Ноам Чомски (р. 1928) е американски професор по лингвистика в Масачузетския технологичен институт и създател на Йерархията на Чомски — класификация на формалните езици. Извън лингвистичната си дейност Чомски се описва като либертарен социалист и е широко известен с политическите си книги и статии.
Достатъчно възрастен съм, за да помня речите на Хитлер по радиото отпреди 75 години. Не разбирах думите, но не можех да не усетя заплахата, идваща от тона и екзалтираните тълпи. Беше февруари 1939 г., веднага след падането на Барселона, когато написах първата си политическа статия.
Съдържанието й не беше нещо съществено. Но ясно си спомням състоянието на страх и предчувствие. Статията започваше с думите: „Австрия падна, Чехословакия падна, сега падна и Барселона“. И цяла Испания малко по-късно. Това завинаги е останало в съзнанието ми заедно със страха и усещането за тъмните облаци на фашизма, струпващи се над Германия, след това над Европа, а може би и отвъд, за нарастващата сила на невъобразимия ужас. Никой не можеше да предвиди Холокоста тогава и макар Кристалната нощ (1) да бе факт само седмици преди това и бягството на отчаяните бежанци да нарастваше, много от тях не можеха да повярват все още какво става.
През ония години за първи път се срещнах с радикални интелектуалци — не в смисъла, който обикновено влагаме за хора със статус и с привилегията да въздействат на обществото с идеи за общочовешките дела и проблеми. И тъй като привилегията предполага отговорност, винаги е възниквал въпросът как те използват тази отговорност.
Темата бе много актуална през онези години в работите на Ерих Фром, Ръсел и Дюи, Оруел, Дуайт Макдоналд (2) и други, с които скоро щях да се запозная. Радикалните интелектуалци от моето детство бяха различни. Това бяха роднините ми от Ню Йорк, произлизащи от работническата класа, повечето безработни по време на Голямата депресия.
Един от чичовците ми беше инвалид и притежаваше вестникарски павилион
благодарение на една от програмите на Новия курс. (3) По такъв начин бе в състояние да подпомага семейството си. Родителите ми също преживяваха донякъде. Като учители във Филаделфия те имаха изключителния късмет да не са безработни, така че потокът от лели и братовчеди у нас не секваше.
Повечето от нюйоркските ми роднини нямаха системно образование. Макар да беше учил до четвърти клас, чичо ми с вестникарския павилион упражняваше огромно влияние върху мен през ранните ми години. Бях част от този интелектуален кръг или по-точно, бях в периферията му, защото бях още дете. Постоянно се обсъждаха най-новите изпълнения на Будапещенския струнен квартет, споровете между Щекел (4) и Фройд, радикалната политика и активизмът(5), които по онова време достигнаха впечатляващи върхове. Особено значими бяха седящите стачки — само стъпка от работнически контрол над фабриките и радикална промяна на обществото — идеи, които са твърде будни и днес.
Нарастващият активизъм на труда предизвика сериозна загриженост в света на бизнеса поради обстоятелството, че беше главен фактор в програмите на Новия курс. Лидерите на бизнеса алармираха за „опасност за индустриалците от нарастващата политическа мощ на масите“ и настояваха да се засили „вечната битка за умовете на хората“. Те противопоставиха свои програми за преодоляване заплахата за строя и реда, замразени по време на войната, но възобновени с изключително усърдие и мащаби след това. САЩ се отличават от другите индустриални общества по високата класова осъзнатост на бизнесобщността си, по безмилостно жестоката класова война, водена с изключително насилие преди и с масирано пропагандно настървение днес. Някои от моите роднини стояха близко до комунистическата партия.
Други подкрепяха антикомунистическата левица. Трети, като чичо ми, изповядваха антиболшевизма на крайната левица. Имах усещането, че симпатизантите на партията, независимо от ритуалното им послушание пред Русия, поставяха акцента върху гражданските права и работническите движения, преразпределяне на богатството и крайно необходимата социална промяна. Партията
не страдаше от илюзията за скорошна победа, но винаги се озоваваше в готовност, настойчивост и решимост да продължи борбата, независимо от временните поражения. Нещо, което истински ни липсва днес.
Партията имаше влияние в масовите организации и в дружествата за работническо самообразование и не на последно място — предоставяше възможност на безработните ми лели шивачки да прекарват една седмица в провинцията в почивен дом на ILGWU (6) или другаде, за да избягат от твърде мрачния свят, макар че, доколкото си спомням, времето тогава беше изпълнено с надежда — твърде различно от днешното, независимо от условията, които обективно са по-малко сурови.
