БЪЛГАРИЯ КАТО В КРИМИНАЛЕН РОМАН

0
197

Александър Симов е роден през 1977 година. Завършил е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил e като журналист във вестниците „Стандарт“, „Пловдивски труд“, „Земя“. От 2004 г. работи във вестник „Дума“.

“Случват се такива дни. Срещаш само изкукуригал народ. После се гледаш в огледалото и си задаваш разни въпроси.”
Реймънд Чандлър

Четири или пет месеца не представляват абсолютно нищо, особено ако ги сравняваме с вечността или дори само с възрастта на Земята. В България обаче събитията от февруари насам бяха така наситени, случваха се с толкова ужасяваща скорост, че на практика оттогава все едно са минали няколко години. Разкритията за това какво точно се е случвало в МВР, какви са механизмите, по които работи министерството и най-важното – какви хора са минавали през него, белязаха 2008 г., а вероятно дълго време ще бъдат тема номер 1 сред обществото. На фона на този скандал назад останаха всички останали теми, идеите за промяна в социалната политика или поне останаха назад в медиите. Цялото внимание постоянно фокусира върху драмите, въртящи се за пореден път около новата порция ченгета и сътворените от тях мащабни интриги. Понякога, ако се замислим сериозно, можем да се объркаме дали в последните години сме живели в истинска държава, или някаква черна пародия на криминален роман.

Повечето от нас са израснали с идеята, че Министерството на вътрешните работи е основен стожер на държавността, разделителна линия в обществото, която ясно разграничава света на обикновените хора от света на тези, които са решили да престъпват закона. В този ред на мисли полицаите, особено най-висшите, трябва да са нещо като граничари по тази линия, които не допускат обществото да се разпадне под натиска на престъпността и мафията. Навремето бащите на криминалния жанр в литературата героизираха образа на ченгето – самотен човек в големия град, който се разхожда по дъждовни булеварди, но в крайна сметка принципен и досадно честен, когато нещата и бъркотиите станат големи. Реймънд Чандлър, Дашиел Хамет, Джеймс Хадли Чейс, Жорж Сименон, големи автори, описали не едно и две ченгета, които в крайна сметка обаче изпълняваха своето основно предназначение – да въздадат справедливост и да се надяват, че тази справедливост прави света дори и за миг малко по-добро място.

В България обаче само за няколко месеца се потвърдиха подозренията точно за обратното. Че всъщност МВР и организираната престъпност са влезли в някаква кошмарна политическа и икономическа симбиоза, от която няма никакво излизане. Добрите романи от криминалния жанр винаги оставят някаква надежда накрая, защото логиката на самата литература го изисква. Логиката на живота обаче се оказа доста по-хладна и ледена – изведнъж всичките ни представени герои се оказаха еднакво лоши и дори в един миг неразличими един от друг. Нека да си припомним обаче как започна да се разплита нишката на това, което медиите нарекоха “скандал в МВР”.

“За изнудвач не рекламираш добре стоката си.”
Джеймс Хадли Чейс

Всичко започна от един типичен български полицейски “герой”, наречен ген. Атанас Атанасов. Изпечен майстор на интригата, депутатът от ДСБ, съпроводен от камери и много журналисти, внесе в прокуратурата сигнал. “Дадох на главния прокурор Борис Велчев неопровержими доказателства за това, че висши полицаи покровителстват фигури от сивата икономика”, коментира Атанасов. По-късно същият показа диск със записани разговори между посочените от него полицаи и бизнесмени. На съвсем естествения въпрос как се е добрал до такава поверителна информация и защо я разгласява, ексшефът на Национална служба “Сигурност” цинично отговори, че е получил диска по пощата. Така и не стана ясно каква е таза магическа поща, която доставя секретни информации, но пък след като стана ясно какво точно има записано на диска, кой ли се и поинтересува от това.

Само три дни след това медиите гръмнаха, че зам.-шефът на ГДБОП Иван Иванов е арестуван, защото дадените от Атанасов доказателства всъщност са се отнасяли за него. Арестът на полицай от толкова висше ниво нямаше как да не вдигне шум. Да не говорим и за факта, че в медиите доста бързо и все още неизяснено как изтече стенограмата на разговорите на Иванов с лица от алкохолния бизнес. Разговорите, записани на хартия, не блестяха с литературни достойнства. От тях ясно се виждаше, че зам.-шефът на ГДБОП всъщност се опитва да продаде своя труд срещу един лаптоп и още нещо.

После колелото на скандала започна да се развива със скорост, която изненада всички. Няколко дни след ареста на Иванов бе задържан и бившият главен секретар на МВР Илия Илиев. Той побърза да се обяви за жертва и да заяви, че го арестуват, за да му затворят устата. Арестът на Илиев обаче очерта целия мащаб на драмата в МВР. Той ясно освети кошмарния факт, че висшите български полицаи вместо да се занимават с основната си дейност, всъщност се шпионират и подслушват един друг, а когато и това не е достатъчно, пускат голямо количество секретна информация на медиите и оставят обществото да се пържи в поредната доза скандали и пререкания. Оказа се, че главният секретар в МВР зад гърба на министъра може да оторизира подслушване на когото й да е в тази държава, без да е длъжен да дава отчет какво прави с информацията. Тази пробойна с размера на пропаст в Хималаите, която ясно се видя от разигралите се сцени, показа за пореден път, че реформата във вътрешното министерство все още не е стигнала доникъде, а в масивната сграда на бул. “Шести септември” е пълно с повече тайни, отколкото в цялата американска криминална литература.

В полицейската драма се намеси и още една фигура – ген. Ваньо Танов, бивш шеф на ГДБОП, неуспял кандидат-кмет на ГЕРБ за Русе и настоящ общински съветник в крайдунавския град. Необщителният и мълчалив като директор Танов изведнъж се оказа любимец на медиите, желан събеседник в сутрешните блокове, които той не разочарова, а подхрани със солидна доза полицейски истории за корупция, политически чадъри и закрила на организираната престъпност, които обаче много трудно можеха да бъдат проверени. Ако до този момент реформите в МВР бяха възможни и без някакви по-радикални промени във върховете, точно намесата на генералите политици и тяхното полуистерично говорене всъщност допълнително нагнети напрежение в системата, за която и Атанас Атанасов, и Ваньо Танов казваха, че милеят.

“Съдбата връхлита откъм тъмните ъгли. Обаче трябва да се радваме, когато в ръцете й няма пистолет…”
Дашиъл Хамет

Скандалите продължиха с едни безкрайни заседания на вътрешната парламентарна комисия, по време на които не един и два пъти бе изслушван вътрешният министър Румен Петков. Естествено започна да се говори за неговата среща с дупнишките бизнесмени, известни с бойното си име братя Галеви, дали тя е регламентирана или не.

От НДСВ пък започнаха да се опитват по всякакъв начин да се дистанцират от темата и да бъдат по-невинни от ангели. В опита си да покаже различно лице шефът на вътрешната комисия в парламента, жълтият депутат Минчо Спасов, няколко пъти прибягна дори до библейски цитати като “Не се налива ново вино в стари мехове”, визирайки реформата в МВР, която трябваше да се случи. БСП също реагира на засилващия се медиен натиск. Ръководството на партията натовари Румен Петков с нелеката задача за 10 дни да подготви доклад за работата на вътрешното министерство в последните 17 години и в този доклад да има ясен анализ и препоръки за реформи. Междувременно главният секретар на ведомството ген. Валентин Петров бе пратен в отпуск. А опозицията прибягна до своето старо средство – внесе вот на недоверие.

Медиите пък се отдадоха на любимото си забавление – за пореден път да се занимават със спекулации за промени в правителството. Изобщо политическият коктейл, който бе забъркан през тези размирни дни, съдържаше в себе си всички предпоставки за продължителен и много тежък махмурлук – полицейски скандали, спрените пари от Европа, опитите на НДСВ да си измие ръцете. Само две седмици преди да се разразят тези драми, тройната коалиция проведе успешен семинар в Хисаря, където лансира цяла поредица от идеи в икономическата и социалната сфера. Тримата лидери – Сергей Станишев, Симеон Сакскобургготски и Ахмед Доган, дори обявиха, че ще поискат доверието на българите за още един мандат в управлението и начертаха приоритети до далечната 2011 г. В България обаче всеки далечен план е коварен, защото никой никога не е наясно какво ще му сервират съвсем близките месеци.

„Бях замаян като дервиш, безсилен като повредена пералня машина, смазан като настъпен банан, неуверен като синигер и със същите шансове за успех като балерина с дървен крак."
Реймънд Чандлър

Тук е мястото да поговорим и за ролята на опозицията и нейният опит да демонстрира политически мускули. Още преди скандалите с МВР през февруари опозицията се опита да спретне акция “три в едно” – вот на недоверие към правителството, шествие от НДК до парламента и митинг срещу управляващите. Обединеният фронт на опозиционните партии (един до друг в политически еклектична маса се наредиха СДС, ГЕРБ, “Атака”, ДСБ, БНС и шепа независими депутати) обаче сътвори един фарс, а не нещо реално. Реалността се оказа повече от трагична. Това, което като проект звучеше вдъхновяващо, възторжено и бунтарски, се оказа тълпа от около 1000 души (само за протокола – повечето от тях фашизирани фенове на "Атака"), които дори не успяха поне един път да се сбият с полицаите. Не че трябва да не се уважават органите за реда, ама ако властта паднеше, поне можеха да си го пишат като бойна заслуга в дните на борба срещу тройната коалиция. После вотът отмина, а опозицията отново притихна в очакване.

Два месеца по-късно обединеният фронт отново се опита да заиграе по същата струна, и то с почти същите думи. Мотивът за вот звучеше бойко: “за срастването на организираната престъпност с ръководството на МВР".

В парламентарната зала обаче опозицията се превърна в жертва на своята собствена тактика. Грешките, които тя направи доста трагично, уви, не можеха да бъдат избегнати. Опозицията се опита да поддържа една безкрайно съмнителна теза, че източник на корупцията и въобще на симбиозата власт – престъпност е единствено и само настоящият кабинет. Хората обаче не са слепи. Всички отдавна се пържим в една държава, която винаги уж ще става нормална, а в следващия момент се случва нещо, което ни дава редица доказателства за обратното. В този смисъл – подготвяйки се за вота на недоверие, опозицията трябваше да започне със своите грешки и с натрупаната лоша карма в диалога с мутрите. Защото опозицията също имаше да дава отговори за корупцията и престъпността, обаче предпочете да се изживява само като гръмогласен обвинител. Пък и каквито и критики да има към кабинета на Сергей Станишев, то не може да се отрече едно – правителството не направи опит да прикрива скандала или да замита всичко под килима, а показа решимост да извърши реформи. Опозицията се опита да се настани на бойните политически амбразури, за да стреля напред и да покаже някакво ново лице, но не поиска да хвърли поглед назад към бойното поле, осеяно със скелетите на нейните тайни и тъмни недоизказани далаверки.

“За първи път от много време насам знаеше какво трябва да направи!”
Жорж Сименон

Правителството оцеля след безпомощния вот на недоверие, но НДСВ не изневериха на собствения си уклончив стил и гласуваха “въздържал се”. От днешна гледна точка можем съвсем ясно да кажем – те нямаха нито една причина да гласуват така, освен някакъв неясен мираж в собственото им разбиране за света, че българите биха ги дистанцирали от подобен скандал. В политиката, когато гониш миражи, стигаш до пропасти. Звучи малко поетично, но НДСВ бяха на път да се убедят в тази изстрадана от векове максима. Лаконичният по време на разгара на скандалите Станишев се изправи пред депутатите, след като кабинетът му оцеля след петия опит да бъде свален и обеща, че промени ще има. Дори намекна, че вече няма време да се съобразява с коалиционни формули, а трябва да се търсят хората, които ще могат да свършат работа. Всички заговориха за напрежение в коалицията и такова наистина имаше.

В мига, в който обаче всички предчувстваха някаква криза, партиите от тройната коалиция намериха начин да се разберат по големите въпроси. И не че беше лесно, защото проблемите, които трябва да се решават, никак не са малко. Два дни след спечеления вот на недоверие Румен Петков подаде оставка. С това донякъде съкруши всички онези, които си мислеха, че той ще завлече правителството със себе си и с това, че няма да поиска да се оттегли. Може би малко късно, но тръгвайки си, той се извини за най-големите си грешки, които е направил – кадровите грешки Илия Илиев и Ваньо Танов. Двамата генерали, които показаха на българите, че полицията има гадно и цинично лице. С такива прозрения обаче никой не се гордее.

БСП намери сили да поеме и ясна политическа отговорност за реформите в МВР, след като посочи едно от най-популярните си лица за приемник на Петков – шефа на парламентарната група на Коалиция за България Михаил Миков. Специално от Германия бе извикана и посланичката ни там Меглена Плугчиева, на която бе поверена най-отговорната задача – да поеме контрола върху усвояване на европарите. В нейната смяна най-голямо впечатление ми направи един коментар в немската преса. В него авторът буквално казваше следното: “Когато в България стане горещо, българите винаги намират някоя жена, която да оправи положението.” А за нов здравен министър на мястото на проф. Радослав Гайдарски социалистите посочиха един от своите най-успешни кметове – ексградоначалника на Стара Загора Евгений Желев. След смените дори и на най-големите наивници им стана ясно, че в България предсрочни избори няма да има. Защото май в голямата си част режисираната истерия целеше дестабилизация и предсрочен вот. Това, че този сценарий не се осъществи, може би все пак е показател за нова мъдрост в управлението.

"17 години съм ченге. Дори жена ми вече ме мрази!"
Реймънд Чандлър

Тук най-често се опирахме на мъдростта на Реймънд Чандлър, който като писател май се домогна най-близо до разбирането за мрака и светлината, които едновременно могат да съжителстват в душата на един човек, без нито едното, нито другото да го определя. Стигнахме до ситуация, в която да се усъмним в самата основа на това, което наричаме държава. И може би е време за един много трезв извод, въпреки че точно тях, независимо какво се говори, никой не ги обича. В разказаната история, извадена като от трилър на политическа тема, няма добри и лоши. Или поне идеята беше да няма такива. Крайно време е да достигнем до простичкото и обикновено разбиране, че в нашия свят съвършени политици няма да се появят. Или, ако трябва да го изречем с езика на уличния обвинител – всички са еднакво виновни. Едните, защото открито толерираха мутрите и забогатяваха с тях, а другите, защото се правеха, че това никога не се е случвало. С този извод не искам да правя песимистични заключения. Просто по въпроса за организираната престъпност днес трябва да търсим хората, които могат и които искат да направят нещо. Всичко останало ще са нелепи монолози. Колкото обаче и да се напъвам, колкото и да се опитвам да бъда великодушен, по никакъв начин не виждам в обединения фронт на опозиционните сили хора, които ще могат да се справят с престъпността. Такава е тъжната истина. Но много се надявам, че правителството ще докаже, че може да се справи с проблема. Всъщност, когато човек няма друга власт, му остава властта на надеждата.

Бъркат тези, които я подценяват.

И най-накрая, един суперположителен извод. След като всички ченгеджийски интриги поотшумяха, отново актуална стана темата за социалната политика. За първи път през 2008 г. видях окончателната реабилитация на това, което наричаме лява политика или пък използваме метафората “ляв завой”. Изведнъж дори и тези, които с години твърдяха, че лявата политика е път без изход, не води доникъде освен до масово харчене на пари, сега започнаха да се тръшкат, че имало недостиг от социални мерки, че трябвало да се помисли за хората. Годините на десни експерименти май приключват. Ето това можем да наречем добра новина в случая!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук