ЗАКОНЪТ ЗА ПЕРИОДИЧНОТО ИЗЧЕРПВАНЕ НА ДЕСНИЦАТА В БЪЛГАРИЯ

0
144

Професор, доктор на историческите науки. От 1992 до 1999 г. е главен редактор на сп. “Военно-исторически сборник”. От 1999 г. преподава политология в УНСС, София. Автор на 12 монографии, 80 научноизследователски студии и статии и над 250 популярни публикации. През 1988 г. спечелва стипендия на американската фондация “Фулбрайт” и специализира в Станфордския университет в Калифорния. През 1990, 1995 и 2001 г. работи по различни научни проекти в САЩ.
Още през ХVI век създателят на рационалистическата школа в политическото мислене на новото време Николо Макиавели откри, че в политическия живот на нациите с впечатляваща последователност, периодично се наблюдават повтарящи се еднотипни процеси. По своята същностна прилика с големи основания те могат да се характеризират като “политически закони”. Тази констатация важи с еднаква сила за обществената практика и на българите. У нас обаче е направено сравнително малко за проучването на проблематиката, свързана със закономерностите на българския национален политически процес. Причината за това трябва да се търси в много посоки. Главната обаче е младостта на сериозната политическа наука в България. Недостатъчна е професионалната подготвеност на част от кадрите, ангажирани с нея, и най-вече силните идеологически пристрастия на водещите политолози. Всичко това пречи задълбочено и безпристрастно да се обяснят наистина значимите и особено характерни за българския политически живот закономерни тенденции. На базата на изводите съответно да се вземат верните решения за градежа на съвременните политически инструменти (примерно – партиите), както и да се дефинира същността на тяхната адекватна политическа теория и практика. Класическо доказателство за подобно твърдение е начинът, по който бе анализирана и обяснена радикалната политическа криза, преживяна от българската десница през зимата на 2004 година.

Знакови фигури за десницата като експрезидента Петър Стоянов например, говорят за “някаква невидима ръка”, провокирала доста “тежък период в историята на СДС”!? Най-важни за разгарянето на кризата били “фанатизмът и личните амбиции” сред десните лидери! Муравей Радев признава, че кризата е “тежка”, но тя се появила някак си внезапно – “от година” насам, главно около и след общинските избори!? Основните причини за кризата в дясно според Муравей Радев са, че “в СДС има лидерски проблем”. Тоест, понеже десницата в момента няма качествен политически лидер. Тезата на Радев обаче става крайно противоречива и неясна, след като той сам привежда в статията си следната статистика: през 1997 г. за СДС гласували два милиона българи. През 2001 г. техният брой спаднал на 850 000 души, а през 2004 г. те са едва 350 000!? Следователно, ако се съди по статистиката, предложена от самия Радев, и сляп да си, ще видиш, че кризата не е само “от година” време насам, а е нещо далеч по-сложно, за да се обясни единствено със субективни аргументи.

В словото си пред извънредната национална конференция на СДС през февруари т.г. Надежда Михайлова застана на диаметрално противоположна позиция: “Проблемът не е лидерски”. Обратно – причините за кризата в дясното били фракционните действия на депутатите около Иван Костов, в преследването на лични политически амбиции от тяхна страна, а не в последователната защита на партийните приоритети. (Недостатъчната подкрепа за кметските избори в София) и т.н., и т.н.

Казано по друг начин, сред лидерите на съвременната българска десница цари пълно разномислие за случващото се днес в дясното политическо пространство на нацията. Налице е абсолютна неяснота и теоретична безпомощност да се дефинират обективните причини за този наистина съществен политически процес на българската обществена сцена. Онова, което е резултат, т.е. последиците, се интерпретират като първопричини!? Говори се едва ли не за случаен, инцидентен характер на кризата, причинена предимно от субективните фактори и като правило се смята, че тя не е нещо непоправимо! В допълнение идеологически отровените политолози, вместо да седнат и да изяснят дълбоката същност на проблематиката, се хвърлиха епигонски в хаотична надпревара по страниците на вестниците, за да обяснят “как може” да се обедини отново дясното; кой би бил в състояние да го направи; кога и как било най-добре това обединено дясно да се пръкне отново. И естествено най-важното – защо. Защото ако дясното не се обедини веднага отново, то открива пътя на БСП към властта!?

Тоест, новото обединение на съвременната българска десница било нужно не заради нея самата. Не защото едно демократично общество наистина не може да се развива добре, ако в него липсва сериозно мислеща и цивилизовано действаща дясна политическа формация. Главната цел на това обединение трябвало да бъде левицата да не се допусне до властта! И защо? Защото било аксиома, че подобна перспектива щяла да бъде “във вреда на България”!?

Сериозният изследовател на дясното политическо наследство в България, запознат с представителите и постиженията на националната ни десница в миналото, със специфичните й традиции и особено с обективните възможности на българската десница изобщо, произтичащи от националната конкретика, не може да направи друго, освен да отмине с насмешка горепосочените “обяснения” за състоянието на съвременната българска десница. И най-вече за причините, довели до кризата, и за същността на този деструктивен процес в нейните редици. Защото истината – обективната и суровата политическа истина, е съвсем друга!

Казано по най-простия начин, през 2003 – 2004 г. на българската национална политическа сцена просто за пореден път се прояви с пълната си разрушителна сила “ЗАКОНЪТ ЗА ПЕРИОДИЧНОТО ИЗЧЕРПВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЕСНИЦА”. При това изрично трябва да се подчертае, че той не е някаква мисловна конструкция на скучаещ интелектуалец, а научно заключение, извлечено от наблюденията над цялостния вековен опит на десницата в България. Осъзнаването на факта, че такъв закон наистина действа в българския политически живот, ще е от полза за всички национално отговорни партии. Особено за самата десница! А за да се докаже, че такъв закон наистина действа в българската политическа традиция и че през 2004 г. той логично се прояви отново, задължително трябва да се направят поне две неща:

Първо, да се илюстрира с достатъчно убедителни примери неговото действие чрез конкретните му проявления в миналото.

И второ, да се обясни защо точно сега – т.е. по какви обективни причини този закон се появи отново в настоящия конкретен случай с цялата си разрушителна сила за българската десница.

Преди да се дадат задоволителните отговори на така поставените два въпроса обаче, трябва да се каже нещо предварително, което е от принципна важност за разбирането на нещата.

След демократичните промени в България от края на 80-те години за българската десница у нас се мислеше прекалено едностранчиво, предимно в позитивен план и като правило еднопосочно: десницата е новата, прогресивната, едновременно перспективната и затова най-полезната за България политическа сила на обществената сцена! Такава беше наложената мисловна матрица за СДС през 90-те години на ХХ век! Разбира се, подобно увлечение на част от обществената мисъл по онова време като че ли беше неизбежно – тоталитарната система тогава беше във фазата на текущ разпад; БСП се реформираше идейно и практически; СДС като млада, новообразувана дясна партия все още не бе натрупала политически пасиви; от големи контингенти на нацията свободата и демокрацията се разбираха наивистично, като синоними на нови, направо неограничени възможности за просперитета на всекиго и на всички заедно!?

Казано дефинитивно, за десницата в България през 90-те години на ХХ век се мислеше утопично! Главно сред част от българската интелигенция – онази, която влияеше върху мисленето и практическото действие на десните лидери тогава. Подобно увлечение, повтарям, изглежда беше неизбежно за някои представители на националната ни интелигенция от началото на прехода, но като цяло, както доказа животът, то се оказа изключително вредно за самата десница. Защото всеки специалист, който сериозно познава дясното политическо пространство в националните си условия, отлично знае, че в българската конкретика десницата нито е единственият непогрешим политически фактор, нито е само позитивен двигател на националния политически процес, нито пък нейната политическа съдба е някакво монолитно цяло, което не минава през възходи и падения.

Точно обратното е вярното – както всяко значимо политическо течение, така и българската десница периодически изпада в тежки и всеобхватни политически кризи. Те си приличат същностно до такава степен, че с пълно основание можем да говорим, че в случая става дума за проявата на формулирания по-горе “Закон за периодичното изчерпване на българската десница”. Примерите от миналото са достатъчно убедителни и като количество, и като качество на политическите резултати.

Първият организиран представител на десницата в политическия живот на Третата българска държава е

Консервативната партия, основана през 1879 година

И десницата знае, че още с появата си на националната политическа сцена тя си формулира една нереалистична и напълно безперспективна поли-тическа стратегия: насилствена ревизия на демократичната Търновска конституция, съз-даването на втората камара (сенат) и въвеждането на цензовете в избирателната политическа процедура. Затова консерваторите подкрепят безрезервно първия военен преврат, извършен от княз Александър Батенберг на 27 април 1881 година.

Те са главните сътрудници на монарха и през известния “режим на пълномощията“ – безконсти-туционното управление на България. Само след две години обаче княжеско-консервативният десен политически блок се изправя пред печална равносметка.

