КРАЯТ НА ПАРТИИТЕ

0
167

Аналитик, социолог, публицист. Институт по политология към БАН, в. „Постфактум“, „Земя“, „Дума“, „Република“, сп. „Власт“.

           „Техният живот протича в града… Тази прослойка е образувана от представителите на всички политически разновидности… – от реакционерите до комунистите. Обединяват ги не политическите възгледи, а стилът на живот. От тези среди се набира по-голямата част от политическия и административен апарат…“. „…Цялата политическа атмосфера е просмукана от интриги и сплетни. Енергията на средата намира отдушник в различните оценки, във всевъзможните фракции, опозиционни групировки, заговори. Всички се вълнуват и преживяват това, което днес е казал един, а утре ще каже друг, а също – дали вдругиден ще затворят трети или четвърти. А че в страната имало 3 милиона безработни – по тези въпроси вече не се дискутира“.

           Сякаш е писано за нас и сега. Не е. Цитатът (леко видоизменен – махнати са личните имена) е взет от фрагмент от книгата на полския журналист Ришард Капушчински „Футболната война“1 . Фрагментът е писан през 1981 г. Мястото е Алжир. Сходството обаче е безспорно. От едната страна, затворен в себе си, интересуващ се от себе си, обслужващ сам себе си елит, от другата, всички останали, които нямат думата. Макар, че какво им пречи – нали „всички политически разновидности, от реакционерите до комунистите“, са налице.

           Стигне ли се до такъв род сравнения, обичайната реакция е: ние сме закъснели в развитието си и затова приличаме повече на Третия свят, отколкото на „белите“ страни. Дори тук да има доза истина, остава си въпросът, защо приличаме на Алжир отпреди толкова години, след като вече над 12 години сме се запътили в съвсем друга посока. Въпросът е сложен, причините са много и надали е възможно те да бъдат изчерпателно разгледани в рамките на текст като настоящия. Затова ще се спра само върху някои моменти, които, струва ми се, са свързани с темата за партийните елити и партийните маси. С две уговорки: под партийни маси няма да разбирам членския състав на дадена партия, тъй като така темата би се стеснила, а нейните симпатизанти и избиратели. Освен това, ще бъде обърнато по-голямо внимание на левите партии, тъй като при тях кризата на взаимоотношенията „елит и маси“ е по-явна.

Върхът на пирамидата е точка

           Азбучна истина е, че гражданите се обединяват в партии или застават зад партии с цел да влияят върху управлението на обществото съобразно собствените си интереси, осмисляни във всеки конкретен случай от специфична идеология. Функцията на партийните елити е да отстояват в сферата на активната политика тези интереси на своите привърженици, които си изкарват прехраната по друг начин. Тези азбучни положения са общоприети. Към тях обикновено се добавя, че в днешното, променено в сравнение с отпреди стотина години общество класическите понятия за ляво и дясно не работят, че границата между ляво и дясно е размита и затова за класическа лява и дясна политика (леви и десни партии, идеологии и програми) не може да се говори. Натрупващите се обаче особено през последното десетилетие факти навеждат на въпроса, дали самата система на партийно представителство функционира и ако да, то как.

           В Русия Съюзът на десните сили (тамошните ултралиберали, които по-рано се изявяваха и под други наименования) години наред при избори печелят мизерни проценти, колкото да успеят да влязат в парламента. Въпреки това тъкмо техни представители биват назначавани на ключови управленски постове и определят политиката на страната, политика, за която огромното мнозинство руснаци не са гласували. Русия е може би твърде краен пример, но положението в останалите постсоциалистически страни е сходно, макар и не тъй живописно. В тях и леви, и десни партии, ако са в опозиция, по време на избори издигат социални лозунги и дават социални обещания, а дойдат ли на власт, политиката им е неизменно дясна. Т.е. правят обратното на онова, заради което са били избрани. Къде е тук представителството?

           Подобни аномалии най-често биват оправдавани с прословутата размитост на границата между лявото и дясното. Ако обаче тази граница е чак толкова размита, има ли я изобщо?

           Да вземем два български примера. Първият: с всяка поредна дясна стъпка на промените, БСП я следваше, запазвайки една ръка разстояние. Срещу „връщане на земята“– „земята на тези, които я обработват“; срещу „реалните граници“ – „равнопоставеност на всички форми на ползване“; днес БСП само има някои опасения срещу продажбата на земя на чужденци. За защита на поземления фонд, за задължение за стопанисване и праг за раздробяване на парцелите дори не става дума. Това, което днес БСП приема, е далеч отвъд „дясното“ на СДС от 90-та година, отвъд западноевропейския капитализъм. Предложенията на СДС и възраженията на БСП обхващат разлики, които лежат извън скалата, с която мерим. Днес няма кой да защити дори либералните ценности на „свободния пазар“ от курса на продажба на естествените монополи. Няма кой да защити дори собствеността, защото нееквивалентната размяна е по определение кражба, а приватизационната кампания протече именно като такава размяна. Какво да говорим за пазарна икономика с притурката социална, като самите правила на пазара са само за тези, които не могат да си платят за безнаказаност.Къде е тук лявото? Може би в оплакването на ровещите из боклукчийските кофи просяци? Това го прави и СДС, и то с не по-малък ентусиазъм.

           Вторият пример е свързан с един почти комичен епизод от 2000-та година. СДС реши, че трябва да има Харта на ценностите и бе възложено на Д. Абаджиев да проучи въпроса. Към пролетта Хартата излезе на бял свят. Преписани оттук-оттам неща, главно от германските християндемократи. За главни ценности бяха обявени „свобода, справедливост, солидарност“. Това са точно традиционните лозунги на социалистическите движения от 19-ти век насам. Три думи, които с бюрократичен дидактизъм стояха по плакатите и бяха изричани в клиповете на БСП и БСДП в цяла поредица предизборни кампании. Думи, за които вестници като „Демокрация“, „Литературен вестник“ и ангажирани интелектуалци само допреди година-две бяха доказвали, че са проклятие, раждащо тоталитаризъм. Които бяха демонизирани, подигравани, отричани. Т.е. знаци, за които достатъчно се е шумяло, за да имат ясна партийна идентификация. Обичайното разяснение, че конкретните намерения трябвало да се съобразяват с контекста и че програмни могли да бъдат главно ценностите е несъстоятелно. В случая трябваше да бъдат декларирани именно ценностите.

           Както и да го гледаш, подобен тюрлюгювеч би трябвало да задейства аларма. Нищо подобно. Никой от СДС не реагира, никой от партиите на левицата даже не забеляза. Биха могли поне да се сетят, че това май бяха техните ценности. Журналистите коментираха доста безпощадно „Хартата“, но странната травестия не бе даже спомената. Така че поне от пролетта на 2000 г. популярното обяснение на конфликтите с „идеологическо отграничаване“ може да се смята за предрасъдък без почва в нашата действителност.

           Но щом идеологическото отграничаване не е важно, кое тогава е? Ако поради липсата на реален, направим мисловен експеримент – Иван Костов се записва в БСП (притеглен магнетично към свободата, справедливостта и солидарността), това не би останало незабелязано. Както и обратното – лидер на БСП – в СДС. Значи тук би имало скандал.

           Значи нашите партии са партии на една личност? И програмата е самият вожд, неговата привлекателна личност? По-скоро обратното – едва след заемане на партийния и особено премиерския пост се наблюдават признаци на ирационална вяра в неговата изключителност, на лично емоционално отъждествяване, на придаване на абсолютни пълномощия.

            (Гласуване заради личността досега сме наблюдавали само в случаите Жорж Ганчев и Симеон. Избирателят пускаше бюлетина за посочена от тях формация съвсем инструментално, за да вкарат съответния индивид във властта. В случая с царя, решаващ е митът за неговите лични намерения и възможности, а не обратно – да са били омагьосани от хубавите обещания. Така че неточно се прицелват тези, които стрелят в „неизпълнението“ на „програмата“ от 6-ти април м.г.)

           Тъй или иначе, скандал би имало, но той би дошъл от това, че се нарушава театралната условност и би бил забравен след една-две-три години, когато разиграваната пиеса би била сменена с друга.

           Забравянето щеше да се дължи не просто на късопаметността на публиката, а на относителната незначителност на самия факт. Какво толкова щеше да се е случило – Костов би преминал от една групировка на елита към друга. Подобни прехвърляния е имало. От началото на прехода немалко известни лица от БСП са преминавали в така наречената дясна част от политическото пространство. Конюнктурни или по-трайни съюзи с БСП са правили почти всички символни фигури от основателите на СДС. Дотам, че 2 години бяхме управлявани от кабинет на бивш съветник на основателя на СДС, окомплектован от министри, избрани на изборите със синя листа, обявяващ дясна програма, но опиращ се на червената ПГ и имащ за опозиция синята ПГ. Куриозно е, че Беров нямаше нито един министър, избран с червена бюлетина! Встрани от въпроса това добро ли е или не и за кого, подобен факт не е възможен при нормално представителство – нито обществено, нито вътрешнопартийно.

Униформената „уникалност“

           Такива куриози отново и отново биват обяснявани с местна българска специфика. Че я има, има я. В първоначалния СДС например мирно съжителстваха крайно разнородни партии, от социалдемократи до монархисти и националисти. СДС се гордееше с това, но то беше противоестествено. Както бяха противоестествени опитите на БСП да стъпи върху националистически нагласи.

           За сравнение, в Унгария още в началото на прехода либералният и прогресистки Съюз на свободните демократи се отграничи от консервативния националистически и реставраторски Унгарски демократичен форум и по-късно се оформи като център, който поддържа баланса, влизайки във временни съюзи със социалистите. Така в Унгария, за разлика от България, още в самото начало партийният спектър повтаря спектъра на възгледите в обществото2 .

           Но нормалността спира дотук. И в Унгария, както тук, протече рязко разслоение по доходи между гражданите и общините, главно между столица и провинция. Десет процента са безработни, 60% са далеч от доходите отпреди 89-та. Както и тук, промените са изключително болезнени за мнозинството от населението. Налице е един смазващ потенциал за електорална победа на партия, която би го представяла. Но коя? Ако погледнем политиката на редуващите се десни и леви в Унгария, виждаме споменатата по-горе картина: на изборите и едните, и другите дават леви обещания – пенсии, заплати. Когато дойдат на власт, извършват десни преобразувания. Партиите се отграничават една от друга с перифеналии като реституция, национализъм и кокетиране с протекционизъм на фермерите, които приключват с „почетна капитулация“ пред Европейската комисия. И след като избирателят се изпълни с неприязън към поредните управляващи, по-предните цъфват на екрана пресни и девствени: имам идея. Хайде да дадем повече заплати и пенсии!

           Пита се, защо партиите мамят своите привърженици по начин, на който не би се хванало и малко дете? И защо избирателите се държат като невменяеми? По пункт първи – от една страна, лъжата не е чак толкова плитко скроена, а от друга, партиите, партийните елити се чувстват недосегаеми. По пункт втори – избирателите не са глупави, а просто нямат избор.

           Да се върнем малко назад. Още в навечерието на промените, по време на късната перестройка имаше явни признаци, че са се сформирали елити, които повече или по-малко ясно осъзнават противопоставеността си на останалата част от обществото. Че промените се замислят като реформи отгоре, които трябва да бъдат и ще бъдат осъществени, независимо от желанията, интересите и въпреки евентуалната съпротива на редовите граждани. Тези признаци потъваха в непрестанно леещите се водопади на демократична и либерална реторика, но ги имаше. Един от най-ярките примери е руски. В брой 6-ти от 1990 г. на списание „Век XX и мир“ бяха публикувани „Аналитични бележки по концепцията на прехода към пазарна икономика в СССР“. Авторите са се подписали като „група специалисти от ленинградската асоциация по социално-икономически науки“. В началото те констатират, че реформата ще доведе до „общо понижаване на жизнения стандарт, нарастване на диференциацията на цените и доходите на населението, поява на масова безработица“. По-нататък се казва, че това ще доведе до „съпротива на реформата от страна на широките маси“, като тя ще е свързана както с неизбежните непопулярни мерки, така и с „гигантските мащаби на легалната спекула и свързаното с нея „неправедно обогатяване“ на отделни лица и социални слоеве и отмиването на пари на сенчестата икономика…“. В тази връзка се предлага: „разпускане на официалните профсъюзи, в случай, че те се противопоставят на правителствените мерки и създаване на паралелни профсъюзи“. Приемане на „извънредно антистачно законодателство“; предприемане на „антидемократични мерки от страна на правителството (забрана на стачките, контрол над информацията)“; „ускорена институционализация на неолибералната икономико-политическа идеология“; подготовка на общественото мнение към реформата, която „трябва да започне колкото се може по-скоро – до формирането на мощна опозиционна преса, т.е. докато контролът върху основната част на медиите остава в ръцете на правителството (не е изключено заради това да се наложи да бъде забавено приемането на законите за печата и политическите партии)“; „идеолозите на реформата от състава на политическото ръководство да поставят под свой контрол всички централни средства за масова информация“; и най-сетне „да се запазят политическите отдушници, плурализмът и гласността във всичко, което няма отношение към икономическата реформа“3 .

           През 90-та година подобни препоръки можеха да звучат като куриоз, карикатура, като провокация. Днес – не, тъй като повечето от тях в една или друга форма са реализирани. При това, въпреки поредицата драматични събития от 90-та година насам, без всякаква сериозна съпротива. Привичното клише, че в Русия е нямало как да бъде оказана съпротива поради липсата на демократични традиции, не обяснява нищо. Нищо не обяснява и друго общоразпространено клише – че причината е в наследството от времето на тоталитаризма. Да вземем друг пример. През лятото на 1978 г. в тогавашна Чехословакия бе обявено неголямо повишение на цените на олиото, захарта и някои други хранителни стоки. Отговорът беше стачка, която по стечение на обстоятелствата започна от работниците в обувната промишленост, в рамките на три седмици към нея се присъединяваха работници от други отрасли, като последни бяха миньорите и металурзите. В края на третата седмица във вестниците се появи съобщение, че цените няма да се вдигат. По време на прехода широки слоеве от граждани на Чехия и Словакия понесоха далеч по-тежки удари от някогашното незначително повишение на цените, но нищо подобно не се случи. Парадоксално, но факт. В някогашна Чехословакия, с нейния затегнат политически режим и със съветски войски в страната, тогавашният елит е бил в много по-голяма степен зависим от населението, отколкото са елитите в сегашните свободни и демократични Чехия и Словакия. През 70-те години участието в такива начинания беше свързано с риск, властите бяха напълно в състояние да накажат поне организаторите на стачката. Сега такъв род риск няма. Но се смята, че няма и смисъл да се прави нещо. Гражданите, и без да бъдат сплашвани, са покорни.

           Причините са много, но не на последно място сред тях е липсата на алтернатива и липсата на източник, от който да дойде такава алтернатива. Естествено би било ролята на такъв източник да изиграят левите партии. Но те не го правят, нито в Чехия и Словакия, нито другаде. Взимаме, да речем, Унгарската социалдемократическа харта, и четем: „социалдемократите се отнасят с уважение към традициите, отстоявани от човешките общности“; „социалдемокрацията е национална партия, третира нацията като най-главна общност, към която всички принадлежим“; че „социалдемокрацията не се стреми към ликвидирането на транснационалните предприятия-империи (sic!)“, които понастоящем „държат в свои ръце повече от половината от световната икономика“; че „социалдемокрацията се стреми към развитие на пазарната икономика на основата на частната собственост“; че тя „се стреми да отговори на предизвикателствата на новите обстоятелства с нови отговори“ и тези отговори намират „израз чрез понятията качество, общност, култура“; най-сетне, че нейна цел е „заменянето на държавата на консумативното благоденствие с общество на консумативното благоденствие“4 . Наистина характерен щрих – не социална държава, не социална сигурност, не социални гаранции, а консумативно благоденствие. И не става дума за грешка при превода, тъй като другаде в текста същото е предадено направо като „потребителско благоденствие“.

           Прекрасно, но коя дясна партия не би предложила буквално същото? И друго – въпросният потребителски рай се предлага във време, когато, както вече беше споменато, 60% от унгарците са по-зле тъкмо в сферата на потреблението, в сравнение с годините отпреди 89-та. Раят се предлага в неопределено бъдеще, а за настоящето до болка вече познатите непопулярни реформи. За кого, в такъв случай, да гласуват избирателите? За когото и да гласуват, резултатът ще е все същият. Гласуват все за един и същи елит, както и да се нарича той.

           Получава се затворен кръг. Политиците са недосегаеми, защото не може да им бъде оказан външен натиск, тъй като няма алтернатива. А алтернатива не се появява, защото не може да им бъде оказан външен натиск, т.е. защото са недосегами. Затова картината не само в България, но и в другите постсоциалистически страни напомня алжирския пейзаж, обрисуван от Капушчински. Елит, обслужващ самия себе си, липса на връзка между него и останалото население, илюзорност на връзката между партийните елити и партийните маси.

Олигархизмът не се нуждае от партии

           При това тази картина е характерна не просто за страните от Третия свят и бившия Втори свят, тя е характерна за епохата. По същество същите процеси, същата по насоченост тенденция се наблюдава и в Западна Европа – независимо от стартовата разлика. Например, във Франция управлението на социалистите опита някои по-социални „иновации“ като намаления работен ден, но всъщност приватизира повече обществен капитал от предходното дясно управление. Разслоение, съчетано с реално понижение на долните подоходни етажи, се наблюдава и там.

           Сервираната ни чрез медиите картина на света е изкривена: постоянно се съобщават средни величини на дохода и БВП, но рядко се споменават ниските доходни категории. Като потърси човек пряка информация, се оказва, че навсякъде има разслоение надолу. Навсякъде данъците за богатите и най-богатите реално намаляват, всички усилия за затваряне на данъчните убежища удрят на камък (затова слезе от сцената О. Лафонтен в Германия още в началото на с.д. управлението), а така отварящата се бюджетна дупка се запълва с намалени пенсии, помощи, образователни и медицински услуги, намалени инфраструктурни разходи.

           Би трябвало да има откатна реакция, но тя винаги е слаба и несъразмерна на понасяните загуби. Ако масата редови граждани вярваха, че алтернатива реално е възможна, че ще бъде допусната, че ще има подкрепа, отдавна биха реагирали с бюлетината. Но не вярват. И една от причините, че днешните леви са крайни консерватори по скалата отпреди 20-30. В резултат всеобщото гласоподаване от средство за въздействие върху управлението на обществото се превръща в театрална условност.

           Движещите сили на това изпразване на политиката от съдържание не са никаква загадка. Става дума за дълговременна тенденция на упадък на регулирания капитализъм, започнал да се оформя от 20-те години на миналия век. Обратът започна в края на 60-те и още не е завършил. Промените, които отключиха сегашната тенденция, са няколко: изчерпването на индустриализацията сложи край на класовия компромис – хем растящи доходи, хем растящи дивиденти. Въпросът вече стои „или-или“. Затова от гледна точка на елита вече няма смисъл да се правят неща, които се харесват на мнозинството, нищо че са гласоподаватели. Делът на работническата класа се сви от 50-60% на 15-25%. Нейните институции бяха изтласкани в периферията – синдикати, вестници, мозъчни тръстове, гравитираща около нея интелигенция. С краха на съветския социализъм изчезна примерът за социални гаранции и регулирана икономика, с който западните елити трябваше да се съобразяват. Трудно е да се каже докъде ще стигне тази тенденция, но е ясно, че капиталът без надзор и равностоен противовес автоматично клони към монопол и олигархизъм. При това в днешно време – глобален и несъразмерно силен в сравнение с всяка отделна малка или средна страна. Как няма партиите да се превръщат във фикции, когато самата политика остава само с функцията да промоцира спуснатите отнякъде решения.

           Бележки:

           1 Ришард Капушчински. „Избрано“, София, 2001, Карина-М, стр.70-71.

           2 Виж. Искра Баева, „Трудната победа на унгарските социалисти..“, сп. „Ново време“, бр.5/2002, с. 82 – 84.

           3 Сп. „Век XX и мир“, бр.6/1990 г., с. 15-19.

           4 Сп. „Ново време“, бр. 5/2001 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук