Юрий Борисов е главен редактор на сп. "Ново време". Доктор по философия. Автор на книгите "Психология на подсъзнанието", "Приказка за Буда", "Войната на Мърфи", "Христос на возкресе", на редица статии в периодичния печат.
След броени дни ще бъде продадена Българската телекомуникационна компания. Редом с „влизането в НАТО“ тази продажба беше основен клиент на официозната пропаганда за обезпечаване. Тази пропаганда си постави за цел да ни внуши, че преминаването на БТК в частни ръце е страхотно необходимо за икономиката ни, а осъществяването на сделката – трудов героизъм на правителството. Защо? Това не беше обяснено. И не е необходимо. Добрата пропаганда затова е добра, защото набива в главите аксиоми, а не се занимава с формулирането на теореми, които изискват знания, разсъдък и интелигентност.
„Държавата по дефиниция е лош собственик и БТК ЕАД въпреки чудесните си резултати не представлява изключение“ заяви авторитетно Николай Николов – заместник-министър на транспорта и съобщенията, ресорен за БТК.
Резултатите наистина са чудесни. През 1999 г. печалбата на дружеството е 96 млн лева, през 2000 г. – 132 млн, през 2001 г. – 200 млн лева. Как един лош собственик постига тези чудесни резултати, не е ясно. Ресорният не смята за необходимо да отговори на този въпрос, защото знае дефиниции. Тези дефиниции обаче са от неолибералните учебници, а не от обществената практика. Последната показва, че в редица развити страни държавата не бърза да се разделя със собствеността си в ключови отрасли като пощите и телекомуникациите. Когато една учебникарска дефиниция не се подтвърждава в живота, то тя не е никаква дефиниция.
Нещата стават още по-нелепи като отчетем факта, че твърдението за лошия собственик излиза от устата на самия собственик. Ресорният е стигнал до заключението, че в БТК числеността на персонала е висока, заплащането на висшите нива на управление – ниско, инвестициите – недостатъчни, а покачването на цените – закъсняващо, защото, забележете гениалното откровение, управляващият не обича да вдига цени по време на своето управление (вж в.“168 часа“ 21-27 юни).
Когато един собственик знае, че е лош собственик, то той по дефиниция знае какво трябва да се прави, за да е добър собственик. В нашия случай Ресорният чрез лостовете на държавата може да реши всички посочени проблеми, за да стане поведението на дружеството още по-ефективно. Защо не го прави?
Май нещата стават ясни като отчетем, че международните финансови институции ни поставят ултимативно задачата да продадем Телекома.
Стават ясни, но не дотам. Защо българското правителство не поиска дискусия по този въпрос със съответните чужди фактори? Впрочем по кои въпроси сме отстоявали собствено мнение? Дори да не е възможно да не слушаме МВФ и СБ, кой ни е забранил да спорим с тях, да формулираме аргументи, да мобилизираме общественото мнение в защита на националните ни интереси, така както ги разбираме?
Нещата изглеждат още по-патологични като вземем предвид как продаваме БТК.
През последните десет години са били вложени в дружеството над 500 млн щ.д. Дълготрайните материални активи са оценени на 695 млн щ.д. В момента сме готови да продадем 65% от БТК за стотина млн щ.д. С други думи новият собственик ще получи четири пъти повече от това, което ще даде, при перспектива да си върне парите в най-лошия случай за около две години.
Това не се казва продажба. Това се казва подаряване. Нещо повече – това е подаряване, за което държавата плаща на дареното лице достойна сума, за да го обещети, че си прави труда да взима подаръци от нас. Какви сме ние?
Най-лесното е да кажем, че сме наследници на ония българи, които са давали обяд на своя гост от един друг етнос и след това са плащали данък, защото гостът си е хабил зъбите с гозбите на домакина.
Дано намерим по-трудни обяснения.