Князът губи окончателно ореола си на символ за възкръс-налата българска държавност. Консервативната партия е изоставена напълно от обществото. Резултатите са известни – през 1885 г. Консервативната партия се саморазпада и изчезва от политическата сцена. През 1886 г. княз Батенберг е отстранен принудително от престола и абдикира! Така модерната българска политическа десница на практика преживява първата си всеобхватна криза. Тя е свързана с пълно идейно фиаско, тотален организационен разпад и практическо елиминиране от реалния политически живот.

Вторият организиран представител на българската десница, изявявал се на националната ни политическа сцена от 1885 до 1919 г., е
блокът на либералните партии –
Народнолибералната на Стамболов, Народната с лидер д-р Константин Стоилов (1894 г.), Либералната – В. Радославов (1888 г.), Демократическата – П. Каравелов (1896 г.), Прогресивнолибералната – Ст. Данев (1897 г.), Младолибералната – Д. Тончев (1904 г.). Либералната политическа десница действа като демократичен десен политически фактор на българската обществена сцена 33 години. Нейното първо лидерско поколение (Стамболов, Стоилов, Каравелов), за разлика от консервативния си предшественик, съдейства за европеизацията на България. Постепенно обаче либерално-демократичната десница също започва да натрупва негативи, които изправят и нея пред пълен политически крах.

Изхабяването на либерално-демократичната българска десница започва с използването на властта за лично обогатяване от партиите, когато са на власт. Преминава през сервилната зависимост, наложена на либералните партии от страна на царя след налагането на известния “личен режим” на Фердинанд. Прибавят се пасивите от острастените междупартийни политически борби, които изтощават всяка една от либералните партии, както и появата на слаби и безволеви партийни лидери след смъртта на Стамболов, Стоилов и Каравелов. В резултат още преди войните масата от българския народ започва да се отдръпва от либералните десни политически партии. Към 1912 г. най-силната политическа партия в България вече е центристки ориентираният БЗНС.

Бидейки покорен послушник на монарха, либерално-демократичната българска десница се проваля окончателно в усилията на българския народ за обединение през периода на войните от 1912 до 1918 година. Точно нейните партии донесоха двете непоправими национални катастрофи на България от 1913 и 1919 година! Затова резултатът за десницата в края на второто десетилетие на ХХ век е същият: след Първата световна война десните либерални партии също са в състояние на пълен идеен фалит, тотален организационен разпад и елиминиране от реалния политически живот. Фердинанд е принуден да абдикира! Десните либерални партии вече са толкова слаби, че всички заедно – обединени в блок, в началото на 20-те години не могат да съберат гласове за Народното събрание, надвишаващи тези на БРСДП(о). Парламентарната група на Либерално-демократичния блок вече по брой на депутати е след групите на БЗНС, БКП и БРСДП(о). Точно тези резултати показаха по безспорен начин, че “Законът за периодичното изчерпване на българската десница” наистина действа със зловеща цикличност в безпощадна категоричност на българската политическа сцена. Либерално-демократичната десница, ако и да се различаваше съществено от консервативния си предшественик, в последна сметка също не предложи крайна печеливша държавнотворна алтернатива за нацията. Затова народът я изоставя, а оттам нататък стартират всички онези процеси, които практически са същностните елементи на “Закона за периодичното изчерпване на българската десница”.

Крахът на либерално-демократичната десница в България в началото на 20-те години на ХХ в. наложи да се оформи организационно и идейно третият внушителен представител на българската политическа десница в ново време. В началото той се представлява от Военната лига, основана през 1919 г. и Народния сговор (1921 г.) През 1923 г. те се коалират и чрез привличане на допълнителен десен политически контингент изграждат
страховития Демократически сговор
Този представител на българската десница обаче застава на ултрадесни политически позиции и се ориентира към пълно изоставане на правилата, валидни за демократичната политическа практика. На 9 юни 1923 г. Сговорът и Лигата извършват военен преврат, чрез който ултракрайната нова българска десница отстранява насилствено законното правителство на Александър Стамболийски. Лидерът на БЗНС е ликвидиран по най-зверски начин. Най-многолюдната демократична политическа партия в държавата тогава – БЗНС, е разгромена и елиминирана от легалния политически живот. Наложена е практиката да се създава извънредно законодателство. Негова първа проява е печално известният Закон за защита на държавата от 1924 година. Впоследствие той е допълван и гарниран с множество други аналогични неконституционни актове, включително и с антисемитските закони от началото на 40-те години.

Така новата ултрареакционна българска политическа десница от началото на 20-те години отрича напълно принципите и ценностите на представителната демокрация. Тя подпалва онази гражданска война, която тлее вече повече от 80 години в недрата на българската нация. А от средата на 30-те години основните представители на същата тази нова, ултрареакционна политическа десница, възприемат и налагат в държавата десния тоталитарен политически модел . След 1934 г. отново е премахната Търновската конституция. Забранена е дейността на всички политически партии. Въведена е системата на назначените тричленки в областта на местната власт. Изфабрикувано е известното “безпартийно Народно събрание” като политическо прикритие за режима и т.н.

Обективният резултат за десницата като фактор, управляващ държавата, е същият¬ – към 1944 г. ултрареакционната българска десница изправя България практически пред трета национална катастрофа. В държавата бушува безпрецедентна за българските традиции братоубийствена (вътрешнобългарска) гражданска война. Шпицкоманди и жандармеристи се снимат за спомен с отрязани глави на българи!? И накрая – съответният неизбежен пълен идеен фалит и на този представител на десницата. Тотален организационен разпад и логичното елиминиране на крайната българска десница от реалния политически процес. Елиминация до такава степен, че когато през 1947 г. Й. В. Сталин пристъпва към насилствено налагане на съветския обществен модел и в България, нито една от десните политически сили на нацията вече не разполага с авторитет, нито с реална тежест в политическия живот, за да се противопостави на съветизацията. Точно това обстоятелство наложи демократични организации като БЗНС и БРСДП(о) да застанат начело на антисталинистката съпротива. Така че в рамките на половин век “Законът за периодичното изчерпване на българската десница” се проявява за трети път, и то по изключително категоричен и впечатляващ начин.

Четвъртата проява на този политически закон в живота на Третата българска държава е случаят със
съдбата на СДС
След 14-годишни изяви на политическата сцена, през 2004 г. резултатът за българската десница е същият – пълен идеен крах, тотален организационен разпад и практическо елиминиране на СДС от обществената сцена като първостепенна политическа сила. Тук вече опираме до втория от въпросите, формулиран в началото. Защо сега, в самото начало на ХХI век, “Законът за периодичното изчерпване на българската десница” се прояви пак с безкомпромисната си категоричност? Причините, разбира се, са много и изключително сложно преплетени, но това съвсем не означава, че са “необясними”. Най-общо, в рамките на настоящата статия те могат да се скицират в следната последователност:

Първо, каквито и усилия да се полагаха от дясното след 1989 г., за всеки сериозно мислещ човек беше очевидно, че съвременната българска десница от самото начало бе създадена като “дърво без корен”. Най-новата ни десница не наследи достатъчно позитиви от своите десни редови предшественици, изявявали се в миналото на българската обществена сцена. Така се стигна до парадокса най-видните и уважавани фигури на новата десница след 1989 г. да са всъщност представителите на по-ляво или центристки ориентираните партии като БРСДП и БЗНС (д-р Атанас Москов, д-р Петър Дертлиев, Милан Дренчев и др.). Въпреки някои реверанси СДС не посмя през 90-те години на ХХ век да се идентифицира напълно и с такъв безспорен елемент на старата българска десница, какъвто бе монархът в изгнание Симеон. И то пак от съображения за сигурност, предвид “политическата обремененост” на представителите на старата българска десница. А азбучна истина е, че политическа сила, включително и десницата, която не разполага с богат собствен позитивен политически опит и традиции, не може да има стабилно настояще и безпроблемно бъдеще.

Второ, видимото “бягство” на СДС от теорията и практиката на старите представители на десницата в България не позволи на тази нейна най-нова издънка да усвои дори някои безспорни позитиви, които отделни либерално-демократични лидери оставиха като безспорен политически капитал на нацията ни от периода между 1885 и 1912 година.

Не бе реанимирано и наследено например разбирането на д-р Констан-тин Стоилов за нуждата от последователност и приемственост (от надграждане) при управлението на държавата, колкото и ненавистни да са ти представителите на преждеуправляващата партия. (Какъвто е случаят между Стоилов и Стамболов. Лично те се ненавиждат, но по отношение на държавната политика продължават и надграждат вече създаденото). Никой от десницата не си спомни безпримерната честност на един Петко Каравелов в неговата всеотдайна грижа за пестенето на всяка народна пара при развитието на държавата. СДС изобщо не осъзна ползата и безспорните предимства в политиката от изключителната деликатност, търпимостта към чуждите мнения и политическа толерантност към противниците в обществените отношения, формулирани и прилагани десетилетия наред от такъв крупен представител на либерално-демократичната ни десница, какъвто бе Иван Ев. Гешов например и т.н., и т.н.

Фактът, че начело на новородената българска десница през 90-те години на ХХ век застанаха в болшинството си “нови” и “случайни” хора, които не бяха свързани нито родово, нито политически със старата либерално-демократична българска десница, лиши съвременната десница в България от възможност да се опре на онова, което можеше и трябваше да се използва от дясната демократична българска политическа традиция, за да се намери “специфичното” в облика на модерната ни десница. Онова, което ще я прави национално адекватна на манталитета и въжделенията на българския народ.

Трето, изграждайки се като “дърво без корен”, съвременната българска десница не проучи добре и не усвои правилно и основните външнополитически уроци на старата либерално-демократична българска десница от периода между 1885 и 1912 година. Старата либерално-демократична политическа десница никога не допусна грешката на СДС да действа като “еднофакторен” играч на политическата сцена. Тя проумя още през 90-те години на ХIХ век, че за България е по-добре тя да се изявява в политиката като многофакторен играч. Затова от 1885 до 1912 г. в дясното политическо пространство съществуват и се изявяват ЕДНОВРЕМЕННО и русофобски десни политически партии, и русофилски десни политически партии, и умерени (т.е. “българофилски”) десни партии. Това беше изключително изгодно за млада държава като България, която е разположена на един от най-важните кръстопътища на силните световни влияния.

Така, когато интересите на държавата изискваха, в София можеше да управлява и дясно русофобско, и дясно русофилско, и дясно българофилско правителство. Тази организационна особеност на старата либерално-демократична българска десница осигуряваше възможности за многовариантно маневриране на националния ни интерес при условията на неблагоприятните чужди влияния на Балканите. Докато СДС, като еднофакторен десен политически играч на обществената сцена след 1989 г., се оказа само прозападно ориентиран от външнополитическа гледна точка. Неговото правителство практически бе некомуникативно, когато станеше дума да се урегулират отношенията на България например с такава световна сила, каквато е да речем Русия.

Нещо повече! Макар и изключително прозападно ориентирана, съвременната българска десница не прояви способност дори да дозира “проамериканския” и “проевропейския” елемент в своята прозападна ориентация. Последните 1-2 години показаха неспособността й да намери мярката в тези две поднаправления на едностранчивата външнополитическа ориентация на съвременната българска десница. Затова оттук също покълнаха част от причините за поредното изчерпване на съвременната ни десница (СДС). Болшинството от българския народ неизбежно осъзна, че тази десница не е в състояние да осигури многопосочност във външнополитическите изяви на държавата, че не е способна за многовариантно реагиране при защитата на националните интереси. Нещо абсолютно задължително за всяка сериозна, модерна, демократична политическа партия, която има амбициите дълго и успешно да управлява държавата.

Четвърто, стремейки се да е главен и единствен представител на дясното в България, СДС не разбираше (или съзнателно не изясни на българския народ), че дясното не е обезателно синоним на “божествена справедливост” и човешко равенство. Това, което масата от онези два милиона българи очакваха от СДС през 1997 година! СДС или не разбираше, или съзнателно криеше, че дясното е преди всичко консервативно или либерално. Преведено на разбираем език, в единия от случаите (консервативното дясно) на пиедестал се поставя поддържането на една “естествена йерархия” между различните категории хора – бедните и богатите. Неравенството между хората се приема от консерваторите като “естествен закон” на човешкия род. А в другия вариант (либералното дясно) основа на основите е догмата за пълната и неограничена свобода на частната собственост и инициативата на нейния владелец! Така че в демократичното дясно идеите за социална справедливост, за гарантиран жизнен стандарт на всекиго, съвсем не са фундаментална политическа ценност.

Въпросните 1 700 000 българи, които не гласуваха за СДС при последните общински избори, осъзнаха това от собствен опит едва през 2003 година! След 1989 г. СДС обективно не каза истината, че целта на прехода е в България да се създаде капиталистическо общество. Говореше се за някакво абстрактно, имагинерно “демократично общество”, което не бе маркирано с ясни и верни социални и икономически репери. Така че от масовите разочарования на милиони българи в това направление на обществения ни живот, също трябва да се търсят важни причини, провокирали поредната проява на “Закона за периодичното изчерпване на българската десница”.

Пето, десните партии обикновено представляват в политиката интересите на деловия свят. Тоест на капитала! В това отношение СДС никога не е било наясно и така и не разбра една фундаментална за България истина. А тя е, че интересите на капитала тук (поне в близкия половин век) не могат да се представляват и защитават от една-единствена дясна политическа партия. Така е било в миналото, така е и днес! Причината е проста – различният произход и оттам масата от специфични особености на различните капиталови пластове. Капиталът в България просто никога не е бил “еднородов” и еднопластов и днес не е такъв.

В миналото част от капитала имаше възрожденско-чорбаджийски корен. Конкретиката на процедурата, по която е бил натрупан той до 1878 г., особените му страхове и предпочитания за инвестиране, спецификата в манталитета, семейните връзки и деловите ангажименти на неговите представители, бяха едни. Затова тази съставка на деловия свят в следосвобожденска България се обедини предимно в редиците на Народната партия, въведена от д-р Константин Стоилов и Иван Ев. Гешов.

Обратно, вторият основен пласт на следосвобожденския български капитал е натрупан главно от търговията със земя и изоставени турски имоти или грабеж на хазната. Особеностите на неговите представители като интереси, манталитет, делови предпочитания ги обединяват отделно в редиците на Народнолибералната (Стамболовата) партия. Фабрично-търговският и занаятчийският капитал, натрупан по честен път и с предприемчивост, гравитира около Демократичната партия на Александър Малинов и т.н.

Тази тенденция, макар и с нови белези, по същество се повтаря и при съвременния демо-кратичен преход в България.

Днес част от българския капитал е в “червено”. Той е акумули-ран от тесен кръг елитни представители на бившата номенклатура чрез използване на политически връзки.

Друг важен пласт е капиталът с “мутренски произход”, на фирмите с трибуквените абревиатури. Натрупан изцяло чрез нелегален внос, търговия с дрога, силово застраховане и в сферата на “сивата икономика”.

Трета част на капитала е “синя” и се представлява от собствениците на фирми, появили се през “епохата Костов” чрез известната РМД-приватизация.

Четвъртата, може би най-мощната част от капитала, опериращ в България, е чуждият капитал (германски, италиански, гръцки, турски, американски, руски, даже унгарски и чешки).

Петата част от капитала е “честният капитал” – онзи, който наистина е създаден чрез предприемчивост, умения и риск.

Е, как биха могли днес да се обединят в единно цяло (при това монолитно), и то в общо политическо тяло, представителите на тези поне пет основни пласта на капиталови интереси в България? Това нито е възможно, нито е реалистично да се дефинира като реална политическа амбиция. Всеки един от така очертаните капиталови пластове има своя морал, своята ценностна система и предпочитания, свои специфични, при това остро конкурентни интереси. Всеки се бори за надмощие над останалите по простатата причина, че българският национален пазар е сравнително малък и с ограничена поглъщателна възможност.

Почти нищо не свързва представителите на различните капиталови пластове в България днес! Точно обратното – всичко ги разграничава! И произходът им, и ценностите им, и моралът, и амбициите им! Така че СДС не само че не можа, той не може да бъде единствената партия на българския капитал! Нито една друга българската политическа партия не е в състояние да изиграе подобна неизпълнима политическа роля. Да бъде единствен и господстващ лидер в дясното пространство!

Та нали икономическите интереси разцепиха самото СДС. Софийският център на “синия капитал” се групира около ССД. Провинциалният “РМД – капитал” гравитира около Иван Костов. В СДС останаха онези, които взеха по нещо, но очевидно е, че е доста по-малко от останалите им сини събратя. Затова там се говори повече за “морал в политиката”, отколкото при ССД и ОДС!

Казано по друг начин: СДС бе създадена от бедняци, с наивистичната претенция да бъде единствената, обща дясна партия. А в края на краищата се оказа, че тази организация е използвана само като “ракета носител”, за да се роди единствено “синият капиталов пласт” в България. Това раждане стана естествено след сериозно накърняване интересите на останалите четири капиталови пластове. Така че, когато след 15 години българският народ видя, че от бившите бедняци – основателите на СДС, вече са се пръкнали крупни богаташи, не беше възможно от тази равносметка да не се родят серия нови причини за проявата на “Закона за периодичното изчерпване на българската десница”. От това последва разпадането на СДС и невъзможността му да бъде защитник на “всички в дясно”.

Шесто, към 2004 г. СДС вече не е “младичката”, непорочната и затова “единствено перспективна” политическа партия в България, каквато е тя веднага след 1989 г. За мащабите и традициите на България това е една вече “овехтяваща” партия, защото 15 години в политиката са страшно много време! За 15 години Стамболов и Стоилов след Освобождението направиха Съединението на България, създадоха най-развитата железопътна мрежа на Балканите, изгра-диха една от най-силните армии в Югоизточна Европа и превърнаха българите в най-образования народ от тази част на света. При това тръгвайки от нулата!

За 15 години Конрад Аденауер превърна Германия от “руината на Европа” в икономически лидер на западния свят. За 15 години ударената с атомни бомби Япония роди първия “азиатски икономически тигър”. За 15 години СССР премина от военната разруха и нищета до създаването на ядреното оръжие и полета на Ю. Гагарин в Космоса!

А каква е равносметката на България, при наличието на съвременна политическа десница, на демократичната й политическа сцена след 15 години? Тотално е разрушено широкоплощното и напоявано селско стопанство, обработвано някога над 80% с машини (правителството на Ф. Димитров – 1992 г.). Тенденциозна изолация и по същество дискри-минация на водещи представители на българската наука и култура (“Законът Панев”). Поголовно доразграбена промишленост и по същество деиндустриализация на държавата (РМД-приватизацията – 1997-2001 г.). Повторно взривено национално единство и превръщане на вътрешнополитическата вражда в основен аргумент за политическо оцеляване на неадекватната десница. Разрушена здравна система, пенсионерска нищета, небивала демографска катастрофа, нехарактерна дори и за тежките периоди на войните 1912-1919 година.

С други думи, появата и изявите на съвременната българска политическа десница не помогнаха с нищо да се подобри развитието на нацията и държавата ни. Тя не помогна да се съхрани създаденото с труда на целия български народ, а съдейства за неговото разграбване или унищожение! Това са очевадни негативи от българския живот през изминалите 15 години, които мислещият българин в началото на ХХI век вече свързва неизбежно и със СДС. Доказателство е дори фактът, че дори експрезидентите Желю Желев и Петър Стоянов нееднократно заявиха публично, че след 1989 г. изобщо не са били наясно точно накъде искат да водят България и как да я доведат дотам! Така че по тази линия на националната политическа равносметка също се родиха част от обективните политически причини, довели до поредната проява на “Закона за периодично изчерпване на българската десница”.

Седмата причина за сравнително бързия породен крах на съвременната десница в България трябва да се търси в невероятния политически комфорт, при който се роди, проходи и се изявява тя в политиката след 1989 г. Най-напред на нея не й се наложи да се “бори за власт”. Властта й падна като “зряла круша” в ръцете поради саморазпада на тоталитарната обществена система. Освен това БСП близо едно десетилетие се ангажира със собствената си идейна и практическа реорганизация. Новите леви партии (БРСДП, Евролевицата, ОПТ и др.) така и не се наложиха като сериозни политически сили. БЗНС вече петнадесета година реанимира разпилян в безброй “крилца” и “перца”! Пълна, дори развращаваща подкрепа на западните демокрации за СДС! В резултат СДС изобщо не бе принуден да води реална, сериозна теоретична и практическа битка за собственото си налагане като фактор на обществената сцена. Затова “разглезената” съвременна десница на България се оказа негодна да разработи една вярна, съвременна дясна визия за бъдещето на България. Тя не успя в края на краищата да си изгради и силна лидерска школа – пак по същите причини. Начело на дясното българско правителство през 1992 г. беше човек, чиято мисъл се точеше от “Лъвов до Орлов мост” – без да е ясно къде са смисловите акценти в нея! Някакво чувство за абсолютна непогрешимост, за предопределеност на съдбата, гарнирани с превзета надутост, движеха първите лидерски генерации на новопоявилата се десница в следноемврийска България през 1989 г.

Дори външният вид на част от тези хора не подобаваше на цивилизован човек – черни, ръчно плетени пуловери, рошави, невчесани бради, озъбени и съскащи физиономии, почти монологични речи, без каквато и да е възможност за диалог, наплевателски кампании. Такива човешки образи се бореха да бъдат възприети като “лидери” на съвременната българска десница през 90-те години на ХХ век! Каква несъпоставимост, каква разлика във външния вид и обществените изяви на старите либерално-демократични десни политически лидери като Стоилов, Каравелов, Гешов, Малинов и пр.! Твърде дълго и твърде впечатляващо разглежданият “външен и поведенчески десен образ” се търкаляше на българската политическа сцена, за да не може да бъде забелязан. И най-важното преосмислен! Особено след като се започнаха “отлюспванията” от СДС, борбите между “сините мравки”, обидите на тема “помияри”, политическите заклинания и какво ли още не! Все политически прояви, каквито не се наблюдаваха при нито един друг представител на политическия спектър в България, освен в десния. Е, как при такова равнище на дясната политическа култура и на дясното политическо лидерство въпросното съвременно дясно няма да изпорти своята мисия? Как няма да се окаже негодно, като не е било подготвяно да бъде модерно, цивилизовано и напълно зряло перспективно дясно? И естествено “Законът за периодичното изчерпване на българската десница” не можеше да не стане факт свършен.

Осмата причина трябва да се търси в обстоятелството, че съвременната българска десница нанесе непоправими удари върху ценностната система в мисленето на големи масиви от съвременния български етнос. Какви ли не кощунства се извършиха, за да се доказва, че поетът Никола Вапцаров е жалък плагиат и едва ли не полицейски доносник!? Ликвидиран бе даже орденът “Кирил и Методий”, чрез който обществото отбелязваше моралната си признателност към деятелите на българската наука и култура. Буквално бе изхвърлен в небитието половинвековен културен пласт, свързан с песенното творчество, поезията и художествената монументалност. Онова, което творческият гений на българина е създавал през втората половина на ХХ век, се погребва! Резултатът е известен – чалга, проституция, пошлост и парвенющина – те навлязоха в духовния живот на нацията с небивала агресивност и постигнаха немислими в миналото резултати. И финансови, и като завоевание на общественото съзнание! Как и защо тогава младите да остават в България, след като дори родолюбието бе отъждествено с национализма. Въпреки всеизвестния факт, че най-големи националисти в демократичния свят са именно десните политически сили. Причината е, че именно тяхната частна собственост се намира в границите на националната им държава и тя трябва да бъде защитена надеждно!

Вярно е наистина, че голяма част от тази равносметка може да се отнесе и към останалите, по-дребни представители на съвременната българска десница. Тук обаче ние се занимахме само със СДС по две главни причини. Едната е, че тази политическа партия имаше най-големите претенции да бъде водещият (лидерстващият) фактор сред десните у нас. А другата е, че именно при СДС “Законът за периодичното изчерпване на българската десница” се развихри отново с най-впечатляваща и разрушителна сила. Факт, позволяващ тук да се направят и най-пълните наблюдения и изводи.

Какво обобщаващо заключение се налага в края на това изложение? Казано най-общо, в историята на българската десница могат да се обособят четири основни периода на възходи и залези: първият е от 1879 до 1885 г., завършил с краха на Консервативната партия; вторият е от 1885 до 1919 г., финиширал с фиаско на либерално-демократичната десница; третият е от 1923 до 1944 г. – отбелязан със създаването и краха на ултрареакционния десен безпартиен режим на Сговора, Лигата и монарха; и четвъртият – от 1989 до 2003 г., маркиран със създаването и разпада на СДС. Съпоставката на крайните резултати във всички тези случаи показва, че винаги става дума за крах на десницата поради неумение от нейна страна да схване глобалните задачи на нацията и държавата в конкретния исторически момент. И най-важното – как те да бъдат претворени в полезен резултат за цялото българско общество. Точно заради това сред българската десница периодически се създават обективни условия, на чиято база действа “Законът за периодичното изчерпване на българската десница”.

Всестранното и наистина задълбочено осмисляне на разгледания тук реален политически проблем на българската демокрация е еднакво важно и полезно и за лявото, и за дясното политическо мислене на нашата нация. Причината е проста –
при условията на демокрацията “лявото” и “дясното” са като скачените съдове
Промените в равнището на едното автоматично се отразяват върху нивото на другото. Елементарна политическа истина е, човек, партия и общество като цяло се развиват постоянно във възходяща посока само ако гражданинът общува с равни на неговия интелект хора, ако партиите се съревновават на база “надграждане” в националната съкровищница, а обществото, наблюдавайки ги, периодично дава подкрепата си за онзи от факторите на политическата сцена, който в конкретния момент най-добре ще придвижи националния интерес към по-добра перспектива. В този смисъл оценката на българското общество и в бъдеще ще бъде главният критерий, от който ще зависи дали “Законът за периодичното изчерпване на българската десница” ще продължи да действа на националната ни политическа сцена. Или пък заинтересованите социални и политически фактори ще осъзнаят всичките му негативи и ще направят невъзможни по-нататъшните прояви на този специфичен за българския политически живот закон, свързан със съдбата на десницата.

Едно нещо още днес е абсолютно ясно: през ХХI век българската десница ще бъде нещо много различно от СДС. И в организационен план, и идейно. Първо, защото възкръсване на “обединената десница” от типа “ала СДС” вече практически е абсолютно невъзможно поради посочените по-горе обективни причини. От друга страна, понеже самият капитал в България днес (и в обединена Европа) няма и няма да има нужда от подобен тип десница. И накрая, тъй като изстрадалият български народ няма да прости на СДС грешките му в националното развитие, както не прости в миналото на нито един от изброените негови предшественици.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук