В дебатите по войната в Ирак се появи нов елемент на обичайна мъдрост в мисленето на редица изявени политически фигури и коментатори: независимо дали бяхме прави или не да започнем войната,САЩ трябва да успеят да постигнат целите си.
По думите на Джон Кери „Aмериканците се различават в мнението си дали и как трябваше да се води войната, но би било немислимо да се оттеглим хаотично и да оставим дълбоко разделено общество, доминирано от радикали.“
По думите на сенатор Ричард Лугар: „Ние сме в Ирак и така или иначе трябва да стабилизираме страната.“ А сякаш за да сложи край на всякаква дискусия по въпроса сенатор Джоузеф Байдън, наред с много други, заявява: „Провалът не е изход“. Аргументът е дразнещ за тези от нас, които бяхме против войната. Той предлага да подкрепим водената политика просто защото самата грешка, за която предупреждавахме, вече беше извършена.
Проблемите обаче са много по-сериозни отколкото дразнещи. Разбира се, никой не би желал да види анархия или репресия в Ирак или в която и да е било страна. Но какво означава да заявиш, че провалът не е изход? Или може би решението за започване на войната изтощи и силите ни да разсъждаваме, и воля ни? Следва ли да се предадем на съдбата?
Провалът в действителност никога не е „изход“. Разглеждането на различни алтернативи е доброволен акт, но провалът се налага от събитията. Така се получава, когато нямаш никакви други възможности. Да изключиш провала не е политика, а желание и то желание на всемогъщия.
Все пак никой, дори и единствената световна суперсила, не е всемогъщ. Да си мислим за нещата по по-различен начин означава да се подготвим за разгром по-голям дори от провала, който не искаме да приемем. Което означава, че следва да бъдат взети необходимите решения.
Вярно е, че ние, опонентите на войната, не можем просто да кажем (както бихме желали): „Моля, превъртете лентата на историята обратно до март 2003 г., сякаш тази ужасяваща война никога не се е случвала.“
Вярно е също така, че когато САЩ свалиха иракското правителство, те поеха нови отговорности. Най-силният аргумент за оставането в Ирак е, че САЩ, заемайки се със страната, дължат на иракчаните по-доброто бъдеще.Но признаването на подобна отговорност е началото, а не краят на аргументацията.
За да отговориш на очакванията на някого, трябва да разполагаш с това, което те желаят. Със сигурност хората в Ирак искат електричество, водоснабдяване и друга материална помощ. САЩ са длъжни да я осигурят.Може би – трудно е да се разбере – те желаят и демокрация. Но демокрацията не може да бъде доставена в Ирак с танкер. Тя е продукт на домашно отгледана конструкция, която трябва да възникне от волята на хората, въвлечени в процеса на изграждането й. Израз на тази воля всъщност е самата демокрация.
Днес обаче САЩ се опитват да наложат правителство на Ирак при растящата съпротива на иракския народ. Резултатът от тази политика би могъл да се види чрез срамните въздушни атаки по обкръжения град Фалуджа, причинили хиляди жертви.
Колкото повече САЩ се опитват да всяват насилствено това, което наричат демокрация в Ирак, толкова повече иракчаните ще изпитват ненавист към САЩ и вероятно към самата демокрация. Няма дефиниция за ангажимента,включваща атаки с оръжия F-16 и AC-130 над градове-бенефициенти.
Президентът Буш заяви наскоро за иракчаните: “Необходимо им е време, за да разберат какво е свободата”. Хаким Хасани, представител на Иракската ислямистка партия, водеща сунитско-мюсюлманска групировка в т.н управляващ съвет, би следвало добре да му е отговорил, когато коментира пред в. “Лос Анджелис Таймс”: „Сега иракчаните си представят демокрацията като проливане на кръв”
При тези обстоятелства продължаването на курса не облагодетелства Ирак. Напротив, всеки допълнителен ден, в който американски войски се бият в Ирак, акумулира и засилва ефекта на първоначалната грешка. Ще бъдат загубени повече животи – и на американци, и на иракчани. Обществото ще бъде дезорганизирано и фрагментирано и всякакви шансове за по-добро бъдеще – намалени, а не засилени.
Все още има много неща, които САЩ могат да направят за хората на Ирак. Икономическа помощ, например. Или помощ на международните организации (в степента, искана от местните хора) в прехода към нов политически ред.
Всички военни операции обаче трябва да спрат незабавно. И тогава, по определен график, американските сили да се изтеглят от страната. Накратко, САЩ съвместно с другите трябва да дадат на иракчаните най-добрите възможности за изграждане на собственото им успешно бъдеще.
Според най-скорошните изследвания на общественото мнение на “Таймс” и Си Би Ес, от 48% дo 46% от американците, без влияние на някой от двамата президентски кандидати или медийните коментатори, смятат, че войната е била грешка. 46% смятат, че войските трябва да се оттеглят. Tе са прави. САЩ не трябваше да нападат Ирак. Сега трябва да напуснат.