До 1941 г. по-голямата част от времето си прекарвах на Четвърто авеню в центъра на Манхатън около друга група радикални интелектуалци в малките книжарници на анархисти бежанци от Испанската революция от 1936 г. или в офиса на анархистката организация Freie Arbeiter Stimme (7) на близкия площад „Юнион“. Те също не бяха интелектуалци в общоприетия смисъл на това понятие. Но ако под понятието разбираме хора, които мислят сериозно върху проблемите на живота и обществото и върху възможните решения на основата на знанието и разума, те наистина бяха интелектуалци, впечатляващи при това. Те се радваха, че около тях се навърта момче, запленено от анархистката революция от 1936 г., която и тогава, и днес, смятам за едно от върховите постижения на западната цивилизация и в известен смисъл — за пътеводител към по-добро бъдеще. Тогава събрах много материал, включително непубликувани текстове, които използвах 30 години по-късно, когато започнах да пиша по темата.
Измежду най-забележителните материали е сборник с оригинални документи за колективизацията, публикувани през 1937 г. от CNT(8) (испанския анархосиндикалистки съюз, който през настоящата година отбелязва своята стогодишнина). В съзнанието ми остана приносът на селяните от Мембрийя, който бих искал да цитирам:
„Осем хиляди бедни жители на една бедна провинция живеят в мизерни колиби. Улиците не са павирани, в селището няма вестник, нито кино, кафене или библиотека. Храната, дрехите и сечивата се разпределят поравно. Парите са отменени, трудът — колективизиран. Всичките стоки принадлежат на общността, потреблението е социализирано.
Това е социализация на бедността, не на богатството. Цялото население живее като в голямо семейство. Служителите, представителите, секретарят на синдиката, членовете на общинския съвет — всеки избран изпълнява длъжността си като глава на семейство. Но те подлежат на контрол: специалните привилегии или корупцията не се толерират. Мембрийя е може би най-бедното селище в Испания, но е най-справедливото.“
Тези думи на едни от най-бедните селяни в страната разкриват с изключително красноречие постиженията и надеждите на анархистката революция. Постиженията, разбира се, не се пораждат от нищото. Те са резултат от десетилетните борби, от опита, от бруталните репресии и поуките. Идеята как да се организира едно справедливо общество е била в умовете на хората дълго време преди да се появи възможността. Експериментът да бъде изграден свят на свобода и справедливост, твърде скоро е разгромен от обединените сили на фашизма, сталинизма и либералната демокрация. Центровете на глобалната власт добре разбират, че само обединени могат да унищожат опасната за подчинението и реда заплаха, преди да пристъпят към второстепенната задача да делят плячката.
В началото на 90-те години ми се удаде възможност от първа ръка да наблюдавам в мизерните бордеи на Хаити част от живота на бедните хора — обект на брутална репресия и насилие — във връхната точка на подкрепяния от Вашингтон терор. Фактите все още се премълчават, макар че са безкрайно съотносими към днешните трагедии. Или в бежанските лагери на Лаос, където наемната армия на ЦРУ въдвори десетки хиляди прокудени от домовете им. В продължение на години те се опитват да оцелеят в пещери, подлагани са на безмилостни бомбардировки — действия, които нямат нищо общо с войната във Виетнам (едно от най-жестоките зверства в съвременната история). Фактите за войната в значителна степен са все още неизвестни, а последиците от нея — все още убиват хора по изобилстващата с невзривени боеприпаси земя. Или в Палестина, Югоизточна Турция и на много други места. Особено угнетяващи са трагедиите в Южна Колумбия, където селяните — местни жители и афроколумбийци — са прокудени от опустошените им земи чрез терор и химическа война, наречена „опушване“.
Излиза, че имаме право да подлагаме хора на ужасни страдания и да унищожаваме други страни под претекст, фабрикуван от групата за подкрепа на Колумбия тук, вместо да обгърнем тези хора с най-голямо съчувствие и човещина.
Едно от нещата, които научих преди 70 години в книжарниците на анархистите, е, че съм сбъркал, когато съм смятал падането на Барселона през 1939 г. за погребален звън на свободата в Испания. Той проехтя две години по-рано, през май 1937 г., когато комунистическата репресия разби индустриалните работници, когато комунистическите армии унищожиха в цялата страна колективите с помощта на либералните демокрации, а Хитлер и Мусолини изчакваха сгодния случай да се намесят. Резултатът бе огромна трагедия за Испания.
Години по-късно записах аспирантура в Харвард, там започна и моето запознанство с елита на интелектуалния свят. С пристигането си попаднах на организираното от факултета обичайно събиране на новите студенти, където много изтъкнат философ ме удостои с изложение за Голямата депресия, която, както ме увери, не се била случила. Това беше либерална фалшификация. Нямало е отчаяни просяци пред нашата врата в началото на 30-те години, нямало е пребити от фабричната охрана текстилни работнички, нито безработни роднини. Може да са пострадали неколцина бизнесмени, но нищо повече от това.
Скоро разбрах, че това не беше изключение, макар да не беше типично за харвардските интелектуалци. Повечето бяха либерали, поддръжници на Стивънсън (9), които го аплодираха, когато заяви в ООН, че трябва да защитаваме Виетнам от „вътрешна агресия“, от „нападение отвътре“, както го бе казал президентът Кенеди. Думи, които чуваме отново днес. Например, миналата неделя „Ню Йорк Таймс“ писа, че след завземането на Марджа (10) в провинция Хелманд морските пехотинци се сблъскват с толкова доминираща талибанска идентичност, че движението, което разпростира влиянието си
върху цялото население, прилича на единствената политическа организация в еднопартиен град. По този повод бригадният генерал Лари Никълсън, командир на бригадата морски пехотинци в провинция Хелманд, заяви: „Трябва да преоценим дефиницията ни за „враг“. Повечето хора се идентифицират тук като талибани… Затова трябва да предефинираме нашето мислене, не да се опитваме да изгоним талибаните от Марджа, а да се опитваме да изгоним врага.“
Проблемът, който винаги е обърквал завоевателите, е добре познат на САЩ от опита му във Виетнам. Водещ американски правителствен учен се оплака в твърде прехвалена книга, че врагът отвътре
бил единствената „действителна масова политическа партия в Южен Виетнам“ и всеки опит да противодействаме политически, би изглеждал като сблъсък на цаца с кит.
Следователно, трябвало да преодолеем тази политическа сила, като използваме нашето предимство — насилието. Което и направихме.
И други са се изправяли пред подобна дилема: руснаците в Афганистан през 80-те години например предизвикаха насилие, което ние използвахме, за да предизвикаме ответни престъпни действия на противника. Според Уилям Полк, специалист по Средния изток, руснаците „спечелиха много военни победи и чрез своите граждански програми успяха да спечелят и много от селата“. От достоверни източници знаем, че те наложиха сериозни свободи в Кабул, особено за жените. Но, продължава Полк: „През десетилетието на тяхното въвличане руснаците спечелиха почти всички битки и успяха да окупират в един или друг момент почти всеки сантиметър от страната, но… загубиха войната. Когато се отказаха и напуснаха страната, афганците се върнаха към традиционния си начин на живот.“
Дилемата пред Обама и МакКристъл (11) не е същата. Противникът, който морските пехотинци се опитват да прогонят от селата, не получава подкрепа отвън. Руските нашественици, обратното, бяха изправени пред съпротива, която получаваше енергична подкрепа от САЩ, Саудитска Арабия и Пакистан. Ние мобилизирахме най-крайните ислямски фундаменталисти, включително такива, които тероризират жените в Кабул. И ги въоръжихме със съвременно оръжие. Те наложиха радикалната ислямизация на Пакистан — още един Рейгънов подарък за света заедно с пакистанското ядрено оръжие. Целта на тези операции на САЩ не бе защитата на Афганистан. Както обясни шефът на ЦРУ в Исламабад, който ръководеше операциите, целта бе „да се убиват съветски войници.“ Той дори се похвали, че „обича“ тази „благородна цел“, и подчерта много ясно, че „мисията не е освобождаване на Афганистан“ — страна, за която не му пука. Подобни изявления направи и Збигнев Бжежински.
В началото на 60-те години бях дълбоко въвлечен в антивоенното движение. Няма да разказвам подробности, макар че от тях може да научим много за интелектуалния климат, особено в либералния Бостън. До 1966 г. моето собствено участие бе достатъчно сериозно. Поради опасността да бъда лишен от свобода, жена ми се принуди да се върне на работа в колежа след цели 17 години и да защити научна степен. Делото бе вече насрочено, но го отмениха след офанзивата „Тет“ (12). Тази офанзива убеди бизнеса, че войната започва да става твърде скъпа. В публичното пространство обаче се лансира митът, че основната цел на войната била постигната — още една дълга история, която няма да разказвам. Та след офанзивата „Тет“ и промяната на официалната политика, изведнъж се оказа, че всички били отколешни противници на войната, но таяли това дълбоко в себе си. Биографите на Кенеди пренаписаха историята, представяйки своя герой за гълъб, без да се притесняват от многобройните документални свидетелства, сочещи, че Кенеди възнамеряваше изтегляне от непопулярната война само след постигане на победа.
Съмненията в тези среди нарастваха още преди офанзивата „Тет“. Те не бяха мотивирани от сантименталните представи за правилно или погрешно. Подобни оценки запазваме само за действията на противника. Действителните мотиви изхождаха от съображението доколко има възможност за успех при отблъскване „нападението отвътре“.
Разсъждението на Артър Шлезинджър (13), когато започна да разбира, че постигането на победа не е толкова лесно, всъщност е една парадигма. Както се изрази той, „всички се молим“ ястребите да се окажат прави, а новият ден да донесе победа. Ако това се случи, ще възхваляваме „мъдростта и държавническото изкуство“ на постигналото военна победа правителство на САЩ, загърбвайки „трагично изкормената и разрушена от бомби земя, опожарената от напалм и превърната в пустош от химическите дефолианти опустошена страна“ с разбита „политическа и институционална структура“. Но ескалацията вероятно няма да успее и ще се окаже прекалено скъпа, затова стратегията трябва да се преосмисли. Нещата не са се променили и днес, щом Обама е приветстван като главен противник на инвазията в Ирак, която била „стратегическа грешка“ — думи, които човек можеше да прочете в „Правда“ в средата на 80-те години. Имперският манталитет е много дълбоко вкоренен.
Не е фалш, за съжаление, когато в господстващите среди либералните империалисти са наричани „добри момчета“. Това разкриват и последните проучвания на общественото мнение.
Почти половината от запитаните казват, че средностатистическият поддръжник стои по-близо до мненията на „Чаеното парти“ (14), отколкото до президента Обама, предпочитан от по-малката част от отговорилите. Разбивката обаче е интересна: 85% от т. нар. политическа класа казват, че мненията им са по-близо до тези на Обама, а 63% от т. нар. средни американци казват, че мненията им са по-близо до „Чаеното парти“. Практически по всички въпроси републиканците се радват на по-голямо доверие на електората, отколкото демократите, в много случаи с двойно по-големи стойности. Други свидетелства подсказват обаче, че тези анкети регистрират повече недоверието, отколкото доверието. Не си спомням в моя живот да е имало някога такова равнище на гняв и на страх в страната. И тъй като демократите са на власт, отвращението от сегашния социално-икономическо-политически свят се приписва на тях.
За съжаление, тези нагласи са разбираеми. В продължение на повече от 30 години реалните доходи на по-голямата част от населението са в застой или намаляват. От средата на 70-те години социалните показатели постоянно се влошават, след като в предишните години едва са догонвали растежа, а работните часове и несигурността се увеличават заедно с дълга. Богатството нараства, но се трупа в много малко джобове, което води до рекордно неравенство. Това са, най-общо казано, последиците от финансиаризирането на икономиката от 1970 г. насам, довело до съответен спад на вътрешното производство. Пред очите на хората банкерите, които носят основната отговорност за сегашната криза и които обществото спасява от банкрут, се радват на рекордни печалби и огромни бонуси, докато официалната безработица достигна 10%, а в преработващата промишленост гони равнището на Депресията — само един на всеки шестима има вероятност да се върне на работа. Хората с основание искат отговори, но не ги получават. Вместо това ни разтягат измишльотини, вътрешната свързаност на които трябвало да бъде разбрана само ако подтиснем съмнението и влезем в техния свят на ирационалност и измама. Смятам за сериозна грешка обаче да се иронизират номерата на „Чаеното парти“.
Би трябвало да се замислим какво се крие зад тези номера и да се запитаме защо справедливият гняв на хората се използва от крайната десница, не от силите, които в моето детство организираха протестите в дните на формиране на CIO(15) и другите конструктивни форми на активизъм. Нека посочим само един пример от функционирането на реално съществуващата пазарна демокрация. Най-важният избирателен окръг на Обама са финансовите институции, които придобиха такова господство в икономиката, че делът им в корпоративните печалби нарасна от няколко процента през 70-те години на около една трета днес. Те предпочетоха Обама пред Маккейн и до голяма степен му купиха изборите. Те очакваха да бъдат възнаградени и бяха. Но преди няколко месеца, реагирайки на нарастващия обществен гняв, Обама започна да критикува „алчните банкери“, които бяха спасени от обществото и дори предложи някои мерки, за да ги ограничи. Последва наказание за тази негова грешка. Най-големите банки незабавно обявиха, че ще насочат парите си към републиканците, ако Обама продължи с враждебната си реторика.
Обама чу посланието. Само след дни той заяви пред бизнеспресата, че банкерите са прекрасни „момчета“. И отправи специални хвалебствия към ръководствата на двата водещи бенефициента на обществени блага — „Джей Пи Морган“ и „Голдмън Сакс“, уверявайки света на бизнеса: „Аз, както и повечето американци, не завиждам на успеха и богатството на хората — тоест на бонусите и печалбите, които разгневиха обществото. Те са част от системата на свободния пазар“, продължи Обама и не беше неточен, след като понятието „свободен пазар“ се съдържа в държавнокапиталистическата доктрина.
Това не би трябвало да ни изненадва. Още непоправимият радикал Адам Смит, говорейки за Англия, беше посочил, че главните архитекти на властта — по негово време търговците и фабрикантите — са собственици на обществото и те искат да бъдат сигурни, че политиката ще следва изключително техните интереси, независимо от „страданията“ на хората в Англия. Нещо повече — независимо от жертвите на „дивашката несправедливост на европейците“ по света. Британските престъпления в Индия тогава предизвикваха голямо безпокойство сред старомодните консерватори, изповядващи морални ценности — категория, която Диоген може да продължава да търси и днес.
Модерна и по-сложна версия на максимата на Смит е „инвестиционната теория в политиката“ на политикономиста Томас Фъргюсън (16), според която изборите са повод групи инвеститори да се обединят и вложат парите си в контрола на държавата посредством подбрани политически архитекти, които да служат на интересите им. Оказва се, че тази теория много добре прогнозира дългосрочната политика. Това едва ли ще ни учуди. Концентрацията на икономическата мощ естествено се стреми да разшири властта си над цялата политическа дейност. Както посочих, в САЩ този процес е стигнал до краен предел.
Напоследък се води разгорещен дебат дали или по-точно кога САЩ ще загубят господстващата си роля в световната политика в полза на въздигащите се световни сили Китай и Индия. Има основание за подобна тревога. Но освен погрешното схващане за дълга, бюджетния дефицит и действителното състояние на Китай и Индия, в основата на дискусиите е сериозната заблуда за характера на властта и нейното упражняване. В университетския и в публичния дебат най-често се посочва, че участниците в международните отношения са държави, които преследват някаква мистериозна цел, наричана „национален интерес“, различна от вътрешното разпределение на властта. Адам Смит имаше изострена наблюдателност и неговата радикална баналност ни предоставя полезен коректив. Наистина е налице глобално изместване на властта, но не на тази, която е в центъра на вниманието. Налице е по-нататъшно придвижване на глобалната работна ръка към транснационалния капитал, което рязко ескалира през неолибералните години. Цената е значителна, включваща трудещите се в САЩ, гладуващите селяни в Индия и милионите протестиращи работници в Китай, където делът на труда в националния доход намалява много по-бързо, отколкото в по-голямата част на света.
Политикономистът Мартин Харт-Ландсбърг (17) отбелязва, че Китай има водеща роля в реалното глобално преместване на властта, превръщайки се предимно в монтажен цех на една регионална производствена система. Япония, Тайван и други прогресиращи азиатски икономики изнасят части и компоненти за Китай и му предоставят по-голямата част от модерната технология. Китайският труд ги сглобява и ги изнася.
Изследване на фондацията „Слоан“ показва, че от изнесените от Китай iPod (18) с единична цена 150 долара, само 3 на сто от добавената стойност се дължи на Китай, макар че се води за китайски износ. Голяма загриженост предизвиква растящият американски търговски дефицит с Китай, но се пренебрегва фактът, че търговският дефицит с Япония и с останалата част на Азия рязко намалява в процеса на създаване на нова регионална система за производство. Анализ на „Уол Стрийт Джърнъл“ стигна до извода, че ако добавената стойност е калкулирана правилно, действителният дефицит в търговията на САЩ с Китай ще се сведе докъм 30%, а този на САЩ с Япония ще се покачи с 25%.
Американските производители постъпват по същия начин: предоставят части и компоненти на Китай за сглобяване и износ, предимно в САЩ. За тясно обвързаните с властта финансови институции, търговски гиганти, собственици и мениджъри от производствения сектор, всичко това е рай. Не за американските работници. Но както сочи Смит, тяхната съдба не е грижа на „главните архитекти на властта.“
Няма нищо принципно ново в процеса на деиндустриализация. Собствениците и мениджърите естествено търсят най-ниските разходи за труд. Опитите за обратното на знаменития Хенри Форд например, бяха отменени от съда, така че сега това е задължение, произтичащо от закона. Един от начините за намаляване на разходите е преместване на производството. В предишни времена преместването беше предимно вътрешно, особено към южните щати, където трудът можеше грубо да се потиска. Големи корпорации като „Ю Ес Стийл“ на светия филантроп Ендрю Карнеги, се възползваха от новата робска работна ръка, създадена в процеса на криминализиране на живота на чернокожите след края на Възстановяването през 1877 г. — същностен елемент на американската индустриална революция до Втората световна война. Този елемент бе възпроизведен частично през последния неолиберален период.
Войната срещу наркотиците беше претекст за преместване на ненужното население, предимно чернокожо, към затворите, което предостави нов приток на затворнически труд към държавните или частните затвори в нарушение на международните конвенции по труда. Животът на афро-американците там едва се различава от този с робски вериги, понякога дори е по-зле. В последно време преместването е най-вече към чужбина.
Нека се върнем към обвиненията срещу „алчните банкери“. Трябва да признаем, че банкерите имат солидно оправдание.
Тяхна цел е увеличаване на печалбата и на пазарния дял; всъщност, това е тяхно законово задължение. Ако не го правят, ще бъдат заменени с други, които го правят. Това са институционални факти, каквито са и присъщите несъвършенства на пазара, изискващи игнориране на системния риск, именно вероятността сделките да навредят на икономиката като цяло. Банкерите много добре знаят, че тези политики може да стимулират икономиката, но тези външни фактори, както ги наричат, не са и не може да бъдат техни задължения не защото са лоши хора, а поради институционални причини. Би било несправедливо да ги обвиняваме в „ирационално изобилие“, както Алън Грийнспан (19) нарече реалиите на изкуствено създадения технологичен бум в края на 90-те години. Тяхното богатство, както и рисковете, които поемат, са напълно обясними, след като знаят, че когато всичко това се срине, те могат да се скрият в скута на държавата-бавачка, стискайки здраво своите копия на Хайек, Фридмън и Ранд (20).
Застрахователната политика на правителството е един от многото погрешни стимули за засилване на неефективността, присъща на пазара. Накратко, игнорирането на системния риск е присъщо качество на институциите, а погрешните стимули са приложение на максимата на Смит. Отново няма велико прозрение.
Водещите икономисти са единодушни, че след последната катастрофа се оформи „повърхностен консенсус“ за необходимостта от „макропредпазлив надзор“ на финансовите пазари, именно, да се обръща внимание върху „стабилността на финансовата система като цяло, не само върху отделните й части“ (според Бари Ейхенгрийн (21), един от най-уважаваните анализатори и историци на финансовата система). Двама видни международни икономисти добавят: „Нараства убеждението, че финансовата ни система работи в порочен кръг. При провал разчита на външни пари и фискални политики, за да се измъкне. Което означава: включвай се в хазарта и не се притеснявай за разходите — те ще бъдат платени от данъкоплатеца чрез спасителни мерки и други похвати.“ По такъв начин финансовата система „възкръсва за нов хазарт и за нов провал“.
Системата е в „гибелен лупинг“, казва пък служител на „Бенк ъф Инглънд“, отговарящ за финансовата стабилност.
Тази логика се прилага навсякъде. Преди година бизнесът призна, че големите застрахователни и фармацевтични компании, грубо потъпквайки обществения интерес, са възпрепятствали изработването на съществена здравна реформа — съдбовен въпрос, не само за хората, засегнати от нефункциониращата здравна система, но и за икономиката въобще. Почти половината от дефицита се дължи на безпрецедентните военни разходи, които нарастват при Обама. Повечето от останалата част от дефицита се дължи на увеличаващите се разходи за нерегулираната система на частно здравеопазване — уникална за индустриалния свят, уникална също със своите подаръци за фармацевтичните компании. Против тази система се опълчва само 85% от населението на САЩ. Миналия август „Бизнес уик“ публикува уводна статия в чест на победата на здравноосигурителните компании. Разбира се, нито една победа не им е достатъчна, така че те продължават натиска и продължават да печелят повече, отново против волята на огромната част от обществото. Това е друга интересна история, която не искам да разказвам.
Наблюдавайки тази победа, Американският петролен институт, подкрепян от Търговската камара и други големи бизнеслобита, обяви, че ще използва модела на кампанията на здравната индустрия, за да засили масираната си пропаганда с цел да убеди обществеността да отхвърли опасенията си относно причиняваното от хората глобално затопляне. Резултатът беше изключителен. Онези, които продължиха да вярват, бяха сведени до една трета от населението. Директорите, които изпълниха тази задача, знаят, както и останалите от нас, че либералите лъжат и перспективите са мрачни. Но те изпълняват своята институционална задача. Съдбата на видовете е външен фактор, който трябва да бъде игнориран така, че пазарната система да продължи да господства.
Една от най-ярките и най-затрогващи прояви на публично противодействие, на което съм бил свидетел, е написаното от Джоузеф Ендрю Стек, който преди седмици разби малкия си самолет в офиссграда в Остин, Тексас. Преди да се самоубие, той обясни мотивите си в един манифест. Документът беше доста иронизиран, но мисля, че заслужава да бъде разбран.
Манифестът на Стек проследява житейската нишка, която го е довела до този отчаян акт. Историята започва, когато като студент живеел от подаяния в Харисбърг,
Пенсилвания, в близост до сърцето на някогашен голям индустриален център. Неговата съседка, цитирам: „80-годишна вдовица на металург, оцелява благодарение на котешка храна. Нейният съпруг работил през целия си живот в стоманодобивните заводи в сърцето на Пенсилвания.
Големият бизнес и синдикатите му обещавали, че след 30 години труд той ще получи пенсия и здравно осигуряване и ще може достойно да се оттегли. Той, както и хиляди като него обаче, не получили нищо, тъй като некоректният мениджмънт и корумпираните синдикати (да не говорим за правителството) ограбили пенсионните фондове и откраднали пенсиите им. Вдовицата е оставена на социална помощ.“
Стек би добавил свидетелства за продължителни и съгласувани опити на свръхбогатите и политическите им съучастници да отнемат дори социалната помощ на вдовицата въз основа на скалъпени аргументи. Понеже не може да вярва повече на големия бизнес, Стек решава, че ще разчита на свободна практика. Скоро открива, че не може да вярва и на правителството, което нехае за хора като него, но обгрижва богатите и привилегированите, по-точно, не може да вярва на правовата система, която, по думите му, толерира „две „тълкувания“ на всеки закон, едно за най-богатите и друго — за останалите от нас“. С други думи, правителството „ни зарязва с анекдота, наричан американска система на здравеопазване, оставяйки фармацевтичните и осигурителните компании да убиват десетки хиляди на година.“ Всичко това се извършва в общество, в което „шепа разбойници и убийци извършват невъобразими жестокости…, а когато се сгромолясат поради ненаситност и непреодолима тъпота, властта на цялото федерално правителство незабавно им се притичва на помощ в рамките на дни, дори на часове.“
Стек ни казва още, че с отчаяния си акт искал да покаже, че има хора, готови да умрат за своята свобода, с надеждата да пробудят другите от апатията. Той сигурно е имал предвид преждевременната смърт на металурга, която, още като тийнейджър, му е показала какъв е реалният свят.
Случаят с металурга далеч не е изолиран, той е само едно от многобройните колосални институционални престъпления на държавния капитализъм.
Множество изследвания разкриват възмущението и яростта на изхвърлените от обществото, след като държавните корпоративни програми за финансиализиране и деиндустриализация довеждат до затваряне на предприятия и разрушаване на семейства и общности. Те разкриват също предателството спрямо трудовите хора, които са повярвали, че изпълняват задължението си към обществото по силата на морален договор с бизнеса и правителството, само за да открият, че са били използвани като инструменти за печалба и мощ — истина, която е била внимателно прикривана от доктриналните институции.
Манифестът на Джо Стек, както и други подобни свидетелства, възстановяват детските ми спомени, както и много други неща, които тогава не разбирах. Ваймарската република е връх на западната цивилизация в областта на науката и изкуствата, но също е и модел за демокрация.
През 20-те години традиционните либерални и консервативни партии неумолимо залязват, много преди Голямата депресия да ускори този процес. Коалицията, която избира генерал Хинденбург през 1925 г., не е по-различна от масовата база, която изстрелва Хитлер на власт осем години по-късно. Аристократът Хинденбург е принуден да посочи за канцлер „малкия капрал“, макар че го презира. Но дори през 1928 г. нацистите имат подкрепата едва на 3% от гласовете.
Две години по-късно най-авторитетната берлинска преса оплаква милионите на тази „високо цивилизована страна“, които дават „своя вот на вулгарното, фалшиво и недодялано шарлатанство.“ Но пропуска да отбележи, че хората са отвратени от непрестанното дърляне между ваймарските политици, от слугинажа на традиционните партии в угода на могъщите корпоративни интереси, от нежеланието им да отговорят на народните тежнения. И милионите се поддават, омаяни от силите, решени да въздигнат величието на нацията, да я защитят от заложените заплахи, да възродят, въоръжат и обединят страната, марширувайки към славното бъдеще, под водачеството на харизматичната личност, появила се по „волята на вечното Провидение, на Създателя на вселената“, както внушава той пред хипнотизираните маси.
До май 1933 г. нацистите унищожават не само традиционните партии, но и огромните работнически партии на социалдемократите и комунистите заедно с мощните им асоциации. Нацистите обявяват Първи май 1933 г. за работнически празник, нещо, което левите партии не успяват да сторят. Много трудови хора се включват в мащабните патриотични демонстрации — повече от един милион в центъра на Червен Берлин, присъединявайки се към селскостопанските производители, занаятчиите, търговците, паравоенните части, християнските организации, спортните и стрелковите клубове и останалата част от коалицията, която се оформя след сгромолясването на центъра. До началото на войната 90 на сто от германците маршируват с кафяви ризи. Както посочих, достатъчно възрастен съм, за да помня тези угнетяващи и зловещи дни на германското падение от благоприличие към нацистко варварство, както изтъква авторитетният изследовател на германската история Фриц Стърн (22). Но той казва още, че има предвид бъдещето на САЩ, когато прави преглед на „един исторически процес, в който възмущението спрямо разочароващия вековен ред намира отдушник във възторженото бягство към абсурда.“
Светът е твърде сложен, за да повтаря историята. Но нека помним уроците й. Няма трудни неща за тези, които, независимо от мястото им в живота, избират привилегията да бъдат интелектуални критици. Да разсейват мъглата на усърдно скалъпваната измама. Да разкриват непоколебимата действителност. Да се включват пряко в народните борби, подпомагайки многобройните Джостековци да се организират, проправяйки пъртина към по-добро бъдеще.
Бележки
(1) Кристалната нощ — в нощта на 9 срещу 10 ноември 1938г. нацистите организират стихиен погром над евреите в Германия и Австрия.
(2) Ерих Фром (1900-1980) — немски социален психолог и хуманист, свързан с Франкфуртската школа; Бертран Ръсел (1872-1970) — английски философ и математик, активист на антивоенното движение; Джон Дюи (1859-1952) — американски философ, основоположник на функционалната психология; Джордж Оруел — псевдоним на английския писател и журналист Ерик Артър Блеър (1903-1950), критик на тоталитаризма; Дуайт Макдоналд (1906-1982) — американски писател и социален критик.
(3) Нов курс (New Deal) — политиката на американския президент Франклин Делано Рузвелт (1933-1938) за борба с Голямата депресия, последвала срива на борсата през 1929 г. Политиката намесва държавата в свободата на неприкосновената до този момент икономика.
(4) Вилхелм Щекел (Wilhelm Stekel) — австрийски лекар и психоаналитик, един от най-ранните последователи на Зигмунд Фройд. През 1912—1913 скъсва отношенията си с него.
(5) Под активизъм (activism) се разбира такава философия и практика, която набляга на енергичните действия.
(6) Профсъюз на жените шивачки в САЩ и Канада, създаден през 1900 г.
(7) Глас на свободния труд.
(8) Confederacion Nacional del Trabajo — Национална конфедерация на труда.
(9) Адлай Стивънсън — американски политик, представител на САЩ в ООН (1961-1965).
(10) Район с едноименно селище в южната част на Афганистан с население 80 000 -125 000 жители; според статистиката, през 2000 г. районът е произвеждал около 10% от световното производство на опиум.
(11) Генерал Стенли МакКристъл — командващ американските сили в Афганистан.
(12) Офанзивата „Тет“ от 31 януари 1968 г. — съвместна военна операция на Фронта за национално освобождение на Южен Виетнам (Виетконг) и части на северновиетнамската армия срещу силите на марионетното южновиетнамско правителство и американската армия.
(13) Артър Шлезинджър младши (1917-2007) — американски историк, помощник на президента Кенеди (1961-1963).
(14) Координирани протестни действия от 2009 г. насам срещу данъчната политика на президента Обама. Наименованието „Чаено парти“ репликира протеста на американските колонисти срещу данъчната политика на английския крал през 1773 г. в Бостън, смятан за начало на Американската революция.
(15) CIO — Конгрес на организациите в промишлеността; заедно с Американската федерация на труда — AFL-CIO, е най-голямата синдикална федерация в САЩ.
(16) Американски политикономист, професор в Масачузетския университет, Бостън.
(17) Професор по икономика в колежа „Люис енд Кларк“, Портланд, Орегон.
(18) iPod е преносим MP3 плейър, създаден от корпорацията Apple, пуснат на пазара през 2001 г.
(19) Американски икономист, председател на Федералния резерв (1987-2006).
(20) Фридрих фон Хайек (1899-1992) — австрийски икономист и философ, поддръжник на либералната демокрация и свободния пазар, Нобелов лауреат за икономика (1974); Милтън Фридмън (1912-2006) — американски икономист, основател на т.нар. Чикагска школа, съветник на президента Рейгън, Нобелов лауреат за икономика (1976); Айн Ранд (1905-1982) — псевдоним на писателката-философ Алиса Зиновиевна Розенбаум, считана в САЩ за теоретик на индивидуалния капитализъм и либертарианството.
(21) Бари Ейхенгрийн (Barry Eichengreen) — американски икономист, професор в Калифорнийския университет в Бъркли, политически съветник на Международния валутен фонд (1997-1998), ревностен критик на Фонда след това.
(22) Фриц Стърн (Fritz Richard Stern) — американски историк от германски произход, професор в Колумбийския университет, изследовател на възхода на нацизма в Германия.