ИМПРЕСИИ

0
143

Завършил е българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски“. Бил е учител, журналист във варненския вестник „Народно дело“, в радиото и телевизията, главен редактор на книгоиздателство „Георги Бакалов“. Повече от пет десетилетия пише и печата стихове и разкази. Между най-известните му книги са „Земята, която сеехме“, „Очакване на прилива“, „Трудно щастие“, „Трима в един ден“, „Разкази от старо и ново време“, „Варненска работа“, „Парад“ и др. Член на Съюза на българските писатели.

Р о д с т в о
Сричах книжката, в която Иван Вазов разказва за Васил Левски. Дядо ми четеше вестник и навремени ме поглеждаше над свлеклите се на носа му очила.

„ – Навън, подлец! Иди и ме предай на турците! Аз съм Левски!“

Тези думи, които Апостолът бил изрекъл след като извъртял плесница на турския шпионин, ме възхитиха с безстрашието си.
– Дядо, ти познаваш ли Левски?
Дядо ми Йордан имаше едри бели мустаци и почти гола плешива глава, чието квадратно ръбесто чело и изпъкнали скули влизаха в очи. Висок човек беше той, ние, потомците му, издребняхме.

Дядо остави вестника, помълча някое време, после рече:
– Когато турците обесиха Василя Левски, аз бях петгодишен… Не го знаех. Но баща ми го знаеше… като чу за тази работа, той се разплака… От него съм запомнил – били преселници от Карловско и малко нещо рода си падали с Левски…
И ето, че сега мой ред е да кажа. Не зная дали е истина, че „си падали малко нещо рода“ и толкова ли е важно, щом и аз като всеки българин се признавам, че съм от потеклото на Васил Левски – по дух, по сърце и по вяра. Проклет да съм, ако изменя на това!

* * *

Левски е оценявал хората с една единствена мярка: „чист човек“!
Това мерило сме забравили днес, когато преценяваме всякакви особи, натискащи се за власт в Отечеството ни!

* * *

Най-потребното четиво за всеки свестен българин е „Личният бележник“ на Апостола. В него са записани всичките му харчове, додето е обикалял Българско – от кого какво е взел, кому колко е платил. Всичко е белязано – и за скъсаните подметки на обущата, и за чистата риза, даденото за свършената работа, и за благотворителността: „за изпроводяк на един народен чиляк и моя роднина, на детето му едно цванче“; и за угощенията – „салеп пих, почерпих и къщните хора“…
По сметките му ще го прецениш – „чист човек“!
А тези, дето ни управляваха довчера, не са от потеклото му. За такива Апостолът има една дума: „изедници“.

К л о ш а р я т н а х а р т и и

И клошарите са профилирани. Нетърпим външен вид имат онези, които търсят кухненски отпадъци. Но ето този – той прибира изхвърлени хартии – има съвсем прилична външност. С вехтия си наистина, поомачкан, но все пак опазен костюм със старомодна кройка, с изгубилата вече фасона си фалцова шапка и отдавна невиждали вакса кърпени и все пак здрави обуща той докарва мисъл за една ненужна, занемарена интелигентност, предизвикваща жалост.

Човекът работи предпазливо. Той бърка в кофата, въоръжен с късо подострено бастунче, на което набожда избраните хартии. После грижовно ги пригажда с ръка и ги подрежда в стара детска количка, чието задно колело куцука и стене при мъчителното си движение по асфалта. Подир количката, завързано с връх, уморено крачи незнаещо породата си псе. И неговият вид напомня предишен по-щастлив живот.
Търсачът на хартиени отпадъци работи прецизно. От време на време той спира, поинтригуван от печатния текст, или от нечии ръкописни упражнения. Тогава той притиска с лакет пъхнатото под мишницата му бастунче, додето очите му се взират. А сетне, задоволил любезността си, клошарят ще прибере хартията в своето импровизирано превозно средство. Но понякога – и това съм виждал – той с жест на раздразнение ще смачка с ръка извадената хартия и ще я запокити обратно в кофата за смет. Сетне пак се залавя да разравя с бастунчето си.

И ето го: избутал навярно нещо по-едро, той бръква с ръка в кофата и дори се понавежда в нея. Това е книга. Изпомачкана, измърсена, но цяла книга! Наблюдавам този ценител на писаното слово. Той старателно избърсва с ръкав корицата на книгата и, прочел заглавието, изоставя стопанските си занимания. Приседнал на тротоара под силещото се да грее есенно слънце, клошарят се зачита в отгърнатите страници на ненужната някому книга.

Позастоявам се край него. Присъствието ми не му пречи. А когато след някое време той решава, че събирането на хартиени отпадъци е далеч по-полезна за него дейност, затваря книгата, приглажда пак краищата Ј и я пъхва в джоба на окъсялото вехто, но все пак опазено сако.
… Да знаеш, човече, как завидях на този автор, който и да е той. И как си пожелах също такава оценка да получи написана от мен книга, извадена от днешното литературно сметище.

О с т а н а л и т е в с и т о т о

Разговорът ни беше обикновен, уж лишен от дълбок смисъл, битов разговор. Сега такива разговори се водят навсякъде и всичко се върти все около съществуванието, наречено оцеляване. Та за какво говорехме? А, да… Приятелят ми от ученическите години, когото срещнах случайно, разказваше за себе си. Да речеш, че бил много добре – не, но „свързвал двата края“. Между другото, имал си и едно местенце – няколко дръвчета, лозички, засаждал едно-друго… Решил да отгледа и пилета. Негов познайник от близкото село обещал да му даде новоизлюпени – ей така, без нищо. Затуй той се грабнал един ден и му отишъл на гости. Посрещнал го човекът, почерпили се, поприказвали си и стигнали до пиленцата.
– Сега ще ти изберем, има всякакви… – рекъл стопанинът. – Сам си ги излюпвам, не ми трябва инкубатор… Безпородни са, но стават, стига да ги храниш…
Донесъл той изотвън широк съд с кожено дъно, подобен на сито. Вътре било гъмжило от птичета, които цвърчали оглушително. И всички били дребнички, пухести, гласовити.
– Избери си, – казал му човекът, като отмахнал поизмърсения пищимал, който покривал птиченцата.
– Гледам ги аз, – разказваше приятелят ми, – и се умилявам. И всичките, до едно ми се виждат хубави, стъпили на незаякналите си крачета и повдигащи безперестите си крилца, сякаш искат да литнат в едно пухкаво и звучно ято. Посочвам аз – това, и това, и онова там…
– Чакай, чакай… тъй не става! – прекъснал ги стопанинът. -Аз искам да ти дам здрава стока… Гледай… Виж колко от тях вече са умрели, преди да си отворят човките…
И той започнал да изважда от ситото затиснати трупчета.
– Тези са били слабички… Сега ще разбереш какво ще направя…
Хванал той с две ръце кръглото сито и започнал да го друса. Пиленцата изпоналягали и само тук-там някое успявало да се задържи на крачката си. „Ето тези ще вземем“ – нанизвал ги той за шийките помежду разперените пръсти на ръката си.
– Тези ще оживеят, за другите няма гаранция… Тези имат хъс да пораснат големи, щом издържаха на такова друсане…
Така завършил подборът на пилетата. Но сега аз си мисля за друго. За литературната съдба искам да кажа. Непрекъснато се пръкват таланти. Пишат, издават книги, печатат… Дума няма – гъмжи и от графомани, както се казва. Но колцина ще устоят на това друсане на времето, което се оказва най-достоверната проверка на силите и таланта. Но почакай…

Само за талантите ли е думата?
Тази мисъл е обезсърчаваща. И тогава – какво?…

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук