С МИСЪЛ И ЗА ИЗМИНАТИЯ, И ЗА НОВИЯ ПЪТ

0
169

Владимир Костов е журналист от 1956 г. Публикувал е във вестниците “Работническо дело”, “Младеж”, “Поглед”, “Отечествен фронт”, “Антени”, сп. “Ново време”, “Труд”, “24 часа”, “Континент”, “Монитор” и др. Участвал е с коментари в предавания на БНР, БНТ, Би Би Си – Лондон, Дойче веле – Кьолн, Радио “Свободна Европа” – Мюнхен ,и др.
Законът определя основното за изборния ден: като граждани на парламентарна република да упражним правото си да определим онези измежду нас, които в следващите четири години като народни представители да законодателстват или, по-общо казано, да управляват България. Но законът нито си поставя цел, нито има възможност да определи обхвата на погледа и мисълта, с които всеки от нас ще пристъпи към изпълнението на своето право и дълг.

И макар да е човешко при всеки подобен избор да тръгваме в мислите си от това, което ни се случва в дните преди вота, и от преценката ни за качествата на предложените за депутати, този път в изборите на 25 юни 2005 сякаш сама историята, която се пише всеки ден, ни задължава да погледнем по-далеко, да опитаме да преценим и изминатия път в тези 15 години след изборите за ВНС в далечната 1990 година, и пътя, който ни предстои в тези 15-20 години на приспособяване и интегриране в реалностите на ЕС.

То не означава, нито гарантира, че като помислим за предстоящите избори именно като за избори, разположени на един вододел по пътя ни, ще успеем да изберем за депутати някакви вълшебници, от които няма да се разочароваме в нищо и за нищо. Не е имало и няма да има подобен избор в никоя демокрация, но все пак подобен размисъл и оценка именно във връзка с изборите може би ще помогнат и на бъдещите депутати, и на всички ни като общество да определим и да осъществим с повече увереност и успех най-важното за нас в предвидимото бъдеще.

Това десетилетие и половина, което ни дели от изборите за ВНС, беше за целия свят изключително важен период на определяне на поведение, т.е. на политика, в периода след падането на Берлинската стена през есента на 1989. Промените, започнали с началото на 70-те години от миналия век, навлязоха в решителна фаза.

Както се бе очертало още в предидущото десетилетие, САЩ продължиха да се приспособяват и да използват най-добре в свой интерес процесите на глобализация и на освобождаване и интернационализиране силите на пазара и специално на крупния финансов капитал. Това им позволи да се утвърждават все по-категорично като единствена свръхсила във военно, икономическо, научно, политическо и т.н. измерение.

Съветският съюз, все още с ореола на една от двете свръхсили от времето на студената война, продължи да задълбочава неразбирането на характера на започналите през 70-те години промени и затова логично стигна до разпадането си и с това до провала на започнатия през 20-те години на миналия век изключително важен социален и политически експеримент. С този крах на съветския експеримент се създадоха не само условия за относителна разруха и връщане назад в стопанското и социалното равнище на страните, обхванати от този експеримент, но се наруши и балансът на силите, осигурявал в някаква степен благоприятното развитие на европейските страни извън неговата зона (включително и с ролята си на сила, на която те се противопоставяха, но то е тема за друго разсъждение).

Китай разбра много по-пълно и главно по-навреме от бившия Съветски съюз накъде върви съвременният свят и приспособи своята политика към реалностите. В резултат на това, в хода на същия период, през който СССР се разпадна, лишавайки се от изключителни предимства в геополитически план, Китай съумя да осигури високи темпове на своето стопанско и социално развитие, благодарение на които се очерта като най-динамичната стопанска сила в света, с претенции и амбиции за все по-високи позиции и отговорности не само в икономически, но и в политически план.

Все в тези петнайсет години, които се явиха в главното продължение на тенденции, очертали се в предните две десетилетия, Европейският съюз (първо като общност на 12 страни, сетне – 15, а сега – вече 25) продължи да се развива с бавни темпове, което на практика водеше съюза до непрестанно относително изоставане от главните му конкуренти – САЩ, а в последно време все повече и Китай, Индия, Бразилия и т.н. Бавните темпове на развитие, осъждащи ЕС на относително изоставане в глобализиращия се свят (все по-отчетливо се вижда) ограничават положителното въздействие дори на процеси с обективно положително измерение като например разширяването на ЕС с приема на страни от Източна и Централна Европа.

