Доктор по философия, магистър по право, научен сътрудник I ст. в Института за философски изследвания към БАН. Автор е на книгата “Творчеството – мит и предизвикателство” и на над 20 научни статии в областта на политиката, икономиката и правото. Активно публикува политически, икономически и правни анализи във в. “Труд”, “24 часа”, “Монитор”, “Стандарт”, “Сега”, “Банкер” и др.
Социално-политическата трансформация след 10 ноември 1989 г. като че ли възкреси надеждите за формиране на обществени структури, характерни за развитите индустриални държави. Проблемът обаче е, че през годините на реалния социализъм у нас останалият свят не беше стоял на същото място. След възхода на социалната държава през петдесетте и шестдесетте години в развитите демокрации много от тенденциите вече имаха друга посока.
Разцветът на високоавтоматизираните технологии и особено бързият възход на информатиката през последните две-три десетилетия на ХХ в. доведе до сериозно преструктуриране и разместване на социалните пластове. В този смисъл лансираните в нашето публично пространство идеи за създаване на средна класа, и то от времето на развитата индустриална епоха, в много отношения бяха закъснели или откровено популистки.
Общо взето, трудно е да се формира средна класа без функциониращо пазарно стопанство, стабилна законова база и политическа предвидимост. Освен това българското общество беше драстично променено през изминалите десетилетия. Връзката на индивидуалната инициатива с частната собственост отдавна беше прекъсната. Частният сектор беше почти напълно ликвидиран и трябваше тепърва да се създава. Болшинството от гражданите, формирани във време, когато на стремежа за печалба се гледаше не само с лошо око, но и се третираше от социалистическите закони като престъпление, се оказаха напълно неподготвени не само да се включат успешно в играта с новите правила, но и да се защитят от посегателства върху имуществото и правата си. Най-важното обаче е, че формираната в предните години социална стратификация не беше удачна основа за желаната трансформация.
Голямата част от българите получаваха своите доходи от работни заплати, които при това бяха строго и централизирано регулирани. Почти нямаше шанс да се натрупат значителни средства за инвестиции, които биха послужили за развитие на частното предприемачество. Централизираната система на планиране и трудова активност пък беше лишила повечето хора от навика и отговорността сами да търсят начина за решението на материалните и социалните си проблеми.
Разбира се, имаше и отделни благоприятни елементи. Много от българите живееха в градове с относително добре поддържана инфраструктура, притежаваха нелоша квалификация, съответна на тогавашния тип социалистическо промишлено производство. Образованието също имаше добри постижения, което е благоприятна предпоставка за удачен преход към нов вид обществени и трудови отношения. Все пак в сравнение с напредналите индустриални страни образованието и квалификацията се оказаха не толкова адекватни на новите условия.
При тези изходни позиции за десетте години от 1989 до 1999 г. обществената структура според квалификацията придоби следния вид1 (числата са в процент от общия брой от трудоспособното население, а процентите са по-малко от 100%, защото има анкетирани, които не са дали отговор):
От съпоставката може да се направи заключението, че поне по квалификация България е съпоставима с част от по-изостаналите страни-членки на Европейския съюз. Но в сравнение със средните показатели за Европейския съюз ние чувствително изоставаме по брой на добре квалифицираните работници и служители. В същото време у нас числото на нискообразованите и нискоквалифицирани работници и служители надвишава почти с 64 % средното за Европейския съюз.
Критерият образование и квалификация сам по себе си е недостатъчен, за да очертае възможните групирания на социалната структура. Той обаче е показателен за шансовете за формиране на една значима средна класа, доколкото при сегашните икономически реалности не е възможно да се развие успешен самостоятелен бизнес или да се намери високоплатена работа без адекватно образование и квалификация.
Може дори да се направи заключението, че представата за високото ниво на образование и квалификация на работната сила у нас е силно преувеличена. Особено на фона на проблемите, пред които се изправи българското образование в последното десетилетие на ХХ в. А и не бива да се забравя, че само по себе си абстрактното отбелязване на някаква степен на образование не е достатъчно условие, за да се намери работно място и да се получат добри доходи.
Другото, което не трябва да изпускаме от внимание, е емиграцията на значително число високообразовани и предимно млади българи. Числата са различни, но варират между 600 и 700 хиляди души. Дж. Стиглиц в своята книга “Глобализацията и недоволните от нея” споменава, че България е загубила през десетте години след 1989 г. 10% от висококвалифицираната си работна ръка.2 На практика това е загуба на реален национален ресурс. Би било наивно да се мисли, че той щеше да остане изцяло в пределите на националните граници при по-успешни реформи и при по-предвидима социално-икономическа среда. Вероятно поне половината от тези българи пак биха емигрирали, колкото и успешно да беше проведен преходът към пазарно стопанство.
Към това следва да се добавят и твърде големите колебания и непоследователност при опита да се премине към демократично обществено устройство. Многобройните грешки и непрофесио-нализмът на политическия елит, неумението да се овладее навреме лавината на инфлацията, неудачната формула за приватизация и разграбване на по-голямата част от натрупаните национални ресурси през предходните десетилетия, банковата криза, която допълнително стопи и без това неголемите спестявания на българите силно стесниха възможностите да се установи социално устройство, поне отчасти подобно на това в развитите страни. На практика целият модел на реализиращия се в България преход, независимо от колебанията и грешките, следваше като че ли една основна линия – тази на социалното разслоение.
Ако проследим как се разпределят потребителските разходи на населението у нас по групи децили в края на последното десетилетие на ХХ в., ще установим няколко изключително тревожни факта. Те са свързани с ясно изразената тенденция към разтваряне на ножицата между най-богатите и най-бедните и същевременно към непрекъснато сриване на благосъстоянието на междинните групи, които при други условия може би биха имали шансове да формират нещо като подобие на средна класа3:
От анализа на тези данни можем да видим, че най-горните два децила, т. е. двайсетте процента най-богати българи по покупателна сила превъзхождат всички останали. Техният дял в общите потребителски разходи е цели 52%. Ако се сравнят разходите, измерени в германски марки между върховия децил и най-бедните 10%, ще видим, че превъзходството на първите е повече от шестнадесет пъти. Що се отнася до средномесечните разходи, тук разликата е още по-голяма – близо двадесет пъти. Освен това най-бедните харчат почти два пъти повече от доходите си за храна, отколкото най-богатите, без да вземаме предвид разликата в качеството на консумираните продукти.
От тази таблица може да заключим също и че между върховия децил и този, който е под него, разликата в потреблението е много по-голяма, отколкото между следващите децили. Като имаме предвид стойността на разходите на глава от населението, измерени в парични единици, ще забележим, че между най-горните два децила и следващия има пропаст, която е от порядъка на 4,5 пъти. Друга важна съпоставка, произтичаща от таблицата, е, че върховите 8% от населението консумират колкото други 75%.
Разбира се, това са данни, които подлежат на допълнителни потвърждения, но от тях е възможно да се направят няколко извода. Ако следваме западноевропейските модели, можем да направим аналогия между разпределението на доходите и класовата структура. В развитите индустриални общества колкото по-богата е една социална група, толкова повече потребява тя. Следователно между потреблението и класовата принадлежност има определена зависимост. При толкова драстична разлика в потреблението у нас, би следвало да се заключи, че няма място за съществуване на средна класа наред с тези на богатите и на бедните.
Безспорно тези данни не следва да се приемат като абсолютно неподлежащи на по-нататъшно прецизиране, но и в този вид могат да послужат като основа за важни заключения от гледна точка на интересуващата ни тема.
Средната класа в нашите условия би имала шанс само ако при един плавен преход към пазарна икономика беше осъществена и такава социална програма, която да съхрани, доколкото това е възможно, натрупаните, макар и недостатъчни, спестявания от предишния период, както и да запази придобитите пак през този период образование и квалификация. Вероятно при друг тип парична и кредитна политика част от по-предприемчивите и по-подготвени за дейност при пазарни условия българи биха могли да развият собствен бизнес и да съставят ядрото на евентуалната средна класа.
Тук обаче има едно съществено възражение. То е свързано с въпроса дали изобщо е възможно да се приложи в каквато и да е форма социално инженерство в края на ХХ в. Знаем, че при тоталитарно управление, по-дълъг период от време и относително затворени икономически и политически граници, това може да стане. Но след рухването на комунистическия режим у нас ситуацията се оказа съвсем различна.
Първо, не беше налице достатъчно влиятелна политическа сила, която да разполага с ясна цел как и в интерес на каква социална структура трябва да се извърши трансформацията.
Второ, нямаше и достатъчно време, в което реформа с подобен характер би могла да се проведе и да даде резултат.
И трето, процесите на глобализацията и силният натиск за пропускливост на границите правят почти невъзможно създаването на каквато и да е парникова “атмосфера” за формиране на предзададени социални йерархии. Всяко от тези условия само по себе си би било достатъчно, за да провали и най-добрия сценарий за изграждане на средна класа. Но и трите накуп формират истинско непреодолимо препятствие.
Една от съществените пречки пред социалната трансформация, която съответства на индустриалната пазарна икономика от западноевропейски тип, беше рязкото увеличаване нивото на безработицата. В периода на тоталитарния социализъм пълната заетост, при това осигурена от държавата, формира определен тип психика, в която очакванията за решаване на материалните проблеми се характеризират с известна пасивност. Нагласата, че друг взема решенията за това какъв тип труд да се полага, срещу какво възнаграждение, при какви условия, е нещо, което може да парализира усилията за решаване на проблемите със загубата на трудовите доходи и да влоши качеството на живот, когато внезапно работното място бъде загубено. Точно това се получи след срива на плановата икономика в началото на 90-те години на ХХ в.
Безработицата като индикатор за тенденциите в доходите и благосъстоянието на българина може да се види от следната таблица:
Как изглеждат нещата с разпределението по социални групи към момента?
Н. Тилкиджиев и М. Димов предлагат една възможна класификация по социални слоеве на основата на данни, събирани по различни поводи от социологически агенции през периода 1997-2003 г.4
Могат да се направят много и различни коментари на тези данни. Един от тях е, че високият дял на пенсионерите и безработните, съставляващи повече от половината от българите, навежда на мисълта за изключително небалансирана социална стратификация. Точно онези слоеве, които със своята самостоятелност, инициативност, висока образованост и предприемачески идеи биха били стабилизиращ фактор и двигател на икономическия просперитет, липсват. Или ако можем да ги открием между интелигенцията, частните предприемачи, служителите с висше образование и квалифицираните работници, те са много под критичната маса, за да се превърнат в ядро на средна класа.
Ако съпоставим тези данни с изчисленията на Ст. Стоилов за доходите и потреблението в същия период, ще видим, че нещата стоят дори още по-песимистично.5
Оказва се, че след 1989 г. от една страна, имаме рязко спадане на БВП и доходите, съпроводено с повишаване на необходимите разходи за поддържане на жизнения минимум, а от друга страна – много ясно очертана поляризация, при която една 8 – 10% прослойка консумира колкото останалите 2/3 от българите. Оттук се налага заключението, че и по потребление, и по място в социалната структура обществото изглежда разслоено в своеобразно разтеглено “ветрило” от социални етажи, които са разсеяни по цялото протежение от богатите до тези, които мизерстват. Нямаме видимо групиране на значими по численост социални групи в средната част на социалната стълбица.
Тези данни следва да бъдат съобразени и с подредбата на Евростат за 2002 г. по количеството на БВП на глава от населението на базата на средния за Европейския съюз
България е на 30 място от 31 класирани
от Евростат страни
с 26% от средния за ЕС. Само за сравнение Люксембург е със 189%, Дания – със 125%, Гърция – със 71%, Чехия – с 62%.
А според данните за 2003 г. на Федерацията на европейските работодатели за една и съща квалификация българинът получава 33 пъти по-ниско заплащане от датчанина, 1/18 от възнаграждението на шведския си колега, 1/17 от това на французина, близо 4 пъти по-малко от колегите си в Чехия и около 3 пъти по-малко от тези в Полша.
Така в началото на ХХI в. България е между страните в Централна и Източна Европа с най-нисък размер на БВП на човек от населението – 1718 щатски долара през 2001 г. и 1978 щатски долара през 2002 г. Само за сравнение, през 1987 г. БВП на глава от населението е бил 3169 щатски долара, а през 1989 г. – 2454 щатски долара. През 1991г. този показател рязко пада на 943 щатски долара и след това започва постепенно да се повишава.6 По последни данни на Националната статистика за 2003 г. БВП на глава от населението е 2538 щатски долара, на ако съобразим тези цифри с курса на щатската валута към момента и през 80-те години на ХХ в., може да се заключи, че в стойностно изражение произведеното сега се равнява на около половината от произведеното тогава.
И към момента е налице твърде неблагоприятна икономическа и социална база, независимо от напредналия преговорен процес с ЕС. На нейна основа много трудно може да кристализират социални групи и прослойки, който да наподобяват поне по основни параметри (доходи, образование, инициативност, политическа ангажираност, култура, финансова и икономическа самостоятелност и т. н.) това, което обикновено се обозначава като средна класа.
Внимание заслужават и едни други процеси, които са свързани с българското село и които често попадат в периферията на изследователския интерес. В доклада на ООН за човешкото развитие, изготвен през 2003 г. на основа на данни от националната статистика през 2001 и 2002 г., както и на социологически анкети, са направени изводи, които имат пряко отношение към анализирания тук проблем.7 Оказва се, че делът на аграрния сектор, който по принцип е в състояние да генерира средна класа, у нас е с 4 пъти по-голям дял в икономиката, отколкото в останалите европейски страни. В България той е 12,5%, докато средно за ЕС е едва 3%. Тенденцията е към постепенно намаляване на този дял, но за съжаление не възниква друга икономическа дейност, която да го компенсира.
Селското стопанство у нас е и секторът с относително най-ниска ефективност – 73% от ефективността на труда в цялата българска икономика. Мнозинството от българските семейства, които живеят в селскостопанските райони, не се занимават с пазарно ориентирано земеделие, а компенсират ниските си доходи с продукти от домашните си стопанства. Това е допълнителна спирачка за увеличаването на потребителското търсене и оттук за ускоряването на икономическия ръст. Така излиза, че съществува значителна по численост група от българи, която живее в своеобразна допазарна икономика, твърде различна и нехарактерна за модерните индустриални стопанства.
Но тъй като и доходите от домашните стопанства не могат да гарантират оцеляването на българското село, те се допълват от социалните помощи и пенсиите. Първите съставляват 39,6% от портфейла на селяните, а вторите – 35,2%. Нито едните, нито другите обаче са достатъчни, за да осигурят нормално съществуване на своите получатели.
Според доклада в селата живеят около 43% от българите. Независимо че миграционните процеси към градовете намаляват, всеки 4-и жител на село е над 65 години. Традиционните връзки на българина със земята, които са му помагали да оцелее в най-кризисните моменти от историята му, ще продължат да бъдат силни и в следващите десетина години. Но животът в селата е много по-труден и с по-ограничени перспективи, сравнен с този в градовете. По-труден е достъпът на децата, които живеят на село, до качествено образование, а оттук и до по-добре платени професии. По-ограничени са и шансовете им за намиране на подходящата социална среда. Както по всичко личи,
българското село не може да стане генератор на средна класа
Според данните, изнесени в доклада, само 3,8% от децата, които живеят там, получават специалности, свързани със селското стопанство. А поради недостиг на ученици много от общо-образователните училища в селата се закриват, което поставя допълнителни трудности с пътуванията, с разходите, с адаптацията, когато се налага децата да продължат образованието си в градовете или в други населени места. Това допълнително утежнява проблемите, свързани с разпокъсаността на върнатите земи на село, с недостатъчно ефективното им обработване и сравнително ниските добиви.
Друг фактор, който също не бива да се изпуска от внимание, е, че, пак според доклада, се променят демографските и етническите параметри на българското село. В селата хората живеят по-кратко и страдат от повече болести. Смъртността сред тях, според данните за периода 1996 -2002 г., е два пъти по-висока, отколкото в града. Това се отнася и за смъртността сред новородените и родилките.
Що се отнася до лекото нарастване на раждаемостта на село (от 6,7 промила през 1998 г. на 8,1 промила през 2001г.), то се дължи предимно на небългарските етнически групи. Според цитирания доклад етническите малцинства постепенно изместват възрастните хора в селата. Към 2003 г. в селата у нас живеят 46% от ромите и 63 % от турците. Сред турците обаче се забелязва тенденция към мигриране в посока към малките градове. Така може да се направи обоснована прогноза за вероятността етническата карта на България да се препокрие с регионалната карта на бедността.
Всички тези данни могат да бъдат интерпретирани по различни начини. Но ако ги разгледаме през призмата на възможността (или невъзможността) да се формира средна класа у нас през този период, биха се откроили няколко момента.
Първият от тях е, че самоцелният опит да се преструктурира икономиката чрез приватизация, но без технологично и продуктово обновяване и без инвестиции, при липсваща или поне силно разстроена система за алтернативна заетост и социални предпазни мрежи доведоха до своя логичен резултат – стотици хиляди хора завинаги загубиха работа, професия или място за реализация.8 И доколкото условията през предишните четири десетилетия бяха превърнали заплатата в единствен или почти единствен източник на доход, за броени месеци и години тяхното благосъстояние се срина необратимо.
Вторият извод е, че често прибързаната и насилствена ликвидация на ключови индустриални отрасли превърна много висококвалифицирани, но с тясна специалност работници, служители и специалисти в ненужна и неадекватна на новите условия работна ръка. Което пък неизбежно ги деквалифицира, защото продължителното оставане без работа води и до загуба на придобитите навици, сръчности и информираност.
Третият извод, вече от гледна точка на философията на историята при осмислянето на българския преход, е, че процесът на социално разслоение и ликвидиране на възможността да се формира средна класа е следствие от цяла съвкупност грешки на политическата прослойка. Некомпетентността и незнанието на основни и често елементарни системни зависимости при промените в една или друга област от общественото цяло генерираха изключително опасни дисбаланси и разслоение. А точно те, заедно с непълноценно функциониране на ключови за средната класа фактори като органите на сигурността, правосъдието, системата на образованието, здравеопазването, данъчните органи, регулирането на конкуренцията, финансовите институции и т. н. на практика ликвидираха плахата възможност от формиране на социална структура, поне в общи линии съответна на индустриалната пазарна икономика.
Без да се забравят и обективните условия, в които протичаха тези процеси като валутните колебания, промените в цените на енергоносителите, санкциите, а след това и военните действия срещу Ирак, войните в Югославия, ескалацията на тероризма и т.н., следва да се признае, че у нас основната отговорност за стопанската и социалната криза се носи именно от политическата прослойка. И от погрешните решения, вземани от нея през този период.
Бележки:
1 Виж Социалната стратификация в България, С., 2000, с. 11-14
2 Стиглиц, Дж., Глобализацията и недоволните от нея, С., 2003, с. 174
3 Виж Социаланта стратификация в България,С., 2000, с. 21
4 Виж Тилкиджиев Н., М. Димов, Статусна основа, С., 2003, с. 80-81
5Стоилов, Ст., “ Аплодисментите за послушната политика заглушават истината за икономиката на страната”, в. “Пари +”, 06.10.2003 г.
6 Основни макроикономически показатели, изд. НСИ, 2002, с. 23
7 www.undp.bg, 05.02.2004
8. Банков, Г., “Политиката на заетостта и безработицата”, в. Икономиката на България и Европейския съюз, С., 2001, с.141
