в бедна България недемократичните политически преходи /след Първата и след Втората световна война/, всъщност стават със социална подкрепа. Случайно ли е например, че унищожаването на Конституцията през 1934 г. не бе последвано от никаква народна съпротива срещу Деветнадесетомайския режим? Или как да се обясни обстоятелството, че петнадесет години след втория демократичен преход в България, сериозни човешки контингенти все още сочат “епохата на Живков” като “най-доброто време” за тях в личен план?
Следователно обобщен цялостно опитът от българските демократични преходи доказва категорично, че българинът има нужда не просто от демократична държава. Той се нуждае от “ефективна демократична държава”. Това означава на първо място добре работещи власти на демократичната държава, която при това задължително носи повече отговорности /в сравнение примерно с държавата във великите сили/, за развитието на националното производство и свързания с него висок жизнен стандарт на човека.
Казано с други думи – българинът иска / той “обича”/ не просто демократичната държава, а “силната демократична държава”. И в политически и в икономически разрез! При това разбирана в най-добрия смисъл на думата. Ако този извод се подцени и през ХХI век от отговорните политически сили на нацията ни, поредният недемократичен преход не би бил изненада. Поне досега такава е била логиката на българския политически процес. При отсъствието на тези характеристики, на два пъти в рамките на предишното столетие, сериозни обществени масиви на нацията са се отдръпвали от демокрацията. Впечатляващите мащаби на обществената подкрепа давана за “недемократичния тип държава” очевидно не говори, че българинът “е тоталитарист по душа”. Главната причина е, че създателите на демократичната българска държавност я дистанцират “на неразумно голямо разстояние” от онези позиции, които предопределят високия жизнен стандарт на гражданина. Затова сред сериозен обществен масив между българите се е утвърдила представата, че всъщност недемократичната държава у нас е “по-грижовна” спрямо битието на обикновения човек. Докато демократичната държава е преди всичко опора за предприемаческото съсловие. До момента, в който българската демократична държава не осигури равни възможности за потреблението на цивилизационни блага, от всички нейни граждани, тази “логика” в общественото мислене няма да бъде преодоляна! А следователно няма да се осигури стабилност и за демократичната перспектива на България. В този смисъл съвременното държавническо поколение на нашето Отечество разполага с рядката историческа възможност да отстрани грешките във вече изпробвания “стар български демократичен модел”. Специално що се отнася до начина, по който функционират властите в държавата и размерите на нейните ангажименти към жизнения стандарт на нацията.
Вторият еднотипен резултат в демократичната политическа система, получен в хода на първия /след 1878 г./ и втория /след 1989 г./ демократични преходи на българската обществена сцена е създаването на многопартийната система. /Преходите, в които постепенно надделяват недемократичните тенденции – след Първата и Втората световна война водят до нейното унищожаване/. Еднотипността на държавата в България след 1878 и след 1989 г., базирана върху принципите на представителната демокрация, предопределя едни и същи функции за многопартийната система. И след 1878, и след 1989 г. – различните политически партии са призвани да изразяват и защитават коренните интереси на естествено обособилите се обществени масиви /класите/, като ги представляват в структурите на държавната власт. Съпоставката показва обаче, че и в тази област на политическата система от епохите на българските демократични преходи съществуват много паралели, но и доста специфики. Така че тяхното опознаване също е важно средство за усъвършенстване на демократичния политически процес в България. Разгледани в известна последователност паралелите и спецификите в многопартийната система, биха могли да се подредят по следния начин:
Първо, и след 1878, и след 1989 г. на българската политическа сцена се появява десница, като самостоятелен фактор в обществения живот. “Старата десница” възникнала след 1878 г. функционира обаче като “многофакторен” елемент в политическия живот. Тоест – десницата е представена от няколко /много/, самостоятелно съществуващи политически партии. Най-важните от тях са Народно-либералната /1887 г./, Либералната /радослависти/ – /1888 г./, Народната /1897 г./, Демократическата /1896 г./, Прогресивно-либералната /1897 г./, Радикалната /1904 г./ и др. Това обстоятелство позволява на десницата да наложи пълна доминация в политическия живот по време на първия демократичен преход в България.
От 1878 г. до 1919 г. само нейните партии управляват държавата! Следователно десницата тогава е в състояние да реагира и “многовариантно” и “ешалонно” при разрешаването на проблемите, пораждани от вътрешната политика. Изчерпването на едно нейно правителство позволява замяната му с друго, отново дясно правителство. Така общо взето “курсът на прехода” не се променя драстично. Първият български демократичен преход е преобладаващо “десен” по своята същност, въпреки честото редуване на различните правителства начело на властта. Стриктно се следва една “еднопосочна” стратегия, свързана с изграждането на инфраструктурата, подпомагането на националния капитал и предприемачеството, засилва се военно-отбранителната мощ на държавата.
При управлението на десните български правителства от 1878 и 1989 г., военно-отбранителната мощ на България върви само във възходяща линия. Затова десницата, по време на първия демократичен преход в страната, има сериозна опора в лицето и на офицерския корпус. Дори нещо повече – някои негови представители играят решаващите роли по време на критични ситуации, свързани с преходите във властта от една дясна партия, към управлението на друга. Генералите Рачо Петров, Данаил Николаев, Стефан Паприков, Никола Иванов и др., възглавяват десни правителства, съдействат пряко за падането и качването на нови и т.н.
Специфична особеност на старата българска десница от първия демократичен политически преход в България е и нейната “външнополитическа поливариантност”. Част от десните партии след Освобождението, са прозападно ориентирани /Народно-либералната и Либералната /радослависти/, друга част са с русофилска външнополитическа ориентация / пр. Прогресивно-либералната и Народната/, налице са и “умерени” партии като Демократическата и Радикалната. Последните са склонни да варират между реалните алтернативи във външно-политическата ситуация, свързана с България. Така че старата българска десница практически разполага с възможности да излъчва и русофобски правителства, и прозападно ориентирани кабинети и “умерено филска” изпълнителна власт – в зависимост от това, какво изискват в даден момент, интересите на държавата. Едва ли трябва да се спори в случая, че разглежданото обстоятелство е огромно преимущество за ефективната изява на десните политически сили, като ръководен фактор в политиката на българската държавна сцена. Точно посочените особености позволяват десницата да управлява до края на Първата световна война, без възможности да бъде изместена, например от някакво “центристко” или “ляво” коалиционно правителство. Както е известно до 1920 г., България никога не е управлявана от друг тип, освен десни правителства.
Може да прозвучи парадоксално, обаче е факт, че точно в изброените особености на старата демократична българска десница се коренят и част от причините, съдействали за нейното постепенно отслабване. Кои са те? Главната причина е наличието на “много” и особено, че те са враждебно настроени една срещу друга, десни партии!Замествайки се по ред на политическата сцена, новоовластяваните десни български правителства, започват още през 90-те години на ХIХ век да нанасят удари върху своите десни предшественици. /След 1894 г. народняците искат да съдят народно-либералите /стамболовистите/, след 1901 г. прогресивно-либералите изправят пред съда либералите /радослависти/, след 1913 г. те пък им го връщат, тъй като либералите /радослависти/ тогава изправят пред съда прогресивно-либералите и т.н./.
Тоест във взаимната си борба една след друга демократичните десни политически партии в България започват да се обезсилват, ако се прибавят и компрометиращите резултати от първоначалното натрупване на капитала, ще стане ясно защо десните партии сами подкопават престижа си на обществената сцена. Коалиционният тип политическа култура и единодействието, така и не се налагат като трайна практика в поведението на старата, демократична българска политическа десница до края на Първата световна война. Практически това означава – през целия първи демократичен преход. А ако към казаното се добавят и грешките във външната политика от периода на войните, нападките свързани с плюсовете и минусите на съответната им външнополитическа ориентация, то ще стане напълно ясно защо след Първата световна война старата демократична българска десница, практически слиза от политическата сцена – изтощена и с понижен авторитет. Така демокрацията на българския политически терен изгуби своя създател! А и един от своите най-естествени крепители! Открит е пътят за формирането на “нова” – т.н. “крайна десница”, която се ориентира вече към диктаторски методи на управление. Известен е първият антидемократичен преход, стартирал с властта наложена от “ултрадесните” сили – Военния съюз и Демократическия сговор след 1923 г. През 20-те години старата демократична българска десница е обезсилена до такава степен, че част от нейният контингент принудително е “прелят” в редиците на новите ултрадесни концентрации.
Изводът, който се налага в случая е от особена важност за бъдещето на българската демокрация: Явно е, че наличието на много, враждуващи по между си демократични десни политически партии в български условия на практика не води до създаването на един траен, демократичен десен политически полюс в държавата. Макар и структурирана многовариантно, старата демократична българска десница е лишена от реална идеологическа алтернатива. Защо? Защото левицата в България до 1919 г., все още е твърде слаба, а и всички десни партии в страната до края на Първата световна война гравитират главно около либералните политически платформи. В програмите им липсват съществени различия или корективните възможности, примерно на една стабилна консервативен тип политическа мисловност. Така че старата демократична десница в България се оказа недостатъчно способна и за идейна еволюция. В резултат новата ултрадясна тенденция я изтласка от политическата сцена и деформира драматично самата демократична държавност. Така че главната отговорност на старата демократична българска десница за краха на първия български преход към демокрацията трябва да се търси в неспособността й да осигури – стабилност на демократичната политическа система при конкретиката на българската специфика.
Ситуацията при “новата десница”, възникнала в България по време на втория демократичен политически преход в страната след 1989 г. е много по-различна. Реално десницата изявяваща се върху съвременната българска политическа сцена е “еднофакторен” елемент в политиката. Освен ОДС /СДС/ в дясното политическо пространство реално липсва друга сериозна, равностойна дясна политическа сила, която би могла сама да управлява държавата. Тоест – съвременната българска десница практически не е в състояние да се изявява многовариантно и “ешалонирано” във сферата на вътрешната политика, както по време на първия демократичен преход в България след 1878 г. ОДС нямат равностоен партньор /или заместител/ в дясно! Затова след 1989 г. евентуалното падане на ОДС от властта на практика означава отстраняване на десницата изобщо от властта. Оттук като важна особеност на втория демократичен политически преход в България трябва да се посочи, че десницата вече не играе главната, водещата роля, както при първия демократичен преход след 1878 г. Днес десницата не е единствения, а само един от факторите, участващи в управлението на втория демократичен преход в България.
Друга много важна особеност на съвременната българска десница е доминиращата “еднополюсност” в нейната външнополитическа ориентация. Съвременната българска десница е само прозападно ориентирана! Тя не разполага, както някога след 1878 г. с реален “русофолски ориентиран” резерв примерно. (Опитите на свободните демократи начело със Стефан Софиянски в това отношение не променят съществено картината. Първо, защото те са доста плахи и непоследователни в действията си, и второ, понеже партията им е твърде слаба, за да бъде реален “ресофилски” резерв на десницата в България). Едва ли съществуват съмнения, че разглежданото обстоятелство пречи, (то ограничава) политическите възможности на съвременната българска десница. Когато е на власт тя практически не е в състояние да използва ефективно всички геополитически интереси на великите сили, с полза за България.
Казано обобщено, за разлика от старата, новата българска десница страда от липсата на възможности за “многовариантно поведение” и във вътрешната, и във външната си политика. Както показва практиката от втория демократичен преход ефектът от тези особености на новата българска десница изобщо не е с положителен знак. Съвременната десница засега не съумява да създаде един силен, стабилен десен полюс в политиката още от началото на втория демократичен преход. Следователно повече от наложително е съвременната българска десница да обобщи както “старите”, така също и “новите” си специфики, за да намери своя оригинален, национално адекватен собствен политически образ. Демокрацията в страната има голяма нужда от това. Очевидно е, че при конкретиката на условията в страната, десницата не бива да бъде нито “много разпокъсана”, нито прекалено “концентрирана”. Нито крайно антисоциална, нито еднопосочно ориентирана по отношение на външната политика. При всички случаи дясното политическо мислене и действие в България се нуждае, при съвременния ни демократичен политически преход, от собствени “резервни варианти”, от умереност в управленската си практика и от чувството за актуалност на идеите, които се предлагат на нацията и държавата.
Вторият едноразряден резултат в многопартийната система, появил се в хода на демократичните преходи в България и след 1878,и след 1989 години е наличието на ясно обособена легално действаща левица в политическия живот. И в този случай също ще използваме термините “стара” и “нова” левица, за да се направи съпоставка и разграничението между тях, като продукт на демократичните преходи на българската нация.
Подобно на тогавашната десница, старата българска левица от епохата на първия демократичен преход след 1878 г., също се изявява като многофакторен участник в политическия живот. Тогава в лявото пространство работят двете социалдемократически партии – БРСДП /т.с./ и БРСДП/о/, земеделската организация, движението на анархистите и някои други. Особеност на левицата от първия български демократичен преход е, че тя тогава не участва в държавното управление. Въпреки това, ако и проблемите на властта да не разяждат взаимоотношенията между левите партии, те също водят драматична, взаимноизтощителна борба помежду си. Целта там е: кой ще наложи, надмощие на сравнително малкия ляв политически терен. /Особено между тесните и широките социалисти/. Затова, ако може да се говори за процес за раздробяване и отслабване силите на левицата до 1919 г., то ударите съдействали за това там, не идват толкова от страна властта, колкото от самите “противникови” леви политически партии. В резултат старата българска левица не съумя – да изгради нито една политическа коалиция до края на Първата световна война, с оглед формирането на правителство и управлението на държавата.
Реално старата българска политическа левица по време на първия демократичен преход, няма практически заслуги, нито за постигнатото при изграждането на първата ни демократична държавност, нито пък носи конкретна отговорност за нейният крах, след Първата световна война. По време на първия демократичен преход в България левицата е преди всечко пропагандатор на модерните за времето социални политически идеи. Нейните платформи обаче не се реализират в практиката на българската демокрация. Част от тях заради утопизма им, друга част, поради буквално заимстване от европейския политически процес, а третата част заради невъзможността на левицата да използва държавната власт. Така че, когато старата, демократична българска десница се самодискредитира и отстъпва властовите позиции на политическата сцена, старата българска левица се оказа неподготвена – и програмно, и в организационен план, де се изяви и превърне в реална, ляв тип демократична политическа алтернатива за управлението на държавата , съответно за евентуалното съхраняване на постиженията реализирани в хода на първия български демократичен преход. В това пък се състои главната историческа отговорност на старата българска левица, за да се стигне до краха на първия български демократичен преход и българският народ да преживее последвалия го недемократичен преход.
Новата политическа левица в България, оформила се по време на втория демократичен преход след 1989 г., е доста по-различен политически фактор. Сега тя вече играе ролята на една от реалните ръководни сили в развоя на този преход. Взема дейно участие в разработването на новата демократична конституция, на известни интервали от време управлява държавата, присъства доста представително в Парламента, където създава и усъвършенства демократичните закони и пр. По подобие на съвременната българска десница обаче и новата левица, сега засега се изявява като “моно-вариантен” фактор в политиката /БСП – коалиция за България/. В ляво също липсва друга, реална, ляво-ориентирана политическа партия, която да е сериозна алтернатива в лявото пространство, способна дори да поеме самостоятелно властта. Следователно новата българска левица от втория демократичен преход след 1989 г. също страда от липсата на “собствен тип алтернативно мислене” и разнообразие в практическата дейност. Отстраняването на БСП от властта на практика също означава дистанциране на левицата изобщо- и то за дълги периоди от време, от институциите на държавната власт.
Така очертаните нови тенденции при съвременното “ляво” и “дясно” обаче изправят демокрацията от епохата на втория ни демократичен преход пред една принципно нова перспектива. За какво става дума? Днес, а и в обозрима перспектива лявото и дясното, очевидно ще се представят от по един доминиращ политически полюс. И лявото и дясното нямат нито възможности, нито нужда да се “съревновават” със “свои” реални опоненти, когато се борят за властта. За пръв път в историята на българската демокрация борбата на политическата сцена вече е само между лявото и дясното. По време на избори алтернативата вече не е кое дясно правителство ще смени дясното, или кое ляво ще наследи лявото! И дясното, и лявото вече не са в положението на “страничен наблюдател”, а са реални играчи в политиката. Те искат да упражняват властта, и те упражняват властта! Практически това означава, че при втория демократичен преход в България, дясното политическо мислене вече наистина е реалната алтернатива на лявата политика. И обратно – лявото мислене, е реална алтернатива на дясна политика. По това демократичният политически процес в България днес вече е еднотипен с политическия процес във всички останали развити, модерни демократични държави. От така създалата се ситуация самият демократичен политически преход може да спечели. При втория български демократичен преход вече в еднаква степен могат да бъдат защитавани и интересите на капитала, и тези на хората от сферата на наемния труд. В резултат веднъж завинаги да се премахне, ахилесовата пета на българската нация от епохата на демократичните преходи – бедността на народа.
Точно тази нова конфигурация между дясното и лявото днес обаче може да породи и най-голямото предизвикателство за бъдещето на втория демократичен политически преход: Ако и дясното, и лявото управление не работят ефективно в полза на нацията, ако те не премахнат най-сетне споменатата “ахилесова пета” на българската демокрация – бедността, нацията за пръв път може да се отдръпне едновременно трайно и от лявото, и от дясното. А и в ляво и в дясно липсват други резервни политически играчи!? Вече беше изпробван и изборът на “политически уникати” от типа на НДСВ, който се оказа крайно безперспективен. Тогава за кого ще гласува българският народ? Казано иначе, при подобна ситуация, кой ще доведе докрай самия втори демократичен преход, отпочнат на българския политически терен след 1989 г.
