Иван Матев е роден през 1948 г. в Ст. Загора. Завършва “Българска филология и история” във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, стипендиант на Центъра за връзки и изучаване на Европа в Рим. Работил е като уредник в отдел “Античност и средновековие” в Старозагорския исторически музей, като редактор в отдел “ Култура и изкуство” във в. “Септември”. В момента е директор на музей “Литературна Стара Загора”. Има публикации по въпросите на старобългаристиката,славистиката, късно античната и средновековната славяно-византийска старина, литературната история и критика, есеистиката и естетиката на християнското изкуство в контекста на православно – богословската проблематика.
(За една неизвестна пощенска картичка от Лилиевия архив в Стара Загора)
В архива на поета Николай Лилиев, част от който се съхранява в родния му град в музея “Литературна Стара Загора” (ОФ N: 1048-1287, 1834; НСФ №: 1013-1014, 1102-1103) , са стотици негови ръкописи, изградили по-сетне лирическите му поеми и цикли (“Песни”, “Химни”, “Венци”, “При морето”, “Поеми”, “Тълпите”, “Родина”, “Война”, “Зад стената”, “Ахасфер”), стихосбирките му “Птици в нощта” (1919, 1920) и “Лунни петна” (1922), а и късният Лилиев сборник “Стихотворения” (1932), съставен през 1931 г. в Стара Загора, когато поетът е отново в родния си град“… цяла една година с Николай Лилиев, незабравима, недооценена, безкрайна…”1 (според спомените на неговия сърдечен приятел, художника Димитър Караджов). Сред целия този свещен веществено-духовен свят на Лилиев се съдържа и една уникална колекция от писма, бележки, посвещения… от десетки отворени пощенски картички, чието съдържание е все още неизвестно за почитателите, а и за специалистите.
Особен интерес в случая предизвикват илюстрованите пощенски картички, носещи лични и социални послания и безкрайно ценна, изтляла вече във времето информация (от и за Николай Лилиев) в почти петдесетгодишен времеви контекст – от края на ХIХ, та до 40-те години на ХХ век. Пътували реално в България и Западна Европа, регистрирани с пощенските клейма на редица европейски столици и други големи и по-малко известни градове (Стара Загора, София, Варна, Плевен, Търново, Габрово, Свищов, Пловдив, Виена, Мюнхен, Берлин, Дармщад, Дрезден, Бранденбург, Лайпциг, Щутгарт, Венеция, Одеса, Париж, Брюксел, Базел, Лозана, Женева, Цюрих и т.н.).
Пощенските картички в старозагорската Лилиева сбирка са ценни предимно в две направления: от една страна, те представляват истинска – документална при това, цветна художествена галерия на естетическите обществени вкусове, на архитектурния облик на Европа в своето време; но пък главното за литературния изследовател е, че са чисто човешките, ежедневните изживявания на част от българския интелектуален елит – дарили са ни с неподправения колорит на хората, общували естествено и взаимно с гордия, но същевременно смирен дух на Лилиев.
Така през март 2004 г., работейки с основния фонд на музей “Литературна Стара Загора”, в трезора на Николай Лилиев (под №1193) щастливо попаднах и на една твърде оригинална пощенска картичка (с размери 9-14 см), представляваща портрет на красива млада жена, рисуван от австрийския художник Фриц фон Радлер (Fritz v. Radler). Оригиналът на творбата в началото на ХХ век (а може би и сега) се е съхранявал в една от виенските художествени галерии, което е документирано с оригиналния печатен щемпел върху гърба на пощенската картичка (Galerie Wiener Kunstler Nr. 203 и отдолу: Salon Viennois No. 203).
Женското изображение – подчертано аристократично, е цветно, допоясно, проектирано върху тъмен, почти агресивен фон. Ликът (полупрофил – полуанфас) е фронтално ориентиран – комуникира директно със зрителя, предизвиква го; а духовният модел на персонажа се излъчва от концентрацията на дълбокия поглед и овладяната, но загадъчна дискретна усмивка върху плътните релефно изрязани устни…
С подобна усмивка, откриваща ни душата на Лилиев – болезнено чувствителна и гибелно раздвоена, на която обаче не са чужди и любовните трепети, преливащи на места в лириката му във вакхически и хедонистични страсти (доказателство за изповядваната от Лилиев нова, свободна, надлична, универсална любов2. С подобна иронично-доброжелателна усмивка и самият Лилиев неведнъж е покорявал сърцата на своите приятели: те често я цитират в спомените си! А старозагорският художник Димитър Караджов (1907-2000) великолепно е уловил загадъчната Лилиева усмивка дори през 1984 г. във възпоменателно-портретното си импресионистично платно “Поетът Николай Лилиев”3.
В един от разговорите ми с Димитър Караджов, отпечатан в края на 90-те години на ХХ век под заглавие “Жажда за непреходното”, по отношение на работата си върху портрета на Лилиев, той буквално твърди: “Опитах се също да предам и оная негова едва забележима усмивка, която обикновено изразяваше някаква ирония и най-често самоирония, разбира се.”4 …
Нещо повече, макар че предназначената за Лилиев пощенска картичка с картината на Фриц Радлер е акт, неизвестен за Димитър Караджов, шест десетилетия по-късно той също проектира персонажа си (Николай Лилиев) върху подчертан тъмно-агресивен фон, усилващ се в случая и от черния балтон, с който поетът е наметнат… По тоя повод художникът допълва: “За да извися фигурата (на Лилиев – бел. И. М.), аз го нарисувах прав, с ръце спуснати надолу, скръстени върху свитъка на вестник “Литературен фронт”. Наметнатият черен балтон трябваше да усили вътрешното озарение…”5
Какво следва от тези разсъждения? Нужни ли са те? Защо впрочем ги излагаме?
Най-напред би трябвало да посочим, че въпросната пощенска картичка до Николай Лилиев (както личи от повелителното, подчертано с мастило и завършващо с удивителен знак мото: “Никулден!” – върху гърба, горе вляво) е не само спонтанен поздрав за именния му ден – декемврийския празник на Св. Николай Чудотворец (вероятно в първата половина на 20-те години на ХХ век), но тя основно носи със себе си ръкописно-документалната информация за едно колективно творческо дело на седмина Лилиеви приятели, между които – под съответни прочувствено-благодарствени и пожелателни текстове – са засвидетелствали имената и подписите си: Сирак Скитник, Николай Хрелков, Васил Пундев, Николай Райнов, Христо Ясенов и др. Останалите двама (единият от които е жена) засега е трудно да се идентифицират! Все пак бихме могли да разсъждаваме съпоставително в контекста на литературния процес.
Мъжкият подпис (от неидентифицираните) се разчита в относителен план – в графиката му фигурира и една неизяснена малка буква “б” или “г”. Въпреки това дешифрирането му по-скоро го свързва асоциативно с името на Христо Миндов – поет, белетрист, есеист – почти връстник на Лилиев, който в началото на 1921 г. напуска Разград, установявайки се за постоянно в София.6 Съдейки от възторжения, изпълнен с преклонение тон в съответстващия поздравителен текст към Лилиев, напомнящ за радостта (и непреодоляното още смущение, а и оная характерна липса на самочувствие) у провинциалиста, потопил се отскоро в паноптикума на столичния литературен живот; отчитайки явния контраст спрямо демонстрираната свободна, директна и дори фриволна фраза в детските текстове; базирайки се и на общите – типични за Лилиевите приятели, издания, в които (особено след идването си в София) въпросният творец е печатал, а следователно и контактувал със сътрудниците им, с голяма степен на вероятност, може да уподобим тук действително личността на Христо Миндов. (И все пак становището ни е условно!).
Докато, макар и четливо изписано, женското име “Диана” е твърде лаконично – липсва фамилията, а и принадлежащият му текст, макар топло написан, е определено стандартен – без каквито и да е творчески инвенции. Затова и в литературния процес авторката остава анонимна, не се намери и в речника на псевдонимите…
Очевидно до акта на надписването картичката е била съвсем чиста (празна) откъм гърба, което предполага, че е била донесена от Виена в София като личен спомен – умалено, популярно, но луксозно копие на произведението, развълнувало един от сетнешните Лилиеви “посветители”. (Разбира се, това е обичайна практика, която не само тогава, а и сега се следва.)
Знае се, че в София през първите десетилетия на ХХ век всеки от изброените творци е бил духовен сподвижник и близък идеен съмишленик на Николай Лилиев! Със серафичния старозагорски поет ги е свързвал символът на словото, но като по-млади негови съвременници (най-близо до Лилиев е Сирак Скитник – с три години по-млад, докато останалите са с разлика между 9 и 14 години) те били подвластни на благотворното му естетическо влияние, изпитвали желаната тежест (и благородството) на огромната му ерудиция, покорявали се на висшата му нравственост. Подпомагани били лирически, но и практически (редакционно-издателски) от Лилиев още в навечерието на балкано-европейските войни (и по-късно) в елитните български списания и вестници: “Българска сбирка”, “Ново време”, “Българан”, “Съвременник”, “Наш живот”, “Борба”, “Звено”, “Везни”, “Златорог”, “Бисери”, “Знание”, “Хиперион”, “Нов път”, “Нова литература”, “Звезда”, “Развигор”, “Оса”, “Смях”, “Заря”, “Цвят”, “Литературен преглед”, “Литературен глас”, “Вестник на жената”, “Художник”, “Наблюдател” и т.н. Илтелектуалният кръг, който по това време поддържали в столицата споменатите млади български поети и писатели, сродявал сърцата, приобщавал помислите и на поети като Теодор Траянов и Димчо Дебелянов, но духовната ос все пак се задвижвала от тримата видни старозагорци Георги Бакалов, Димитър Подвързвачов, Николай Лилиев.7
В този смисъл логично е да допуснем, че поетите, поздравили задочно (и ръкописно) за Никулден Николай Лилиев с художествената пощенска картичка , ще да са познавали поведенчески и психологически добре своя адресат. Идеята и символа за своя отсъстващ приятел, за вглъбения и всеопрощаващ човеколюбив дух на поета Лилиев те са вложили в подбора именно на съответната картичка с чаровната загадъчна усмивка на младата жена, появила се изпод четката на Фриц Радлер!
А тъкмо в този период – в началото на 20-те години на ХХ век, Николай Лилиев наистина е отсъствал не само от Стара Загора и София, но и от България. През 1921 г. той заминава заедно с Н. Михов за Виена и Мюнхен, където двамата изпълняват отговорна национална задача – събират из чуждите литературни издания изключително ценни сведения за българския стопански живот, съставяйки богата и отдавна нужна за страната ни библиграфия, която е от значение и днес.8
Ето как дружеският творчески шарж на Сирак Скитник, Николай Хрелков, Васил Пундев, Николай Райнов, Христо Ясенов (и др.) е уплътнил в максимална степен – чрез “леко ироничната” доброжелателна усмивка на изобразения върху поздравителната картичка женски образ – самата същност на поета Николай Лилиев – явление, което (както посочихме) след шестдесет години се проявява по отношение на Лилиев и в картината на художника Димитър Караджов! Аналогията определено показва, че представите на Лилиевите приятели за сюблимните характерни особености в личността на поета, даже и в десетилетния оценъчен процес на времето, се покриват напълно. Това е един от сигурните белези и за устойчивостта, за универсализма на глобалния Лилиев модел!
А що се отнася до тъмния агресивен фон и в двете платна (на Фр. Радлер и Д. Караджов), би могло да се приеме, че софийските приятели на Лилиев (от 20-те години на ХХ век) вероятно съзнателно са търсили или по-скоро са се зарадвали (и) на подобна художествена даденост – като контрапункт на условно приетата от тях символична Лилиева личност, на светлите измерения на Лилиевия дух! Тук обезателно (и отново) ще споделя: забележително е, че през май 1984 г., когато художникът Димитър Караджов ме покани в ателието си, за да видя току-що завършения от него портрет на Николай Лилиев, в обясненията си за “тъмния агресивен фон” зад фигурата на Лилиев той изказа абсолютно същите съждения…9
Но отсъствието на Николай Лилиев по това време от България обяснява и факта, че върху обратната страна на пощенската картичка, където са поздравителните текстове към Лилиев, липсват адрес (на подател и получател), датировка, пощенски марки, клеймо. Почти сме убедени, че въпросната компания, в която фигурират също двама Николаевци (Н. Райнов и Н. Хрелков), се е събрала за празника на Св. Николай Чудотворец, логично при единия от тях. И тогава именно е било извършено “ритуалното” писмено посвещение към третия – отсъстващия именник, Николай Лилиев! Все пак какъв би могъл да бъде творческият механизъм, последователността при сътворяването на никулденската картичка?
Като отправна точка в “разпределителния план”, който набелязваме в изследването си, безспорно ще посочим думите на Васил Пундев, който категорично и саморъчно определя: “Втори и Азъ днес ти честитявам…” Поздравителният му текст към Лилиев е разположен в последователно-хоризонтален план в лявото поле на картичката – под Хрелковия и не само че авторът го е подписал с автографа си, но акцентирано допълнително е пояснил реда на участието си. Второто (поредно) място на В. Пундев върху никулденската картичка не подлежи на съмнение! Още повече че графически то е овладяло най-ниското ляво поле(!?) – графическата логика безусловно сочи, че първият текст, разбира се, е над него! Но чий е той, кой е първият от седмината, поздравили Лилиев?
В случая определено бихме се спрели на Сирак Скитник или Николай Райнов, но не и на Николай Хрелков, поставил в поздрава си и един знаменателен съюз “и” (“Драги Николае, приеми и моя поздрав.”), който го лишава автоматически от лидерската позиция! При това Николай Хрелков е доуточнил с подписа си “Другия Николай” и етапно следващото си (след Николай Райнов) място в тамошната софийска (никулденска) компания. Остават следователно Николай Райнов или Сирак Скитник, единият от които действително е написал пръв върху въпросната картичка своя никулденски поздрав към Лилиев!
Ако приемем като основателен фактора “домакинство”, то явно, първенствуващото място се пада на Николай Райнов, но пък и Николай Хрелков е именник! Разбира се, Хрелков сам се изключва като първи, но нито той, нито Васил Пундев определят кой е първият… Допуснем ли, че разположеното в централната дясна половина (в особено активното във визуален план място на картичката) едноредово пожелание към Лилиев от страна на Николай Райнов е първото, то от това следва, че Николай Хрелков (домакин или не) е писал вероятно трети поред, както отбелязахме – в лявата половина на картичката, малко по-високо от средата. Подписал се е симптоматично като “Другия Николай”, а впоследствие с червен химически молив е допълнил във вертикален план (също вляво над собствения си текст) и втори свой поздрав с автограф: “Честито Н. Хрелков”.
Петият почерк е вече женският – на Диана(?) в дясната половина на картичката, под който непосредствено е пожеланието към Лилиев от страна на Николай Райнов. Под самия подпис на Н. Райнов дясната половина пък е уплътнена докрай с благодарствените думи на втория неиндентифициран окончателно Лилиев приятел.
От друга страна, Николай Райнов би могъл да бъде не първи, а трети поред – след Сирак Скитник и Васил Пундев, което реално прехвърля Хрелков в най-добрия случай на четвърта позиция. А в психологическо отношение – макар частично, но основателно, домакинството тогава се приближава в полза (и) на Хрелковия дом… Ето как за Сирак Скитник остават следните възможности – да е писал първи или един от последните! Съдейки от идентичността на почерка, може да приемем, че именно на Сирак Скитник принадлежи и разгледаното вече мото (в най-горния ляв ъгъл на картичката) “Никулден!”.
Любопитно е, че в случая на Сирак Скитник се открояват правдоподобно и двете версии: да фиксира пръв Никулденското мото и със своенравния си артистичен поздрав да постави още в самото начало духовната корона, под която останалите ще вградят никулденските си оди към Лилиев; или след като е изчакал търпеливо и мъдро опитите на всички, да е изпълнил целенасочено с едрия си динамичен почерк тъкмо горната (единствено все още празна), но най-внушителната част на картичката – мястото, определено за адрес, печат и пощенски марки. Но дори и в двата случая може да приемем, че именно тогава е възникнало и мнението картичката да не се изпраща по пощата като отворена, а в плик; или въобще да не се изпраща, а да се връчи (при подходящ случай) лично на Лилиев! Как тогава е била решена тази алтернатива, сега е трудно, дори невъзможно да докажем, макар че все пак морално-психологическите везни сочат интуитивно (по отношение на празника Никулден) първата възможност.
Сякаш най-близък до истината е вариантът, че пощенската картичка е била изпратена по човек – дружески куриер, комуто е предстояло пътуване в чужбина. (В архива на Лилиев плик към картичката не се намери, но пък от самия Лилиев тя е включена в колекцията му с отворени пощенски картички!). От своя страна, приятелите на Лилиев (познавайки акуратния му нрав) обезателно са очаквали своевременен отговор, най-малкото спорадична реакция от негова страна, защото по всичко личи, че литературното общуване в този период не е прекъсвало помежду им.
Самият Сирак Скитник, с когото от януари 1921 г. Лилиев е съредактор в елитното литературно-художествено списание “Златорог”10 (чийто редактор, до окончателната 1943 г. е маститият естетически законодател Владимир Василев), пише между другото върху Лилиевата картичка: “тия дни мисля да ти пиша “надълго”. Какво, ако не за творческите терзания и надежди в “Златорог”, би му писал “надълго” Сирак Скитник. Още повече че около Никулден се изпълвала почти година от творческото им присъствие в изданието, а и колегата-съредактор Лилиев е все още в чужбина?! Същевременно какъв по-оригинален никулденски поздрав към Николай Лилиев, който е в Немско, от художествената пощенска картичка, чийто оригинал се съхранявал, рисуван при това и от австрийски майстор…
Но към психографията – личностния и творчески модел на Лилиев, като че най-добре се отнасят думите, отправени му от Николай Хрелков. В тях забележителната памет на Лилиев и безкрайните, и безпогрешни поетически рецитали, на които той винаги е бил душата, са абсолютно документирани за литературната ни история, за скритите анали на Лилиевия художествен гений. Докато жизнелюбието и култивираната езическа радост от съзерцанието на естеството, владеещи духа на Николай Лилиев, са намерили адекватен израз именно във вакхическото пожелание на Ясенов: “… бъди весел и пиян, драги Николай”!
Бяхме отбелязали обаче, че измежду посланията на компанията единствено фрагментът на Христо Ясенов е изписан не с мастило, а с черен молив, и то в най-горното и оскъдно свободно пространство на картичката. Допускаме, че Ясенов или е писал най-последен, или е позакъснял за събитието, с което се обяснява и съответната неофициалност. Макар че (съдейки от архива на Лилиев,например) за поетите от онова поколение моливът е не по-малко значимо средство за писмено и духовно изразяване, отколкото мастилото…
Интерпретирайки Лилиевата никулденска картичка от вероятната 1921 г. – този твърде интересен от психологическо гледище и същевременно не по-малко комплициран (в изследователски план) литературен паметник, от своя страна бих подредил поздравителните послания на Лилиевите приятели хронологически, както следва: Сирак Скитник, Васил Пундев, Николай Райнов, Николай Хрелков, Диана(?), Христо Миндов(?), Христо Ясенов. Или: Николай Райнов, Васил Пундев, Николай Хрелков, Диана(?), Христо Миндов(?), Сирак Скитник, Христо Ясенов. И в двата модела това значи, че при “списването” на поздравителната картичка, предназначена за Николай Лилиев, в онзи паметен далечен Никулден през 20-те години на ХХ век, естествената графична последователност и симетрията въобще не са спазени – в тържествения ден авторите са подходили спонтанно, интуитивно и в определен смисъл неосъзнато-селективно.
Оказа се, че въпросът пътувала ли е поздравителната пощенска картичка до Лилиев, не е без значение. Посочихме в началото, че практиката за комуникации с отворени пощенски картички е била изключително разпространена в Европа в началото на ХХ век, а в този смисъл била твърде популярна и в България. Ефектът на отворената картичка – пътувала с железница, прекосила държавни граници и т.н., не би могъл да се сравни със заключения в плик анонимен за обществото поздрав! Радостта на адресата, получавайки по пощата подобно отворено послание, бивала винаги комплексна – художествената красота на картичката носела загадъчно в пазвите си и оттенъците на далечна социокултурна информация, която приятелските слова индивидуално преоткривали, но и публично документирали. Като високо интелигентни люде, като истински европейци и аристократи на духа, какъвто в най-голяма степен е бил Лилиев, приятелите му в София едва ли биха подминали този фрапиращ факт!
Съобразявайки се и ние с него, от своя страна пък бихме допуснали и обратната възможност – че картичката, предназначена за Николай Лилиев, вероятно не е пътувала. Както казахме, би могло да се приеме, че е предоставена на Лилиев след завръщането му в България. В косвена подкрепа на това съждение ще изтъкнем непретенциозното обстоятелство, че тя е много добре запазена, а след смъртта на поета е съхранявана (както и голяма част от архива му) от неговата племенница Василка Чакърова-Константинова, дъщеря на Лилиевата сестра Божанка и на зет му Минчо Чакъров – дългогодишен учител по френски език в Стара Загора.11
Известно е, че през 1928 г. семейство Божанка и Минчо Чакърови продават старозагорската си къща на ул. “Петър Парчевич” 38 (която в определен период обитавал и Лилиев) и през 1929 г. се установяват в София, квартал “Горни Лозенец”, ул. “Мерхамлъ” 11, където и поетът Николай Лилиев живее до края на дните си.12 По-голямата част от ръкописите и документите, свързани с Николай Лилиев, намиращи се днес в музея “Литературна Стара Загора”, са постъпили в музейния фонд в родния му град Стара Загора на 22 април 1975 г. във вид на откупка от племенницата на Николай Лилиев – Василка (Веса, както вуйчо й обикновено я нарича) Минчева Чакърова-Константинова, съпругата на писателя Георги Константинов (1902-1970), живееща в София (бул. “Фр. Нансен” 33).13 Такава е 80-годишната съдба и на обстойно разгледаната тук никулденска картичка с ръкописните посвещения към големия български (и европейски) поет-символист Николай Лилиев – племенник на Истината и Красотата.14
Приложение на ръкописните текстове – посвещения към Николай Лилиев върху гърба на пощенската картичка (по втория вероятен ред на надписване):
Никулден! (мото, написано вероятно от Сирак Скитник – бел. И. М.).
…
Николашки, Свети Николай Рибний да ти е на помощ – тия дни мисля да ти пиша “надълго” – Пийни по един шербет – за наше здраве.
Сирака (съкратен вариант на псевдонима на Сирак Скитник – бел. И. М.)
…
Драги Николай! Втори и Азъ днес ти честитявам. И още, и още да ти е честито от всички тукашни другари!
В. Пундев (автограф – бел. И. М.)
…
Да бъде честит празника ти.
Н. Райнова (само фамилията на Николай Райнов е изписана изцяло – бел. И. М.)
…
Драги Николае, приеми и моя поздрав. Съжалявам, че не си между нас, за да ни напомниш ония хиляди стихотворения, които безпогрешната ти памет никога не забравя.
Другия Николай (става въпрос за Николай Хрелков – бел. И. М.)…
Честито Н. Хрелков (вертикално допълнение – поздрав и автограф на Н. Хрелков с червен химически моли в лявата горна част на полето – бел. И. М.)
…
Колко хубаво щеше да бъде, ако Николай бе между нас! Честитявам именния ден и му желая всичко най-добро.
Диана (неиндетифицирано име – бел. И. М.)
…
На Николая Лилиева, под чието име написах най-хубавите свои работи, които ми донесоха толкова слава – поднасям своите най-искрени и чистосърдечни благопожелания!
Подпис (не се чете изцяло, вероятно на Христо Миндов – бел. И. М.)
…
Ч. Им. ден и бъди весел и пиян, драги Николай.
Ясенов (изписана е само фамилията на Христо Ясенов – бел. И. М.)
Бележки
1 КАРАДЖОВ, Димитър. Незаменим събеседник (Николай Лилиев), мемоарен очерк, сп. Литературна мисъл, т. ХХХ, кн. 8, 1986, с. 109-120 (вж. с. 110).
2 МАТЕВ, Иван. Пленник на Истината и Красотата (110 години Николай Лилиев. С илюстрация: Поетът Николай Лилиев – художник Димитър Караджов, 1984), сп. Участие, г. V, бр. 3, 1995, Стара Загора, с. 8-12 (вж. с. 9-10); с ъ щ о: Универсалният дух на поета (Николай Лилиев. С илюстрация: Поетът Николай Лилиев – художник Димитър Караджов, 1984, в. Труд, г. LVII , бр. 98 (17480) от 8 април 2003 г., София (Притурка Тракия – Труд, Стара Загора и Източна Тракия, бр. 28 (425) от 6.IV.2003 г., с. 6).
3 КАРАДЖОВ, Димитър. Поетът Николай Лилиев – художествена картина, 1984 г. (Масло, 100 х 81. Художествена галерия – Стара Загора, инв. N 1129). Вж. бел.: 1, 2.
4 МАТЕВ, Иван. Жажда за непреходното (Димитър Караджов на 90 години), сп. Участие, г. VII, бр. 3, 1997, Стара Загора, с. 7-12 (вж. с. 8).
5 Пак там.
6 Речник на българската литература. Институт за литература при БАН, София, т. 2 (Е-О), 1977, МИНДОВ, Христо (29.V.1888 – 5. I.1973), с. 374.
7 За посочените издания – вж. също там: Т. 1 (А -Д), 1976, БАКАЛОВ, Георги (27.ХI.1873 -14.VII.1939), с. 67-69; ДЕБЕЛЯНОВ, Димчо (28.III.1887 – 2.Х.1916), с. 318-321. Т. 2 (Е-О), 1977, ЛИЛИЕВ, Николай (26.V.1885 – 6.Х.1960), с. 288-291. Т. 3 (П-Я), 1982, СИРАК СКИТНИК (4.ХI.1883 – 5.III.1943), с. 274-275; ХРЕЛКОВ, Николай (16.ХII.1894 – 26.VIII.1950), с. 534-536; ПУНДЕВ, Васил (6.IХ.1892 – 4.III.1930), с. 151; РАЙНОВ, Николай (1.I.1889-2.V.1954), с. 184-185; ЯСЕНОВ, Христо (14.ХII.1889 – 2.V.1925), с. 643-644; ПОДВЪРЗВАЧОВ, Димитър (6.Х.1881 -13.ХI.1937), с. 96-99; ТРАЯНОВ, Теодор (30.I.1882 -15.I.1945), с. 468-470.
8 Пак там, т. 2 (Е-О), ЛИЛИЕВ, Николай, с. 288.
9 Вж. бел. 4, с. 8.
10 Вж. бел. 6, с. 65-66: Златорог. (Месечно литературно-художествено списание, излиза в София, 1920-1943 г. Редактор – Владимир Василев; съредактори: Николай Лилиев, Сирак Скитник и др.).
11 Вж. бел. 4.
12 Пак там.
13 Музей “Литературна Стара Загора”. Инвентарна книга (Министерство на просветата и културата – обр. 3), т. I – “Основен фонд” (започната: 24 март 1961 г.; приключена: 24 ноември 1984 г.), Инв. № 1048-1287, с. 126-151. (Виж: Инв. № 1193, с. 145).
14 Вж. бел. 2, сп. Участие, с. 8; в. Труд -Тракия, с. 6.