В началото на това десетилетие и половина, което ни интересува, България влезе без голям потенциал и без особени възможности за избор. Имахме сравнително добре развито за ръста на страната ни стопанство, но изцяло ориентирано и опиращо се на Съветския съюз и СИВ. Разпадането на СССР и СИВ автоматически поставяше българското стопанство в положение на практически фалит. В подобни условия разпродажбата на активи и ценности не е донесла благосъстояние никому, нямаше как и на нас да се случи. Географското ни положение не ни предлагаше възможност да търсим близост и съответно да се възползваме от динамизма на страни като САЩ или Китай. Оставаше ни изборът (ако липсата на алтернатива може да се нарече избор) да търсим да се присъединим към ЕС.

Естествено общност като ЕС, който сам в този период не може да си позволи по-голяма амбиция от това да гледа да забавя относителното си изоставане, няма причина да проявява някаква изключителна щедрост към кандидатите за присъединяване. Не го и прави. Затова нямаше как това десетилетие и половина да не бъде за нас време, първо, на редица загуби в стопанско и в социално отношение в сравнение с предидущия период, и сетне – на постепенното ни изправяне на крака в зависимост от напредъка на процеса на сближаването ни, а в последно време вече и на присъединяването ни към ЕС.

Как избираните от нас народни представители в течение на тези петнайсет години – през 1990, 1991, 1994, 1997, 2001 – се справиха с отговорността да управляват България?

Разбира се, през целия този не кратък период обществото имаше основания за задоволство и още по-често за критики и упреци и към депутати, и към политическите сили в цялост. Сигурно в определени моменти те са заслужавали и по-силни и тежки критики, че и да им се търси отговорност по-категорично, отколкото това се случваше. Но ако опитаме да преценим това време в неговата цялост, като един отрязък от продължителни и големи геополитически процеси, каквото е то всъщност, до какво заключение ще стигнем?

Струва ми се, че то може да бъде само едно: при изключително трудни световни условия, при липса на избор за България, политическите сили – и тези от ляво, и тези от дясно, като цяло успяха да запазят шансове за страната и обществото ни, избягвайки екстремизма и авантюрите във всяко едно отношение.

Разбира се, имаха основание онези, които упрекваха БСП, че въпреки значителната обществена подкрепа, с която разполагаше, не успява да запази едни или други социални достояния на предишния режим, които в крайна сметка не противоречат на демокрацията. Но недоволството трябва да се съизмерва и с обективните възможности. Относителната осигуреност и стабилност в обществото и държавата преди 1989 година се градяха на основата на съветския експеримент. След като той пропадна, никоя партия в България, каквато и обществена подкрепа да имаше, не беше в състояние да ги продължи. Симпатизантите на левицата имаха основание да искат от БСП (а и от по-малките леви политически формации) да изработят нов проект за лява политика в новите условия. Опити имаше, но не може да се каже, че резултатът е налице. Но и в това отношение недоволните от това, което им предлага БСП, би трябвало да не забравят съпоставимостта.

Нито в някоя от страните от бившия съветски блок, нито в някоя от страните-членки на ЕС има задоволителен проект за лява политика в условията на глобализацията и на следсъветския период. Има отделни идеи, има отделни направления, има много търсения и амбиции, но цялостен и удовлетворяващ обществото проект за лява политика няма. То е нещо, от което страдат например усилията в световен мащаб за провеждане на политика за трайно и устойчиво развитие, но няма какво да се направи. Това е положението, както сс казва.

С не по-малко основание през този период симпатизантите на десните политически сили ги упрекваха, че не водят автентична дясна политика, че в редица случаи по същество се движат в коловоза на лявата политика и т.н. Но и тук нещата трябва да се релативизират. Да, в България има и богати, дори много богати (за нашите си условия!) хора. Но като цяло, и още повече за мерките на днешния свят, ние нямахме и продължаваме все още да нямаме онази и богата, и със силни предприемачески амбиции и апетити обществена прослойка, която би могла да търси и да даде сила и устойчивост на една автентична дясна политика. Дали ще имаме подобна прослойка в предвидимото бъдеще, дори и след като влезем реално в ЕС, надали някой е в състояние да каже.

От друга страна, не бива да си затваряме очите за факта, че в световен план не само левицата не успява да формулира нов политически проект, който да отговаря на предизвикателствата на новия век. Глобализацията има своята единствена свръхсила в лицето на САЩ. Но нито политическият елит на САЩ, нито десницата в някоя друга от богатите страни има политически проект, който да предлага решение на главния проблем на нашето време – растящата пропаст между много богатите и огромното мнозинство от бедни и мизерстващи хора.

Не е проблемът да не се вижда, не е да не се правят усилия за някакво по-голямо или по-малко омекотяване на сблъсъка. Но всички си дават сметка, че прилаганите мерки са палиативни и че докато не се намери решение на този проблем, осъществяването на политиката за трайно и устойчиво развитие на света ще бъде на практика невъзможно.

Може да не е добре за самочувствието ни, но се налага да се съобразим с реалността. Нямаше как в това десетилетие и половина нито нашата левица, нито нашата десница да водят по-автентична дясна или лява политика от тези, на които бяхме и свидетели, и потърпевши. В световен план се търсят проекти и в едното, и в другото направление. Но дали и кога някой ще извика “Еврика!”, няма как да го знаем.

Напълно в традицията на политическия живот и в предизборната кампания, предшестваща вота на 25 юни, партиите представят своите програми и кандидати за депутати с обещания за по-добра политика и по-добър живот за всички, стига да им бъде гласувано доверие и да им бъде поверена властта за следващите четири години. Ако вместо за програми и обещания те говореха на избирателите за пожелания, щеше да бъде и по-честно и по-възпитателно за обществото. Защото за основната част от процесите в Европа и в света, от чийто ход в следващите години ще се определи и нашият хал, нито някоя от нашите политически сили, нито обществото и държавата ни, може да поеме някаква отговорност. Дори и да имаме категорично убеждение как ще вървят нещата.

В Европейския съюз ще бъдем по-добре! Твърдят го всички – и от ляво, и от дясно, а и тези, които смятат, че са в центъра. Сигурно, напълно е възможно да бъдем по-добре. Стига самият ЕС да бъде по-добре – да успее да преодолее кризата, свързана с ратификацията на конституционния договор, да успее да се справи с напреженията, съпровождащи разширяването му, и преди всичко и най-важно – да успее да излезе от трасето на относителното изоставане от конкурентите си и да се окаже способен и за амбицията, и за реализирането на политика, отговаряща на предизвикателствата на века.

И може би в много по-голяма степен, отколкото си го мислим, условие това да стане е намирането на лява и на дясна политика, които да предлагат нови пътища за решаване на проблемите на нашето време. Но ако ЕС не успее в това направление и си остане в рамките на досегашните свои – т.е. на върхушката на еврофункционерите – виждания и разбирания, пътят му ще бъде бавно слизане надолу. И както е винаги в подобни случаи, богатите ще слизат по-бавно, а бедните, които нямат “бели пари за черни дни” – по-бързо.

Както беше и през изминалите петнайсет години, ние ще имаме твърде ограничен избор и възможност за влияние върху процесите, които ще ни се налага да търпим в следващите години. Щеше да бъде полезно, ако в предизборната кампания политическите сили бяха съсредоточили своето и на обществото внимание именно върху онова малко, ограничено, но конкретно пространство, върху което ние бихме могли да влияем и за чиято промяна да допринесем. Общо взето, не го направиха. Или както БСП например направиха много полезна крачка, формулирайки максимално конкретни виждания по редица страни на състоянието на обществото и държавата,но не отидоха докрай нито в критичността на оценките си, нито в заявяването на изисквания, включително към всеки от нас като гражданин и избирател.

Може би не успяват да видят това именно конкретно измерение на усилията, които се изискват от всеки, след като няма цялостен ляв политически проект? Може би десните и центърът също не успяват в това направление, защото и те нямат автентичен политически проект? А може би всички политически сили сдържат оценките си и не успяват да говорят откровено на избирателите за тези “пот, сълзи и кръв”, които ще поиска от тях бъдещето като цена за всяка стъпка в някакъв напредък?

Какво пък – нашите политици са хора и подобна сдържаност или по-скоро страх пред неизвестността на бъдещето са си човешки, нали?

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук